Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонЗимата на 1545 г.

В тихите дни преди започването на коледните празненства кралят е обезпокоен и открито раздразнен, че нито обичайните, нито новите му съветници могат да издействат примирие с Франция. Сега Карл Испански настоява да бъде сключено примирие, за да бъде свободен да се обърне срещу собствените си поданици. Твърдо решен е да стъпче реформистите във Фландрия и земите на Свещената Римска Империя. Казва, че двамата с Хенри трябва да забравят враждебността си срещу Франция, за да се изправят пред още по-голяма опасност. Тримата трябва да се съюзят, за да воюват срещу лутераните. Казва, че това трябва да бъде новият кръстоносен поход, че трябва да тръгнат на война срещу хората, които са такива грешници, та си мислят, че Библията най-добре може да ги напътства как да живеят.

Моля се за безопасността на Божиите люде в Англия, в Германия, във всяко кътче на християнския свят, които не са сторили нищо лошо, освен да четат Словото Божие и да го изучават в сърцата си. После говорят. Защо да не говорят? Защо учените духовници и свещениците на църквата и — да, грубияните, войниците на църквата — да бъдат единствените, които могат да възвестяват истината, каквато я виждат?

Стивън Гардинър, все още в Брюж, все още отчаяно опитващ се да издейства мирен договор с Франция, пламенно агитира за мир с Франция и Испания, изтъквайки доводи в полза на незабавното започване на кървав кръстоносен поход срещу лутераните навсякъде, особено в Германия.

— Един Бог знае какво предлага, какво обещава от мое име — роптае Хенри пред мен, докато седим тихо и играем карти заедно една вечер.

Около нас придворните танцуват и флиртуват, някой пее, а около нас е застанала малка група, която наблюдава играта и залага как ще завърши. Катрин Брандън е до краля. Той ѝ показва картите си и иска съвета ѝ, а тя се усмихва и се кълне, че ще ми даде знак, за да мога да имам преимущество. Повечето хора залагат на краля. Той не обича да губи. Не обича дори някой да залага срещу него. Виждам неговата слаба карта, но не се възползвам. При грешката ми той надава рев и прибира ръката.

— Ще повикате ли епископ Гардинър да се прибере у дома? — питам възможно най-спокойно. — Съгласен ли сте с него, че императорът трябва да тръгне на война срещу собствения си народ?

— В Германия със сигурност отиват твърде далече — казва Хенри. — А тези германски принцове изобщо не ми бяха от помощ. Няма да ги защитя. Защо да го правя? Те не разбират човешките порядки, защо биха схванали Божиите?

Вдигам поглед и виждам Едуард Сиймор, брата на Томас, да ме наблюдава. Зная, че се надява да използвам влиянието си да убедя краля, че лутераните в Германия би трябвало да бъдат пощадени, и че новото мислене трябва да бъде позволено в Англия. Но аз действам много предпазливо с краля. Чула съм предупрежденията на Нан и внимавам да не си създавам врагове. Вече съм научила, че когато кралят се оплаква от едната страна, той често точно в същия момент действа срещу другата. Хората надценяват влиянието ми, когато ме винят за реформата. Използвам влиянието си предпазливо, а на стената виси портрет, който отрича самото ми съществуване.

— Със сигурност не може да е погрешно да мислим, че е редно да живеем, придържайки се към Библията, и че ще отидем на небето чрез вярата си и опрощението на греховете ни — отбелязвам.

Хенри вдига поглед от играта на карти.

— Виждам, че не си по-добра в теологията, отколкото в играта на карти — казва той. Проблясването на усмивката му отнема язвителността от думите му.

— Не очаквам да разбирам от религия повече, отколкото вие, милорд съпруже — казвам. — И със сигурност никога не очаквам да ви победя на карти.

— А моите момичета? — пита той, обръщайки се към принцеса Мери, която стои до лакътя му, докато Елизабет се обляга на стола ми.

— Карти или начетеност? — пита Елизабет наперено.

Баща ѝ се засмива.

— Кое предпочитате?

— Начетеността — казва тя. — Защото е привилегия да ти бъде позволено да учиш, особено с начетена жена като кралицата; а картите са развлечение, достъпно за всеки.

— Напълно вярно — казва той. — И само начетените и задълбочените би трябвало да учат и разсъждават. Светите неща би трябвало да се обмислят на тихи и святи места, и то само от онези, които са способни да ги разбират под напътствията на църквата. Картите са за общото помещение в хана; Библията е само за онези, които могат да я четат и разбират.

Принцеса Мери кимва, а той ѝ се усмихва.

