Тъмна любов

50

През следващия час Бет наблюдаваше двамата си похитители, които се суетяха наоколо, като че ли убедени, че Рот ще дойде всеки момент. Само че как би могъл да знае къде е? Русият не беше оставил бележка с искане за откуп. Поне доколкото знаеше.

Отново започна да дърпа металните скоби и погледна към вратата. Слънцето залязваше, по тревата и покритата с чакъл алея се виждаха дълги сенки. За последен път зърна потъмняващото небе, преди Били да затвори вратата и да я залости с масивни резета.

Рот със сигурност щеше да я търси. Не се съмняваше в това. Но вероятно щяха да минат часове, докато я открие, но не смяташе, че й остава толкова време. Били Ридъл гледаше тялото й с такава ненавист, че тя беше убедена, че няма да издържи дълго да бездейства.

— Сега ще чакаме — каза русият и погледна часовника си. — Няма да е дълго. Искам да си въоръжен. Пъхни един пистолет в колана си и прикрепи нож към глезена си.

Били с удоволствие се зае със задачата. Имаше голям избор — полуавтоматични пистолети, пушки и остри ножове, с които можеше да се въоръжи цяла армейска част.

Взе един дълъг петнадесетина сантиметра ловджийски нож, извърна се и я погледна.

Дланите й, лепкави преди, сега се намокриха от потта. Той пристъпи към нея.

Бет сбърчи вежди и погледна надясно, както и другите двама в помещението. Какъв беше този звук? Някакъв тътен. Гръмотевица? Влак? Какъвто и да бе източникът, звукът ставаше все по-силен. След това се разнесе странно дрънчене, наподобяващо звъна на вятърни камбанки. Обърна глава към другата страна на хамбара. На масата с амунициите разпилелите се куршуми подскачаха и се удряха един в друг.

Били погледна към ръководителя си.

— Какво е това, по дяволите?

Мъжът пое дълбоко дъх, защото температурата рязко спадна с цели двадесет-тридесет градуса.

— Бъди готов, Били.

Звукът вече се беше превърнал в грохот. Хамбарът се разлюля, от гредите на покрива се посипа прах като мънички снежинки, който изпълни въздуха.

Били закри главата си с ръце.

Вратата на хамбара се разцепи и се отвори под напора на изригналия вледеняващ гняв. Цялата сграда се разтресе от силата му, гредите се местеха и скърцаха зловещо.

Рот застана на прага, изпълвайки вратата, въздухът край него се огъна от жаждата за мъст, заплахата и обещанието за смърт. Бет почувства погледа му върху себе си, след това той нададе оглушителен боен вик, толкова силен, че ушите я заболяха.

От този момент нататък Рот владееше изцяло положението.

Със светкавично движение, което очите й едва успяха да доловят, той се озова до русия мъж, грабна го и го захвърли към вратата на една от преградите. Русият, който дори не беше замаян, замахна и нанесе на Рот силен ъперкът в челюстта. Двамата се биеха ожесточено, нанасяха си удари, блъскаха се в стените, разбиваха прозорци и стени, чупеха маси. Въпреки оръжията, които носеха, те продължаваха да се бият с голи ръце, лицата им бяха сурови, зъбите им оголени, огромните им тела се нараняваха едно друго. Не искаше да гледа, но не можеше да отвърне очи от тях.

Особено когато Били грабна един нож и се метна върху гърба на Рот. Рот се извъртя гневно, освободи се от хватката му и го запокити във въздуха. Тялото на Ридъл прелетя чак до другия край на обора и се сгромоляса на земята.

Макар и с мъка, Били успя да се изправи на крака. Кръв се стичаше по лицето му. Многобройните удари, нанесени по тялото му, не забавиха Рот нито миг. Той успя да задържи русия настрани достатъчно дълго, за да отвори едната от металните скоби, с които китките на Бет бяха приковани към масата. С освободената си ръка тя отвори и другата скоба.

— Кучетата! Пусни кучетата — извика русият.

Били излезе със залитане от обора. Миг по-късно два питбула се появиха иззад ъгъла, понесли се като стрели.

Те се хвърлиха към глезените на Рот точно когато русият извади ножа си.

Бет освободи краката си и скочи от масата.

— Бягай! — изкрещя Рот, като в същото време освободи крака си от едното куче и блокира един удар, насочен към лицето му.

Мамка му, помисли си тя и взе първото нещо, което й попадна. Беше шлосерски чук.

Бет се хвърли към русия в мига, когато Рот загуби равновесие и падна. Вдигна чука колкото може по-високо, напрегна всички сили и го стовари върху тила на русия.

Изпука кост и бликна кръв.

