Господин Х. захвърли триона на работната си маса и изтри ръцете си в една хавлиена кърпа.
Дявол го взел, помисли си той. Проклетият вампир беше мъртъв.
Опита всичко, за да го свести, дори и длетото, и сега целият хамбар беше оплескан с кръв. Добре че почистването беше лесно.
После отиде до двойната врата и я отвори. Слънцето вече се беше подало иззад хребета в далечината пред него и прекрасната му златиста светлина заливаше цялата околност. Слънчевите лъчи проникнаха във вътрешността на хамбара и той отстъпи назад.
Тялото на вампира избухна в пламъци, а локвата кръв под масата се превърна в облак дим. Лекият утринен бриз отнесе миризмата на изгоряла плът.
Господин Х. излезе навън в слънчевото утро и се загледа в мъглявината над ливадата зад къщата. Не беше готов да признае провала си. Планът му щеше да успее, ако не беше се натъкнал на полицаите. Заради тях трябваше да забие допълнително стрелички в пленника си. Сега щеше да се наложи да повтори отново всичко. Топките му се подуха само при мисълта за изтезание.
Все пак за момента трябваше да престане с проститутките. Случката с тъпите ченгета му припомни, че колкото и внимателно да работи, могат да го хванат. Не че евентуалният му конфликт със закона би бил нещо повече от неудобство. Той се гордееше с безупречността на операциите си.
Именно затова беше избрал проститутките за примамка. Първо се увери, че внезапната смърт на една-две от тях няма да направи кой знае какво впечатление. Още по-малко вероятно беше да имат семейство, което да скърби за тях и да притисне полицията да залови убиеца. Що се отнася до неизбежното разследване, имаше голям брой от вероятни заподозрени сред сводниците и безделниците, които се подвизаваха из задните улички. Полицията щеше да преследва тях. Но това не означаваше, че може да си позволи да бъде небрежен. Или да прекали с набезите си в Долината на проститутките.
Върна се в хамбара, прибра инструментите си и се запъти към къщата. Преди да вземе душ, провери съобщенията си. Имаше няколко. Най-важното беше от Били Ридъл. Явно е имал неприятности предишната вечер, защото го беше търсил малко след един през нощта. Хубаво е, че търси утеха, помисли си господин Х. Май е време да си поговорят за бъдещето му.
След час господин Х. пристигна с колата си в академията. Отключи вратите и ги остави отворени.
Скоро лесърите, на които беше наредил да се явят на доклад, започнаха да пристигат. Чу ги да разговарят тихо в залата до кабинета му. Но щом влезе при тях, те притихнаха и впериха очи в него. Носеха черни дрехи, на лицата им беше изписана жестокост. Само един още не беше започнал да избелява. Господин О. изпъкваше сред другите с кестенявата си, щръкнала като четина къса коса и тъмнокафявите си очи.
С течение на времето лесърите от обществото губеха индивидуалните си физически характеристики. Кафявите, черните и червените коси добиваха бледо пепеляв цвят; жълтеникавият, червеникав или тъмен тен на кожата им избледняваше до бяло. Обикновено за този процес бяха необходими десетина години, макар че в косите на О. все още не се виждаха светли кичури.
Господин Х. ги преброи набързо. Тъй като всички членове на двете елитни групи бяха налице, той заключи външната врата и ги поведе към сутерена. Под напора на мощните им тела стъпките на тежките им обувки по металните стъпала отекваха като барабанен тътен.
Създаденият от господин Х. команден център не беше нещо специално или необикновено. Приличаше на старомодна класна стая с дванадесет стола, черна дъска, телевизор и подиум отпред.
Обикновеният декор служеше не само за прикритие. Той не желаеше подчинените му да се разсейват от някаква високотехнологична апаратура. Фокусът на тези срещи и тяхна същинска цел беше груповата динамика.
— И така, разкажете ми за снощи — обърна се той към убийците. — Как мина всичко?
Изслуша докладите, но извиненията им не можаха да го убедят. Бяха убили само двама. А им беше казал, че иска десет.
За срам на всички заслугата за двамата мъртви беше на О., макар и съвсем нов.
