Тъмна любов

17

Рот изкачи стъпалата пред дома на Дариъс. Вратата се отвори още преди да е посегнал към месинговата дръжка. Посрещна го Фриц.

— Господарю, не знаех, че…

Догенът замръзна, като видя Бет.

Да, ти знаеш коя е, помисли си Рот. Но да запазим спокойствие.

Бет и без това беше нервна.

— Фриц, да ти представя Бет Рендъл — икономът не откъсваше очи от Бет. — Ще ни пуснеш ли да влезем?

Фриц направи дълбок поклон и кимна с глава.

— Разбира се, господарю. Госпожице Рендъл, за мен е чест най-после да се запозная лично с вас.

Бет се изненада, но успя да се усмихне, когато догенът се изправи и им даде път.

Тя му подаде ръка, Фриц отвори удивено уста и с поглед потърси позволение от Рот.

— Давай — измърмори Рот, затваряйки вратата. Така и не успя да проумее строгите традиции на догените.

Фриц пое дланта й с двете си ръце и докосна съединените им ръце с челото си. След това каза бързо няколко думи на древния език.

Бет явно беше учудена. Но откъде можеше да знае, че подавайки му ръка, му беше оказала най-голямата чест за расата им. Като дъщеря на принцепс в техния свят тя беше представителка на висшата аристокрация.

Фриц щеше да сияе от радост дни наред.

— Ще бъдем в моята стая — каза Рот, когато икономът освободи ръката на Бет.

Догенът се поколеба.

— Господарю, Рейдж е тук. Имал е… малък инцидент.

Рот изруга.

— Къде е той?

— В банята на партера.

— Игла и конец?

— Има при него.

— Кой е Рейдж? — попита Бет, когато тръгнаха по коридора.

Рот спря пред вратата на салона.

— Чакай ме тук — каза той и продължи нататък.

Но тя го последва.

Рот се обърна и посочи през рамото й към салона.

— Това не е молба.

— Никъде няма да чакам.

— По дяволите, прави каквото ти казвам.

— Няма — каза Бет, без да се горещи. Противопостави му се съвсем спокойно, но твърдо.

Сякаш Рот не беше по-голямо препятствие от изтривалката на входа.

— Исусе Христе. Чудесно, тогава можеш да се простиш с обяда си.

Той се запъти към банята. Миризмата на кръв се усещаше още от коридора. Беше ужасна и наистина му се искаше Бет да не настоява толкова упорито да види всичко със собствените си очи.

Отвори вратата и Рейдж вдигна поглед. Държеше едната си ръка над умивалника. Навсякъде имаше кръв — тъмна локва на пода, малко езерце на плота.

— Рейдж, братко, какво ти се е случило?

— Целият съм накълцан. Лесърът добре ме обработи. Резна ми една вена и стигна чак до костта. Тека като сито.

Макар и неясно, Рот виждаше как другата ръка на Рейдж се движи надолу-нагоре. Надолу, после нагоре.

— Приспа ли го?

— По дяволите, и още как.

— О… Боже… мой… О, Господи. Той раната ли си ши…

— Хей, коя е тази сладурана? — попита Рейдж. Ръката му спря да се движи, вдигната нагоре.

Разнесе се сподавен вик. Рот пристъпи и застана така, че Бет да не вижда Рейдж.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той, макар и двамата да знаеха, че не може да му помогне. Зрението му беше толкова слабо, че не би могъл да зашие собствените си рани, да не говорим за раните на някой друг. Фактът, че трябваше да разчита на събратята си или на Фриц в такива случаи, беше слабост, която презираше.

— Не, благодаря — Рейдж се изсмя. — Както знаеш от личен опит, много съм добър в шиенето. Кажи сега коя е приятелката ти?

— Бет Рендъл, това е Рейдж. Мой партньор. Рейдж, това е Бет и не си пада по кинозвезди, ясно?

— Пределно ясно — Рейдж се наведе настрани, опитвайки се да погледне зад Рот. — Приятно ми е да се запознаем, Бет.

— Сигурен ли сте, че не се налага да отидете в болница? — попита тя със слаб глас.

— Не е. Просто има много кръв. Е, когато можеш да използваш дебелото си черво вместо колан, тогава вече наистина се налага да потърсиш помощ от професионалист.

От устата на Бет се откъсна хриплив звук.

— Ще я отведа долу — каза Рот.

— О, да, моля те — избърбори тя. — Много искам да отида… долу.

Той я прегърна и разбра как й е подействала гледката в банята от начина, по който се притисна до него. Стана му много приятно, че търси опора в силата му. Всъщност прекалено приятно.

— Добре си, нали? — попита Рот своя събрат.

— Абсолютно. Тръгвам веднага щом приключа с това. Имам да събера три урни.

— Добър резултат.

— Щеше да бъде още по-добър, ако това малко подаръче не беше дошло с въздушна поща. Нищо чудно, че си падаш толкова по тези звезди — Рейдж описа с ръката си кръг, като че връзваше възел. — Да знаеш, че Тор и близнаците… — той взе една ножица от плота и преряза конеца — продължават това, което започнахме с теб снощи. След два часа ще са тук, за да докладват, както ти поиска.

— Кажи им първо да почукат.

