Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонЕсента на 1544 г.

Нов художник, Николас де Вент, е повикан да дойде от Фландрия, за да нарисува картина, огромен портрет в почти естествена големина на кралското семейство в стила на покойния Ханс Холбайн. Толкова се гордея, че ще има семеен портрет на всички ни. Постигнах триумф, събирайки това семейство, убеждавайки краля да признае публично дъщерите си като принцеси и наследници, като събрах баща и син под един покрив. Може и да не успея да им помогна да се разбират и обичат, но поне се опознаха. Бащата не е напълно въображаемо същество за това самотно малко момче. Детето не е призрачният син на майка-светица, а истинско момче, заслужаващо внимание заради самото себе си.

Кралят и аз прекарваме един щастлив следобед в обсъждане как ще изглежда портретът, и как трябва да се разположи на стената в двореца Уайтхол, където ще остане завинаги. След стотици години хората ще го виждат, сякаш стоят пред нас, сякаш ни биват представяни. Решаваме, че трябва да бъде почти като олтарна украса, с краля в центъра и аз до него, Едуард — облягащ се на трона, като негов наследник. От двете страни, почти като странични олтарни изображения, очертани с рамка, за която още не можем да решим нищо, ще бъдат двете момичета, Елизабет и Мери. Искам да видя много цвят в картината, по стените и по тавана. Ние с момичетата много обичаме да бродираме и обичаме ярките цветове и десени, и аз искам портретът да отразява това. Искам да бъде красив като нещата, които правим. Кралят предлага изображение на разрушения Булон, мяркащо се зад трона на хоризонта, със знамето му, развяващо се от порутената кула, а художникът казва, че ще направи скица и ще ни я покаже.

Работата ще започне с предварителни скици на всеки от нас, направени поотделно. Принцесите ще бъдат първи. Помагам на Елизабет и Мери да изберат роклите и накитите си за позирането пред художника. Той ще ги скицира с креда и въглен, а после ще прехвърли образите им върху наситения фон, който чираците ще подготвят в ателието му.

Хенри идва да гледа как майстор Де Вент прави първите си скици на Мери. Тя носи долна фуста в наситено алено, а върху нея — рокля с ръкави от брокат. Върху кестенявата си коса има златиста френска шапчица и изглежда прекрасно. Стои малко сковано и прави лек реверанс, страхувайки се да помръдне, когато кралят влиза. Хенри ѝ изпраща въздушна целувка, сякаш е придворен.

— Трябва да се покажем на хората — казва ми той. — Те трябва да ни виждат, дори когато не сме тук, дори когато сме на лятна обиколка, или пътуваме, или ловуваме. Хората трябва да могат да виждат краля и цялото кралско семейство. Трябва да ни разпознават, както биха разпознали родните си братя и сестри. Разбираш ли? Трябва да бъдем едновременно далечни като богове и познати като техните рисувани светци в енорийската църква.

Мери стои, горда и крехка на вид. Мисля си, че изглежда и като жена, готова да се бори за правата си, и като момиче, което се бои, че никой няма да го обича. Тя е такова противоречиво съчетание от ожесточеност и уязвимост, че не зная дали художникът може да улови всичките ѝ страни, дали може да разбере, че пред него стои дъщеря, свикнала да бъде отхвърляна, и млада жена, която копнее да бъде обичана. Докато тя позира с ръце, сключени пред тялото, в роклята си с наситено ален цвят, гледам бледото ѝ строго лице и си мисля колко ми е скъпа тази упорита, непоклатима млада жена.

След нея ще дойде Елизабет, ще вдигне тъмните си очи и ще се усмихне на художника. Тя се старае да се хареса, докато Мери се държи предизвикателно, но зад кокетството на Елизабет се крие същата пламенна нужда от обич и същия нетърпелив копнеж да бъде призната.

