Укротяването на кралицата

Дворецът Хамптън Корт, ЛондонЛятото на 1546 г.

Състоянието на краля се влошава и това го прави нещастен. Съгласява се дворът да се премести в Хамптън Корт, далече от непоносимата горещина на града и опасността от болести, но не излиза в градината, нито на разходка с лодка по реката, нито дори на литургия в красивия дворцов параклис. Казват ми, че иска да почива тихо в покоите си, да говори със съветниците си. Отказва да идва да се храни, не иска да ме посещава в покоите ми. Не е нужно аз да идвам в неговите. Затворил се е и ме изолира, точно както отказваше да вижда Кити Хауард, когато я уверяваха, че е болен; но всъщност стоеше заключен в покоите си, тук, в същия този дворец, в Хамптън Корт, мрачно размишляващ върху нейните прегрешения, върху процеса, който ще скалъпи и екзекуцията, която ще нареди.

Но, също като Ан Болейн, която присъстваше на турнири и вечери и увеселения по случай майския празник, знаейки в същото време, че нещо не е наред, аз трябва да се появявам пред двора. Не мога да се оттегля и да се затворя в себе си като него. Намирам се в своя птичарник, храня птиците си, слушам безсмисленото им бъбрене и дребната им суетня, докато приглаждат перцата си, когато писарят ми Уилям Харпър потропва на вратата.

— Можете да влезете — казвам. — Влезте и затворете вратата. Пуснала съм две да летят свободно и не искам да избягат.

Той се снишава, когато едно канарче се спуска над главата му и идва до протегнатата ми ръка.

— Какво има, Уилям? — питам разсеяно, като разчупвам една пита със семена и давам трошици на красивото птиче. — Говори. Трябва да оставя тази малка красавица и да отида да се преоблека за вечеря.

Той хвърля поглед към Нан и Ан Сиймор, които седят на пейката в прозоречната ниша, една до друга: никоя от двете не се вълнува от прекрасните ми птички.

— Мога ли да говоря с вас насаме?

— За какво? — пита Нан безцеремонно. — Нейно величество трябва да отива на вечеря. Можете да кажете на мен какво има.

Той поклаща глава; гледа ме умолително.

— О, хайде, вървете, и извадете накитите ми и една шапчица — казвам нетърпеливо. — Ще дойда след миг.

Ние с писаря изчакваме вратата да се затвори зад тях и аз се обръщам към него. Той е вглъбен и сериозен човек, получил обучението си в манастир, и храни силна обич към старите ритуали. Сигурно е гледал половината книги в работната ми стая с благочестив ужас; не изпитва възхищение към новото познание. Държа го на работа, защото е много учен и начетен, може да превежда прекрасно и има изящен почерк. Когато искам да изпратя писмо на латински, той може да превежда и преписва само от една чернова с красив, плавен калиграфски шрифт. Никога не е изразявал несъгласие с нещо, което са казвали проповедниците в покоите ми, но един-два пъти съм го виждала как свежда глава и нашепва тиха молитва, като потресен монах в светско училище.

— Ето така! Няма кой да чуе, освен мен и птиците, а те не казват нищо — освен папагала, който говори ужасни богохулства, но само на испански. Какво има, Уилям?

— Трябва да ви предупредя, ваше величество — казва той сериозно. — Опасявам се, че враговете ви говорят против вас.

— Зная това — казвам кратко. — Благодаря ви за загрижеността, Уилям, но това вече ми е известно.

— Пратеникът на епископ Гардинър дойде при мен и поиска от мен да претърся работния ви кабинет за книжа — казва той с припрян шепот. — Каза, че ще бъда възнаграден, ако тайно препиша нещо и му го занеса. Ваше величество, мисля, че събират доказателства за съд срещу вас.

Птичката гъделичка дланта ми, докато пристъпва от крак на крак и кълве трохите. Не очаквах това предупреждение от Уилям. Не мислех, че ще се осмелят да стигнат толкова далече. Виждам, че потресеното ми изражение е отразено като в огледало на разтревоженото му лице.

— Сигурен ли сте, че е бил пратеник на епископа?

— Да. Каза ми, че събраното трябва да бъде отнесено на епископа. Нямаше как да сбъркам.

Извръщам се от него и отивам до прозореца: жълтокрилото канарче се е вкопчило в протегнатия ми пръст. Прекрасен летен ден е, слънцето тъкмо се спуска зад високите комини от червени тухли, бързолетите и лястовиците кръжат наоколо. Ако епископ Гардинър е готов да поеме такъв риск, възлагайки на един от служителите ми да открадне книжата ми, тогава сигурно е напълно уверен, че може да представи на краля доказателства срещу мен. Сигурно е напълно убеден, че едно оплакване от мен пред краля няма да стовари буря върху главата му. Сигурно е убеден, че ще намери нещо, което да докаже вината ми. Или, което би било по-лошо, навярно вече е събрал доказателства срещу мен и това е последният етап от тайно разследване: намирането на книжата, които да подкрепят лъжите.

— Трябвало е да бъдат занесени на епископа? Сигурен ли сте в това? Не на краля?

Лицето му е пребледняло от страх.

— Това не ми каза, ваше величество. Но беше напълно ясен: че трябва да преровя всичките ви книжа, и да му донеса каквото успея да намеря. Каза да препиша и заглавията на книгите, и да потърся Нов Завет. Каза, че знае, че имате няколко.

— Тук няма нищо — казвам кратко.

— Знам. Знам, че сте се отървали от всичко, от прекрасната си библиотека и от всичките си книжа. Казах му, че няма нищо, но той настоя въпреки това да потърся. Знаеше, че имате книги, които изучавате. Каза, че предполагат, че не сте били в състояние да се разделите с книгите си и че те сигурно ще са скрити някъде в покоите ви.

— Беше много честно и почтено от ваша страна да ми съобщиш това — казвам. — Ще се погрижа да бъдеш възнаграден, Уилям.

Той свежда глава.

— Не търся никаква награда.

— Когато се върнете при този човек, ще кажете ли, че сте търсили и че при мен няма нищо?

— Ще го направя.

Поднасям му ръката си, и докато се покланя и я целува, виждам, че пръстите ми треперят, а птичката върху другата ми ръка се тресе, вкопчена в палеца ми.

— Ти дори не мислиш като мен, Уилям. Мило е от твоя страна да ме закриляш, когато дори не сме на едно мнение.

— Може да не сме на едно мнение, ваше величество, но смятам, че би трябвало да сте свободна да мислите, да пишете и да учите — казва той. — Макар че сте жена. Макар и да слушате жена-проповедник.

— Бог да те благослови, Уилям, на какъвто език предпочита, независимо дали чрез свещеник или чрез собственото ти добро сърце.

Той се покланя.

— А проповедницата… — казва много тихо.

Обръщам се на прага.

— Мистрес Аскю?

— Преместили са я от Нюгейт.

Облекчението е неимоверно. Извиквам:

— О, хвала на Бога! Значи е освободена?

— Не. Не, Бог да ѝ е на помощ. Отведоха я в Тауър.

За момент настъпва вцепенено мълчание, докато той вижда, че разбирам какво казва. Не са я освободили, за да я оставят под надзора на съпруга ѝ; не са я отпратили, за да запазят мира. Вместо това са я преместили от затвора, където държат обикновените престъпници, в затвора, където държат обвинените в държавна измяна и ерес, близо до Тауър Хил, където бесят виновните, недалече от пазара за месо в Смитфийлд, където изгарят еретиците.

Обръщам се към прозореца зад мен, махам резето и го разтварям широко.

— Ваше величество? — Уилям сочи към отворените клетки, към папагала, кацнал на пръчката си. — Ваше величество? Внимавайте…

Вдигам малкото канарче към отворения прозорец, за да може да види синьото небе.

— Могат да си вървят, Уилям. Всички те могат да си вървят. Всъщност е по-добре да си вървят. Не знам докога ще бъда тук, за да се грижа за тях.

Обличам се в пълно мълчание: дамите ми подават нещата безмълвно, с отработени, добре съгласувани движения. Не знам как да се свържа с Ан Аскю зад дебелите каменни стени на Тауър. Това е затворът за враговете, които с години няма да бъдат освободени, за най-ужасните предатели, за злосторници, които трябва да бъдат задържани без никаква възможност за бягство. За един затворник влизането през шлюза, скрит от града и от всички хора, които биха могли да се надигнат, за да го защитят, означава да отплава по река Лета — към забвението.

В основата на страха ми за Ан е това, че не разбирам защо биха я преместили от Нюгейт в Тауър. Тя е обвинена в ерес, разпитана е от Тайния съвет, защо не я оставят в Нюгейт, докато я изпратят на съд, или не я помилват и изпратят у дома? Защо биха я преместили в Тауър? Какъв е смисълът на това? И кой го е заповядал?

Нан излиза напред и прави реверанс, докато Катрин стои зад мен и закопчава огърлицата ми. Безценните сапфири лягат тежко и студено на врата ми. Допирът им ме кара да потръпна.

— Какво има, Нан?

— Бет — казва тя, назовавайки по име една от по-младите ми почетни дами.

— Какво за нея? — питам кратко.

— Майка ѝ ми писа и помоли тя да бъде изпратена у дома — казва тя. — Позволих си волността да кажа, че може да замине.

— Болна ли е? — питам.

Нан поклаща глава с присвита уста, сякаш ѝ се иска да каже нещо повече, но е ядосана.

— В такъв случай, какво става с нея?

Настъпва смутено мълчание.

— Баща ѝ е арендатор на епископ Гардинър — отбелязва Катрин Брандън.

Отнема ми един миг да я разбера.

— Мислите, че епископът е посъветвал родителите на Бет да я отстранят от покоите ми?

Нан кимва. Катрин прави реверанс и излиза от стаята, за да ме изчака отвън.

— Никога не би го признал — казва Нан. — Така че е безсмислено да му искаме обяснение.

— Но защо би ме напуснала Бет? Дори ако съветът му е бил такъв?

— Виждала съм това преди — казва Нан. — Когато обвиниха Кити Хауард. По-младите придворни дами, онези, които не бяха длъжни да останат, за да дадат показания, до една си намериха оправдания да се приберат у дома. Дворът се сви като лен в деня за пране. Същото стана и когато кралят се обърна против кралица Ан. Всички от семейство Болейн се изпариха за една нощ.

— Аз не съм като Кити Хауард! — възкликвам в пристъп на внезапен гняв. — Аз съм шестата съпруга, шестата пренебрегната съпруга, а не петата виновна съпруга. Единственото, което съм направила, е да уча и да слушам проповедници. Тя беше прелюбодейка, а вероятно и виновна в двубрачие, и блудница! Всяка майка би забранила на дъщеря си да служи при такава млада жена! Всяка майка би се опасявала от морала в подобен двор! Но всички казват, че моят двор е най-добродетелният от всички в християнския свят! Защо някой би отвел дъщеря си от службата ѝ при мен?

— Дамите на Кити си тръгнаха в дните преди да бъде арестувана — казва Нан овладяно, без да отвръща на гнева ми. — Не защото тя имаше леко поведение, а защото беше обречена. Никой не иска да бъде в двора на падаща от власт кралица.

— Падаща от власт кралица? — повтарям. Чувам думите: звучи като комета, като нещо в нощното небе. — Падаща от власт кралица.

— Уилям ми каза, че си отворила прозореца и си пуснала птиците си да отлетят — отбелязва тя.

— Да.