— Предполагам, че ти, моя Мери, не подкрепяш уличните проповеди, които всеки глупак може да реве гръмко, стъпил на някой крайпътен камък?

Тя прави реверанс, преди да се обърне към него и казва:

— Мисля, че църквата трябва да учи хората. Те не могат да се учат сами.

— И аз мисля така — казва Хенри. — Точно така мисля и аз.

Кралят взема този безгрижен разговор, проведен до масата за карти, и го използва като основа за речта си пред парламента. Отива при тях на Бъдни Вечер, когато членовете на парламента вече се канят да повикат да им доведат конете и да се приберат по домовете си за празниците. Пристига величествено, като бащата на нацията, който идва да се обърне към народа си в самата нощ преди раждането на Христос, като тлъст, куц ангел-вестител, за да им каже как трябва да служат на Христос тук, на земята. Всички знаят, че това трябва да е гръмка демонстрация на вярата на краля, навярно последната, която изобщо ще направи, и че независимо дали са съгласни или не, е по-добре да са там. Кралството знае в какво вярвам — чели са литургията, която преведох с Томас Кранмър. Възприемат ме като умерена, придържаща се към традициите, но съсредоточена върху личната вяра, личната молитва. Някои може и да ме подозират, че клоня към реформата, но всичко, което съм подписала открито с името си, е одобрено от краля и не може да е еретично. Видели са убежденията на Стивън Гардинър в безпощадната „Книга на краля“, която определя стотици искрено вярващи като еретици, и усещат, че приливът се надига срещу реформата. Но винаги досега е трябвало да се опитват да се досещат за убежденията на краля. Той е писал книги и ги е забранявал, даде Библията на хората и им я отне отново, каза им, че е Върховен глава на църквата, но никога преди не им е казвал в какво вярва. Кралят никога преди не се е обръщал лично към своя Парламент, за да каже пряко на членовете му какво трябва да мислят за Бог.

Хората са трогнати до сълзи. Тълпите отвън, събрани да видят пищното шествие, предвождано от огромния крал, стоят с непокрити глави, докато някои се покатерват да надникнат вътре през отворените прозорци на Уестминстър Хол, а после се провикват надолу за да съобщят какво е оповестил кралят, седнал като планина на трона си под балдахина от златен брокат. Хората отчаяно копнеят да узнаят дали ще постъпи като германски принц и ще се обяви за реформа на църквата, или като френския крал и испанския император ще защити старите ритуали на старата църква и ще се съюзи с папата.

— Лошо е — казва ми Ан Сиймор кратко. — Загубихме.

Тя първа идва в покоите ми с новината. Съпругът ѝ Едуард стоял редом с краля, с безстрастно лице, докато кралят се жалвал горчиво на своите представители от камарата на общините, че в кръчмите сквернели Словото Божие и изричали напразно името Му. Щом се върнаха от Парламента, Едуард дошъл право при съпругата си и шепнешком ѝ предал разказа си.

— Много е лошо за онези, които мислят като нас. Кралят се връща към старите ритуали. Ще бъде католическата църква, каквато беше преди, всичко ще бъде възстановено, а има някои, които казват, че той ще ни приобщи към гръцката църква.

— Гръцката ли? — питам неразбиращо. — Какво общо има гръцката църква с Англия?

Тя ме поглежда така, сякаш ме подсеща, че моят съпруг е непогрешим като самия Бог.

— С когото и да е, само не и с протестантите — казва тя горчиво. — Това има предвид. Който и да е, само не и реформистите. Казал пред Парламента, че се уморил от постоянните спорове и коментари на Библията. Уморен е от проповедниците. Уморен е от цялото това мислене, и писане, и публикуване. Разбира се, бои се, че следващото, което хората ще оспорят, е неговата власт. Каза им, че им е дал Библията, само за да я четат мъжете на собствените си семейства. Не бива да я обсъждат.

— Библията е само за мъжете?

Тя кимва.

— Казва, че на него се полага да отсъжда кое е истина, и кое — грешка. Те не трябва да мислят, трябва просто да четат на глас на жените, слугите и децата си.

Свеждам глава пред това оскърбление към дадения от Бога разсъдък.

— Но после — точно когато решаваш, че се връща към папизма, той казва, че ще събори всички параклиси, където се отслужват литургии за душите на починалите, и ще вземе земите им.

В това няма логика.

— Да унищожи параклисите и да забрани отслужването на литургии за душите на мъртвите?

— Казва, че това било просто кухо суеверие. Казва, че няма чистилище и следователно няма нужда от литургии за мъртвите, и следователно няма нужда от параклиси, където да се отслужват литургии за душите им.

