Тъмна любов

1

Дариъс огледа клуба и полуголите тела на претъпкания дансинг. Тази вечер „Скриймърс“ беше пълен с облечени в кожа жени и мъже, които изглеждаха, сякаш имаха научна степен по извършването на тежки престъпления.

Дариъс и другарят му се вписваха идеално в обстановката. Само дето те действително бяха убийци.

— Значи наистина смяташ да го направиш? — попита го Тормент.

Дариъс го погледна през ниската маса. Другият вампир отвърна на погледа му.

— Да, ще го направя.

Тормент отпи от скоча си и се усмихна мрачно, при което се показаха връхчетата на кучешките му зъби.

— Ти си луд, Ди.

— Би трябвало да го знаеш.

Тормент вдигна чашата си в знак на почит.

— Очакваш прекалено много. Искаш да оставиш преобразяването на едно невинно момиче, което няма представа в какво се забърква, в ръцете на тип като Рот. Това е лудост.

— Той не е лош. Въпреки че изглежда като такъв — Дариъс допи бирата си. — И освен това, прояви малко уважение.

— Проявявам, дявол го взел. Но идеята ти не е добра.

— Имам нужда от него.

— Сигурен ли си?

Една жена с много къса пола, високи до бедрата ботуши и бюстие от вериги се приближи до масата им. Очите й блестяха изпод цял килограм грим и тя въртеше ханша си, сякаш беше без стави.

Дариъс я разкара. Тази вечер не му беше до секс.

— Тя е моя дъщеря, Тор.

— Тя е получовек, Ди. А ти знаеш какво е отношението му към хората — Тормент поклати глава. — Моята прапрапрабаба е била като нея, но да си ме чул да го споменавам пред него?

Дариъс вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и посочи празната си бутилка, както и почти празната чаша на Тормент.

— Няма да позволя още едно от децата ми да умре. Не и ако има възможност да я спася. Освен това не се знае дали изобщо ще се промени. Може би в крайна сметка ще си живее щастливо, без изобщо да разбере за мен. Случвало се е и преди.

Искрено се надяваше, че дъщеря му ще бъде пощадена. Защото ако минеше през преобразяването, ако оцелееше и се превърнеше във вампир, щеше да бъде преследвана, както преследваха и тях.

— Дариъс, ако той изобщо го направи, ще бъде, защото ти е задължен. Не защото го иска.

— Важното е да го направи, независимо от причината.

— Но на кого я поверяваш? Той е толкова деликатен, колкото пушка с рязана цев, а в началото може да бъде и груб. И макар ти да си подготвен за това, тя не е.

— Ще говоря с нея.

— И как ще стане това? Просто ще отидеш при нея и ще й кажеш: „Хей, знам, че не си ме виждала никога преди, но аз съм твоят баща. А, и знаеш ли какво? Спечели от лотарията на еволюцията: Ти си вампир. Хайде да отидем в Дисниленд!“

— В момента те мразя.

Тормент се приведе напред, масивните му рамена се раздвижиха под черната кожа.

— Знаеш, че винаги съм ти пазил гърба. Просто смятам, че трябва да преразгледаш решението си — последва напрегната пауза. — Може би аз мога да го направя.

Дариъс го погледна сухо.

— И после как ще се върнеш у дома? Ако научи, Уелси ще те прободе право в сърцето и ще те остави на слънце, приятел.

Тормент потрепери.

— Имаш право.

— А после ще тръгне да търси мен.

И двамата потръпнаха.

— Освен това… — Дариъс се дръпна назад, докато сервитьорката сложи питиетата им на масата. Изчака, докато тя се отдалечи, въпреки че гърмеше твърд рап и заглушаваше всичко. — Освен това живеем в опасни времена. Ако нещо се случи с мен…

— Аз ще се погрижа за нея.

Дариъс потупа приятеля си по рамото.

— Знам, че ще го направиш.

— Но е по-добре да бъде Рот — в забележката му нямаше завист. Просто отбеляза факта.