Художникът ми е показал първите груби скици, сега ще допълни две красиви арки, през които се виждат градините отзад, а под арките ще нарисува двамата шутове: Уил Сомърс с неговата маймунка, и шутът-жена на Мери. Това е по-добре, отколкото развалините на Булон, но не съм сигурна, че искам два шута на портрет на кралското семейство. Художникът обяснява предназначението им: те са там, за да покажат, че не сме се възвеличили твърде много. Все още има хора, които ни осъждат, позовавайки се на човешките ни недостатъци, които осмиват прегрешенията ни.

— И кралят знае за това? — питам.

Художникът кимва.

— Съгласи се?

— Негово величество хареса идеята.

Радвам се. Това показва, че кралят не се смята за недосегаем, както погрешно твърдеше Томас. Кралят наистина изпитва съмнения и се вслушва в шута Уил, чиято дадена от Бог дарба е да изразява гласно тези съмнения.

Стената между двата сияещи входа ще бъде богато украсена, като кутия за скъпоценности, с червени рози по тавана и четири златни колони, подобаващ фон за това семейство, което притежава всичко. Отдясно ще бъде Елизабет, отляво ще бъде Мери, а в центъра, също облечен в наситения червен цвят на Ланкастър, ще бъде принцът, скъпият Едуард, застанал до своя баща, краля, който седи гордо на трона си, и аз до него. Картината ще бъде прерисувана и гравирана и ще се разпространи из кралството, из целия християнски свят. Тя ще възвести триумфа на амбицията на Тюдорите. Ето го Хенри, едър и красив, силен и мъжествен, със сина си, здраво момче, възмъжаващо до него, аз, неговата съпруга все още в плодовита възраст, седнала до него, двете му красиви дъщери до нас, и народът на Англия — двата шута, надзъртащи към нашата слава и блясък.

— Тя изглежда добре — казва тихо Хенри зад мен, като хвърля одобрителен поглед към принцеса Мери.

— Тя страда от много силни болки в корема, но мисля, че положението ѝ се подобрява — казвам. — Мисля, че с всеки изминал ден се чувства все по-добре. Грижа се да се храни редовно и да редува спортуване и почивка.

Той кимва.

— Навярно ще е добре да я омъжим — казва го така, сякаш идеята му е хрумнала току-що.

Стрелвам го с лека, иронична усмивка.

— Милорд съпруже — казвам закачливо, — кого имате предвид? Защото зная така добре, както ви познавам, че сигурно вече имате предвид някой за нея. И вероятно някой посланик вече обсъжда това в някой двора на някой велик крал.

Той хваща ръката ми и ме отдръпва далече от художника и от принцеса Мери, чиито тъмни очи ни проследяват, сякаш иска да узнае какво готви баща ѝ за нея.

— Боя се, че отначало няма да ѝ се понрави, но след като Франция е срещу нас, Испания е такъв ненадежден съюзник, а папата е враждебно настроен към нас, мислех за нов съюз — може би с Германия, може би с Дания или Швеция.

— Тя ще трябва да е свободна да изповядва вярата си. Нали там са лутерани?

— Ще трябва да се покори на съпруга си — поправя ме той.

Колебая се. Мери е интелигентна и задълбочена. Може би, ако получи шанса да обсъжда религиозни въпроси с интелигентен съпруг, би мота да приеме моя възглед, че Бог ни говори поотделно, на всеки един от нас, че не ни е нужен нито папа, нито свещеник, нито кървяща статуя, за да намерим пътя си към вярата. Бог ни зове и ние трябва само да се вслушаме. Няма умели хитрини, които да ни спечелят прошка. Има само един път и има само една Библия, и една жена може да я изучава така, както и един мъж. Мери е слушала Кранмър, говорила е с проповедниците, които ни посещават. Работила е по преведения от Еразъм Нов Завет с мен и прави прекрасен превод на Евангелието на Свети Йоан, работейки почти изцяло сама. Когато бъде принудена да преклони волята си пред съпруг, може да открие, че опитомяването на духа ѝ я води към Бог. Мисля, че чух гласа на Бог, когато разбрах, че трябва да престана да се вслушвам в собствената си воля. Може би за заварената ми дъщеря ще е същото.