— Ще отида да го затворя отново, и ще ги повикам обратно, ако мога. Няма смисъл да показваме, че се страхуваме.

— Не се страхувам! — лъжа аз.

— А би трябвало.

Докато въвеждам дамите си на вечеря, се оглеждам наоколо, сякаш се боя, че придворните сигурно също се измъкват. Но не забелязвам да има отсъстващи. Всички са там, на обичайните си места. Онези, които вярват в реформата, нямат чувството, че отново са в опасност: изпитват го само онези от свитата ми, които са близки с мен. Всички се покланят почтително и дълбоко, докато минавам покрай тях. Сякаш нищо не е по-различно, отколкото в която и да е друга вечер. За краля е сервирано, балдахинът от златен брокат виси над големия подсилен стол, слугите се кланят пред празния му трон, когато влизат в стаята и поднасят най-хубавите ястия, както изисква ритуалът. Той ще вечеря в собствените си покои в обкръжението на новите си фаворити: епископ Стивън Гардинър, лорд канцлерът Томас Ризли, сър Ричард Рич, сър Антъни Дени, Уилям Паджет. Когато вечерята приключи, мога да изляза от голямата зала, за да поседя с краля в покоите му, но дотогава на главната маса трябва да седи някой. Дворът има нужда от монарх, принцесите имат нужда от родител, който да вечеря с тях.

Погледът ми се насочва към отсрещния край на стаята и забелязвам, че начело на масата на семейство Сиймор има празно място с подредени прибори и чиния. Хвърлям поглед към Ан.

— Едуард ли се прибира у дома? — питам.

— От все сърце ми се иска да беше тук — казва тя прямо. — Но не го очаквам. Не смее да напусне Булон; градът ще падне в миг — проследява погледа ми. — Това място сигурно е за Томас.

— Така ли?

— Дойде да се види с краля. Не могат да извадят „Мери Роуз“. Опитват някакъв нов начин да я изтеглят от мястото, на което лежи, на дъното на океана.

— Нима?

Томас влиза в голямата зала, покланя се пред празния трон, а след това се покланя на мен и на принцесите. Намига на Елизабет и заема мястото начело на масата на семейство Сиймор. Изпращам блюда на него, на херцога на Норфолк и на лорд Лайл, без да показвам явни предпочитания. Без да поглеждам направо към Томас, мога да видя, че е загорял от слънцето като фермер, по слепоочията му има бръчки от това, че се е усмихвал към слънцето. Изглежда добре. Има нов кадифен жакет — наситено червен, любимият ми цвят. От кухнята пристигат десетки ястия, тръбачите оповестяват поднасянето на всяко ново блюдо с пронизителен звук. Вземам си по малко от всичко, което ми поднасят, и се питам кое ли време е сега, и дали Томас ще дойде при мен след вечеря.

Минава цяла вечност, докато пиршеството приключи, а после придворните стават от масите, мъжете обикалят наоколо и разговарят помежду си или се обръщат към дамите. Някои се заемат с карти или игри, музикантите засвирват и няколко души започват да танцуват. Тази вечер няма официални развлечения и аз слизам от подиума, за да тръгна бавно към покоите на краля, и пътьом спирам за миг да говоря с хората.

Томас се появява до мен и се покланя:

— Добър вечер, ваше величество.

— Добър вечер, сър Томас. Снаха ви ми съобщи, че сте разговаряли с краля за „Мери Роуз“.

Той кимва.

— Трябваше да уведомя негово величество, че направихме опит да я извадим, но тя е заседнала на морското дъно. Ще опитаме отново с още кораби и още въжета. Ще изпратя долу и плувци. Мисля, че може да се направи нещо.

— Надявам се. Беше ужасна загуба.

— Ще отидете ли да видите краля? — пита той с много тих глас.

— Отивам при него всяка вечер.

— Изглежда много недоволен.

— Знам.

— Казах му, че тъй като женитбата ми с Мери Хауард няма да се осъществи, все още си търся съпруга.

Внимавам да не вдигна поглед към него. Той протяга ръка. Отпускам пръсти върху нея. Усещам силната му ръка, но не я стискам. Тръгвам до него, крачките ни спазват еднакъв ритъм. Ако пристъпя малко по-близо, бузата ми ще докосне рамото му. Не пристъпвам по-близо.

— Каза ли, че се надяваш на брак с принцеса Елизабет?

— Не съм. Той не беше в настроение за разговор.

Кимвам.

— Знаеш ли, в отказа на Мери Хауард имаше нещо, което все още не разбирам — казва той тихо. — Всички от рода Норфолк се съгласиха — най-големият син, Хенри Хауард, и лично старият херцог. Самата лейди Мери беше тази, която отказа.

— Не мога да си представя баща ѝ да позволи на една своя дъщеря да постъпи според желанието си.

— Не — казва той. — Вярно е. Би била принудена да се бори като дива котка, за да се противопостави на баща си и брат си, действащи заедно. Би била принудена да им се опълчи открито. Няма логика. Знам, че не храни неприязън към мен, а и бракът беше изгоден. Сигурно е имало нещо в условията за женитбата, което е било напълно неприемливо за нея.

— Колко неприемливо?

— Непоносимо. Невъобразимо. Противно.

— Но какво би могло да е такова нещо? Възможно ли е да знае нещо в твой ущърб?

Лукавата му усмивка проблясва.

— Нищо чак толкова сериозно, ваше величество.

— И въпреки това си сигурен, че самата тя е отказала? Отказала е решително?

— Надявах се, че ти може да знаеш.

Поклащам глава и казвам:

— Заобиколена съм от мистерии и тревоги. Проповедниците, които говореха в покоите ми, са арестувани, книгите, които кралят ми даваше да чета, са забранени, незаконно е дори да притежаваш Библията на краля, а приятелката ми Ан Аскю е преместена от затвора Нюгейт в Тауър. Дамите ми се измъкват от покоите ми — усмихвам се. — Днес следобед пуснах птиците си да отлетят.

Той хвърля поглед из стаята и се усмихва на някакъв свой познат, сякаш е във весело настроение.

— Това е много лошо.

— Наясно съм.

— Не можеш ли да говориш с краля? Една дума от него би възстановила положението ти.

— Ще говоря с него тази вечер, ако е в добро настроение.

— Пази те единствено любовта му към теб. Той наистина те обича още, нали?

Правя едва доловим жест на отрицание.

— Томас, не знам дали някога е обичал когото и да било. Не зная дали е способен да обича.

Двамата с Томас прекосяваме залата за аудиенции на краля, пълна с молители, правници, лекари и зяпачи, които следят стъпките ни, и с всяка крачка преценяват увереността ни. Той се поколебава пред вратата на личните покои на краля.

— Непоносимо ми е да те оставя тук — казва нещастно.

Стотици хора ни наблюдават, докато му отправям хладна усмивка. Протягам му ръката си.

Той свежда глава и докосва пръстите ми с топлите си устни.

— Ти си изключително умна жена — казва тихо. — Чела си и си мислила повече, отколкото повечето мъже там вътре. Ти си любяща жена, вярваш в Бог и говориш с Него далеч по-пламенно и искрено, отколкото те някога ще говорят. Със сигурност можеш да обясниш мислите си пред краля. Ти си най-красивата жена в двора, безспорно най-желаната. Можеш да разпалиш отново любовта му към теб.

Покланя се сдържано, а аз се обръщам и влизам в покоите на краля.

Потънали са в дискусия относно параклисите, в които се отслужват литургии за душите на мъртвите, и относно манастирите. За свое безмълвно удивление осъзнавам, че се споразумяват колко манастири и метоси — за чието затваряне бе платена такава висока цена и породи толкова мъка — може да бъдат отворени отново и възстановени. Епископ Гардинър вярва, че имаме нужда от манастири и метоси във всеки град, за да бъде страната мирна, а на хората да се предоставят религиозни грижи и утехи. Покварените пазарища, които търгуваха със страха и суеверието, които кралят с право затвори, сега следва да отворят отново врати, сякаш в Англия никога не е имало реформация. Смятат да се върнат към занятието с изгодната продажба на лъжи. Когато влизам, Стивън Гардинър тъкмо предлага възстановяването на някои параклиси и няколко поклоннически маршрута. Хитро намеква, че приходите могат да влизат направо в хазната, а не да минават през църквата — сякаш това гарантира светостта на възстановените ритуали. Казва, че е приемливо да вършиш Божа работа с печалба. Сядам тихо до Хенри, скръствам ръце в скута си, и слушам как този лукав човек предлага на страната възстановяването на суеверието и езичеството, за да могат бедните да бъдат ограбвани от богатите.

Но внимавам да не казвам нищо. Едва когато разговорът се насочва към литургията на Кранмър, проговарям, за да защитя реформистката версия. Кралят поръча на Томас Кранмър да преведе литургията от латински на английски. Сам кралят работеше по нея, а аз седях до него и препрочитах английската версия, сравнявах я със стария латински оригинал, проверих я за станали при преписването грешки, когато пристигна от печатницата, правех собствени преводи. С нисък глас намеквам, че Кранмър е свършил добра работа и че трудът му би трябвало да се използва във всяка църква в страната; но после се разпалвам и твърдя, че е повече от добре извършен, че е прекрасен, дори свят. Кралят се усмихва и кима, сякаш е съгласен с мен и аз съм окуражена. Казвам, че хората би трябвало да бъдат свободни да общуват пряко с Бог в църквата, тяхната връзка с Бог не би трябвало да се осъществява чрез посредничеството на свещеник, не бива да бъде осъществявана на език, който те не могат да разберат. Както кралят е баща на своя народ, така Бог е баща за него. Връзката между краля и народа е точно като общението на хората с Бог; редно е тя да бъде ясна, открита и пряка. Как иначе ще има уважаван крал? Как иначе ще има любящ Бог?

Зная в сърцето си, че това е вярно; знам, че кралят също го вярва. Той стигна толкова далеч, за да прогони папизма и езичеството от тази страна, да доведе народа си до истинското разбиране на Бог. Забравям да подслаждам всяко изречение с хвалебствия за него, докато говоря искрено и разпалено, но после осъзнавам, че лицето му е потъмняло от гняв, а Стивън Гардинър е свел поглед, прикривайки усмивка, без да среща светналите ми очи. Говорила съм твърде разпалено, твърде умно. Никой не обича умните, пламенни жени.

Решавам да се оттегля.

— Навярно сте уморен. Ще ви пожелая лека нощ.

— Уморен съм — съгласява се той. — Уморен съм, стар съм и не ми се нрави на стари години да бъда поучаван от съпругата си.

Правя много нисък реверанс, навеждайки се надолу, за да може да надникне в деколтето на роклята ми. Чувствам погледа му върху гърдите си и казвам:

— Никога не бих могла да ви поучавам, ваше величество. Вие сте много по-мъдър от мен.

— Всичко това съм го чувал преди — казва той раздразнено. — И преди съм имал съпруги, които мислеха, че знаят по-добре от мен.

Поруменявам.

— Сигурна съм, че нито една не ви е обичала толкова много, колкото ви обичам аз — прошепвам, навеждам се и го целувам по бузата.

Поколебавам се заради миризмата му: вонята на гниещия му крак, като разлагащо се месо, сладникавият противен мирис на стара пот по стара кожа, лошият дъх от устата му, подутият му от запека и газовете корем. Сдържам дъха си и облягам хладната си буза на горещото му влажно лице.

— Бог да ви благослови, ваше величество, милорд съпруже — казвам нежно. — И да ви дари с лека нощ.

