Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонЛятото на 1544 г.

Той не ме поглежда. Не ме поглежда никога. Когато танцувам в кръг и погледът ми преминава от едно усмихнато лице към друго, никога не го виждам. Говори с краля, или стои в някой ъгъл и се смее с приятели; застава до някоя игрална маса, или гледа навън през прозореца. Когато дворът отива на лов, той седи високо върху едър черен кон, свел лице надолу, докато затяга колана на седлото или потупва животното по врата. Когато има състезания по стрелба с лък, тъмният поглед на присвитите му очи е насочен само покрай стрелата към мишената; когато играе тенис, с бял ленен шал около врата, с риза, разтворена на шията, вниманието му е изцяло съсредоточено върху играта. Когато идва на литургия сутрин, с краля, отпуснал ръката върху рамото му, не вдига поглед към моята галерия, където сме коленичили аз и дамите ми, със сведени в молитва глави. По време на дългата служба, когато надничам между пръстите си, виждам, че той не се моли със затворени очи; взира се в дарохранителницата, с лице, осветено от нахлуващата през прозореца над олтара светлина, самият той прекрасен като изваян светец. Тогава затварям очи и прошепвам наум: „Бог да ми е на помощ, Бог да ме освободи от това желание, Бог да ме направи така сляпа за него, както е той за мен.“

— Томас Сиймор никога се обръща към мен дори с една дума — отбелязвам пред Нан, когато сме сами преди вечеря една вечер, за да разбера дали е забелязала.

— Нима? Той е празноглав като кутре и вечно флиртува с някоя жена. Но брат му също не те харесва особено. Цялото им семейство има много високо мнение за себе си, и разбира се, няма да искат една мащеха от рода Пар да накара хората да забравят майката на принца, родена Сиймор. С мен е винаги съвършено вежлив.

— Сър Томас говори с теб?

— Само мимоходом. Единствено от вежливост. Не го харесвам особено.

— Пита ли те как съм?

— Защо би го сторил? — пита тя. — Вижда как си. Може сам да те попита, ако се интересува.

Свивам рамене, сякаш не ме е грижа.

— Просто откакто се прибра от Ниските земи, като че ли не проявява интерес към никоя от дамите, докато преди толкова обичаше флиртовете. Може би е оставил сърцето си там.

— Може би — казва тя. Нещо в лицето ми я кара да ми припомни: — Не че това те засяга.

— Изобщо не ме засяга — съгласявам се.

Фактът, че виждам Томас всеки ден, ме кара да се спъвам в уверения напредък на обичта и уважението си към краля, и ме запраща обратно към чувствата, които изпитвах преди сватбата си, сякаш годината между едното и другото никога не се е случвала. Ядосана съм на себе си: изминала е цяла година от началото на един добър брак, а дъхът ми отново секва като на влюбено момиче. Принудена съм пак да падам на колене и да моля Бог да охлади кръвта ми, да отклони очите ми от Томас и да насочи мислите ми към дълга ми и към моята любов към съпруга ми. Трябва да си напомня, че Томас не си играе с чувствата ми, нито ме измъчва; постъпва така, както се споразумяхме — държи се възможно най-далече от мен. Трябва да помня, че преди, когато го обичах и изпитвах наслада от съзнанието, че той ме обича, бях вдовица и свободна. Сега съм съпруга, и тези чувства са прегрешение срещу обетите ми и съпруга ми.