— Мисля, че това би било прекрасна възможност за нея — казвам искрено. — За нея би било много добре да се омъжи. Но не би могла да тръгне срещу вярата си.

— Така ли? Мислите, че би трябвало да я омъжим?

— Мисля, че един добър мъж може да ѝ даде шанс да мисли, да учи и да служи на него и на страната си — казвам. — И да обича него и децата им.

— Бихте ли могла да я подготвите за тази промяна в положението ѝ? Бихте ли могла да ѝ я препоръчате?

Свеждам глава.

— За мен би било чест да разговарям с нея и да ѝ съобщя, че това е намерението ви — казвам.

— Засега оставете — казва той предпазливо. — Засега не казвайте нищо. Но това е намерението ми. Ако смятам да задържа Булон и да принудя Франция да сключи мир, ще имам нужда от известна помощ. Мери ще направи един съюз с германците нерушим. Тя е принцеса, знае, че това е делото на живота ѝ.

Тази есен, когато кралят е отново в леглото ми и стаята отново е изпълнена с противния мирис на гниеща плът, пак започвам да сънувам. Винаги същият сън. Изкачвам се по влажно вито стълбище, опряла ръка на влажната, лепкава каменна стена, държейки в другата ръка потрепващата свещ. Студено течение, издигащо се като вихър отдолу, ме предупреждава, че не съм сама, някой се качва по стълбите зад мен. Страхът от онзи, който ме следва безмълвно, ме тласка да вървя нагоре, пристъпвайки бързо по стълбите, така че пламъкът на свещта ми се поклаща от вятъра и заплашва да угасне. Най-горе на стълбите се изправям пред шест врати, подредени в кръг около площадката, малки като входове на килии. Мисля си, че сигурно са заключени, но когато отивам до първата врата и хващам топката на бравата, тя се завърта в ръката ми леко и безшумно. Тогава решавам, че няма да вляза. Не знам кой е вътре, а усещам мирис от изпарения на гнилост и разложение, сякаш зад вратата има нещо лошо, сякаш в стаята нещо се разлага. Но после чувам стъпки по стълбището зад гърба си и разбирам, че трябва да продължа и да се махна от онзи, който ме следва. Вратата поддава и влизам вътре, вратата се затръшва и заключва след мен, аз съм пленница, пламъкът на свещта ми угасва и оставам в тъмнина.

В напълно черния мрак на тишината в тясната стая чувам как някой се движи крадешком.

Нуждата на краля от съюзници се изостря, когато френските атаки над корабоплаването ни се увеличават. Никой не се съмнява, че французите ще извършват набези в нашите крайбрежни градове и пристанища, може би дори ще нахлуят в кралството. Кралят получава доклади от шпионската си мрежа и от нашите търговци, че отдавнашният му съперник и враг, кралят на Франция, Франсоа, въоръжава риболовците и търговците си и строи собствени бойни кораби. Това е надпревара, за да се види кой може да събере най-голям флот, и ние изоставаме зад французите, които се перчат, че владеят Тясното и дори Северното море.

В това време на опасност Томас постоянно отсъства от двора. Той е в Портсмут, Плимут или Дартмут, Ипсуич, Шорхам или Бристъл, за да наглежда строенето на нови кораби, поправянето на стари, и набирането и обучаването на екипажи. Сега той командва собствен линеен кораб, живее на борда, инспектира корабите, които е принудил да му служат, опитва се да намери мъже, които да включи като бойци на нестабилните дървени кули, които се строят на палубите на търговските кораби и малките рибарски кораби.

Докато слънцето залязва все по-рано и по-рано всеки ден, аз си го представям, увит в дебело наметало, застанал зад кормчията, как оглежда притъмняващия хоризонт за вражески платна, и прошепвам молитва към Бог да го опази. В ужаса си пред заплахата от френско нашествие дворът говори постоянно за него и аз се научавам да съхранявам каменно изражение, когато някой спомене адмирала и флота, който той събира. Приучавам се да слушам така, сякаш се безпокоя за корабите, а не за техния командир.