— Лека нощ, Катрин Пар — казва той, изричайки хапливо думите. — Не смятате ли за странно, че всяка една от вашите предшественички наричаше себе си с името си: кралица Катерина или кралица Ан, или — Бог да я благослови — кралица Джейн? Но вие наричате себе си Катрин Пар. Подписвате се „кралица Катрин, К. П.“ „П“ като „Пар“.

Толкова съм изненадана от този нелеп укор, че отвръщам, преди да успея да помисля.

— Аз съм това, което съм — казвам. — Аз съм Катрин Пар. Аз съм дъщеря на баща си, образована от майка си. Как иначе би трябвало да се наричам освен с името си?

Той хвърля поглед през стаята към Стивън Гардинър — който използва името и титлата си, без да бъде упрекван за това — и двамата си кимват, сякаш съм разкрила нещо, което отдавна са подозирали.

— Какво лошо може да има в това? — питам настойчиво.

Той дори не ми отговаря: отпраща ме с махване на ръка.

Когато се събуждам на сутринта, в личните ми покои пред спалнята ми е странно тихо. Обикновено се дочува приглушеният успокояващ шум от пристигането на дамите ми за деня, а после — потропването по вратата от камериерката за деня, която внася горещата вода. Докато ставам и мия лицето и ръцете си в златен леген с топла вода, дамите носят роклите ми, извадени от гардероба на кралицата, за да избера какво ще облека, и ръкавите, корсажа, шапчицата и накитите. Предлагат ми нещо за ядене; но аз отказвам да вкуся каквото и да е или да пия, докато не сме били на литургия, защото съм несигурна, както са несигурни всички сега, дали трябва да постим преди литургия, или не. Постенето преди литургия може да се счита за безсмислен ритуал, но Гардинър може да го е възстановил в двора като свята традиция. Не съм сигурна. Ето колко нелепи са станали времената, щом аз — една кралица в собствените си покои, — не знам дали мога да изям едно хлебче или не. Нелепо е.

Нелепо, но въпреки това тази сутрин не чувам чиракът на пекаря да носи хляб от кухнята. Отвън пред личния ми кабинет е толкова зловещо тихо, че не дочаквам пристигането на придворните си дами; ставам, навличам робата върху голото си тяло, и отварям вратата да погледна навън. Отвън има половин дузина жени, три от тях държат рокли от кралския гардероб. Странно безмълвни са, а когато отварям вратата и заставам мълчаливо, гледайки към тях, те не възкликват: „Добро утро“ и не се усмихват. Мълчаливо се снишават в реверанс, а когато се изправят, не вдигат очи от пода. Отказват да ме погледнат.

— Какво става? — питам настоятелно. Оглеждам шестте, а после питам по-нетърпеливо: — Къде е Нан? Къде е сестра ми?

Никой не отговаря, но най-сетне Ан Сиймор излиза неохотно напред.

— Моля, позволете ми да говоря с вас насаме, ваше величество — казва тя.

— Какво има? — питам, като се връщам в спалнята си и ѝ правя знак да влезе. — Какво става?

Тя затваря вратата зад гърба си. В тишината чувам тиктакането на часовника си.

— Къде е Нан?

— Имам лоши новини.

— За Ан Аскю ли?

Веднага решавам, че ще я екзекутират. Че са сторили онова, което бяхме сигурни, че няма да направят. Че са я изправили на съд и набързо са издали осъдителна присъда, и ще я изгорят.

— Кажете ми, че не става дума за Ан? Да не би Нан да е отишла в Тауър да се моли с нея?

Ан поклаща глава.

— Не, става дума за дамите ви — казва тя тихо. — За собствената ви сестра. През нощта, след като сте си тръгнали от покоите на краля, Тайният съвет провел заседание, и са арестували сестра ви Нан Хърбърт; родственицата ви лейди Елизабет Тирит и братовчедка ви, лейди Мод Лейн.

Като че ли не я чувам.

— Какво казахте? Кой е арестуван?

— Придворните дами, които са ваши родственици. Сестра ви и вашите братовчедки.

— За какво? — питам глупаво. — По какво обвинение?

— Все още не им е повдигнато обвинение. Били са разпитвани цяла нощ, в момента все още ги разпитват. А кралските телохранители влязоха в покоите им, в личните покои на семействата им, които делят със съпрузите си, и в покоите им тук, във вашите апартаменти, и отнесоха книжата им; всичките им сандъци, всичките им книги.

— Преглеждат книжа?

— Търсят книжа и книги — потвърждава Ан. — Това е разследване за ерес.

— Тайният съвет обвинява дамите ми, братовчедките ми, родната ми сестра, Нан, в ерес?

Ан кимва, с безстрастно изражение.

Настъпва продължително мълчание. Усещам как коленете ми омекват под мен, и се отпускам на едно столче до решетката на огнището, където потрепва малък огън.

— Какво мога да направя?

Тя е толкова изплашена, колкото и аз.

— Ваше величество, не знам. Нали всичките ви книжа са изнесени от покоите ви? — хвърля поглед към писалището, където преди си водех бележки с такова удоволствие, където преди учех с такова вълнение.

— Всичките са изнесени. Вашите?

— Едуард ги отнесе в Улф Хол, когато тръгна за Франция. Предупреди ме — но не мислех, че ще стане толкова лошо. Ако беше тук… Писах му да се прибере у дома. Казах му, че епископ Гардинър има огромно влияние над Тайния съвет и че никой не е в безопасност. Казах му, че се опасявам за вас, че се боя за себе си.

— Никой не е в безопасност — повтарям.

— Ваше величество, щом могат да арестуват родната ви сестра, тогава могат да арестуват всяка от нас.

Внезапно се ядосвам, гневът ми се разпалва.

— Епископът се осмелява да нарежда на Тайния съвет да арестува сестра ми, Нан? Главната ми придворна дама? Съпругата на сър Уилям Хърбърт? Донесете ми роклята. Ще се облека и ще се срещна с краля.

Тя протяга ръка да ме възпре.

— Ваше величество… помислете… Това не е дело само на епископа. А и на краля. Той трябва да е подписал заповедта за ареста на сестра ви. Всичко това сигурно е станало с негово знание. Може да е дори по негово искане.

Повеждам дамите си към параклиса. Посрещаме с кураж случващото се, но две камериерки са изчезнали, а три дами отсъстват и придворните, подобно на глутница неспокойни хрътки, знаят, че нещо не е наред.

Благочестиво свеждаме глави за молитва. Набожно приемаме хляба. Тихо шепнем: „Амин! Амин!“, сякаш за да покажем, че в глупавите ни глави няма дори помен от представа какво всъщност е това: нафора или месо, хляб или Бог. Прехвърляме мънистата на броениците си; на шията си нося разпятие. Принцеса Мери коленичи до мен, но роклята ѝ не докосва крайчеца на моята. Принцеса Елизабет коленичи от другата страна и студената ѝ ръка пропълзява в хватката на треперещите ми пръсти. Тя не знае какво става, но знае, че нещо се е объркало много зле.

След службата в параклиса закусваме в голямата зала, придворните са унили и потиснати: мъжете разговарят тихо помежду си и всички хвърлят погледи към мен, за да видят как приемам отсъствието на сестра си, на другите си две изчезнали дами. Усмихвам се, сякаш съм напълно несмутена. Свеждам глава за благодарствената молитва, докато капеланът на краля я чете на латински. Хапвам малко месо, малко хляб, отпивам ейл, имитирам апетит, сякаш не ми призлява от страх. Усмихвам се на дамите си и хвърлям поглед към масата на семейство Сиймор. Копнея да видя Томас, сякаш той е кораб със свити платна, който чака на някой кей, готов да отплава към безопасността. Жадувам да го видя, сякаш дори видът му ще ми донесе безопасност. Но той не е тук, не го очаквам и не мога да го повикам.

Обръщам се към Катрин Брандън, най-старшата от дамите ми на закуска:

— Ваше благородие, бихте ли попитали дали негово величество кралят е достатъчно добре, за да ме приеме тази сутрин?

Тя става от масата, без да каже нито дума. Всички я проследяваме как минава през голямата зала; всички се молим тя да се върне с покана да посетя покоите на краля, и да открием, че внезапно отново се ползваме с изменчивото му благоволение. Но тя не се бави дълго.

— Негово величество страда от раната на крака си — тя говори спокойно, но лицето ѝ е побеляло. — Лекарят му е при него, той си почива. Казва, че ще ви повика по-късно, и че ви желае много хубав ден.

Всички го чуват. Това е като гръмко изсвирване на ловни рогове. Сезонът за преследване на еретиците в двора е открит и всеки знае, че най-важната жертва, онази, чиято глава е оценена най-високо, съм аз.

Усмихвам се.

— Тогава ще отидем в покоите ми за час-два, а по-късно ще излезем на езда — обръщам се към началника на конницата си. — Всички ще яздим — казвам.

Той се покланя и ми подава ръка, докато слизам от подиума и тръгвам през безмълвно кланящите се придворни. Усмихвам се и кимам наляво и надясно. Никой няма да каже, че изглеждам уплашена.

Когато стигаме в покоите ми, Нан, Мод Лейн и Елизабет Тирит са там и ни чакат да се върнем от закуска. Нан се е настанила на любимото си място на пейката в прозоречната ниша, със сгънати в скута ръце, самото олицетворение на женско търпение. Нещо в силно скованата ѝ поза ми подсказва, че макар да се е върнала, не е в безопасност. Влизам в стаята и се възпирам да изтичам към нея. Не се хвърлям в прегръдките ѝ. Заставам в средата на стаята и изричам много ясно, така че всички да могат да ме чуят, и всеки, на когото е възложено да докладва на шпионите на Тайния съвет, да може да направи съобщението си.

— Лейди Хърбърт, сестро. Радвам се да видя, че сте се завърнали при нас. Бях изненадана и обезпокоена да науча, че сте давали обяснения пред Тайния съвет. Няма да търпя ерес и нелоялност в покоите си.

— Абсолютно никакви — казва Нан без потрепване в гласа, без следа от каквото и да било изражение върху вцепененото си лице. — Тук няма ерес и никога не е имало. Членовете на съвета разпитаха мен и две от дамите ви и се убедиха, че не сме казали или написали нещо, било то във ваше присъствие или в отсъствието ви, което би могло да се тълкува като ерес.

Поколебавам се. Не мога да преценя какво още може да бъде казано пред слушащите придворни.

— Значи имената ви са чисти, а обвиненията срещу вас снети?

— Да — казва тя, а другите две кимват. — Напълно.

— Много добре — казвам. — Ще си сменя роклята и всички можем да излезем на езда. Можете да ми помогнете.

Влизаме в стаята ми заедно, Катрин Брандън също влиза, и в мига, в който вратата се затваря зад нас, се вкопчваме една в друга.

— Нан! Нан!

Тя ме прегръща с ожесточена сила, сякаш отново сме малки момичета в Кендал и е трябвало да ми попречи да скоча от някое дърво в овощната градина.

— О, Кат! О, Кат!

— Какво те питаха? Цяла нощ ли те държаха будна?

— Шшт, тихо — казва тя. — Тихо.

Откривам, че се давя в изплашени хлипове, слагам ръка на гърлото си и се отдръпвам от прегръдката на Нан.

— Добре съм — казвам. — Няма да плача. Няма да изляза там със зачервени очи. Не искам никой да види…

— Добре си — иска да се увери тя. Внимателно измъква кърпичка от ръкава си и докосва мокрите ми очи, а после попива и своите. — Никой не трябва да помисли, че си разстроена.