— Няма друг като него.

— И слава Богу — каза Тормент с лека усмивка.

Братството — тесен кръг от силни и опитни воини, които си разменяха информация и се биеха заедно — беше на същото мнение. Рот нямаше задръжки, когато ставаше въпрос за отмъщение и преследваше враговете с упорита целеустременост, която граничеше с лудост. Беше последният от рода си, единственият чистокръвен вампир останал на планетата, и макар че расата му го почиташе като свой крал, той презираше статуса си.

Беше почти жалко, че той бе най-добрата възможност за оцеляването на дъщерята със смесена кръв на Дариъс. Кръвта на Рот, толкова силна и чиста, щеше да увеличи шансовете й да премине през преобразяването, ако то се случеше. Но Тормент беше прав. Това беше все едно да дадеш девица в ръцете на главорез.

Внезапно тълпата се люшна назад и хората се заблъскаха един в друг. Правеха път на някого. Или на нещо.

— По дяволите! Ето го и него — промърмори Тормент. Надигна скоча си и го глътна наведнъж. — Не се сърди, но аз изчезвам. Не е редно да присъствам на такъв разговор.

Дариъс гледаше как хората се разделят, отстъпвайки пред една внушителна, тъмна сянка, която се извисяваше над тях. Бягството беше добър рефлекс за оцеляване.

Висок два метра, Рот беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна, растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата. Вълната на заплаха, която винаги се носеше около него, беше като негова визитна картичка. Когато студената омраза стигна до него, Дариъс надигна бирата си и отпи голяма глътка.

Дано да постъпваше правилно.

Бет Рандъл вдигна поглед, когато главният редактор опря хълбока си на бюрото й. Очите му се сведоха към деколтето на блузата й.

— Пак работиш до късно — промърмори той.

— Здравей, Дик.

Не е ли време да си вървиш вкъщи при жената и децата, добави тя наум.

— Какво правиш?

— Редактирам една статия на Тони.

— Знаеш, че има и други начини да ме впечатлиш.

Да, можеше да си представи.

— Прочете ли имейла ми, Дик? Следобед ходих в полицейския участък и говорих с Хосе и Рики. Те се кълнат, че в града се е появил търговец на оръжия. Намерили са два модифицирани магнума в наркодилъри.

Дик протегна ръка, за да я потупа по рамото и уж случайно я погали, преди да я дръпне.

— Продължавай да работиш върху регистъра за арести. Остави тежките престъпления на големите момчета. Не искаме с хубавото ти лице да се случи нещо.

Той се усмихна и притвори очи, когато погледът му се плъзна към устните й. Тези погледи започнаха преди три години, помисли си тя. Точно когато постъпи на работа при него.

Книжна торба. Трябваше й една книжна торба, за да я нахлузва на главата си, когато разговаряше с него. Може би с портрета на госпожа Дик лепнат отпред.

— Искаш ли да те закарам у вас? — попита той.

Само ако валят камъни, похотливецо.

— Не, благодаря — Бет се обърна към компютъра си с надеждата, че той ще схване намека й.

Накрая шефът й си тръгна, отправяйки се вероятно към бара от другата страна на улицата, където повечето репортери се отбиваха, преди да се приберат у дома. Колдуел, щата Ню Йорк, не предлагаше кой знае какви възможности за един журналист, но големите момчета на Дик със сигурност обичаха да си дават вид, че носят на плещите си тежко обществено бреме. Правеше им удоволствие да се настанят удобно край бара при Чарли и да си говорят за дните, когато са работили в по-големи и по-престижни вестници. Повечето от тях бяха като Дик: на средна възраст, умерени в убежденията си, компетентни, но не и изключителни в това, което правеха. Колдуел беше достатъчно голям и достатъчно близо до Ню Йорк, за да си има свои жестоки престъпления, арести на наркодилъри и проституция, така че бяха доста заети. Но „Колдуел Куриър Джърнъл“ не беше „Таймс“ и нито един от тях никога нямаше да получи „Пулицър“. Това бе по-скоро тъжно.