Точно в един период от най-лошото есенно време Томас решава да атакува крайбрежието на Бретан, събирайки флота си откъм остров Уайт, като се надява да завари корабите на френския флот подслонени в пристанище, и да ги унищожи, докато са на котва. Научавам за плана му от неговата балдъза, Ан Сиймор, която го е научила от съпруга си Едуард. Томас е изпратил бойния си план до Тайния съвет за одобрение. Пише, че французите трябва да бъдат разгромени в пристанището преди пролетта. Пише, че те имат кораби с платна и весла, които могат да се сражават във всякакво време, за разлика от нашите платноходи, които разчитат на благоприятен вятър. Пише, че единственият начин да предотвратим нахлуване е да унищожим френския флот още преди да потегли. Всички крепости на краля по южното крайбрежие не могат да нанесат толкова щети на врага, колкото едно извършено в подходящ момент нападение по море, ако успее да ги завари неподготвени, на котва.

Той пише за нови начини да използваме корабите си. Те винаги са били използвани като транспорт — да откарват войниците и оръжията до мястото, където ще се води битката, но Томас пише на краля, че ако можем да направим корабите по-маневрени, ако успеем да ги въоръжим с тежки оръдия, тогава можем да използваме за бой самите тях. Един кораб може да срещне друг и да го обстрелва от разстояние, да го завладее по море с оръдия и да не разчита на възможността да се доближи достатъчно за абордаж. Пише, че френските кораби с платна и весла носят ужасяващо тежко оръдие, което изстрелва каменни гюлета към мишената, и че могат да пробият вражески плавателен съд, да го блъснат с витлото на носа си, и едва тогава да се придвижат успоредно до него, за да позволят на войниците да се качат на борда за близък бой на един плавателен съд, който вече е повреден.

Брат му Едуард излага по време на съвета довода, че Томас има голям усет за морето, пътувал е надалече и е виждал корабостроителниците на Венеция, гледал е как тамошните кораби с платна и весла маневрират и се бият; но дори още докато казва това на краля, съперниците на братята за вниманието на краля, Томас Хауард и неговият син Хенри, се изсмиват презрително и казват, че корабите ще послужат на краля единствено като отведат армиите му до Франция, или като блокират английските пристанища, за да не допуснат нахлуващи френски кораби. Идеята за флотска кампания водена от моряци по море, била нелепа. Казват, че Томас Сиймор е пил морска вода и е ухажвал русалки. Бил мечтател, глупак.

Почти всички, които подкрепят идеята за водена от флота война, са реформисти. Онези, които казват, че корабите трябва да се използват по стария начин, са хората, които искат старата религия. Спорът се изражда в обичайното разделение на двора. Сякаш нищо не може да бъде решено без религията; а по въпроса за религията никога не може да бъде взето решение, везните се накланят ту на едната, ту на другата страна.

— А сега се оказва, че семейство Хауард са прави и Том Сиймор е глупак — процежда яростно Хенри към мен, когато идвам в покоите му преди вечеря. Той няма да вечеря с придворните днес. Кракът му причинява твърде много болка, а сега започва да вдига температура. Гледам червеното му, потно лице и така ми призлява от страх, сякаш съм малко дете, застанало срещу разгневен родител. Имам чувството, че не мога да направя нищо, за да го укротя; каквото и да кажа, все ще е грешно.

— Да вечерям ли с вас, скъпи? — питам кротко. — Мога да поръчам да ни поднесат вечерята тук. Не е нужно да отивам в залата.

— Вечеряй в голямата зала! — процежда той. — Трябва да видят някого на трона, а Бог е свидетел, дъщерите ми не могат да заемат мястото ми, а синът ми е дете без майка. Аз съм почти сам на света, моите командири са глупаци, а Том Сиймор е най-лошият от всички!

— Ще дойда при вас, когато вечерята свърши — казвам успокоително. — Но мога ли да изпратя музикантите си да ви посвирят междувременно? Имат нова хорова пиеса, основана върху вашата…

— Том съсипа корабите ми, а сега най-вероятно ще ги изгуби всичките! Мислите ли, че мога да бъда прикоткан от някакви глупаци, които подрънкват на лютни? Нима не виждате, че съм отчаян? Че съм в отчаяние и никой не може да ми помогне!