— Казва, че не съществува чистилище?

— Казва, че това е бил начин старата църква да печели пари от невежите хора.

— Прав е!

— Но в същото време отслужването на литургията ще остане непроменено, с всичките ѝ поклони и коленичения. А хлябът и виното следва да бъдат смятани за истинското тяло и кръв. И е ерес да се оспорва това.

Поглеждам я с нещо близко до отчаяние.

— В какво според съпруга ти вярва всъщност кралят? Искрено, в сърцето си?

Тя свива рамене.

— Никой не знае. Това е наполовина лутеранство и наполовина католическа вяра, папизъм с краля вместо папа, лутеранство, в което кралят е Лутер. Превърнало се е в религия, зародила се от само себе си. Затова трябва постоянно да ни я обяснява. И следователно за ерес също се счита това, което той обяви за ерес. Всички ние — както паписти и протестанти, така и лутерани и евангелисти — сме в еднаква опасност.

— Но какво вярва той? Ан, трябва да знаем. Какво вярва кралят?

— В най-различни неща, всичките едновременно.

Кралят се прибира много уморен и ме вика да го посетя в покоите му. Вече са го сложили в леглото и аз се поколебавам на прага, питайки се дали е искал да дойда по нощница, за да си легна с него.

Той ме повиква вътре с жест.

— Влизай — казва. — Поседи с мен. Искам да ти разкажа всичко, преди да заспя. Сигурно сте чули, че в Уестминстър ме посрещнаха благоговейно? Заплакаха, когато им казах, че съм техен баща и ще властвам над тях. Казаха, че никога преди не са чували такава реч.

— Колко прекрасно — казвам със слаб глас. — И колко сте добър да положите усилие да отидете при тях, и то на Бъдни Вечер.

Той махва с тлъстата си ръка.

— Исках да знаят какво мисля — казва. — Важно е да са наясно. Мисля вместо тях, решавам заради тях, трябва да знаят какво мисля. Как иначе ще намерят пътя си през живота? Как иначе ще отидат на небето?

Вратата зад мен се отваря и влиза първият от слугите, които поднасят храната, с блюдо, лъжица и нож. Ще поднесат вечерята на краля в леглото. Слугите влизат един след друг с блюдо след блюдо. Хенри отрупва чинията си с храна, докато завързват под брадичката му ленена кърпа, за да не се опръскат завивките с мазнина от месото и сосовете. На мен сервират на мястото ми до една маса в долния край на голямото легло, и аз се храня бавно, за да можем да завършим вечерята си заедно. Постоянно допълват чинията на Хенри и той изпива най-малко три бутилки вино, вечерята отнема цяла вечност, и когато отпраща последното блюдо с махване на ръка, той се стоварва обратно назад на възглавниците, изтощен и потен. Повдига ми се само като гледам как донасят и отнасят огромните блюда с храна.

— Искате ли да ви види лекарят? — питам го. — Усилва ли се треската ви?

Той поклаща глава.

— Доктор Уенди може да ме посети по-късно — казва. — Знаеш ли, че доктор Бътс е болен? — надава хриплив смях. — Що за лекар е това? Изпратих му съобщение — що за доктор сте вие, твърде болен, за да посети пациента си?

— Колко забавно. Но той в двора ли е? Грижат ли се за него?

— Мисля, че си отиде у дома — казва Хенри с безразличие. — Знае, че не бива да носи болести в двора. Щом усетил първите симптоми, ми изпрати вест, за да ме уведоми, че няма да се доближава до мен, докато не се оправи. Помоли ме да му простя, задето не е в състояние да се грижи за мен. Редно е да бъде тук. Знаех, че усилието ще ми дойде в повече — да отида при моя народ, да отнеса мъдростта си на своя народ, по този начин. В това студено време.

Кимвам на слугите да изнесат всичко от стаята, но да донесат на краля нова бутилка вино и сладкишите, които обича да държи до леглото си, в случай че огладнее през нощта.

— Бях вдъхновяващ — той се оригва със сдържано задоволство. — Слушаха ме в пълно мълчание. Когато хората говорят за проповядване, трябваше да ме чуят тази вечер в Уестминстър! Хората, които зоват за нов пророк, трябваше да ме чуят как говорих тази вечер! Аз съм баща на народа си, и то по-добър баща от онзи лъжлив свещеник, когото в Рим наричат Светия Отец!

— Някой записа ли речта, за да могат другите да я прочетат? — питам.

Той кимва. Очите му се затварят като на сънено дете след оживен и изпълнен със събития ден.

— Надявам се — казва. — Ще се погрижа да получите препис. Знам, че ще искате да я разгледате.

