Укротяването на кралицата

Замъкът Амптхил, БедфордшърЕсента на 1543 г.

Започналият на баржата спор между епископите — Стивън Гардинър, който иска завръщането на старата църква към старите ритуали, и Томас Кранмър, който смята, че църквата би трябвало да се реформира, достига критичната си точка, когато сме отседнали в замъка Амптхил, някогашният дом на Катерина Арагонска. Цяла седмица студеното и мъгливо време ни задържа вътре: от листата на дърветата цял ден капе вода, земята е подгизнала, а пътеките са потънали в кал. Кралят получава лека треска, от която очите му сълзят, а носът му тече, болят го всички кости и не може да излезе. Затворен вътре като в капан, докато придворните използват всеки миг да го убеждават, той се съгласява, че реформистите са стигнали твърде далече, превърнали са се в еретици, и дава съгласието си за вълна от арести, които стигат от Лондон чак вътре в самия двор. Проявите на ерес, проследявани една по една, водят към Томас Кранмър, и Тайният съвет отново надушва триумф и го призовава на разпит.

— Мислеха, че този път са го хванали натясно — прошепва ми Нан, докато коленичим на стъпалата пред олтарната преграда на малкия параклис, а кралят седи отзад на малко писалище, заобиколен от съветници, и подписва книжа, докато свещеникът мънка думите на литургията, скрит зад преградата между олтара и мястото за хористите. — Той пристигна като Томас Мор, очаквайки мъченичество.

— Не и той! — изсъсква Катрин Брандън от другата страна. — Той знаеше, че е в безопасност. Всичко беше преструвка, игра.

— Сам кралят каза, че това е поетична драма — казва ми Ан Сиймор, навеждайки се напред от другата страна на Нан. — Каза, че това било поетична драма, наречена „Укротяването на архиепископа“.

— Какво е искал да каже с това?

— Кралят остави Стивън Гардинър да арестува Томас Кранмър. Но вече беше предупредил Кранмър, че враговете му имат доказателства срещу него, още преди месеци. Нарече го най-големия еретик в Кент, и се смееше, докато го казваше. Тайните съветници повикаха Кранмър, мислейки, че той ще се тресе от страх. Призоваха го, за да го обвинят и да го отведат в Тауър. Бяха наредили на стражите да бъдат готови, баржата го чакаше. Стивън Гардинър и Томас Хауард, херцогът на Норфолк, тържествуваха. Мислеха, че ще затворят устата на архиепископа и ще спрат реформата завинаги.

— Гардинър дори не го доведе веднага. Накара го да чака. Забави се нарочно — добавя Катрин.

— Наслаждаваше се на триумфа си — съгласява се Ан. — Но точно когато се готвеха да го сграбчат и да смъкнат шапката от главата му, Томас Кранмър извади пръстен, пръстена на самия крал, и заяви, че се ползва с приятелството и доверието на негово величество, и че ще има ново разследване за ерес: сега той щял да разследва тях — и че щели да последват обвинения.

Зашеметена съм.

— Триумфирал е? Отново? И всичко се обръща в един миг?

— В един миг, колкото трае един изплашен удар на сърцето — казва Нан. — Това е начинът, по който този крал опазва властта си година след година.

— И какво ще стане сега? — питам.

— Стивън Гардинър и Томас Хауард ще трябва да смирят гордостта си и да измолят прошка от архиепископа и от краля. Изпаднали са в немилост.

Поклащам зачудено глава. Това е като разказ на пътешественик, като вълшебна приказка, пълна с внезапни обрати на съдбата и предизвикани с магия триумфи.

— А Томас Кранмър ще разследва и разпита всички хора, които се надяваха да го арестуват и екзекутират, и ако съществуват писма, които разкриват измяна или ерес, те ще се озоват в Тауър в очакване на ешафода — на негово място.

— И сега ние сме във възход — ликуващо казва Нан. — Реформата ще продължи. Ще върнем Библията обратно в църквите, ще ни бъде позволено да четем книги по въпроса за реформата, ще дадем Словото Божие на хората, а кучетата на Рим могат да се върнат в ада.