Антъни Дени вдига очи и си разменя поглед с доктор Уилям Бътс. Всички те чакат да видят дали мога да успокоя краля. Аз съм единствената им надежда. Отивам много близо до него и допирам ръка до горещото му влажно лице.

— Любов моя — казвам. — Не сте сам. Обичам ви, народът ви обожава. Това е ужасно, толкова съжалявам.

— Тази вечер получих вест от Портсмут, от Портсмут, мадам. Том Сиймор отплавал в най-ужасната буря, която са виждали от години, и има вероятност да е изгубен. И всичките ми кораби изгубени заедно с него.

Не трепвам, дори не затварям очи, макар да усещам силно пулсиране чак до сърцевината на тялото си, сякаш съм ранена, сякаш наистина кървя отвътре; но оставам спокойно усмихната, взряна в разяреното му лице, с ръка, опряна на изгарящата му буза.

— Бог да ги пази заради Англия — казвам. — Бог да пази всички, които са в опасност в морето.

— Бог да пази корабите ми! — изревава той. — Имате ли някаква представа колко много ми струваше да построя и да осигуря екипаж и въоръжение за един кораб? А после Том бива осенен от някоя от блестящите си идеи и хвърля флота в безнадеждно рисковано нападение! Като едновременно с това се удавя.

— Удавил ли се е? Значи флотът е изгубен?

Гласът ми е овладян, но чувствам как слепоочията ми пулсират от болка.

— Не, не, ваше величество, все още не е толкова зле. Нямаме сигурни новини — Дени пристъпва напред и се обръща към краля. — Знаем, че има буря и че някои кораби са изчезнали, сред тях и корабът на адмирала, но нямаме други вести освен тези. Може всичко да е наред.

— Как може да е наред, когато потъват като камъни? — крясва Хенри.

Всички мълчим. Никой не може да повлияе по никакъв начин на краля, когато е толкова разярен, и никой не се осмелява да опита. Ръцете ми треперят, но Дени също трепери. Помислям си: нима не бих разбрала, ако е мъртъв? Нима нямаше просто да го знам — ако се носеше, повлечен от прилива, с тъмната си коса, развяваща се от двете страни на бялото му лице, докато ботушите му бавно се пълнят с вода и го теглят надолу към морското дъно? Нима Бог няма да е достатъчно милостив, за да не допусне една грешница като мен и един грешник като Том да се разделят без поне една дума на обич?

— Значи корабът на адмирала е изгубен? — питам тихо Дени, докато доктор Бътс пристъпва напред с отвара в малка чаша. Безмълвно я слага в ръката на краля, която е свита върху ръкохватката на стола му, и ние безмълвно гледаме как Хенри я пресушава на една огромна глътка. След няколко мига мълчание виждаме как хватката му върху стола се отпуска, ужасното намръщено изражение се изглажда от челото му. Той изпуска тежка, шумна въздишка.

— Предполагам, че вие нямате вина — казва ми неохотно.

Успявам да се усмихна.

— Мисля, че не — казвам.

Той потърква влажното си лице в ръката ми като болно куче, което си проси милувка. Навеждам се и го целувам по бузата. Той слага длан върху силно пристегнатия ми гръб и, без да го видят придворните, я плъзва надолу, за да ме стисне за задника и отбелязва:

— Разстроена сте.

— Заради вас — казвам твърдо. — Разбира се.

— Добре тогава, вървете на вечеря и се върнете при мен, когато сте в по-спокойно състояние на духа. Върнете се при мен, след като вечеряте.

Правя реверанс и тръгвам към вратата. Антъни Дени, вече сър Антъни Дени след полученото в Булон рицарско звание, излиза навън с мен.

— Много мъже ли са загинали? — питам го тихо.

— Корабите се разпръснали след отплаването, а после трябвало да бягат, за да избегнат буря, но нищо повече не ни е известно — казва той. — Всичко е в Божиите ръце.