Моля се на Бог да съхрани онази мирна, любяща нежност, която се установи между мен и краля, да ме опази като съпруга както във всекидневния ми живот, така и в сънищата ми. Но когато присъствието на Томас разбунва мислите ми, започвам да сънувам отново — не за щастлив брак и задълженията на покорна съпруга, а как се качвам по тъмни стълби, със свещ в ръка, и да долавям вонята на разлагаща се плът навсякъде около мен. В съня вървя към врата, която е заключена, и натискам дръжката на бравата, докато мирисът на смърт се усилва. Трябва да узная какво има зад вратата. Трябва да разбера. Ужасена съм от онова, което може да открия там, но, както става в сънищата, не мога да се възпра да не вървя напред. Сега ключът е в ръката ми и аз се ослушвам пред ключалката за някакъв признак на живот от стаята, която мирише на смърт. Вмъквам ключа, завъртам го, беззвучно, ключалката поддава, аз слагам ръка върху вратата, тя се люшва ужасяващо и се отваря.

Толкова съм изплашена, че се събуждам. Сядам изправена като свещ в леглото си, задъхвам се: кралят спи дълбоко в спалнята си в съседство, през отворената врата между спалните ни долитат гръмовното му хъркане и сумтене и ужасната воня от крака му. Толкова е тъмно, че сигурно остават дълги часове до разсъмване. Уморено се измъквам от леглото си и отивам до масата да погледна новия си часовник. Златното махало се люлее напред-назад, красиво балансирано, издавайки леко цъкане, като постоянното биене на сърце. Чувствам как моето блъскащо се сърце се успокоява под неговия ритъм. Един и половина е, ще минат часове, преди да мога да потърся с поглед светлината. Загръщам се в халат и сядам до догарящия огън. Чудя се как ще изкарам нощта, как ще изкарам следващия ден. Уморено коленича и отново се моля Бог да отнеме от мен тази страст. Не търсех любов с Томас, но и не ѝ устоях. А сега съм хваната в капана на желанието като муха със залепнали в меда крачка, и колкото повече се боря, толкова по-дълбоко затъвам. Мисля си, че няма да понеса да живея живота си, опитвайки се да изпълнявам дълга си към един добър човек, внимателен и щедър съпруг, който отчаяно копнее за внимателни грижи и едно любящо сърце, а през цялото време да копнея за мъж, който изобщо не се нуждае от мен, но кара тялото ми да гори.

Тогава, макар да съм впримчена от греховен страх и да робувам на страстта си, ми се случва нещо много странно. Макар разсъмването да е още далеч, макар да е най-тъмното време от нощта, аз чувствам как стаята просветлява, тлеещата жарава става малко по-ярка. Вдигам глава — и челото ми вече не пулсира, а потта, породена от страха ми, е изстинала. Чувствам се добре, сякаш съм спала хубаво и се събуждам в светло утро. Миризмата от стаята на краля е отслабнала и аз отново изпитвам дълбоката си жал към него заради болката и болестта му. Тътнещото му хъркане е утихнало и се радвам, че спи добре. Почти невярваща на собственото си усещане за бодрост, имам чувството, че мога да чуя Божия глас, сякаш Той е с мен, сякаш Той е дошъл при мен в тази нощ на моето изпитание, сякаш милостта Му може да се насочи към мен, една грешница, жена, която е прегрешавала и е копняла за грях, която все още копнее за греха, и сякаш, макар да вижда всичко това, Той може да ми прости.

Оставам коленичила върху плочата на огнището, докато часовникът на масата отмерва четири часа със сребристия си, лек звън, и осъзнавам, че часове наред съм се молила като в транс. Молила съм се и вярвам, че съм била чута. Проговорила съм и вярвам, че съм получила отговор. Никой свещеник не е изслушал изповедта ми, нито ми е дал опрощение, никоя църква не е взела от мен заплащане заради греха ми, никакви поклоннически знаци, чудодейни изцеления или късчета от набедени реликви не са ми помогнали да приема Бог. Просто помолих за Неговата огромна милост и я получих, както Той обещава в Библията да ни дари с нея.

Надигам се от пода и се вмъквам в леглото си, потръпвайки леко. Казвам си, с чувство на огромна почуда, че съм благословена, както Бог обеща да бъда. Мисля, че Той споходи мен, една грешница, и че по Негова милост ми беше дарено опрощение и изкупление за греховете ми.