Тъмна любов

35

Бъч отново обиколи салона и спря пред камината. Загледа се в цепениците, подредени в огнището. Представи си колко приятно е край разгорелия се огън тук през зимата. Седиш си на копринените дивани и гледаш танцуващите пламъци, а икономът ти носи горещ пунш или нещо от този род.

Какво, по дяволите, правеше тази шайка гангстери на място като това?

От коридора долитаха гласовете на мъжете, които, както предполагаше, бяха в трапезарията и от часове си чешеха езиците. Поне музиката, която бяха избрали за вечеря, си струваше. Из цялата къща кънтеше твърд рап — Ту Пак, Джей Зи, Ди Туелв — заглушаван от време на време от изблици смях, предизвикан от чисто мъжки закачки.

За кой ли път погледна към входната врата.

Когато преди цяла вечност го натикаха в салона и поеха нанякъде по коридора, първата му мисъл беше да се измъкне, дори ако се наложи да разбие един от прозорците със стол. Щеше да се обади на Хосе и да докара целия участък пред входната им врата.

Но преди да се подчини на импулса си, до самото си ухо чу глас:

— Надявам се да решиш да избягаш.

Бъч се обърна кръгом и приклекна, готов за бой. Мъжът с късата подстрижка и белега стоеше точно до него, макар че не беше чул никакъв шум от стъпки.

— Давай! — странните му черни очи се бяха втренчили в Бъч. Приличаше на акула, готова да захапе плячката си. — Отвори вратата. Плюй си на петите. Тичай бързо, викай за помощ. Просто знай, че ще те следвам неотлъчно като погребална катафалка.

— Остави го на мира, Зейдист — мъжът с голямата грива подаде глава през вратата. — Рот иска човека жив. Поне засега.

Мъжът с белега удостои Бъч с един последен поглед.

— Опитай. Само се опитай. Предпочитам да те преследвам като животно, вместо да вечерям с тях.

След това излезе.

Въпреки заплахата, Бъч огледа къщата, доколкото беше възможно. Не откри телефон. Съдейки по таблото на алармената система, което забеляза, всички врати и прозорци сигурно бяха свързани с нея, така че нямаше начин да се измъкне, без да задейства звуковия сигнал.

А и не искаше да остави Бет. Господи, ако умре…

Бъч пое въздух и сбърчи вежди. Какво, по дяволите, е това? Тропиците. Усети мириса на океана.

Обърна се.

На вратата стоеше жена, при вида, на която дъхът му секна. Млада, елегантна, облечена в ефирна, прозрачна рокля, с разкошна руса коса, която се спускаше на вълни чак до ханша й. Деликатните черти на лицето й бяха съвършени, сините й очи наподобяваха морски дълбини.

Тя отстъпи крачка назад. Изглежда, се уплаши от него.

— Не — каза той и пристъпи към нея, като мислеше за мъжете в помещението по-нататък по коридора. — Не отивай там.

Тя се огледа, като че ли искаше да извика за помощ.

— Нищо няма да ти направя — побърза да каже Бъч.

— Как мога да съм сигурна?

Имаше едва доловим акцент. Като всички тях. Може би руски? Той разпери ръце с дланите нагоре, за да й покаже, че не е въоръжен.

— Ченге съм.

Е, това не беше съвсем вярно, но искаше да я успокои.

Тя повдигна полите на роклята си, готова да си тръгне.

Дявол да го вземе, не трябваше да й казва, че е ченге. Ако беше гадже на някого от тях, имаше още по-голяма вероятност да избяга, като разбере, че е представител на закона.

— Не съм тук като официално лице — каза той. — Нямам нито оръжие, нито значка.

Тя внезапно пусна роклята си. Събра смелост и изправи рамене. Пристъпи напред. Движеше се плавно и грациозно. Бъч мълчеше и се опитваше да изглежда по-малък, отколкото е, за да не я изплаши.

— Обикновено той не позволява на такива като теб да се навъртат наоколо — каза тя.

Да, можеше да предположи, че в тази къща ченгета не се навъртат често.

— Чакам… една приятелка.

Тя наклони глава настрани. Когато се приближи до него, красотата й едва не го заслепи. Лице като нейното беше виждал само в модните списания, стройното й тяло с плавни извивки сякаш беше създадено за подиума. А ароматът на парфюма й проникваше в носа му и стигаше дълбоко в мозъка му. Ухаеше така прекрасно, че чак очите му се овлажниха.

Не може да е истинска, помисли си той. Толкова съвършена. Толкова чиста.

Имаше чувството, че трябва да си измие зъбите и да се избръсне, преди да й каже още една дума.

Какво, по дяволите, правеше тя при тези негодници?

Сърцето му се сви при мисълта за какво могат да я използват. Боже мили. На секс пазара един мъж би дал хиляди само за един час с жена като нея.

Това обясняваше луксозно обзаведената къща.

Мариса нямаше много доверие на Бъч, особено като се има предвид колко едър беше. Слушала беше какви ли не истории за представителите на човешката раса. Колко много мразели вампирите. Как ги преследвали.

Но човекът пред нея полагаше толкова усилия, за да не я изплаши. Не мърдаше, почти не дишаше. Само я гледаше втренчено.

Това я смущаваше — не само защото не беше свикнала да я гледат. Бадемовите му очи грееха на суровото му лице и я поглъщаха цялата, без да пропуснат и най-малката подробност.

Беше красив. Красив и… тъжен.

— Как се казваш? — попита тихо той.