— Корабът на адмирала?

— Не знаем. Дай Боже скоро да получим вести и кралят да не се разстройва повече.

Разбира се, за сър Антъни това е най-важното. Животът на моряците, блестящият кураж на Томас нямат голямо значение — за него, за всички ни — в сравнение с настроението на краля. Свеждам глава.

— Амин.

Моля се за него; това е единственото, което мога да направя. Моля се за безопасността му и слушам как кралят се оплаква от провала му, от глупостта му, от неговото безразсъдство, докато аз се моля да е жив, да е преживял бурята, моля се да оглежда хоризонта някъде из Тясното море, търсейки пролука в тъмните облаци и да следи свитите платна за отслабване на ураганния вятър.

После получаваме новини от Портсмут, че корабите от флотилията са успели да се доберат до пристанището, един по един, с разкъсани платна и съборени мачти, и че някои съдове все още липсват. Корабът на адмирала пристига със счупена главна мачта, но Томас стои изправен, загърнат в наметалото си, на кърмата. Томас се завърна, Томас е невредим. В двора цари радост, че е жив — брат му Едуард хуква към параклиса да падне на колене, за да благодари на Бог, задето е пощадил най-прекрасния му роднина, но кралят не я споделя и никой не се осмелява да я изрази гласно пред него. Тъкмо обратното, той повтаря оплакванията си, че Томас е глупак, безстрашен глупак, и че не е оправдал доверието на краля и не се е представил добре на поста си. Кралят мърмори, че това вероятно е държавна измяна, че е престъпление, което подлежи на съд, че човек, който се отнася така безразсъдно с богатствата и войската на краля, е толкова лош, колкото и един предател, по-лош от предател. Че след като Бог не го е удавил, на краля се пада да го обезглави.

Моля се мълчаливо. Не мога да поръчам благодарствена литургия за спасяването на адмирала. Не казвам нито дума в негова защита. Само веднъж наистина ми идва безумната мисъл да помоля неговата балдъза Ан да му пише от свое име, без изобщо да ме споменава, и да го предупреди да дойде в двора веднага, преди кралят да успее да се докара до по-голяма ярост и да арестува Томас, обвинявайки го за лошото време. Но не се осмелявам. Тя може и да споделя интереса ми към новата религия, може и да се е заклела да ми служи, но не ми е голяма приятелка; предаността ѝ към семейство Сиймор стои над всичко друго. Никога не е била приятелка на Томас заради самия него. Пламенната ѝ преданост към нейния съпруг я кара да ревнува глупаво от всеки друг в живота му. Тя гледа на Томас с подозрение заради обаянието му и непринуденото му държание в двора. Страхува се, че хората предпочитат него пред съпруга ѝ — и е права. Единствените ѝ добри думи за някой роднина на съпруга ѝ са запазени за мъртвата му сестра Джейн, кралица Джейн, майката на принц Едуард, и тя я споменава пред краля при всяка предоставила се възможност: „моята сестра Джейн“, „светицата Джейн“, удобно мъртвата Джейн.

Затова не смея да кажа и да направя нищо, дори не и когато кралят влиза с мъчително куцане в покоите ми да поседи с мен, за да гледа как моите дами танцуват, или да ме слуша как чета. Не и когато влиза с карта на южното крайбрежие и застрашените пристанища под мишница, докато наливам вода в плитък съд, така че любимата ми двойка канарчета да „си вземат вана“, стоплена от слънчевата светлина, която струи през прозореца.

— Внимавайте! Ще отлетят ли?

— Идват до ръката ми.

— Няма ли да се удавят? — пита той сприхаво.

Те потапят светлите си главици във водата и пърхат с криле; отстъпвам назад със смях, докато плискат във водата.

— Не, обичат да се къпят.

— Не са патици — отбелязва той.

— Не, почитаеми съпруже. Но изглежда, че се радват на водата.

Той се заглежда за момент.

— Може да се каже, че са красиви създания.

— Обичам ги нежно, толкова са будни и умни, почти бихте си помислили, че ви разбират.