— Какво ти казаха?

— Разпитвали са Ан Аскю — казва тя без заобикалки. — Изтезавали са я.

Толкова съм ужасена, че не мога да говоря.

— Изтезавали са я? Дъщерята на един благородник? Нан, не може да са го направили!

— Обезумели са. Упълномощени са от краля да я разпитват. Казал им е, че могат да я изведат от затвора Нюгейт и да я сплашат, за да признае, но те я отвели в Тауър и я разпъвали на дибата.

В ума ми възкръсват ужасните картини от съня ми. Жената с обърнатите навън стъпала, с кухини на мястото на раменете.

— Не го казвай.

— Страхувам се, че е вярно. Мисля, че сигурно са ѝ показали дибата, а после смелостта ѝ ги е разярила и не са могли да устоят на гнева си. Когато отказала да признае, те продължили отново и отново; не можели да се спрат. Комендантът на Тауър бил толкова отвратен, че ги оставил и съобщил на краля. Каза, че свалили жакетите си в стаята за изтезания и лично разпъвали Ан на дибата. Избутали палача, за да го направят сами. Един до главата ѝ, един до краката, завъртели колелата. Не искали палачът да го прави, не им било достатъчно да гледат, искали те да ѝ причинят болка. Когато кралят научи това от коменданта, им заповяда да спрат.

— Помилвал я е? Наредил е да я освободят?

— Не и той — казва тя горчиво. — Казал само, че не могат да я разпъват на дибата. Но, Кат, докато комендантът се върне в Тауър, те вече я бяха измъчвали цяла нощ. Продължили, докато комендантът потеглял да се срещне с краля. Не спрели, докато не се върнал и не им казал.

За миг оставам безмълвна.

— Часове?

— Сигурно са били часове. Тя никога повече няма да ходи. Сигурно всички кости на стъпалата и китките ѝ са счупени, раменете, коленете и бедрата ѝ сигурно са изкълчени. Сигурно са счупили гръбнака ѝ или са го разместили.

Отново виждам образа от съня си, на жената, с китки, измъкнати от горната част на ръцете, с ръце, разместени при лактите, уродливата кухина на мястото на раменете ѝ, странната ѝ поза, докато се опитва да удържи изкълчения си врат. Почти не мога да говоря.

— Но сега са я освободили?

— Не. Свалили я от дибата и я хвърлили на пода в килията.

— Още е там? В Тауър? С ръце и крака, изтръгнати от ставите?

Нан кимва, гледайки ме безизразно.

— Кои са били? — процеждам. — Кажи ми имената им.

— Не знам със сигурност. Единият е бил Ричард Рич. И Ризли.

— Лорд канцлерът на Англия е разпъвал жена на дибата в Тауър? Със собствените си ръце?

Тя само кимва при вида на ужасеното ми лице.

— Да не би да е полудял? Да не би всички да са полудели?

— Сигурно е така.

— Никога досега жена не е била разпъвана на дибата! Не и жена от добро потекло!

— Били са твърдо решени да узнаят.

— Интересувала ги е вярата ѝ?

— Не, тя говори по този въпрос напълно охотно. Знаеха всичко за убежденията ѝ, всичко, което им беше нужно. Достатъчно, за да я признаят десетократно за виновна. Да им прости Господ, Господ да ни е на помощ, искали са да узнаят нещо за теб. Разпъвали са я на дибата, за да я накарат да назове теб.

И двете млъкваме, и макар да се срамувам, трябва да задам следващия си въпрос:

— Знаеш ли какво е казала? Дали ни е назовала като еретички? Назовала ли е мен? Говорила ли е за книгите ми? Сигурно го е сторила. Никой не би могъл да издържи това. Сигурно го е сторила.

Усмивката на Нан е в контраст със зачервените ѝ очи. Това е старата усмивка на упорит кураж, с която се усмихват всички жени, преживели тежки нощи и оцелели от тях, без да предадат някого или да бъдат предадени.

— Не. Не може да го е направила. Защото нали виждаш, освободиха ни. Бяхме там, когато комендантът дойде от Лондон и каза какво правят. Отведоха го при краля, но вратата между залата на съвета и личните покои беше открехната и чувахме как негово величество реве гръмко към тях. После те излязоха и ни разпитваха още. Сигурно са се надявали, че ще ни издаде или че ние ще издадем нея — че поне една от нас ще назове името ти. Но тя не проговори, и ние не казахме нищо, и тогава ни освободиха. Осакатиха я, Бог да ѝ е на помощ. Почти я разкъсаха, но тя не каза името ти.

Надавам хлип, подобен на кашлица, а после притихвам.

— Трябва да ѝ изпратим лекар — казвам. — Храна и напитки, да ѝ осигурим някакви удобства. Трябва да издействаме да я освободят.

— Не можем — казва Нан с дълга, разтърсваща въздишка. — Мислех си го. Но тя е изтърпяла всичко това, за да отрече близостта си с нас. Не можем сами да се уличим в престъпление. Трябва да я оставим сама.

— Тя сигурно страда ужасно!

— Нека да се погрижим да си е струвало.

— За Бога, Нан! Тайният съвет ще я освободи ли?

— Не знам. Мисля…

На вратата на спалнята се потропва леко. Катрин Брандън възкликва раздразнено и я открехва. Чуваме я как казва: „Да, какво има?“ и как после неохотно я отваря по-широко.

— Доктор Уенди е — казва тя. — Настоява.

Закръглената фигура на лекаря се появява на прага.

— Какво има? — питам настоятелно. — Да не би кралят да е болен?

Той изчаква Катрин да затвори вратата, после свежда глава над ръката ми и казва:

— Трябва да разговарям поверително с вас.

— Доктор Уенди, сега не е моментът. Разстроена съм…

— Спешно е.

Кимвам на Катрин и Нан да отстъпят назад към прага.

— Можете да говорите.

Той измъква от жакета си лист хартия.

— Има по-ужасни неща от това, което знаете — казва. — По-ужасни от това, което знаят тези дами. Лично кралят ми го съобщи току-що. Много съжалявам. Толкова съжалявам, задето се налага да ви съобщя. Той издаде заповед за ареста ви. Това е препис.

Сега, когато се случи, сега, когато възможно най-лошото вече се случи, не викам и не плача. Напълно неподвижна съм.

— Кралят е заповядал да бъда арестувана?

— Съжалявам да ви го съобщя — казва той сдържано.

Протягам ръка и той ми подава листа. Движим се бавно, сякаш сме в някакъв сън. Представям си Ан Аскю, разпъната на дибата. Представям си как Ан Болейн сваля перленото си колие пред френския палач. Мисля си за Кити Хауард, която моли да донесат дръвника в стаята ѝ, за да може да се упражнява как да положи главата си. Мисля си, че аз също ще трябва да намеря кураж да умра с достойнство. Не съм сигурна, че ще успея. Мисля си, че твърде пламенно копнея за живот, мисля си, че съм твърде млада, мисля си, че твърде много искам да живея. Мисля си, че искам Томас Сиймор. Искам живот с него. Искам утрешен ден.

Невиждащо разгъвам листа. Виждам разкривения подпис на Хенри, който съм виждала безброй пъти. Това несъмнено е почеркът на моя съпруг. Над него, написана с друг почерк, почерка на писар, е заповедта за ареста ми. Вярно е. Ето я. Ето я най-сетне. Собственият ми съпруг нарежда да бъда арестувана по обвинение в ерес. Собственият ми съпруг е подписал заповедта.

Чудовищността на това почти ме смазва. Той не иска да ме изпрати обратно във вдовишко забвение — макар че би могъл да направи това; има властта да го стори. Би могъл да ме отпрати от двора, аз няма да имам какво друго да направя, освен да се подчиня. Би могъл да се отнесе към мен както към Ана от Клев и да ми нареди да живея другаде и аз ще бъда длъжна да замина. Би могъл да направи това, той е глава на църквата, може да отсъжда кои бракове са валидни и кои следва да бъдат разтрогнати. Постъпи така с Катерина Арагонска, въпреки че тя беше принцеса на Испания и лично папата каза, че това не може да бъде направено; но Хенри го направи.

Но той не иска да ме изпрати далече от очите си или да ме прогони от дворците си; не иска да предам обратно накитите и да върна роклите на другите кралици; не иска да напусна децата му и да бъда забравена от тях. Не е достатъчно да се откажа от регентството и да изгубя властта си. Това не му е достатъчно. Той иска да ме види мъртва. Единствената причина да ме обвини в престъпление, за което се полага смъртна присъда, е желанието да ме убие. Хенри, който е екзекутирал две съпруги и е чакал новини за смъртта на други две, сега иска да ме види мъртва като тях.

Не мога да разбера това. Не мога да проумея причината. Не мога да разбера защо не ме изпрати в изгнание, щом ме е намразил, след като ме обичаше толкова много. Но не е така. Той ме иска мъртва.

Обръщам се към Нан, която стои с побеляло лице до вратата заедно с Катрин.

— Виж това — казвам зашеметено. — Нан, виж какво е направил сега. Виж какво иска да ми причини — подавам ѝ листа.

Тя го прочита безмълвно; опитва се да проговори, но устата ѝ се отваря и затваря и тя не казва нищо. Катрин измъква листа от отмалелите ѝ ръце и го прочита безмълвно, а после вдига очи и ме поглежда.

— Това е работа на Гардинър — казва Катрин след дълго мълчание.

Доктор Уенди кимва.

— Той ви посочи като предателка и еретичка — казва. — Каза, че сте змия в пазвата на краля.

— Значи не е достатъчно, че съм Ева, майката на всички грехове, а сега трябва да бъда и змията? — питам ожесточено.

Доктор Уенди кимва.

— Не разполага с доказателства! — заявявам.

— Не им трябват доказателства — доктор Уенди изтъква очевидното. — Епископ Гардинър казва, че религията, за която се застъпвате, отрича лордовете, отрича кралете и казва, че всички хора са равни. Казва, че вярата ви е равносилна на метеж.

— Не съм направила нищо, за да заслужа смърт — казвам. Чувам как гласът ми потреперва и стисвам устни.

— Никой от другите не беше направил нищо — казва Катрин.

— Епископът каза, че по закон всеки, който говори като вас, би заслужавал смърт. Това бяха точните му думи.

— Кога идват? — прекъсва го Нан.

— Да идват ли?

Не я разбирам.

— Да я арестуват? — пита тя лекаря. — Какъв е планът? Кога ще дойдат? И къде ще я заведат?

Практична както винаги, тя отива до бюфета, изважда кесията ми и търси сандък да опакова вещите ми. Ръцете ѝ се тресат толкова силно, че не може да завърти ключа в ключалката. Слагам двете си ръце на раменете ѝ, сякаш ако възпра Нан да се подготви за ареста ми, това ще попречи на кралските телохранители да дойдат, за да ме отведат.

— Лорд канцлерът има заповед да дойде за нея. Ще я отведе в Тауър. Не зная кога. Не знам кога ще бъде съдена.

При думата Тауър откривам, че коленете ми се подгъват и Нан ме отвежда до един стол. Навеждам се, докато замайването в главата ми отминава и Катрин ми дава чаша разреден ейл. Той има вкус на застояло. Представям си как Томас Ризли прекарва цяла нощ, изтезавайки Ан Аскю на дибата в Тауър, а после идва в покоите ми, за да ме отведе също там.

— Трябва да вървя — казва кратко Катрин. — Имам две момчета без баща. Трябва да ви оставя.