След това едно от кучетата се извъртя и я захапа за бедрото. Тя изпищя, когато зъбите му разкъсаха кожата й и се впиха в мускула.

Рот отблъсна тялото на лесъра и скочи на крака.

Едно от кучетата беше нападнало Бет, муцуната му бе впита в бедрото й. Животното се опитваше да я събори на земята, за да може да впие зъби в гърлото й. Рот се втурна към Бет, но се спря. Ако издърпа кучето, то щеше да отнесе цяло парче месо от крака й.

Внезапно в главата му прозвуча гласът на Вишъс. Двама изтормозени пазачи с радост ще се вкопчат в гърлата си.

Рот откъсна кучето от глезена си и го метна към другото, нападнало Бет. То я пусна и двата питбула се подгониха.

Рот стигна до нея точно когато тя падна. Кървеше.

— Бет…

Разнесе се изстрел от пушка. Рот чу силно свистене и шията му започна да пари, като че ли го бяха ударили с горяща факла.

Бет изпищя, той се обърна. Били Ридъл отново намести пушката на рамото си.

Яростта накара Рот да забрави всичко. Той закрачи към новобранеца и не спря дори когато пушката се насочи към гърдите му. Били дръпна спусъка, Рот отскочи встрани, след което се втурна напред. Захапа със зъбите си шията на лесъра и я разкъса. Продължи да къса плътта, докато главата не се отдели от тялото.

Рот се обърна и тръгна към Бет. Но внезапно падна на колене. Объркан, той погледна надолу. В корема му зееше огромна дупка.

— Рот! — Бет се приближи с накуцване до него.

— Улучиха ме… лийлан.

— О, Господи — тя смъкна халата си и го притисна към корема му. — Къде е телефонът ти?

Той едва успя да вдигне едната си ръка и падна на една страна.

— Джоба.

Извади телефона и се обади в къщата.

— Бъч? Бъч! Помощ! Рот е прострелян в корема! Аз… не знам къде сме…

— Шосе 22 — каза тихо Рот. — Едноетажна къща, отпред е паркиран черен „Хамър“.

Бет повтори думите му, притискайки халата си към раната му.

— В хамбара сме. Ела бързо! Той кърви.

Отляво се чу ръмжене.

Рот погледна натам, Бет също. Оцелелият питбул, окървавен, но все още раздразнен, приближаваше към тях.

Бет не се поколеба. Взе един от кинжалите на Рот и приклекна.

— Просто ела тук, Бъч. Веднага — тя затвори телефона и го пусна на земята. — Хайде, гадно псе. Ела ми!

Кучето обикаляше в кръг и Рот почувства, че го наблюдава. По някаква причина животното искаше да нападне него, може би защото кървеше силно. Бет се движеше в кръг заедно с питбула с широко разперени ръце, за да пази Рот.

Гласът й трепереше.

— Искаш да откъснеш месо от него? Първо ще трябва да минеш през мен.

Кучето скочи върху Бет и сякаш беше обучавана да убива, тя се сниши и заби ножа право в гърдите на звяра. Той падна на земята като камък.

Тя пусна ножа и запълзя назад. Цялата се тресеше. Когато повдигна дрехата от раната в корема му, ръцете й сякаш бяха пърхащи птици.

— Не ме боли — прошепна той, усетил мириса на сълзите й.

— О, Рот — тя хвана ръката му и я стисна силно. — Ти си в шок.

— Да, вероятно. Не те виждам. Къде си?

— Тук съм — тя допря пръстите му до лицето си. — Усещаш ли ме?

Слабо, но все пак достатъчно, за да не изгуби съзнание.

— Иска ми се да беше бременна — каза той дрезгаво. — Не искам да бъдеш сама.

— Не говори така!

— Помоли Тор и Уелси да те вземат при себе си.

— Не, няма.

— Обещай ми.

— Няма — каза тя буйно. — Няма да позволя да умреш.

Колко греши, помисли си той. Чувстваше, че силите го напускат.

— Обичам те, лийлан.

Бет заплака. Сподавеното й хлипане беше последният звук, който чу, борейки се с течението, което го отнасяше. Накрая загуби битката.

Бет не погледна, когато телефонът зазвъня.

— Рот? — каза тя отново. — Рот…

Сложи ухо на гърдите му. Сърцето му още биеше, но ударите бяха съвсем слаби и той дишаше, макар и едва забележимо. Тя отчаяно искаше да му помогне, но не беше възможно да приложи сърдечен масаж. Не и докато все още имаше сърдечна дейност.

— О, Господи…

Телефонът продължи да звъни. Тя го вдигна от мръсния под и се опита да не гледа разширяващата се локва кръв край тялото на Рот.

— Ало!