— Точно като придворните — казва той мрачно.

Усмихвам се.

— Карта ли държите, милорд?

Той махва с нея.

— Отивам на заседание с Тайния съвет — казва. — Трябва да стегнем всички крепости във всички пристанища на юг. Ще трябва да построим нови. Французите идват, а Томас Сиймор не успя да ги спре.

Той щраква с пръсти да повика пажа си, който чака на прага. Младежът излиза напред и поема тежестта на краля върху рамото си.

— Ще ви оставя със забавленията ви. Не сте имали слънчеви утрини и птички, когато сте били омъжена за стария Латимър.

— Наистина, нямах — отчаяно мисля как да го попитам за Томас. — В опасност ли сме, почитаеми съпруже?

— Разбира се, че сме в опасност, и вината за всичко е негова. Ще наредя на Тайния съвет да изправи Том Сиймор на съд за държавна измяна заради безразсъдно нанесените щети на флота ми.

Мъжкото птиче изпърхва до горния край на една от клетките, разтревожено от грубия тон на краля, затова успявам да извърна лице и да кажа спокойно:

— Нима е възможно да е виновен в държавна измяна? Той ви служи толкова добре и така предано, а вие винаги сте го обичали.

— Ще наредя да забучат красивата му глава на копие — заявява той с внезапна студена жестокост. — Готова ли сте да се обзаложите на това? — и излиза през вратата.

Безмълвно, като призрак, стигам до крилото с покоите на краля в стария дворец. С мен няма никой. Казах на дамите си, че имам главоболие и ще легна да поспя, после се измъкнах от спалнята си да се отправя към покоите на краля, през малките криволичещи галерии до тайната врата в спалнята му, после през безлюдния му личен кабинет до вътрешната му зала за аудиенции, където заседава Тайният съвет. Също като в съня си се промъквам сама, незабелязана от никого. Все едно, че се изкачвам по онова тъмно стълбище в притихналата кула. Същото е като в съня ми, в тихите безлюдни стаи. На вратата между вътрешната зала за аудиенции и празните стаи няма страж. Мога да застана отвън пред вратата и да слушам какво казват. Заклевам се пред себе си, че ако ги чуя да казват, че ще арестуват Томас, ще изпратя съобщение да го предупредя, какъвто и да е рискът. Не мога да стоя безучастно, онемяла от страх, докато кралят се обзалага, че ще забучи главата му на копие на Лондонския мост.

Брат му Едуард се застъпва за него. Чувам го как чете на глас от писмо, което Томас е изпратил в своя защита. Гласът на Едуард е ясен и мога да различа всяка дума през дебелата врата.

— И погледнете тук — казва Едуард. — Нека ви прочета това, ваше величество. Томас пише:

— О, хубаво писмо е написал — промърморва Хенри. — Никой не е казвал, че му липсва убедителност. Но колко кораба са изгубени?

— Такава е злощастната случайност в една война — отвръща Едуард. Предполагам, че плъзва писмото през масата, за да го прочете кралят. — Никой не познава по-добре от ваше величество опасностите, на които човек може да се натъкне, когато тръгне на война. Знаете го вие, който отплавахте за Франция в най-опасното време! Томас има късмет да докладва на крал, който знае по-добре от всеки в християнския свят пред какви опасности трябва да се изправи един смел мъж. Вие сте били в ужасна опасност, ваше величество. Знаете как един храбър мъж трябва да хвърли заровете и да се надява, че ще паднат в негова полза. Самата същност на рицарството — рицарството, което обичате толкова много — е в това един мъж да рискува живота си, за да ви служи.

— Той е постъпил безразсъдно — заявява кралят.

— В сезона на бурите — чувам да се оплаква с тътнещия си глас старият херцог на Норфолк, Томас Хауард. — Лудост беше да излезе в морето! Защо не пожела да изчака пролетта, както постъпваме винаги? Типично за един Сиймор — да си помисли, че може да надбяга есенния вятър.