— Не си тръгвайте!

— Длъжна съм — казва тя.

Безмълвно, Нан кимва към вратата, за да каже на Катрин да си върви. Катрин прави много нисък реверанс.

— Бог да ви благослови — казва тя. — Бог да ви пази. Сбогом.

Вратата се затваря зад гърба ѝ и аз осъзнавам, че се е сбогувала с една умираща жена.

— Как научихте това? — обръща се Нан към доктор Уенди.

— Бях там, когато решаваха; приготвях сънотворната му отвара в дъното на стаята, а после когато превързвах крака му, лично кралят ми каза, че за стар човек като него не било никакъв живот да бъде поучаван от млада съпруга.

Вдигам глава.

— Казал е това?

Той кимва.

— Нищо повече от това? Не разполага с нищо друго срещу мен, освен това?

— Нищо повече. С какво би могъл да разполага? А после намерих заповедта, пусната на пода в коридора между спалнята му и личния му кабинет. Точно на пода до вратата. В мига, щом я видях, ви я донесох.

— Намерили сте заповедта? — пита Нан с подозрение.

— Да… — гласът му заглъхва. — Ах, предполагам, че някой сигурно я е оставил, за да я намеря.

— Никой не изпуска случайно заповед за арестуването на кралица — казва Нан. — Някой е искал да узнаем — тя започва да кръстосва из стаята, мислейки ожесточено. — По-добре да отидеш при краля — съветва ме тя. — Иди при Хенри сега, падни на колене, пълзи по пода като разкайваща се грешница, поискай прошка за грешките си. Поискай му прошка за това, че си говорила открито.

— Няма да подейства — възразява доктор Уенди. — Той е наредил да заключат вратите на покоите му. Не желае да я вижда.

— Това е единственият ѝ шанс. Ако успее да влезе, за да се срещне с него, и прояви смирение… повече смирение, отколкото коя да е жена на света е проявявала някога. Кат, ще трябва да пълзиш. Ще трябва да подложиш ръце под ботуша му.

— Ще пълзя — заричам се.

— Каза, че няма да я приеме — обажда се неловко докторът. — На стражите е заповядано да не я пускат вътре.

— Той се затвори и отказа да приеме Кити Хауард — спомня си Нан. — И кралица Ан.

Те мълчат. Местя поглед от единия към другия и не мога да измисля какво да правя. Мога да мисля единствено за това, че кралските телохранители идват и че ще ме отведат в Тауър и че двете с Ан Аскю ще бъдем затворнички в една и съща студена кула. Мога да отида до прозореца нощем и да я чуя как плаче от болка. Можем да чакаме смъртната присъда в съседни килии. Може да ги чуя как я извеждат, за да бъде изгорена. Тя ще ги чуе как строят ешафода за мен на моравата.

— А ако той може да бъде убеден да дойде при вас? — внезапно предлага доктор Уенди. — Ако мисли, че сте болна?

Нан ахва.

— Ако бихте могли да му кажете, че тя е потънала в ужасна скръб, че може да умре от скръб — ако се съгласите да му кажете, че тя пита за него, почти на смъртно легло…

— Като Джейн, след като роди — казвам.

— Като кралица Катерина, чиито последни думи бяха, че иска да го види — подсеща ни Нан.

— Безпомощна жена, обзета от отчаяние, почти мъртва от скръб…

— Би могло — съгласява се докторът.

— Можете ли да го направите? — питам го напрегнато. — Можете ли да го убедите, че отчаяно искам да го видя, и че сърцето ми е разбито?

— И че ще изглежда прекрасно, ако дойде; ако се покаже милостив?

— Ще опитам — обещава ми той. — Ще опитам сега.

Спомням си как Томас ми каза никога да не плача пред краля, защото той обичал женски сълзи.

— Съобщете му, че не съм на себе си от скръб — казвам. — Предайте му, че не мога да спра да плача.

— Побързайте — казва Нан. — Кога ще дойде Ризли да я арестува?

— Не знам.

— В такъв случай вървете сега.

Той отива до вратата, а аз се изправям и слагам длан върху ръката му.

— Не се излагайте на опасност — казвам, макар че копнея да му наредя да направи всичко, да каже всичко, което ще ме спаси. — Не се излагайте на опасност. Не казвайте, че сте ме предупредили.

— Ще кажа, че съм научил, че сте се поболяла от скръб — казва той. Вижда изопнатото ми лице и зашеметения ми поглед. — Ще му кажа, че ви е разбил сърцето.

Той се покланя, излиза от спалнята ми и отива в личните ми покои, където придворните дами вече се събират безмълвно и се питат дали ще бъдат призовани да дадат показания срещу още една от кралиците на Хенри, на поредния процес, чийто финал ще е смъртна присъда.

— Разпусната коса — нарежда рязко Нан. Оставя една камериерка да разплете косата ми, да я среши така, че да се спуска по раменете ми, и отваря вратата да нареди на друга да донесе най-хубавата ми копринена нощница с черните ръкави с прорези.

Връща се в стаята, докато две камериерки пристигат и оправят чаршафите на леглото и натрупват на купчина възглавниците.

— Парфюм — казва кратко, и те донасят стъкленица с розово масло и перце, за да разпръснат уханието по чаршафите.

Нан се обръща обратно към мен и казва:

— Сложи си руж на устните. Само малко. Капни си беладона в очите.

— Аз имам — казва една от дамите. Изпраща собствената си камериерка да изтича до покоите ѝ, докато моята дама влиза с нощницата ми.

Свалям обикновената си нощница и обличам копринената. Допирът ѝ до голата ми кожа е хладен. Нан завързва черните панделки на шията и чак до долу, но оставя най-горната разхлабена, така че малко от бледата ми кожа да се вижда на фона на тъмната коприна, и той да може да види закръгленото очертание на гърдите ми. Приглажда косата ми върху раменете и лъскавите букли проблясват на фона на тъмната нощница. Затваря съвсем леко капаците на прозорците, за да придаде на стаята тайнствено и интимно излъчване.

— Принцеса Елизабет трябва да седи отвън в личния ти кабинет и да чете писанията на краля — подхвърля тя през рамо, и някой изтичва да покани принцесата да заеме мястото си.

— Ще те оставим сама — казва ми тихо Нан. — Ще бъда тук, когато той влезе, а после ще изляза. Ще се опитам да накарам пажовете му да излязат заедно с мен. Нали знаеш какво трябва да правиш?

Кимвам. Усещам студ, облечена в копринената нощница, и се боя, че кожата ми ще настръхне и ще затреперя.

— Лягай в леглото — съветва ме Нан. — И бездруго се съмнявам, че можеш да стоиш права.

Тя ми помага да се покатеря в голямото легло. Уханието на рози е почти задушаващо. Тя издърпва нощницата надолу до стъпалата ми и я разтваря отпред, така че кралят да може да види стройните ми слаби глезени, съблазнителната извивка на прасеца ми.

— Не се дръж прекалено прелъстително — казва тя. — Всичко трябва да е негова идея.

Облягам се на възглавниците и тя спуска една къдрица на рамото ми, така че да се откроява върху бялата ми кожа.

— Това е отвратително — отбелязвам. — Аз служа на познанието и съм кралица. Не съм развратница.

Тя кимва, сухо и незаинтересовано, като свинар, който води женската свиня при мъжкия:

— Да.

Чуваме трополенето на стола на краля по дървения под на залата за аудиенции, а после вратите към личния ми кабинет се отварят. Чувам как дамите се изправят да го поздравят, и неговото смутено „добро утро“ към всички и поздрава му към принцеса Елизабет, която е достатъчно благоразумна да стои със сведена глава и да си придава благочестиво изражение.

Стражите му отварят вратата на спалнята ми и избутват краля вътре, със сковано изпънат пред тялото му превързан крак. От него в стаята нахлува мирис на воняща плът.

Раздвижвам се леко, сякаш се опитвам да се надигна, но падам назад, твърде слаба и зашеметена при вида му. Обръщам покрито със следи от сълзи лице към него, докато Нан хваща пажовете и ги задърпва заднешком през вратите, после кимва на стража да затвори вратите след нас двамата. За миг кралят се озовава насаме с мен.

— Докторът каза, че си много болна? — пита навъсено.

— Не е бивало да ви тревожат… — гласът ми замира в лек хлип. — За мен е такава чест, че сте склонили да дойдете…

— Разбира се, че ще дойда да видя съпругата си — казва кралят, ободрен от мисълта за собствената си съпружеска преданост, с очи, приковани в краката ми.

— Толкова сте добър към мен — прошепвам. — Затова бях толкова…

— Толкова какво, Кейт? Какво става?

Запъвам се. Наистина не ми хрумват думи, които е най-вероятно да пробудят съжалението му.

Заявявам направо:

— Ако съм ви разочаровала, искам да умра.

Внезапно почервенял, той добива израза, който се появява на лицето му, когато изпитва сексуална наслада. За късмет случайно съм улучила тъкмо думите, които му доставят по-голяма наслада от всичко друго, а досега не го знаех. В отчаянието си съм попаднала точно в сърцевината на желанието, което будят у него жените.

— Да умреш ли, Кейт? Недей да говориш за смърт. Не е нужно да говориш за смърт. Ти си млада и здрава — погледът му се задържа върху извитото ми ходило, върху глезена ми, върху гладката извивка на крака ми. — Хайде сега, защо една красива млада жена като теб би говорила за смърт?

Защото вие сте Синята брада, Синята брада от кошмарите ми — иска ми се да кажа. Вие сте Barbe-Bleue13, и вашата съпруга, Трифин, е отворила заключените врати на замъка ви и е намерила мъртви съпруги, положени в леглата си. Защото сега зная, че сте човек, който обича да убива съпругите си, зная, че сте безмилостен. Защото охраненото ви самодоволство е толкова огромно, че не можете да си представите някой да мисли самостоятелно или да бъде себе си, или да обича нещо друго освен вас. Вие сте самотното слънце в собствените си небеса. Вие сте естествен враг на всеки, който не е вас, който не е самият вас. Вие сте убиец по душа и единственото, което искате от една съпруга, е нейното подчинение пред вас или приемането на смъртта, която ѝ определите. Няма възможност да избере нещо друго. Вие искате да бъдете господарят, абсолютният господар. Едва можете да понесете някой да бъде различен от вас. Мъжете, които са ваши приятели, са длъжни да ви подражават, единственият, който успява да оцелее в двора ви, е вашият шут, който обявява себе си за лишен от разум. Не можете да търпите нищо, което не е по ваше подобие. Вие сте роден убиец на съпруги.

— Ако не ме обичате, искам да умра — казвам: гласът ми е тънък и треперлив. — Не ми остава нищо. Ако не ме обичате, не ми остава нищо, освен гробът.

Той е възбуден. Намества огромното си туловище в скърцащия стол, така че да може да ме вижда. Леко се сгърчвам от скръб и халатът ми се разтваря. Отмятам назад гъстата си разпусната коса и халатът се смъква от рамото ми: сякаш, задъхана от тревога, не забелязвам, че той може да види бялата ми кожа, извивката на гърдата ми.

— Съпруго моя — казва той. — Моя обична съпруго.

— Кажете, че съм вашата любима — настоявам. — Ще умра, ако не съм вашата любима.

— Наистина си — казва той с гъгнив глас. — Наистина си.

Не може да се измъкне от стола си, за да посегне към мен.