Да, добре, погледни се в огледалото мислеше си Бет. Тя беше просто ресорен репортер. Никога не бе работила в национален вестник. И когато станеше на петдесет, освен ако не се случеше нещо междувременно, щеше да завърши кариерата си като редактор на глупави рекламни текстове за някое независимо лъскаво издание.

Посегна към пакетчето с шоколадови дражета „ММ“, от които похапваше, но за лош късмет се оказа празно. Отново. Може би беше по-добре да се прибере у дома. И да си вземе китайска храна по пътя.

На излизане от нюзрума, представляващ отворено пространство, разделено на секции с леки преградни стени в сив цвят, тя попадна на тайните запаси от бисквити „Туинкис“ на Тони, с когото бяха приятели. Той ядеше непрекъснато. За него нямаше закуска, обяд и вечеря: яденето беше начин на съществуване. Ако не спеше, непременно дъвчеше нещо и за да не останеше без запаси, беше превърнал бюрото си в истинска съкровищница от калорийни разточителства.

Махна целофана и докато гасеше лампите и слизаше по стълбището към „Трейд Стрийт“, не можеше да повярва, че яде този изкуствен боклук. Навън юлската жега беше като физически осезаема бариера между нея и апартамента й. Дванадесет преки горещина и влага. За щастие китайският ресторант беше на половината път и там имаше мощен климатик. При малко повече късмет поръчката щеше да се забави и така щеше да постои малко на хлад, докато чака.

Довърши бисквитата, отвори телефона си, натисна бутона за бързо набиране и си поръча говеждо с броколи. Докато вървеше, оглеждаше познатите мрачни здания. В тази част от „Трейд Стрийт“ имаше само барове, стриптийз клубове и няколко салона за татуировки. Китайският ресторант и заведението за тексаско-мексикански ястия бяха единствените заведения за хранене. Останалите сгради, използвани за офиси през двадесетте години, когато центърът бе процъфтявал, сега бяха празни. Познаваше всяка пукнатина по тротоара; знаеше кога се сменят светлините на светофарите. Какофонията от звуци, която долиташе от отворените врати и прозорци, също не беше нищо ново.

В бара „Макграйдърс“ свиреха блус; от стъклената врата на „Зироу Сам“ се носеше техно; системите за караоке в „Рубенс“ дънеха с всичка сила. Повечето заведения бяха доста прилични, но имаше две, които тя по принцип избягваше. От клиентите на едното от тях, „Скриймърс“, човек го побиваха тръпки. Бет би влязла в него само с полицейски ескорт.

Докато пресмяташе разстоянието до китайския ресторант, почувства, че я обзема умора. Господи, каква влага. Въздухът беше толкова тежък, че сякаш вдишваше вода. Имаше чувството, че не само времето е причина за изтощението й. Беше като пребита от седмици и подозираше, че я е налегнала депресия. Работата й не вървеше наникъде. Живееше в жилище, което не харесваше. Имаше малко приятели, нямаше гадже и никакви перспективи за романтични изживявания. Когато надникнеше в бъдещето, представяйки си, че е останала в Колдуел с Дик и големите момчета, виждаше, че всичко щеше да се повтаря отново и отново, до безкрай: ставане сутрин, отиване на работа, опит за промяна, неуспех и обратно у дома, сама.

Може би трябваше да се махне. Да се махне от Колдуел. От „Колдуел Куриър Джърнъл“. От електронното семейство, състоящо се от будилника, телефона на бюрото й и телевизора, които преследваха спокойните й сънища. В града наистина не я задържаше нищо друго, освен навика. Не беше говорила с приемните си родители от години, така че нямаше да им липсва. А няколкото приятели, които имаше, бяха заети със собствените си семейства.

Чу цинично подсвирване зад себе си и завъртя очи. Това беше проблемът, когато работата ти е близо до баровете. Понякога ти се лепват разни досадници.

