Тъмна любов

12

Бет се облегна на стола и изпъна ръцете си нагоре. Екранът на компютъра й светеше. Интернет беше голяма работа.

Според резултата, който получи след търсенето в мрежата, собственик на имота на „Уолъс Авеню“ № 816 беше някакъв мъж на име Фриц Пърлматър. Купил го беше през 1978 г. за малко повече от 200 000 долара. Потърси в Гутъл името Пърлматър и откри доста хора, чието име започва с „Ф“, но нито един от тях не живееше в Колдуел. Провери в някои от правителствените бази данни, но не откри нищо и помоли Тони да използва хакерските си способности.

Оказа се, че Фриц е честен, зачитащ закона човек. Кредитното му досие беше безупречно. Никога не бе имал проблеми с данъчните или полицията. Никога не е бил женен. И беше привилегирован клиент на местната банка, което означаваше, че има много пари. Но това беше всичко, което Тони успя да намери.

Тя пресметна наум и реши, че честният и почтен господин Пърлматър трябва да е към седемдесетгодишен.

Какво общо, по дяволите, можеше да има между човек като него и нейния среднощен мародер? Може би адресът беше фалшив.

Е, голяма сензация, няма що. Мъж, облечен в черна кожа и въоръжен до зъби, дава фалшива информация. Кой би допуснал. И все пак адресът „Уолъс Авеню“ № 816 и името Фриц Пърлматър беше всичко, с което разполагаше.

Прегледа архивите на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и намери няколко материала за къщата. Беше включена в Националния регистър на историческите паметници като превъзходен пример за федералния стил в архитектурата. Имаше статии и редакционни бележки за строително-ремонтните работи по нея, извършени веднага след като неин собственик става Фриц Пърлматър. Очевидно местното историческо общество от години си умираше да влезе в къщата, за да види направените промени, но господин Пърлматър беше отказал на всички молби. В писмата до редакцията нарастващото разочарование на любителите на историята беше примесено с одобрение, макар и неохотно, за акуратната реставрация на сградата отвън.

Докато четеше редакционните бележки, Бет изпи едно хапче. Пак имаше киселини в стомаха. И беше гладна. Страхотна комбинация. Може би причината беше разочарованието й. Всъщност не научи нищо повече от това, до което се добра в началото. Ами номерът на мобилния телефон, който мъжът й беше дал? Проследяването му се оказа невъзможно. Информационният вакуум още повече затвърди решимостта й да стои далеч от „Уолъс Авеню“. Почувства и нужда да отиде да се изповяда.

Погледна часовника. Беше почти седем.

Беше гладна и реши да отиде да хапне нещо. По-добре да пропусне „Аве Мария“ и да приеме физическа, вместо духовна храна. Наведе се настрани и погледна зад стената на своята кабинка. Тони си беше тръгнал. Не й се оставаше сама. Подчинявайки се на някакъв безумен импулс, взе телефона и набра номера на участъка.

— Рики? Обажда се Бет. Там ли е детектив О’Нийл? Да, добре, благодаря. Не, няма да оставя съобщение. Не, аз… Не му пращай нищо по пейджъра. Не е нещо важно.

По-добре, че не го намери. Всъщност Железния не беше точно компанията, която й трябваше.

Погледна часовника си и се втренчи в секундарника, който пълзеше по циферблата. Часовете на вечерта бяха като писта с препятствия, които й предстоеше да преодолее.

Надяваше се това да стане бързо. Дали да не хапне нещо и после да отиде на кино? Да направи каквото и да е, само да не се връща у дома. Като си помисли човек, може би не е зле да преспи в някой мотел. В случай че мъжът пак я потърси.

Тъкмо изключи компютъра си, когато телефонът иззвъня. Вдигна го при второто позвъняване.

— Чух, че си ме търсила.

Дрезгавият глас на Бъч О’Нийл сега й се стори приятен.

— Ммм, да — тя отметна косата си назад. — Още ли си свободен за вечеря?

До ухото й стигна боботещ смях.

— След петнадесет минути съм пред редакцията.

Той затвори, преди Бет да успее да каже равнодушно, че става въпрос само за вечеря, нищо повече.

След залез-слънце Рот отиде в кухнята, понесъл сребърния поднос с остатъците от яденето. Типично за Дариъс, и тук всичко беше от най-доброто. Индустриални кухненски уреди от неръждаема стомана. Множество шкафове и гранитни плотове. Много прозорци. Твърде много лампи.

Фриц беше при умивалника и търкаше нещо. Погледна го през рамо.

— Господарю, нямаше нужда да го носите.

— Е, донесох го — Рот остави подноса на един от плотовете и се облегна на лакти.

Фриц затвори крана.

— Искате ли нещо?

Да, първо, искаше му се да не бъде такъв глупак.

— Фриц, работата ти тук е сигурна. Просто исках да го знаеш.