Кралят планира пищно коледно празненство.

— Всички ще присъстват — заявява бодро. Болката в крака му е намаляла, раната все още е отворена, но от нея не изтича толкова обилен секрет. Струва ми се, че мирише по-малко. Прикривам вонята с кесийки с благовония и подправки, разпръснати из покоите ми, дори пъхнати в леглото ми, уханието на рози надделява над натрапчивата миризма на разложение. Лятото, прекарано в яздене и пътуване, му е позволило да си почине, той ловува по цял ден, всеки ден — макар и само да стои в някое укритие, докато подкарват дивеча към него. Храним се по-леко, отколкото когато седи в тържествената зала два пъти дневно, където внасят по двайсет-трийсет блюда, и дори пие по-малко вино.

— Всички — казва той, — всички посланици в християнския свят искат да дойдат в Хамптън Корт. Всички искат да видят прекрасната ми нова съпруга.

Усмихвам се и поклащам глава.

— Ще се стеснявам — казвам. — Не обичам да чувствам, че върху мен са приковани множество погледи.

— Трябва да го изтърпиш — казва той. — И което ще е по-добре, научи се да му се наслаждаваш. Ти си най-високопоставената жена в кралството: научи се да изпитваш удоволствие от това. Има безброй жени, които биха ти го отнели, ако можеха.

— О, не съм чак толкова стеснителна, че да предпочета да стоя настрана — признавам.

— Хубаво — казва той, улавя ръката ми и я целува. — Защото не съм склонен да те оставя да си отидеш. Не искам да натикат на твое място някое хубаво ново момиче — разсмива се. — Размахват пред мен папистки марионетки, не знаеше ли? През цялото това лято по време на пътуването ми представяха красиви дъщери с разпятия на шиите и броеници на коланите и требници на латински в джобовете. Не забеляза ли?

Опитвам се да си спомня. Сега, когато го изтъква, наистина ми се струва, че имаше множество забележително благочестиви млади жени сред многото, които срещахме по време на пътуването. Изкисквам се тихо:

— Милорд съпруже, това е…

— Смехотворно — довършва той вместо мен. — Но те мислят, че съм стар и отегчен. Мислят, че съм непостоянен, и че съм готов да сменя съпругата си и да променя вярата си на сутринта, и да ги сменя отново вечерта. Но ти знаеш — той отново ми целува ръка, — ти знаеш по-добре от всеки, че съм верен, на теб и на църквата, която създавам.

— Ще се придържате към реформите си — искам да се уверя.

— Ще постъпя, както смятам за правилно — казва той. — Ще поканим семейството ти в двора за Коледа. Сигурно си доволна, че възнамерявам да ги почета? Ще дам титла на чичо ти — той ще бъде лорд Пар — и ще направя брат ти граф.

— Толкова съм признателна, милорд. Знам, че те ще ви служат вярно на новите си постове. Ще бъда толкова доволна да ги видя в двора. И… скъпи съпруже, може ли за Коледа да дойдат и децата?

Той е изненадан от предложението.

— Моите деца ли?

— Да, милорд.

— Те обикновено остават в домовете си — казва той несигурно. — Винаги празнуват Коледа със своите хора.

Уил Сомърс, който е до краля, счупва в ръцете си два ореха заедно, отделя черупките и предлага ядката на царствения си господар:

— Кои са техните хора — ако не ние? — пита настойчиво той. — Боже, господарю, кралю! Виждате ли какво ще направи с вас една добра жена? Женени сте само от пет месеца, а тя вече ви дава три деца! Това е най-плодовитата от всички съпруги! Все едно си гледате зайка!

Засмивам се.

— Само ако ваше величество желае?

Увисналите бузи на Хенри треперят от вълнение, лицето му се облива в руменина, очите му се пълнят със сълзи:

— Разбира се, че го желая, а Уил е прав. Ти си добра жена и довеждаш децата ми у дома, при мен. Ти ще ни превърнеш в английско семейство, истинско семейство. Всички ще ни видят заедно: бащата — и сина, който ще го наследи. Ще прекарам Коледа, заобиколен от децата си. Никога преди не съм правил такова нещо.