— Бет! Бъч се обажда. Заедно с Ви сме. Идваме скоро, но той иска да говори с теб.

Чуваше се бръмчене, като от мотор на кола. Гласът на Вишъс беше напрегнат.

— Бет, ето какво трябва да направиш. Имаш ли нож?

Тя погледна кинжала, останал на гърдите на Рот.

— Да.

— Вземи го. Искам да направиш разрез на китката си. Направи го вертикално, не перпендикулярно, за да не улучиш костта. След това сложи китката си до устата му. Това е най-добрият му шанс да оцелее, докато доведем помощ — настъпи пауза. — Остави телефона, скъпа, и вземи ножа. Ще ти казвам какво да правиш.

Бет се пресегна и извади ножа от канията на Рот. Без колебание сряза китката на лявата си ръка. Изстена от болка, но не й обърна внимание, и притисна китката си към устата му. Вдигна телефона със свободната си ръка.

— Не пие.

— Вече си направила разреза? Браво.

— Той не… той не гълта.

— Да се надяваме, че нещо все пак влиза в гърлото му.

— От гърлото му също излиза кръв.

— Исусе… Карам колкото мога по-бързо.

Бъч забеляза „Хамър“-а.

— Ето там!

Вишъс мина направо през моравата. Изскочиха от колата и се втурнаха към хамбара.

Когато влязоха вътре, Бъч не можеше да повярва на очите си. Две убити кучета. Навсякъде кръв. Един истински труп — Исусе, това беше Бил Ридъл.

След това видя Бет. Беше с дълга тениска, покрита с мръсотия и кръв, погледът й беше безумен. Коленичила до Рот, тя притискаше китката си до устните му. Щом ги видя, изсъска и вдигна ножа, готова за борба.

Вишъс тръгна към нея, но Бъч го хвана за ръката.

— Нека аз да отида пръв.

Бъч бавно се приближи.

— Бет? Бет, ние сме.

Но колкото повече се приближаваше, толкова по-безумно го гледаше тя. Дръпна китката си от устата на мъжа, готова да го защити.

— Успокой се, момиче. Няма да го нараним. Бет, това съм аз.

Тя примига.

— Бъч?

— Да, скъпа. И Вишъс е с мен.

Тя пусна ножа и се разплака.

— Няма нищо, успокой се — опита да я прегърне, но тя отново се наведе към Рот.

— Недей така, скъпа. Остави Ви да го види, окей? Хайде, ще отнеме само минутка.

Тя се остави да я дръпнат назад. Бъч съблече ризата си и я уви около китката й, като същевременно кимна на Ви.

Вишъс приклекна до Рот. Вдигна поглед от корема на вампира със свити устни.

Бет коленичи отново до Рот и опря китката си до устата му.

— Той ще се оправи, нали? Само трябва да го заведем на лекар. В болница. Нали, Вишъс, нали? — от отчаяние гласът й звучеше пискливо.

И след това изведнъж вече не бяха сами. Мариса и един достолепен мъж с трескав поглед се появиха от нищото. Мъжът отиде при Рот и повдигна просмукания с кръв атлазен тампон.

— Трябва да го откараме в моята операционна.

— Колата ми е на моравата отпред — каза Ви. — Ще се върна и ще довърша работата тук, когато той е вън от опасност.

Мъжът прегледа раната на шията на Рот и изруга. Погледна към Бет:

— Твоята кръв не е достатъчно силна. Мариса, ела тук.

Бет отмести китката си от устните на Рот, като се опитваше да сдържи сълзите си, и погледна към русата жена. Мариса се поколеба.

— Имаш ли нещо против да го нахраня?

Бет й подаде кинжала на Рот.

— Не ме е грижа от кого пие, стига това да спаси живота му.

Мариса направи разреза с лекота, като че ли го беше правила безброй пъти. След това повдигна главата на Рот и притисна ръката си към устата му.

Тялото му подскочи, сякаш го бяха свързали с автомобилен акумулатор.

— Добре, хайде да го занесем до колата — каза мъжът, който бе поел нещата в свои ръце. — Мариса, дръж китката си до устата му.

Мъжете вдигнаха Рот от пода на хамбара, а Бет взе ръката му в своята. Понесоха го колкото могат по-внимателно към джипа на Вишъс и го сложиха в него, легнал по гръб. Мариса и Бет се качиха при Рот, Бъч и Вишъс седнаха на предната седалка. Другият мъж изчезна.

Докато „Ескалейд“-ът се носеше с рев по второстепенните пътища, Бет галеше татуираната ръка на Рот. Кожата му беше студена.

— Явно много го обичаш — каза тихо Мариса.

Бет вдигна поглед.

— Пие ли?

— Не знам.