— Да — казвам.

— Обявих го — казва той. — Това е краят на всички спорове.

— Да. Да ви оставя ли да спите, съпруже?

— Остани — казва той. — Остани. Почти не съм те виждал цял ден. Седеше ли до леглото на стария Латимър?

— Почти никога — лъжа. — Съпружеските ни отношения не бяха такива, каквито имам с вас, милорд.

— Сигурно — казва той. — Когато е умирал, сигурно е имало момент, в който си си мислела, че ще бъдеш свободна от всякакви съпрузи. Така ли беше? Миг, в който си мислела, че ще бъдеш вдовица, с твой собствен малък имот и собствено състояние? Може би дори си си избрала някой красив млад мъж?

Малките очи се отварят, проблясват лукаво и развеселено.

Законът не допуска една жена да се омъжи за краля, ако е имала в миналото си каквито и да било тайни любовни връзки. Опасно е да се говори за това преди лягане.

— Мислех си, че ще бъда вдовица, която живее само за семейството си, точно като баба ви, лейди Маргарет Боуфорт — усмихвам се. — Но бях призвана за велика съдба.

— Най-великото предопределение, което една жена може да има — съгласява се той. — Но защо според теб не зачеваш, Катрин?

Въпросът е толкова неочакван, че леко трепвам. Очите му са затворени; навярно не забелязва. Веднага си помислям гузно за кесията с билки и ужаса на Нан, че ако не го предотвратя, заради него ще пометна някакво чудовище. Не е възможно някой в покоите ми да му е казал за билките. Сигурна съм, че никой не би ме издал. Никой не знае, освен Нан и мен. Дори прислужницата, която носи горещата вода, знае единствено, че от време на време носи кана с вода за сутрешна отвара.

— Не зная, съпруже — казвам смирено. — Предполагам, че понякога отнема време.

Той отваря очи. Сега е напълно буден, сякаш никога не е бил сънен.

— Никога преди не ми е отнемало много време — казва. — Имам три деца, както виждате, от три различни майки. А имаше и други, разбира се. Всички зачеваха веднага, още в първите месеци. Аз съм потентен, по кралски потентен.

— Наистина — чувствам как безпокойството ми се усилва. Това прилича на капан, но не мога да разбера как да го избегна. — Виждам това.

— Така че сигурно се дължи на някакъв проблем при теб — казва той спокойно. — Как мислиш?

— Не зная — казвам. — Лорд Латимър не беше способен като мъж, така че никога не съм очаквала да имам дете от него, а когато се омъжих за първия си съпруг, бях твърде млада, и почти не сме били заедно.

Безсмислено е да казвам, че вие, моят трети съпруг, кралят, сте стар човек, болен като тлъсто куче, рядко успяващ да направи нещо в леглото, вероятно безплоден, и че съпругите, за които помните, че са зачевали толкова лесно, са били съпругите от младостта ви, първите три, а сега и трите са вече мъртви: една беше обезглавена от вас, две умряха заради недостатъчните ви грижи. Те помятаха отново и отново, с изключение на третата, онази, която умря при първото си раждане.

— Може би мислиш, че Бог не е благосклонен към брака ни? След като не те дарява с дете, сигурно смяташ така.

Богът на краля му изпращаше едно след друго мъртви бебета по време на първия му брак, докато кралят осъзна, че Бог не е благосклонен. В ума ми се върти леко, немощно възражение. Такова богохулство е да се позоваваме на Бог, когато истината е нещо, което просто не разбираме. Не мога да позволя Бог да бъде свидетел срещу мен в този разговор. Бог не бива да бъде призоваван за свидетел срещу още една съпруга на Хенри. Мисля си, че и сам Бог не би пожелал да отсъди Катрин Пар да бъде отхвърлена. Чувствам как гневът ми се надига в мълчанието.

— Кой може да се съмнява в благословията Му? — настоявам дръзко, като стискам силно с ръце страничните облегалки на стола, събирайки смелост да продължа. — След като сте толкова здрав и толкова силен и толкова потентен, и имахме толкова много щастливи месеци заедно? Две и половина успешни години? Завземането на Булон и побеждаването на шотландците? Щастието ни с вашите деца? Кой може да се съмнява, че Бог е благосклонен към вас, към крал като вас? Че сигурно е благосклонен и към брака ви? Брак, сключен по ваш собствен избор, когато ме удостоихте с благоволението си. Кой може да се съмнява, че Бог беше благосклонен към мен, когато ме избрахте, и когато ме убедихте, противно на собственото ми смирение, че бих могла да стана ваша съпруга? Не можем да се съмняваме, че Бог ви обича и ви вдъхновява. Не можем да се съмняваме, че имате благоволението Му.