Забързано се приближавам до края на леглото, където е натикан столът му, и той протяга ръце към мен. Тръгвам към него в очакване да ме прегърне, да обвие ръце около мен, но вместо това той ме сграбчва като несръчно момче, ръцете му се суетят неумело с връзките на нощницата ми, скъсват една панделка, а после чувствам как тлъстите му ръце улавят студените ми гърди, сякаш е търговец на пазара и претегля ябълки. Не иска да ме прегръща, иска да ме опипва. Неловко коленича пред него, докато той посяга да ме сграбчи, мачкайки плътта ми, сякаш иска да ме издои като крава. Усмихва се.

— Можеш да дойдеш в стаята ми довечера — казва той дрезгаво. — Прощавам ти.

Почти безмълвно въвеждам дамите си на вечеря и ги извеждам отново. Дори най-нисшестоящата, дори най-зле осведомената знае, че се е случило нещо ужасно и че съм се оттеглила съкрушена в леглото си и че лично кралят е благоволил да ме посети. Никой не знае със сигурност дали това показва, че всичко е наред, или че ни е сполетяло нещастие. Дори аз не знам.

Оставям ги в покоите ми да шушукат и да разнасят клюки, събличам роклята си и се преобличам в украсената си с бродерия копринена нощница, за да отида в покоите на краля, придружавана само от сестра си Нан и братовчедка си Мод Лейн.

Минаваме през голямата зала за аудиенции, през личния кабинет, а после влизаме във вътрешната стая. Спалнята му е оттатък. Кралят е с приятелите си, но не виждам нито лорд Ризли, нито епископ Гардинър. Уил Сомърс седи пред ниското столче на краля в странна поза, като куче, седнало на хълбоците си, в пълно мълчание. Когато ме вижда, изпружва ръце на пода и се снишава, сякаш кучето ляга да си почине. Опряната на лапите му глава е почти под облегалката за крака, която поддържа болния крак на краля. Там долу смрадта сигурно е нетърпима. Поглеждам към Уил, почти проснат по очи на пода, той обръща глава и повдига вежди, за да ме погледне, без да ми се усмихва.

— Много се снишаваш, Уил — отбелязвам.

— Наистина — казва той. — Мисля, че така е най-добре.

Погледът му се насочва към краля и виждам, че Хенри, седнал над него, гледа гневно и двама ни. Благородниците от свитата му седят от двете му страни, а Антъни Дени се изправя да ми даде един стол до огнището, за да могат всички да виждат как светлината от свещите блести по лицето ми. Очевидно трябва да поднеса публично извинение. Нан и Мод се отпускат безмълвно на една пейка до стената, сякаш коленичат.

— Обсъждахме реформата на църквата — казва Хенри внезапно. — И дали думите на жените проповеднички, които говорят толкова гръмко при кръста на Сейнт Пол, са също толкова святи, колкото проповедите на духовниците, които са прекарали години в университетите.

Поклащам глава.

— Няма как да знам. Никога не съм ги чувала.

— Никога ли, Кейт? — пита той. — Никоя от тях ли не е идвала в покоите ти да проповядва и да пее за вас?

Поклащам глава.

— Струва ми се, че една-две идваха да проповядват. Не си спомням.

— Но какво мислиш за нещата, които казват?

— О, как бих могла да съдя? Ще трябва да се обръщам към вас за напътствия.

— Нима не преценяваш сама?

— Ах, милорд съпруже, как бих могла да съдя, когато притежавам само обичайното образование на дама и ума на слаба жена? Мъжете са създадени по образ и подобие на Бога. Аз съм само жена, толкова по-низша във всички отношения. За всичко се допитвам до вас, който сте моята единствена опора, върховен глава и управник редом с Бог.

— Не е така! В името на Богородица, Кейт, та ти си се превърнала в истински църковен отец, готова да ни учиш и наставляваш — казва той сприхаво. — Спориш с мен!

— Не, не — казвам припряно. — Исках само да отвлека вниманието ви от болката. Говорех само за да ви развличам. Смятам, че е много неподобаващо, мисля, че е нелепо една жена да приема ролята на учител пред човека, който трябва да бъде неин господар и съпруг.

Антъни Дени кима преценяващо: това е вярно. Уил се надига бавно на предни лапи, сякаш за да потвърди, че също е видял това. Кралят е готов да се успокои. Оглежда се наоколо, за да се увери, че всички внимават.

— Така ли е, любима? — пита той.

— О, да, да — казвам.

— И не си имала лоши намерения?

— Никога.

— Тогава ела да ме целунеш, Кейт, защото сме по-добри приятели от когато и да било преди.

Пристъпвам към него, той ме придърпва върху здравия си крак, така че почти сядам в скута му, и заравя нос във врата ми. Усмивката ми не трепва дори за миг, докато Уил скача на крака.

— Всички можете да ни оставите — казва Хенри тихо, лордовете се покланят и се сбогуват, докато пажовете влизат да подготвят стаята за нощта. Свещите в поставките са нови, подредени наоколо из спалнята му, за да хвърлят меката си, потрепваща светлина, жаравата е затрупана за през нощта, носи се приятно ухание на канела и джинджифил.

Нан се приближава, уж за да оправи косата ми и прошепва:

— Направи каквото трябва. Ще чакам.

После прави реверанс и ме оставя.

Зад мен пажовете са приготвили леглото на краля с обичайния ритуал: забили са меч в дюшека и са го завъртели, за да открият евентуален спотайващ се убиец, сложили са грейка върху чистите чаршафи, а накрая са застанали от двете страни на краля, за да го повдигнат и да го сложат в леглото. Оставят поднос със сладкиши достатъчно близо до него, и гарафа с вино, за да му налея.

Оправям красиво избродираната си нощница от тъмна коприна и седя до огнището, докато той ме поканва да се приближа до огромното му легло. Нервно си казвам, че е като в първата ми брачна нощ, когато толкова се ужасявах от докосването му. Сега съм свикнала, той не може да направи нищо, което би ме потресло. Ще трябва да приема влажните му ласки; знам, че ще трябва да го целувам, без да трепна от вонящата му слюнка. Мисля, че кракът го боли твърде много и е твърде упоен от лекарства, за да очаква да го възседна, така че няма да се наложи да правя нещо кой знае колко по-ужасно от това да се усмихвам и да изглеждам обзета от пламенна страст. Мога да направя това. Мога да направя това заради собствената си безопасност и безопасността на всички, чиято свобода зависи от този тиранин. Мога да смажа гордостта си. Мога да скрия срама си.

— Значи сме приятели — казва той, като накланя глава на една страна, за да се възхити на тъмносинята ми копринена роба и проблясването на бял лен под нея. — Но мисля, че сте били непослушно момиче. Мисля, че сте чели книги, които са забранени, и сте слушали проповеди, които не са били позволени.

Да ми говори като на дете за работата ми на просветена жена — и това мога да понеса. Навеждам глава.

— Съжалявам, ако съм сторила нещо нередно.

— Знаеш ли какво правя с непослушните момичета? — пита той с дяволит тон.

Чувствам как мислите ми се вихрят. Никога преди не съм го чувала да говори така, да ме унижава и самият той да се прави на глупак. Но не трябва да го предизвиквам.

— Не мисля, че съм била непослушна, милорд.

— Дори много непослушна! А знаеш ли как постъпвам с непослушните момичета? — пита отново.

Поклащам глава. Мисля, че е изпаднал в пристъп на старческо оглупяване. Трябва да изтърпя и това.

Той ми прави знак да дойда до леглото.

— Ела малко по-близо.

Ставам от стола си и отивам до леглото. Движа се грациозно, като жена. Изминавам няколкото стъпки с високо вдигната глава, като кралицата, каквато съм. Мисля си, че той със сигурност не може да поддържа тази игра, тази преструвка, че съм дете, което трябва да бъде нахокано, но после започва да ми се струва, че може. Той хваща ръката ми и ме придърпва малко по-близо до леглото.

— Мисля, че си чела книги, които Стивън Гардинър би определил като еретични, лошо дете такова.

Отварям широко очи, сякаш за да го уверя в невинността си.

— Никога не бих престъпила желанията на ваше величество. Стивън Гардинър никога не ме е обвинявал и не разполага с доказателства срещу мен.

— О, обвини те — казва той и се киска, сякаш това е забавно. — Можеш да бъдеш сигурна в това! Обвини и приятелите ти, и онова момиче, проповедницата, и всъщност разполагаше с всички свидетелства, които са му нужни, за да ми докаже — да докаже дори пред съдебни заседатели, Кейт! — че ти, уви, си много непослушно малко момиче.

Опитвам се да се усмихна:

— Но аз обясних…

Виждам проблясването на раздразнението му.

— Всичко това няма значение. Казах, че си непослушно момиче и мисля, че трябва да бъдеш наказана.

Моментално помислям за Тауър и ешафода, който могат да построят на моравата. Сещам се за дамите си и проповедниците, които са говорили пред мен. Представям си Ан, чакаща в Тауър да бъде освободена от мъките си.

— Наказана ли?

Той посяга през огромното си като буре тяло и протяга към мен лявата си ръка. Поемам я и той ме тегли грубо, сякаш иска да ме издърпа през леглото.

Поддавам се.

— Ваше величество?

— Коленичи на леглото — казва той. — Това е наказанието ти — вижда ужасеното ми лице и се засмива толкова бурно, че започва да кашля, а в свинските му очички избиват сълзи. — О! Да не би да си мислеше, че ще те обезглавя? О, Господи! О, Господи! Какви глупачки са жените! Застани на колене пред мен.

Събирам полите на роклята си в свободната си ръка и коленича на леглото до него. Той пуска ръката ми сега, когато съм застанала там, където иска да бъда, коленичила до него: вонята от болния му крак лъхва нагоре в лицето ми. Долепям длани една до друга, сякаш за да положа клетва за вярност.

— Не, не това — казва той нетърпеливо. — Не искам да молиш за прошка. Застани на четири крака. Като куче.

Стрелвам лицето му със слисан поглед и виждам, че е сгорещен и напрегнат. Говори сериозно. Когато се поколебавам, виждам как погледът му става суров.

— Веднъж вече ти казах — изрича той тихо. — Отвън има стражи и баржата ми ще те отведе в Тауър тази вечер, стига да кажа само една дума.

— Зная… — казвам бързо. — Просто не знам какво искате да направя, милорд съпруже. Бих направила всичко за вас, знаете това. Обещах да обичам…

— Казах ти какво да направиш — посочва той, съвсем спокойно. — Застани на четири крака като куче.

Лицето ми гори от срам. Заставам на четири крака върху леглото и свеждам глава, за да не съм принудена да виждам примесеното с възбуда триумфално изражение на лицето му.

— Повдигни си нощницата.

Това е прекалено.

— Не мога — казвам, но той се усмихва.

— Над задника — казва той. — Повдигни си нощницата, така че задникът ти да е разголен като на блудница от Смитфийлд.

— Ваше величество…

Той вдига дясната си ръка, сякаш за да ме предупреди да замлъкна. Поглеждам назад към него, питам се дали смея да му се противопоставя.

— Баржата ми — прошепва той. — Тя чака.

Бавно издърпвам нощницата си нагоре до кръста, събирам с пръсти хладната коприна. Тя се набира около талията ми, оставяйки ме гола от кръста надолу, на четири крака върху леглото на краля.

Той се размърдва в завивките и за един ужасен момент решавам, че се опипва, възбуден от голотата ми, и че ще съм принудена да правя по-ужасни неща. Но той изважда камшик, къс камшик за езда и ми го показва, поднасяйки го към пламналото ми лице.