Гласът му й хареса. Дълбок и плътен. Грубоват и леко пресипнал. Беше се приближила до него. Делеше ги не повече от метър. Тя спря.

— Мариса. Името ми е Мариса.

— Бъч — той сложи ръка на широките си гърди. — Ъъ… Брайън. О’Нийл. Но всички ме наричат Бъч.

Той подаде ръка. След това я дръпна, потърка я енергично в крачола на панталона си и я подаде отново.

Смелостта й се изпари. Да го докосне, беше вече прекалено и тя отстъпи назад.

Бъч бавно свали ръката си. Не беше изненадан, че отказа да я поеме. Но въпреки това продължи да я гледа.

— Защо ме гледаш? — тя вдигна ръце към корсажа на роклята си и закри деколтето си.

По шията и бузите й изби червенина.

— Извинявам се. Сигурно ти е писнало мъжете да те зяпат.

Мариса поклати глава.

— Не ме гледат никакви мъже.

— Трудно ми е да повярвам.

Но това беше самата истина. Всички се страхуваха от това, което можеше да им направи Рот.

Господи, ако знаеха само, че той не я желаеше.

— Защото… — продължи Бъч. — Майчице, ти си толкова… невероятно… красива.

След това се изкашля, сякаш искаше да си вземе думите назад.

Тя вдигна глава и внимателно го погледна. В гласа му имаше нещо, което не можеше да разбере. Стори й се, че долавя в тона му болка.

Бъч прокара ръка през гъстата си, тъмна коса.

— Млъквам. Преди да съм те притеснил още повече.

Не откъсваше поглед от лицето й.

Очите му наистина са хубави, помисли си тя. Толкова топли. Усещаше в тях самота и копнеж. По нещо, което не може да има. Чувството й беше познато.

Човекът се засмя. Звук, който идваше дълбоко от гърдите му.

— Какво ще кажеш, ако се опитам да не те гледам? Така е добре — Бъч мушна ръце в джобовете на панталона си и се загледа в пода. — Виж. Не те зяпам. Изобщо не те гледам. Хей, това килимче е много хубаво. Забелязала ли си го преди?

Мариса се усмихна и се приближи.

— Мисля, че ми харесва начинът, по който ме гледаш — отново я погледна в лицето с бадемовите си очи. — Просто не съм свикнала — обясни тя. Вдигна ръка към шията си, но я отдръпна.

— Господи, не може да си истинска — каза тихо Бъч.

— Защо?

— Просто е невъзможно.

Тя се засмя.

— Е, истинска съм.

Той отново се изкашля и й отвърна с крива усмивка.

— Ще имаш ли нещо против, ако поискам да го докажеш?

— Как?

— Може ли да докосна косата ти?

Първата й мисъл бе да се отдръпне. Но защо? Не беше обвързана с никой мъж. Ако този човек иска да я докосне, защо да не му позволи?

При това май й се искаше да го направи. Наведе глава и част от косата й падна напред. Мислеше да му подаде да докосне един кичур. Не. Ще го остави да се приближи. И той го направи.

Протегна голямата си ръка и дъхът й секна, но Бъч не докосна падналите напред коси, а погали нежно с пръсти един кичур на раменете й.

Кожата й пламна, все едно беше допрял до нея запалена клечка кибрит. Чувството мигновено се разля по цялото й тяло, като че ли внезапно я беше хванала треска.

Какво е това?

Човекът отмести с пръст косата й и погали с ръка рамото й. Дланта му бе топла. Голяма и силна. Вдигна очи към него.

— Не мога да дишам — прошепна тя.

Бъч едва не падна.

Боже Господи, помисли си той. Тя го желаеше.

Невинното й удивление при докосването му беше по-хубаво от най-добрия секс, който някога бе правил.

Тялото му веднага се възбуди, ерекцията опъна джинсите му.

Не може да е истина, каза си той. Не беше възможно жена, която изглежда така и живее с тези момчета, да не е наясно с всички номера. И да не ги прилага в леглото.

Тя дишаше неравномерно. След това облиза устните си. Върхът на езика й беше розов.

Божичко.

Сигурно беше фантастична актриса. Или най-добрата проститутка, която е съществувала. Но когато го погледна, той беше готов да падне в краката й. Готов да вземе всичко, което му предлагаше.

Пръстът му се плъзна нагоре по шията й. Кожата й беше толкова нежна, толкова бледа, че се страхуваше да не би докосването му да я нарани.

— Тук ли живееш? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Живея при брат ми.

Отговорът й го успокои.

— Това е добре.

Леко погали бузата й. Вгледа се в устните й.

Каква ли беше на вкус?

Очите му се сведоха към гърдите й. Опъваха корсажа на елегантната й рокля. Гласът й трепереше.

— Гледаш ме, сякаш си жаден.

О, Господи. Права беше. Гърлото му беше пресъхнало.

— А аз си мислех, че при хората не е така — каза тя.

Бъч присви вежди. Използваше думите по странен начин. Явно английският й беше втори език.

Пръстите му се плъзнаха към устните й, но той се спря, чудейки се дали няма да избяга, ако ги докосне. Вероятно, каза си той. Само за да продължи играта.

— Как ти беше името — попита тя. — Бъч, нали?

Той кимна.

— За какво си жаден, Бъч? — прошепна тя.

Той затвори очи и се отдръпна.

— Бъч? Нараних ли те?

Да, ако приемем, че неудържимото плътско желание е болка, помисли си той.