— Благодаря ви, господарю — гласът на иконома беше съвсем тих. — Не знам какво бих правил, ако нямаше за кого да се грижа. Освен това, смятам това място за мой дом.

— Така е. Докато желаеш да бъде твой дом.

Рот се обърна и се отправи към вратата. Беше вече на прага, когато Фриц проговори.

— Това е и вашият дом, господарю.

Рот поклати глава.

— Вече имам къде да спя. Друго не ми трябва.

Той отиде в салона. Искаше му се да разкъса някого. Господи, дано Бет е жива и здрава. Или Господ да е на помощ на онзи, който я нарани.

Ами ако е решила да го избягва? Нямаше значение. Тялото й скоро щеше да има нужда от нещо, което само той можеше да й даде. Така че рано или късно щеше да го потърси. Или да умре.

Спомни си нежната кожа на шията й. Припомни си усещането, когато галеше с език вената, която идваше от сърцето й. Кучешките му зъби се удължиха, като че ли Бет беше пред него и той би могъл да ги забие и да пие от нея.

Тялото му се разтрепери и Рот затвори очи. Стомахът му, пълен с храна, се превърна в бездънна, изпълнена с болка яма. Опита се да си спомни кога е пил за последен път. Беше преди известно време, но не чак толкова отдавна.

Направи усилие да се успокои и да се овладее. Все едно се опитваше да спре влак с ръчна спирачка, но накрая разумът победи безумната жажда за кръв.

Завърнал се в реалния свят, той се чувстваше неспокоен, инстинктите му се бореха да излязат навън.

Тази жена беше опасна за него. Щом му действа така, без дори да е в проклетата стая, тя можеше да се окаже неговият пирокант. Неговият детонатор, образно казано. Скоростна лента към самоунищожението му.

Рот прокара ръка през косата си. Проклетата ирония се състоеше в това, че я желаеше както никоя друга жена. Може би нямаше никаква ирония. Може би именно така действаха пирокантите. Желанието да търсиш ласки от някой, който може да те унищожи, им осигурява дяволски добър шанс да ти видят сметката. Но в края на краищата, няма ли да е скучно да си играеш с огъня, без да се опариш?

По дяволите, трябва да се отърве от отговорността за Бет. И то скоро. Веднага след като тя мине през процеса на преобразяването, ще я предаде в ръцете на подходящ мъж. Цивилен. И с безпощадна яснота си спомни окървавеното, покрито с рани тяло на младия вампир.

Как би могъл един цивилен да осигури безопасността й?

Нямаше отговор на този въпрос. Но какви други възможности имаше? Нямаше намерение да я задържи при себе си. Може би ще я даде на някой от братята.

Да, и кой от тях да избере? Рейдж? Който просто ще я прибави към своя антураж от момичета за чукане или по-лошо, ще я изяде погрешка. Ви с всичките му проблеми?

Зейдист?

Наистина ли вярваше, че ще понесе мисълта някой от воините му да прави секс с нея? Не, мамка му.

Господи, колко уморен беше.

Вишъс се материализира пред него. Тази вечер вампирът беше без бейзболната си шапка и Рот смътно различи сложните знаци, изписани около лявото му око.

— Открих Били Ридъл — Ви запали една от свитите си на ръка цигари със спокойно движение на облечените си в ръкавици ръце. Изпусна дима и във въздуха се разнесе уханието на турски тютюн. — Арестуван е за сексуално нападение преди четиридесет и осем часа. Живее с баща си, който се оказа сенатор.

— Забележителна биография.

— Прав си. Позволих си да направя някои проучвания. Били непрекъснато се е забърквал в неприятности като малък. Насилие. Сексуални посегателства. Сигурно шефът на предизборната кампания на татенцето е много доволен, че момчето е вече на осемнадесет. Сега всичко, което Били прави, е обществено достояние.

— Намери ли адреса му?

— Да — Вишъс се ухили. — Ще му видиш ли сметката?

— Позна.

— Да вървим.

Рот поклати глава.

— С теб и другите братя ще се срещнем пак тук по-късно тази вечер. Първо трябва да се отбия на едно място.

Почувства проницателния поглед на Вишъс. Острият му ум преценяваше ситуацията. Вишъс беше най-умният сред братята, но беше платил за тази привилегия висока цена.

Рот имаше собствени проблеми и изобщо не му беше лесно, но не би искал да носи кръста на Вишъс. Знанието за това, което тепърва щеше да се случи, беше ужасен товар.

Ви дръпна от ръчно свитата си цигара и бавно изпусна дима.

— Сънувах те миналата нощ.

Рот настръхна. Като че ли предчувстваше нещо такова.

— Не искам да знам, братко, наистина не искам.

Вампирът кимна.

— Само искам да запомниш нещо, става ли?

— Казвай.

— Двама изтормозени пазачи с радост ще се вкопчат в гърлата си.