— Виждаш ли? — пита. — Не е по-дебел от малкия ми пръст. Законите на страната, моите закони, казват, че един съпруг може да бие жена си, ако пръчката не е по-дебела от пръста му. Виждаш ли, че това е тънък малък камшик, който мога законно да използвам върху теб? Разбрахме ли се?

— Ваше величество не би…

— Такъв е законът, Катрин. Като закона за ереста, като закона за държавната измяна. Разбираш ли, че аз съм законодателят и блюстителят на закона и че нищо не се случва в Англия без моята воля?

Краката и задникът ми са студени. Навеждам глава към вонящите завивки на леглото.

— Разбирам — казвам, макар че едва успявам да говоря.

Той доближава още камшика, после го тиква в лицето ми и казва:

— Погледни.

Вдигам глава и поглеждам камшика.

— Целуни го — нарежда той.

Не успявам да възпра трепването си:

— Какво?

— Целуни камшика. Като знак, че приемаш наказанието си. Като добро дете. Целуни камшика.

За момент го гледам вцепенено, питам се дали мога да не изпълня нареждането му. Той отвръща на погледа ми, напълно спокоен. Само аленият цвят на лицето му и учестеното му дишане разкриват, че е възбуден. Леко приближава камшика към устните ми и казва:

— Хайде, направи го.

Присвивам устни. Той поднася преплетения кожен ремък към устата ми. Целувам го. Доближава по-дебелата кожена основа към лицето ми. Целувам я. Той поднася стиснатия си юмрук с дръжката в него пред устата ми и аз целувам и дебелите му пръсти. После, без да промени изражението си, той вдига камшика зад мен, и го стоварва силно върху задника ми.

Извиквам и се дръпвам, но той държи здраво ръката ми над лакътя и ме удря отново. Три пъти чувам свистенето, а после усещам удара, когато се стоварва, и болката е наистина ужасна. Очите ми са плувнали в горещи сълзи, когато той поднася отново камшика към лицето ми и прошепва:

— Целуни го, Катрин, и кажи, че си се научила на съпружеско покорство.

В устата ми има кръв от прехапаната ми устна. Тя горчи като отрова. Чувствам как горещите сълзи рукват по бузите ми и не успявам да сподавя едно леко ридание. Той размахва пръчката пред мен и аз я целувам, както заповядва.

— Кажи го — напомня ми.

— Научих се на съпружеско покорство — повтарям.

— Кажи: „благодаря, милорд съпруже“.

— Благодаря ви, милорд съпруже.

Той мълчи. Сподавено си поемам дъх. Чувствам как гърдите ми се надигат бурно от риданията. Предполагам, че наказанието ми е приключило, и смъквам роклята си. Бедрата ми са зачервени и парят и се страхувам, че кървят и бялата ми ленена долна риза ще се изцапа.

— Има и още — казва той с копринен гласец, като ме задържа на длани и колене. Чакам.

Отмята назад завивките на леглото си и виждам, че, сякаш в чудовищна ерекция, той носи завързано отпред на тлъстия си гол корем коприненото парче плат с цвят на слонова кост от портрета. То е гротескна гледка, огромно върху гниещия му корем, щръкнало нагоре извън чаршафите, украсено с бродерия от сребърна нишка и обшито с перли.

— Целуни и това — казва той.

Волята ми наистина е пречупена. Изтривам сълзите от очите си с опакото на ръката си и усещам как сополи се размазват по лицето ми. Дори това съм готова да направя заради собствената си безопасност.

Той слага ръка върху него и го гали, сякаш това може да му достави наслада. Изкикотва се.

— Длъжна си — казва просто.

Кимвам. Знам, че съм длъжна. Навеждам глава и опирам устни в инкрустираното връхче. Само с един жесток жест той хваща в шепа косата ми и натиска тила ми, така че лицето ми е притиснато към него, украсата се блъсва в зъбите ми, а перлите ожулват устните ми. Не се отдръпвам от болката. Задържам лицето си неподвижно, докато той отново и отново блъска устата ми в пародия на груба целувка, докато устата ми се натъртва от скъпоценните камъни и бродерията, а устните ми се разкървавяват.

Той е изтощен, със зачервено и потно лице. Парчето плат с цвят на слонова кост е изцапано с кръвта ми, сякаш е дефлорирал девица, докато го е носел. Отпуска се назад на възглавниците си и въздъхва, сякаш е дълбоко удовлетворен.

— Можеш да си вървиш.

Много е късно, когато излизам от спалнята на краля и тихо затварям вратата зад себе си. Вдървено прекосявам личния кабинет на краля и влизам в залата за аудиенции, където чакат пажовете му.

— Влизайте — казвам им, прикривайки с ръка натъртената си уста. — Кралят иска питие и малко храна.

Нан и Мод Лейн се изправят от местата си до огнището. Двойните врати между личния кабинет и спалнята са заглушили вика ми, но Нан веднага се досеща, че нещо не е наред.

— Какво ти е направил? — пита тя, като оглежда побелялото ми лице, обхващайки с поглед натъртването и петното кръв на устата ми.

— Всичко е наред — казвам.

Мълчаливо тръгваме към онзи край на двореца, в който са покоите на кралицата: знам, че походката ми е тромава, усещам как ленената ми нощница прилепва към отоците от камшика. Минавам през уединените галерии и влизам в спалнята си. Мод прави реверанс и затваря вратата на спалнята. Нан развързва връзките на роклята ми.

— Не викай никого — казвам. — Ще спя по бельо. Утре ще се измия.

— Вонята от раната му се е просмукала в бельото ти — предупреждава ме Нан.

— По цялото ми тяло е — казвам със сдържан гняв. — Но трябва да поспя. Не мога да понеса…

Тя изхлузва роклята си и се пъхва в леглото. За пръв път в живота си си лягам, без да коленича до леглото, за да се помоля. Тази вечер нямам думи, чувствам се далече от Бог. Плъзвам се между хладните чаршафи. Нан гаси свещта с бързо духване и мракът плъзва към нас от сенките в стаята и аз едва различавам очертанията на дървените капаци, обагрени от предутринната светлина. Дълго лежим в безсънно мълчание. Малкият ми сребърен часовник удря четири. Тогава тя се обажда:

— Причини ли ти болка?

— Да — казвам.

— Нарочно ли?

— Да.

— Но си помилвана?

— Той искаше да пречупи духа ми и мисля, че го стори. Не ме разпитвай повече, Нан.

Спим неспокойно, на пресекулки. Не сънувам тъмния замък и жената с изтръгнатите крайници, нито мъртвите съпруги зад залостените врати. Случи ми се едно от най-лошите неща, които могат да се случат на една горда жена, вече не е нужно да се боя от сънищата си. Когато на сутринта идват камериерките с легена гореща вода, ме намират да смъквам изпоцапаното си бельо и аз нареждам да ми приготвят банята. Искам да премахна от кожата си и от косата си мириса на гноящата рана на крака му. Искам да махна зловонния вкус от устата си. Чувствам се осквернена, чувствам се противна и мръсна, сякаш никога няма да мога да се измия. Зная, че съм сломена.

След като ме посрами, кралят се е разведрил и здравето му се е възстановило. Изведнъж се оказва, че той се чувства достатъчно добре, за да се храни заедно с придворните, а днес следобед го изкарват със стола му на колела в градината, и аз вървя до него. Нан, лейди Тирит и малката лейди Джейн Грей вървят заедно с мен, останалите ми дами крачат бавно зад нас, а кралят държи ръката ми, докато вървя до стола. В центъра на личната градина на краля има бук с разперени клони, той спира стола в сянката, после някой ми донася столче да седна до него. Предпазливо се отпускам на седалката. Той се усмихва, забелязал, че не мога да седна, без да изпитам болка.

— Развеселен сте, милорд съпруже?

— Сега ще видим една пиеса.

— Пиеса ли? Тук?

— Всъщност да. А когато свърши, можете да ми кажете заглавието.

— С гатанки ли говорите, милорд? — питам. Чувствам как страхът ми се усилва.

Желязната портичка към личната кралска градина изскърцва леко, отваря се широко, и вътре тичешком влизат огромен брой стражи и се стълпяват в малката градина. Поне четирийсет са, в ярките ливреи на кралските телохранители. Изправям се на крака. За момент си помислям, че има метеж срещу краля и той е в опасност. Оглеждам се за пажовете, които го изтикаха тук със стола му на колела, за благородниците от свитата. Никой не е достатъчно близо, за да бъде повикан. Заставам пред него; ще трябва да го защитя от това, което се задава, каквото и да е то. Ще трябва да го спася, ако мога.

— Чакай — предупреждава ме той. — Не забравяй, това е пиеса.

Това не са изменници. Следвани са от лорд Ризли с навито писмо в ръка. Мрачното му лице сияе тържествуващо. Приближава се към мен с усмивка и разгъва писмото, показвайки ми печата, кралският печат. Това е заповед за ареста ми.

— Кралица Катрин, позната като Катрин Пар, арестувана сте за държавна измяна и ерес — казва той. — Ето заповедта. Трябва да дойдете с мен в Тауър.

Останала съм без дъх. Хвърлям изпълнен с болка поглед към съпруга си. Той сияе. Помислям си, че това е най-голямата шега, най-великата поетична драма, която някога е представял. Той прекърши духа ми, а сега ще ми прекърши врата и аз не мога да възроптая, не мога да изтъкна невинността си. Не мога дори да го помоля за милост, защото не мога да дишам.

Дори зрението ми е замъглено, макар да виждам как Нан тича към нас през тревата с разкривено от страх лице. Зад нея малката Джейн Грей се поколебава, пристъпва напред, дръпва се назад, а лорд Ризли размахва заповедта и повтаря:

— Трябва да дойдете с мен в Тауър, ваше величество. Незабавно, ако обичате — лицето му е оживено. — Моля ви, не ме карайте да нареждам да ви отведат със сила.

Обръща се към краля и коленичи пред него.

— Дойдох. Ще постъпя съгласно заповедите ви — казва Ризли, от гласа му се процежда задоволство. Изправя се отново и се готви да кимне на стражите да ме обкръжат.

— Глупак! — изревава Хенри с пълен глас. — Глупак! Негодник! Изпечен лъжец! Звяр! Глупак!

Ризли отстъпва пред внезапната буйна ярост на краля.

— Какво?

— Как се осмелявате? — пита настойчиво Хенри — Как смеете да идвате в собствената ми градина и да оскърбявате кралицата? Любимата ми съпруга! Полудял ли сте?

Ризли отваря и затваря уста като някоя от охранените риби в езерцата с шараните.

— Как смеете да пристигате тук и да разстройвате съпругата ми?

— Но заповедта? Ваше величество! Вашата кралска заповед?

— Как се осмелявате да ѝ покажете подобно нещо? Жена, заклела се да брани интересите ми, която няма друг ум, освен моя ум, която няма друга мисъл, освен моята мисъл, чието тяло е под моя власт, чиято безсмъртна душа е поверена на грижите ми? Моята съпруга? Моята обична съпруга?

— Но вие казахте, че тя трябва да…

— Да не се опитвате да кажете, че бих наредил да арестуват собствената ми съпруга?

— Не! — казва припряно Ризли. — Не, разбира се, че не, ваше величество, не.

— Махайте се от очите ми — изкрещява му Хенри, сякаш подобна нелоялност го е докарала до лудост. — Не мога да ви понасям! Не искам да ви виждам никога вече!

— Но, ваше величество…

— Вървете!