Последва дюдюкане, след това естествено две момчета бързо пресякоха улицата и тръгнаха след нея. Тя се огледа. Беше подминала баровете и навлизаше в дългата отсечка с необитаеми сгради преди ресторантите. Нощта беше тъмна, но поне имаше улични лампи и от време на време минаваше по някоя кола.

— Харесва ми черната ти коса — каза по-едрият и закрачи редом с нея. — Може ли да я пипна?

Бет не беше толкова глупава, че да спре. Приличаха на колежани, излезли в лятна ваканция, което значеше, че просто ще й досаждат, но не искаше да рискува. Освен това китайският ресторант беше само на пет преки.

Все пак бръкна в чантата си и затърси газовия спрей.

— Да те откарам ли някъде? — попита големият. — Колата ми е наблизо. Сериозно, какво ще кажеш да дойдеш с нас? Можем да се повозим.

Той се ухили и смигна на приятеля си, като че ли с мазните му приказки щеше да му излезе късмета с нея. Приятелчето му се засмя и започна да обикаля с подскоци край нея, при което рядката му руса коса също подскачаше нагоре-надолу.

— Хайде да я поразходим с колата! — каза русият.

Дявол да го вземе, къде беше спреят й?

Големият протегна ръка и докосна косата й. Тя го изгледа хладно. С полото и шортите си в цвят каки изглеждаше като типичен колежански красавец. Мечтата на всяка тъща. Той й се усмихна и тя забърза крачка, вперила очи в неоновата табела на китайския ресторант. Молеше се да мине някой, но жегата беше прогонила пешеходците, потърсили спасение на закрито. Наоколо не се виждаше никой.

— Ще ми кажеш ли как се казваш? — попита колежанчето.

Сърцето й се разтуптя силно. Спреят беше в другата й чанта. Още четири преки.

— Или просто да ти избера някакво име. Нека помисля… Какво ще кажеш за „маце“?

Русият се ухили.

Тя преглътна и извади мобилния си телефон за всеки случай, ако й се наложи да се обади на 911.

Спокойно. Запази самообладание.

Представи си колко приятно ще бъде да усети хлада на климатика, когато влезеше в ресторанта. Може би е по-добре да изчака и да повика такси, за да е сигурна, че ще се прибере у дома, без тези двамата повече да й досаждат.

— Хайде, маце — изгука типичният американец. — Знам, че ще ме харесаш.

Само още три преки…

Тъкмо слезе от тротоара, за да прекоси „Десета улица“, когато той я сграбчи през кръста. Краката й се отделиха от земята и повлякъл я назад, той затисна с ръка устата й с тежката си длан. Тя се бореше неистово, риташе и удряше и когато улучи окото му, хватката му се отпусна. Тя рязко се дръпна от него, токовете й се забиха в паважа, въздухът заседна в гърлото й. По „Трейд Стрийт“ мина една кола и тя се развика, съзирайки фаровете й. Но той отново я хвана.

— Ще ме молиш за това, кучко — каза в ухото й колежанчето и я стисна в мъртва хватка. Извиваше врата й назад, рискувайки да го счупи, и я теглеше все по-навътре в сенките. Усещаше миризмата на пот и евтиния му одеколон, чуваше пискливия смях на неговия приятел.

Уличка! Влачеха я към една странична уличка. Стомахът й се сви на топка, в гърлото си усети пареща горчилка, заизвива се бясно, опитвайки се да се освободи. Паниката й даде сили. Но той беше по-силен от нея. Издърпа я зад един контейнер за боклук и притисна тялото си в нейното. Тя го сръга с лакът в ребрата и продължи да рита.

— По дяволите, хвани й ръцете!

Успя да забие върха на обувката си в слабините на русия, преди той да я хване за китките и да вдигне ръцете й над главата й.

— Хайде, кучко, това ще ти хареса — изръмжа колежанчето, опитвайки се да пъхне коляното си между краката й.