Господин Х. скръсти ръце и попита:
— Какъв е проблемът?
— Не можахме да намерим никого — отговори господин М.
— Аз намерих един снощи — рязко каза господин Х. — И ще добавя, че беше съвсем лесно. А господин О. е успял да намери двама.
— Е, останалите от нас не успяха — отвърна М. и погледна към другите. — Броят им в този район е намалял.
— Проблемът не е в географията — измърмори някой от задните редици.
Господин Х. огледа лесърите и спря погледа си на тъмната глава на О. в дъното на помещението. Не беше учуден, че именно той каза това.
О. се оказа един от най-добрите, които някога са имали, въпреки че беше новобранец. С невероятните си рефлекси и издръжливост той беше отличен боец, но както всички силни същества трудно се поддаваше на контрол. Ето защо господин Х. го беше поставил в група, чиито членове имаха многовековен опит. О. беше склонен да доминира във всяка група от индивиди, оказали се малко по-слаби от него.
— Бихте ли обяснили малко по-подробно, господин О.? — попита господин Х., макар че въобще не се интересуваше от мнението му. Целта му беше по-скоро да дискредитира новобранеца пред другите.
О. сви нехайно рамене и провлаченият му говор звучеше почти обидно.
— Проблемът е в мотивацията. Няма последствия за провалилите се.
— И какво по-точно предлагате? — попита господин Х.
О. се наведе напред, сграбчи М. за косата и преряза гърлото му с нож.
Другите лесъри наскачаха, готови да го нападнат. О. седна на мястото си и невъзмутимо изтри с пръсти острието на ножа си.
Господин Х. се озъби, но бързо успя да се овладее.
Прекоси помещението и спря при М. Лесърът все още беше жив, бореше се за въздух и се опитваше да спре кръвта си с ръце.
Господин Х. коленичи до него.
— Останалите да напуснат. Веднага. Ще се съберем отново утре сутринта, когато имате по-добри новини за мене. Господин О, вие останете.
О. не се подчини на заповедта и понечи да стане от стола, но замръзна на мястото си, защото господин Х. блокира способността му да контролира мускулите си. Шокиран, О. напразно се мъчеше да размърда ръцете и краката си. За него битката беше загубена. Омега винаги е осигурявал някои допълнителни привилегии на старшия лесър. Психоконтролът върху останалите лесъри беше една от тях.
Веднага щом помещението се опразни, господин Х. извади нож и го заби в гърдите на М. Избухна кълбо от светлина, чу се пукот и лесърът се разпадна. Все още коленичил на пода, той погледна гневно към О.
— Ако още веднъж ми изиграеш такъв номер, ще те предам на Омега.
— Не, няма — въпреки че господин Х. го държеше в ръцете си, безочието на О. не познаваше граници. — Така ще излезе, че не сте в състояние да контролирате хората си.
Господин Х. се изправи.
— Внимавай, О. Нямаш представа колко много Омега обича жертвоприношенията. Ще ми бъде безкрайно благодарен, ако те получи като подарък — господин Х. се приближи до лесъра и прокара пръст по бузата му. — Ако те вържа и го извикам, той с удоволствие ще те развърже. А за мен ще бъде удоволствие да гледам какво става.
О. вдигна главата си по-скоро разгневен, отколкото изплашен.
— Да не си ме докоснал.
— Аз съм твой ръководител. Мога да правя с теб каквото си искам — господин Х. стисна здраво челюстта му с ръка и вкара палеца си в устата му. Рязко дръпна лицето на лесъра напред. — Внимавай как се държиш. Никога повече не посягай на друг член на обществото без моето изрично разрешение и ще се разбираме добре.
Кафявите очи на О. пламнаха.
— Е, сега какво ще ми кажеш? — попита тихо господин Х., пресегна се и приглади назад косата на О. Беше тъмна, с наситено шоколадов цвят.
О. смотолеви нещо.
— Не чух — господин Х. силно притисна с палеца си меката плът под езика на О. и продължи да натиска, докато в очите на лесъра не се появиха сълзи. После отдръпна ръката си и прокара нежно мокрия си палец по горната му устна. — Казах, че не съм те чул.
— Да, сенсей.
— Добро момче.