— Трябва да защитим крайбрежието срещу французите — намесва се Джон Дъдли. — А французите няма да чакат ясно време. Той не можеше да рискува да остави флотилията ни в пристанището. А ако бяха нападнали? Той пише, че техните баркаси могат да обстрелват от разстояние, могат да минават сред закотвени кораби със или без вятър. Корабите са снабдени с оръдия, екипажът им ги управлява с весла и могат да воюват през всеки годишен сезон във всякакви води. Трябвало е да ги унищожи, преди да нахлуят.

Чувам дрезгавата, раздираща кашлица на краля и звучното му храчене и плюене.

— Всички ми се струвате удовлетворени от поведението му — казва неохотно.

Чувам рязкото възражение на Хенри Хауард.

— Всички с изключение на семейство Хауард и техните поддръжници — казва кралят мрачно. — Както обикновено.

— Със сигурност не е имало умишлен опит флотът да бъде изложен на риск — изтъква някой.

— Е, аз не съм удовлетворен — казва Стивън Гардинър. — Явно е проявил безразсъдство. Ясно е, че следва да бъде наказан.

— Лесно е да го кажете, както си седите край топлото огнище — промърморва Едуард.

Задържам дъха си. Популярността на Томас в двора работи в негова полза, а освен това всички съзнават, че той рискува живота си по море, докато те си седят тук със сухи крака.

— Може да запази поста си — решава Хенри. — Постарайте се да разбере, че съм изключително недоволен. Трябва да дойде и да ми докладва лично.

Чувам стърженето на стола му и шумоленето на посипаните по пода ароматни билки, когато се изправя с усилие, а членовете на Тайния съвет скачат на крака и двама от тях отиват да му помогнат. Веднага тръгвам на пръсти, стъпвайки безшумно с кожените си пантофи, отдалечавам се от вратата, минавам през вътрешната част на личния кабинет, и се готвя да изтичам през спалнята на краля, когато застивам във внезапен ужас.

В стаята има някой. Виждам безмълвна фигура, седнала на пейката в прозоречната ниша, със сгънати и вдигнати към брадичката колене, вече огряна от слънчева светлина, докато преди е била скрита в сянка. Шпионин, безмълвен шпионин, застинал като статуя, който ме наблюдава. Това е Уил Сомърс, шутът на краля. Сигурно ме е видял да се вмъквам вътре, сигурно ме е забелязал как подслушвам на вратата, а сега ме вижда да бързам обратно към собствените си покои, виновна съпруга, преминаваща на пръсти през спалнята на своя съпруг.

Той вдига тъмните си очи и вижда неприкритата вина на лицето ми.

— Уил…

Той разиграва преувеличено, комично стряскане, сякаш ме е видял за пръв път, силна, внезапна шутовска изненада, която го кара да изскочи от мястото си и да се търкулне на пода. Ако не бях толкова уплашена, щях да се изсмея на глас.

— Уил… — прошепвам настойчиво. — Не се дръж като шут сега.

— Това вие ли сте? Помислих ви за призрак — възкликва той тихо. — Призрак на кралица.

— Ослушвах се да чуя плановете. Страхувам се за принцеса Мери — казвам бързо. — Боя се, че ще я омъжат против волята ѝ…

Той поклаща глава, предпочитайки да се престори, че не е забелязал лъжата.

— Виждал съм твърде много кралици — казва. — А сега твърде много от тях са призраци. Не искам да виждам кралица в опасност; не искам да виждам поредния призрак. Всъщност, кълна се, че няма да видя такъв. Нито един.

— Не си ме видял? — питам, схващайки какво иска да каже.

— Не съм видял нито вас, нито Кити Хауард, промъкваща се надолу по стълбите по нощница, нито Ана от Клев, красива като портрета си, да плаче до вратата на спалнята си. Аз съм шут, а не страж. Не съм длъжен да виждам разни неща и ми е забранено да ги разбирам. Няма смисъл да ги докладвам. Кой би изслушал един шут? Така че Бог да ви благослови.

— Бог да те благослови, Уил — казвам пламенно, и се промъквам през вратата в спалнята на краля и през тайния коридор до безопасността на собствените си покои.