Притисна тялото й към тухлената стена на сградата, като стискаше гърлото й, за да не мърда. С другата си ръка разкъса блузата й. Щом махна ръката си от устата й, тя закрещя. Той я удари силно и Бет усети, че устната й е разцепена. Кръв потече по езика й, болката я зашемети.

— Направи го пак и ще ти отрежа езика — очите на колежанчето горяха от омраза и похот, когато издърпа сутиена й нагоре и разголи гърдите й. — По дяволите, мисля, че така или иначе ще го направя.

— Ей, тези истински ли са? — попита русият, като че ли тя щеше да му отговори.

Приятелят му хвана зърното на едната й гръд и го дръпна. Тя трепна и очите й се напълниха със сълзи. Или може би ослепяваше поради хипервентилацията.

Колежанчето се засмя.

— Мисля, че е натурална. Но и сам ще можеш да се убедиш, когато свърша.

Когато русият се захили, някаква част дълбоко в мозъка й заработи и отказа да приеме случващото се. Трябваше да престане да се бори и да си спомни какво беше учила в курсовете по самозащита. С изключение на това, че дишаше тежко, тялото й замря, но мина цяла минута, докато колежанчето го забележи.

— Ще кротуваш ли? — попита той, като я гледаше подозрително.

Бет бавно кимна.

— Добре — той се наведе и дъхът му я удари в носа. Тя се постара да не се отдръпне, когато усети зловонната миризма на застоял цигарен дим и бира. — Но ако пак се разпищиш, ще те намушкам. Ясен ли съм?

Тя кимна отново.

— Пусни я.

Русият освободи китките й и започна да обикаля ухилен край тях, като че ли търсеше най-доброто място за наблюдение.

Усещаше по кожата си грубите ръце на колежанчето, които я опипваха, и напрегна волята си, за да потисне пристъпа на гадене. Въпреки че изпитваше отвращение, когато дланите му притиснаха гърдите й, тя посегна към ципа на панталона му. Все още я държеше за шията и й беше трудно да диша, но когато докосна пениса му, той изстена и разхлаби хватката си. С рязко движение сграбчи тестисите му и ги изви с всичка сила, а когато той се свлече надолу, нанесе силен удар с коляното си в носа му. Адреналинът й се покачи и за част от секундата й се прииска приятелчето му да й се нахвърли, вместо да я зяпа глупаво.

— Да ви го начукам! — изкрещя тя към двамата.

Бет хукна към края на уличката, като придържаше с ръце блузата си и не спря да тича, докато не стигна до сградата, където живееше. Ръцете й така трепереха, че едва успя да пъхне ключа в ключалката. Чак когато застана пред огледалото в банята, осъзна, че по лицето й се стичат сълзи.

Бъч О’Нийл вдигна очи, когато полицейската радиостанция под контролното табло на необозначената му патрулна кола се включи. Съобщиха за мъж, станал жертва на нападение в една странична уличка наблизо.

Бъч погледна часовника си. Беше малко след десет часа, което означаваше, че веселбата тепърва започва. Беше петък вечерта в началото на юли, разюзданите колежанчета наскоро бяха излезли във ваканция и умираха да се надпреварват в Олимпийските игри за глупаци. Вероятно някой беше нападнал жертвата, за да я ограби или за да й даде урок. Надяваше се да е второто.

Бъч взе микрофона и съобщи на диспечера, че ще провери какво става, въпреки че беше детектив от отдел „Убийства“, а не уличен полицай. В момента работеше върху два случая — труп, изваден от река Хъдсън, и човек, ударен от кола, след което шофьорът избягал. Но винаги можеше да се случи и още нещо. Що се отнасяше до него, колкото по-дълго беше извън дома си, толкова по-добре. Мръсните съдове в умивалника и смачканите чаршафи на леглото нямаше да усетят липсата му.

Пусна сирената, натисна газта и си помисли: „Купонът вече може да започне.“