Спасила съм се. Виждам как доволната усмивка се разлива по лицето му, когато се отпуска, за да заспи.

— Права си — казва. — Разбира се. Сега вече трябва да дойде детето, което ще родиш. Божията благословия е върху мен. Бог знае, че винаги съм постъпвал единствено правилно.

Лекарят, сър Уилям Бътс, не се връща в двора, както обеща. Починал е от треска, далече от двора, и ние дори не научаваме за това, докато Коледа не отминава. Кралят казва, че никой друг не разбира състоянието му, никой друг не може да го поддържа в добро здраве, както е можел доктор Бътс. Смята, че е било греховно и себично от страна на лекаря да напусне двора така внезапно и да умре така преждевременно бързо. Пие отварите, които доктор Уенди му приготвя, държи го денонощно край леглото си, но се оплаква, че вече никога няма да е добре, сега, когато доктор Бътс го няма да успокоява гнева му и да облекчава треската му.

— А ние загубихме добър приятел и съветник — отбелязва Ан Сиймор пред мен и Катрин Брандън. — Доктор Бътс често молеше краля да не се вслушва в клюките срещу някой лутеран или да освободи задържан проповедник. Никога не разгласяваше собствените си мнения, но често молеше краля да бъде милостив. Добре беше до краля да има такъв човек.

— Особено когато кралят изпитваше болка и гняв — добавя Катрин. — Съпругът ми казваше, че доктор Бътс може да успокои краля, когато никой друг не би могъл да се справи. И той искрено вярваше в реформата — тя приглажда полата си и се възхищава на блясъка на коприната. — Но въпреки това имаме напредък, Ан. Кралят поиска от Томас Кранмър да състави списък на всички суеверия на старата църква, които трябва да бъдат забранени.

— Откъде знаете? Какво ви каза? — пита Ан. Дочувам враждебността в гласа ѝ и си спомням, че тя вечно се тревожи да не би някой да се издигне до по-високо положение и да измести нея или съпруга ѝ.

Катрин полага усилия да поддържа отношения с краля: постоянно до него, неговата любима кокетка, пренебрегвана като съветник, но предпочитана като партньорка в играта на карти. Това е пътека, по която са пристъпвали много жени преди нея: четири придворни дами са станали кралици — аз съм само най-скорошната. Сега Катрин е най-фаворизираната жена в двора, а Ан Сиймор, която никога не престава да мери постиженията на своя съпруг, чичото на принца, ревнува болезнено. Със сигурност опасността заплашва мен, но Ан мисли само за себе си.

— Той смята да създаде два колежа, точно както обеща на нейно величество — казва Катрин и ми се усмихва. — Един в Оксфорд и един в Кеймбридж. Това е просветителско дело, точно каквото нейно величество го помоли да извърши. Ще преподават новото познание и ще проповядват на английски.

— Кани се да изпрати съпруга ми, Едуард, в Булон, за да замени онзи млад глупак Хенри Хауард — казва Ан възбудено.

— Семейство Хауард са в немилост заради прибързаността на Хенри и неспособността му да се справи — което е все в наша полза, но след като съпругът ми ще отсъства от двора, кой ще се постарае кралят да не забравя нас, семейство Сиймор? Как ще запазим благоволението му? Как можем да имаме влияние?

— Ах, семейство Сиймор — казва Катрин със сладък тон. — Семейство Сиймор! Семейство Сиймор! Точно когато мислехме, че говорим за приятелите, на които можем да се доверим да доближат краля и църквата до Бог, откривам, че всъщност сме говорили за издигането на семейство Сиймор, отново. За пореден път.

— Нямаме нужда да се издигаме — отвръща раздразнено Ан. — Ние се ползваме с висше благоволение. Ние, семейство Сиймор, сме роднини на единствения наследник на Тюдорите, а принц Едуард обича вуйчовците си.

— Но за регент е посочена кралицата — напомня ѝ Катрин с копринен гласец. — А кралят предпочита нейната и дори моята компания пред вашата. Ако Едуард бъде изпратен в Булон, а Томас постоянно е по море, кой наистина ще напомня на краля за семейство Сиймор? Имате ли изобщо приятели?

— Успокойте се — казвам тихо. Но не кавгата им е това, което ме смущава. А фактът, че ми е непоносимо да чувам името му. Непоносимо ми е да мисля, че докато аз съм впримчена в капана на един двор, който ми се струва все по-малък и по-тесен всеки ден, той винаги, винаги е далече.