Рейдж кимна и благоразумно се въздържа от коментар. Докато водеше Бет по коридора, Рот несъзнателно я погали по рамото, по гърба, след това ръката му обви талията й и пръстите му потънаха в меката плът. Както вървяха един до друг, тя се притисна в него и склони глава на гърдите му.

Много приятно. Много интимно, помисли си той. Твърде хубаво.

Но не я освободи от прегръдката си. Искаше му се да върне назад думите, които беше изрекъл на улицата. За това, че е негова. Защото не беше вярно. Не искаше да я вземе като своя шелан. Просто беше раздразнен, ревнуваше при мисълта за онова ченге, което я опипваше. Яд го беше, че не уби този човек. Думите просто му се изплъзнаха.

О, по дяволите. Тази жена му беше взела ума. Беше успяла някак си да го накара да загуби добре оттренирания си самоконтрол и да позволи на шибаните си емоции да излязат навън. Искаше да избегне връзка с Бет. В крайна сметка лудостта беше специалитет на Рейдж. Освен това на братята не им трябваше още една ходеща бомба, която може да избухне при най-леко докосване.

Бет затвори очи и се облегна на Рот, опитвайки се да забрави зеещата рана. Все едно се опитваше да закрие слънцето с ръце, части от сцената продължаваха да проблясват. Яркочервената, искряща кръв, разкъсаните тъмнорозови мускули, ужасната бяла кост. И тази игла, която пробиваше кожата, притегляше плътта и затваряше раната с черния конец…

Отвори очи. Така беше по-добре. Каквото и да говореше мъжът, раната му съвсем не беше драскотина. Трябваше да го види лекар. Щеше да бъде по-настойчива, ако в същото време не се опитваше да се пребори с тайландския пад тай, който беше изяла на обяд, и да го убеди да си остане там, където му е мястото. Освен това, онзи тип явно беше напълно способен да се погрижи за себе си. Отгоре на всичко беше адски привлекателен. Макар че целият беше оплескан с кръв, не можеше да не забележи красивото лице и стройното му тяло. Къса руса коса, сини очи, отразяващи всички цветове на дъгата, лице на киноактьор. Беше облечен като Рот, с черни кожени панталони и кубинки, ризата му беше захвърлена настрана. Добре очертаният релеф на мускулите в горната част на тялото му изпъкваше на идващата отгоре светлина и говореше за сила. Цветният дракон, татуиран на гърба му, беше страхотен.

Е, все пак не можеше да се очаква Рот да работи с някой кльощав женчо с вид на счетоводител.

Наркодилъри. Определено бяха наркодилъри. Пистолети, оръжия, огромни суми пари. Кой друг би се бил с нож и след това сам да се лекува? Сети се, че на гърдите си мъжът имаше съшия кръгъл белег като Рот.

По всяка вероятност са членове на банда, помисли си тя. Или на мафията.

Внезапно почувства нужда от повече свободно пространство. Влязоха в една лимоненожълта стая и Рот я пусна. Тя забави крачка. Помещението приличаше на музей или нещо, което би очаквала да види на страниците на списание за архитектура. На прозорците имаше плътни завеси в блед цвят, по стените бяха окачени великолепни маслени картини, разни предмети на изкуството, подредени с вкус, красяха стаята. Погледна към килима. Сигурно струваше повече от нейния апартамент.

Може би търгуваха не само с крек, екстази и хероин, помисли си тя. Може би продаваха и антики на черния пазар. Е, такава комбинация не се среща често.

— Красива е — прошепна тя и посочи една антична кутия. — Много красива.

Не получи отговор и погледна към Рот. Беше застанал в средата на стаята със скръстени на гърдите ръце, в бойна готовност дори у дома.

От друга страна, той изобщо отпуска ли се някога, зачуди се Бет.

— Отдавна ли си колекционер? — попита тя, като се опитваше да спечели време и да даде възможност на нервите си да се отпуснат. Приближи се към една картина от школата на река Хъдсън6. Боже мой, неин автор беше Томас Коул! Сигурно струваше стотици хиляди. — Тази картина е прекрасна.

Извърна глава през рамо. Той я гледаше съсредоточено и не погледна изобщо картината. На лицето му не беше изписана гордост, нито задоволството на собственик. Хората не гледаха по този начин, когато някой се възхищава от вещите им.

— Това не е твоят дом — отбеляза тя.

— Тук живееше баща ти.

Да бе, как не.

По дяволите. Беше стигнала достатъчно далеч. Би могла да продължи.

— Явно е бил пълен с пари. Какво е работил?

Рот прекоси стаята и се приближи към изящен портрет на мъж в цял ръст с осанката на крал.

— Ела с мен.

— Какво? Искаш да мина през тази стена…

Той натисна картината от едната страна и тя се завъртя около оста си, разкривайки тъмен коридор.

— О — възкликна тя.

Той я подкани с ръка.

— След теб.

Бет се приближи предпазливо. По черния камък играеше меката светлина на газени лампи. Тя се наведе и видя стълби, които водеха надолу и изчезваха зад един завой.

— Какво има там?

— Място, където можем да поговорим.

— Защо да не останем тук?

— Защото ще искаш да говорим насаме. А и братята ми скоро ще се появят.

— Братята ти?

— Да.

— Колко братя имаш?

— Сега са пет. Напразно протакаш. Върви. Там долу нищо няма да ти се случи, обещавам ти.

Аха, как не.

Но въпреки това прекрачи позлатената рамка и пристъпи в тъмнината.