Ризли се покланя до земята и излиза, препъвайки се, заднешком, през градинската порта. Стражите излизат забързано и хукват след него, пробивайки си път вън от огряната от слънцето градина, отчаяно копнеещи да се махнат далече от разярения крал. Хенри изчаква, докато всички излязат и портата се затваря с трясък, а стражът, застанал отвън, застава с гръб към нас. Едва когато отново настъпва тишина и спокойствие, кралят се обръща към мен.

Смее се толкова силно, че не може да говори. За момент се опасявам, че е получил пристъп. Сълзите се процеждат под изпръхналите му клепачи и се стичат по потните му бузи. Опасно зачервен е, и докато се държи за тресящия се корем, се задъхва и се мъчи да си поеме въздух. Минават дълги минути, докато се киска дрезгаво, преди да успее да се овладее. Отваря малките си очи и избърсва мокрите си бузи.

— Господи — казва той. — Господи!

Вижда ме застанала пред него, все още застинала от шок, и дамите ми, с вцепенени изражения, застанали в очакване.

— Какво е заглавието на пиесата, Кейт? — пита той задъхано, все още през смях.

Поклащам глава.

— Не се досещаш ти, която си толкова умна? Толкова начетена? Какво е заглавието на моята пиеса?

— Ваше величество, не мога да отгатна.

— „Укротяването на кралицата“! — изкрещява той. — „Укротяването на кралицата“.

Задържам леката си усмивка. Поглеждам изпотеното му алено лице и слушам как избухналият му отново смях се понася над мен като пресипналия грак на гарваните в Тауър.

— Аз съм господарят на кучетата — казва той, след като смехът му секва рязко. — Наблюдавам всички ви. Насъсквам всички ви да се опитвате да прегризете взаимно гърлата си. Бедните псета. Бедната малка кучка.

Кралят остава в градината, докато сенките по гладката зелена трева се удължават, а птиците запяват в короните на дърветата. Лястовиците лъкатушат по завоите на реката, кръжат над собствените си сребристи отражения и се спускат към водата да пият. Придворните се прибират, след като са се забавлявали с игри и вървят бавно, като доволни деца с поруменели лица. Принцеса Елизабет вдига към мен усмихнато лице, аз виждам по носа ѝ разпръснати лунички като прах по мрамор и си помислям, че трябва да напомня на камериерката ѝ да се погрижи тя да носи шапчица против слънце винаги, когато излиза.

— Беше прекрасен ден — казва кралят доволно. — Сам Бог знае каква прекрасна страна е това.

— Благословени сме — съгласявам се тихо и той се усмихва, сякаш заслугата за лятото и за времето, и за слънцето, което се спуска над гладката като стъкло река, по някакъв начин е изцяло негова.

— Ще дойда на вечеря — казва той, — а след вечеря можеш да дойдеш в стаята ми и трябва да ми говориш за мислите си, Кейт. Харесва ми да научавам какво четеш и какво мислиш.

Разсмива се, когато вижда как внезапно пребледнявам.

— Ах, Кейт. Не е нужно да се боиш от нищо. Аз те научих на всичко, което трябва да знаеш, нали? Нали това, което четеш, са моите преводи? Ти си моята скъпа съпруга, нали? Нали сме приятели?

— Разбира се, разбира се — казвам. Покланям се, сякаш съм възхитена от поканата.

— И можеш да поискаш всичко от мен. Всякакъв малък подарък, всякаква малка услуга. Всичко, каквото ти се харесва, любима.

Поколебавам се, питайки се дали смея да проговоря за осакатената жена в Тауър, Ан Аскю, която очаква да узнае дали ще живее или ще умре. Той каза, че мога да поискам всичко от него, току-що каза, че не бива да се боя от нищо.

— Ваше величество, има едно дребно нещо — започвам. — Дреболия за вас, сигурна съм. Но за мен това би означавало да се изпълни най-съкровеното ми желание.

Той вдига ръка да ме спре.

— Скъпа моя, днес научихме, нали, че няма неща, дори най-дребни неща, които да се изпречат между съпруг и съпруга като нас? Най-голямото желание на вашето сърце би могло да бъде само най-голямото желание на моето. Нямаме нищо за обсъждане. Не е нужно да искаш нищо от мен. Ние сме като едно цяло.

— Става дума за приятел…

— Нямаш по-добър приятел от мен.

Разбирам го.

— Ние сме като едно цяло — повтарям сковано.

— Свято единство.

Свеждам глава.

— И любящо мълчание.

— Тя е мъртва — казва ми Нан рязко, докато решат косата ми преди вечеря. Движението на тежката четка през гъстата ми коса, някое и друго болезнено оскубване, сякаш са част от съобщението ѝ. Не вдигам ръка, за да възпра Сюзън, камериерката, да четка косата ми, сякаш съм кобила, която отива при жребеца. Главата ми се люшка ту на една страна, ту на друга от рязкото дърпане. Виждам лицето си в огледалото, бялата си кожа, наранените си очи, натъртената си уста. Главата ми, която се люшка насам-натам като на кимаща кукла.

— Кой е мъртъв?

Питам, но вече знам.

— Ан Аскю. Току-що получих вест от Лондон. Катрин Брандън е в лондонската си къща. Тя ми изпрати бележка. Убили са я тази сутрин.

Задавям се.

— Господ да им прости. Господ да ми прости. Дано Бог приеме душата ѝ на небето.

— Амин.

Правя знак на Сюзън да си върви, но Нан казва:

— Трябва да ти срешат косата и да ти закрепят шапчицата. Трябва да отидеш на вечеря. Каквото и да се е случило.

— Как бих могла? — питам простичко.

— Можеш, защото тя умря, без нито веднъж да спомене името ти. Прие заради теб изтезанията на дибата и прие смъртта заради теб, за да можеш да отидеш на вечеря и, когато отново ти се предостави възможност, да можеш да защитиш реформата на църквата. Тя знаеше, че трябва да бъдеш свободна да говориш с краля, дори ако всички ние, останалите, загинем. Дори ако изгубиш всички ни, един по един. Дори да си последната останала, трябва да спасиш реформата в Англия. Или тя ще е загинала напразно.

Виждам в огледалото ужасеното лице на Сюзън зад моето.

— Всичко е наред — казвам ѝ. — Не е нужно да знаете.

— Но ти си длъжна — казва ми Нан. — Ан умря, без да признае, че е познавала която и да е от нас, за да сме свободни да мислим, говорим и пишем. За да носиш факела на просвещението.

— Страдала е.

Това не е въпрос. Била е в стаята за изтезания на Тауър, сама с трима мъже. Никоя жена не е била там преди.

— Бог да има милост над душата ѝ. Осакатили тялото ѝ толкова лошо, че не могла да отиде до кладата. Джон Ласълс, Никълъс Белениан и Джон Адамс били изгорени по същото време, но те отишли сами до кладите си. Единствено тя е била изтезавана преди това. Стражите трябвало да я пренесат, завързана за стол. Казаха, че стъпалата ѝ били обърнати навътре, сякаш наопаки, а раменете и лактите ѝ били напълно изтръгнати от ставите. Гръбнакът ѝ бил разместен.

Свеждам глава и закривам очите си с ръце.

— Господ да приеме душата ѝ.

— Амин — казва Нан. — Пристигнал кралски пратеник да ѝ предложи помилване, докато я завързвали със стола към кладата.

— О, Нан! Можела ли е да се отрече?

— Искали единствено името ти. Били готови да я свалят, ако кажела името ти.

— О, да ми прости Господ!

— Изслушала проповедта на свещеника, преди да доближат факлите, за да подпалят огъня, и казала: „Амин“ едва когато преценила, че е съгласна с него.

— Нан, трябваше да направя нещо повече.

— Не можеше да направиш нищо повече. Наистина, нямаше нищо повече, което някой от нас би могъл да направи. Ако беше искала да се спаси от смъртта, тя е можела да им каже онова, което са искали да чуят. Бяха ѝ казали съвсем ясно какво да бъде то.

— Само името ми?

— Всичко това беше сторено само за да могат да те уличат като еретичка пред краля и да те убият.

— И затова я изгориха?

Това сигурно е ужасна смърт: да бъдеш завързан за клада със струпани около краката подпалки, мирисът на дим, докато пламъците обхващат дървата, гледката на близките и на молещите се приятели, която се замъглява, когато димът се издига, а после ужасният пукот, когато косата ти се подпалва, а после полата ти започва да тлее, а после болката — спирам, за да разтрия очи — не мога да си представя болката ѝ, когато роклята се подпалва, докато ръкавите разнасят пламъците към ръцете, към раменете, към изящната ѝ бяла шия.

— Катрин Брандън ѝ изпратила кесия барут и тя я носела, скрита в роклята си. Когато пламъците лумнали, барутът ѝ пръснал главата. Не се е наложило да страда дълго.

— Това ли е всичко, което можехме да направим за нея? Това ли беше най-доброто, което можахме да сторим?

— Да.

— Но е била принудена да им позволи да завържат счупените ѝ ръце и крака за стола, трябвало е да носи кесия с барут на изкълчения си врат?

— Да. Не искам да кажа, че не е страдала. Просто, че не се е… опекла жива.

При простите думи на Нан започвам да се давя, повдига ми се. Облягам глава на масата между сребърната четка за коса и сребърния гребен, и се напъвам, изплювайки жлъчка върху масата, по сребърните четки и стъклените шишенца.

Ставам и се извръщам от масата. Без нито дума, Сюзън разчиства всичко, донася ми парче плат да си избърша лицето, разреден ейл, за да си изплакна устата и да го изплюя. Две прислужнички влизат забързано зад нея и избърсват повърнатото от пода. После сядам пред огледалото си и виждам побелялото от страх лице на жената, заради чието спасение се пожертва Ан Аскю.

Нан ме изчаква да се съвзема.

— Съобщавам ти сега, защото кралят сигурно знае, че всичко е изпълнено според неговите заповеди. Когато дойде в покоите ти тази вечер, ще знае, че най-великата жена в Англия е била изгорена на кладата днес, и че метат пепелта ѝ от калдъръма на Смитфийлд, докато влизаме на вечеря.

Вдигам глава.

— Това е непоносимо.

— Непоносимо е — съгласява се тя.

Катрин Брандън се връща в двора толкова бледа, че никой не се усъмнява в твърдението ѝ, че е болна. Идва в стаята ми.

— Тя не е споменала името ви — казва. — Дори когато ѝ дали възможност да слезе от кладата. Дори тогава. Никълъс Трокмортън бил там, тя го погледнала в очите и му се усмихнала, сякаш за да каже, че нямаме от какво да се боим.

— Усмихнала се е?

— Казала: „Амин“, когато изслушала проповедта, и се усмихнала. Той каза, че тълпата била ужасена от смъртта ѝ. Нямало ликуване, само продължителен приглушен стон. Той каза, че това ще бъде последната проповедница, изгорена в Англия. Хората няма да подкрепят това.

Чакаме в залата ми за аудиенции и половината двор вече е тук. Докарват краля вътре със стола му на колела: той се усмихва широко. Всички правим реверанс, а аз заемам мястото си до стола. Той протяга ръка, а аз я поемам. Ръката му е толкова топла и мокра, че за момент си представям, че той има кръв по ръцете си, но после виждам, че това е потрепването на червена светлина от прозорците от цветно стъкло.

— Всичко наред ли е? — пита той ведро, макар че сигурно знае, че съм научила за смъртта на Ан.

— Всичко е наред — казвам тихо, и влизаме на вечеря.