Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонЛятото на 1544 г.

Предсказанията на астронома убеждават краля, че е добре да потегли за Франция, докато Марс е високо в астрономичната му карта. Лекарите пристягат с превръзки раната му и му дават лекарства, които облекчават болката и го поддържат възбуден като пиян младеж на първия си турнир. Тайният съвет се поддава на въодушевлението на краля и идва в двореца Уайтхол да го види как отплава с кралската баржа, за да слезе надолу по течението на реката до Грейвзенд, а оттам да потегли на кон към Дувър. Ще прекоси Тясното море, за да се срещне с испанския император и да вземат решение за атаката, с която техните две армии ще приклещят Париж.

Покоите на краля в Уайтхол са пълни с карти и списъци със снаряжение, което трябва да бъде събрано, и на нещата, които трябва да се изпратят след него. Войниците във Франция вече се оплакват, че нямат достатъчно барут и сачми, вече ограбваме частите по границата с шотландците, за да снабдим нахлуването във Франция. Веднъж дневно, всеки ден без изключение, кралят отбелязва, че единственият човек, който е можел да организира война, бил кардинал Улзи и че хората, които измъчвали този велик ковчежник, трябвало сами да се продънят в пъкъла, задето лишили Англия от такова съкровище. Понякога бърка името и проклина всички, задето са му отнели Томас Кромуел. Това кара всички ни да се чувстваме странно неловко, сякаш облеченият в червени одежди кардинал може да бъде призован от гроба от нуждата на стария си господар, загърнатият в кожи съветник да се яви тихо пред него; сякаш кралят може отново да призове обезглавените и да ги застави да му служат.

Аз заедно с всичките си дами шия знамена и навивам ивици лен за превръзки. Бродирам върху плътния жакет на краля розите на Тюдорите и златни хералдически лилии, когато вратата се отваря и влизат половин дузина благородници начело с Томас Сиймор, с напълно непроницаемо красиво лице.

Осъзнавам, че се взирам в него ужасена, с увиснала в ръката ми игла. Не ме е поглеждал, откакто се разделихме като любовници, на зазоряване преди повече от година, и се зарекохме, че никога повече няма да разговаряме, няма да се търсим. Чувството, че съм призована от Бог, не успя да намали страстта ми към него, макар да се молех да стане така. Никога не влизам в някоя стая, без да потърся лицето му. Никога не го виждам да танцува с някоя от дамите ми, без да я намразя заради ръката му на кръста ѝ, за внимателното накланяне на главата му, за развратното ѝ, пламнало и поруменяло лице. Никога не го търся с поглед по време на хранене, но някак винаги го забелязвам с крайчеца на окото си. Външно съм бледа и сериозна; отвътре изгарям за него. Чакам да го видя всеки ден, на литургия, на закуска, по време на лов. Старая се никой да не вижда как го наблюдавам. Никой не може никога да каже, че остро, пламенно съзнавам присъствието му, когато той е в стаята, когато ми се покланя или прекосява стаята, или когато се е изтегнал небрежно на някоя пейка до прозореца и разговаря тихо с Мери Хауард. Сутрин и вечер, на закуска и вечеря, поддържам изражението си напълно непроницаемо, докато очите ми се плъзгат над тъмнокосата му глава, а после отмествам поглед, сякаш изобщо не съм го видяла.

А сега, внезапно, той е тук, влиза в покоите ми, сякаш е поканен гост, покланя се на мен, и на принцесите, с ръка на сърцето, с прикрити и потайни тъмни очи, сякаш съм го призовала с пламенното туптене на пулса и сърцето си, сякаш може да почувства как топлината на кожата ми изгаря неговата, сякаш съм изкрещяла високо, че трябва да дойде при мен, че ще умра, ако не дойде при мен.

— Ваше величество, дойдох по заповед на краля, който ме помоли да ви заведа при него, през частната градина, сама.

Вече съм на крака, скъпият жакет на краля е паднал на пода, конецът се измъква от ухото на иглата, когато се отдалечавам от него, все още с иглата в ръка.

— Ще доведа принцесите — казвам. Едва успявам да говоря. Не мога да дишам.

— Негово величество каза, че трябва да дойдете сама — отвръща той. Тонът е вежлив, устата му се усмихва, но очите му са студени. — Мисля, че има изненада за вас.

— В такъв случай ще дойда веднага — казвам.

Почти не виждам усмихнатите лица на дамите си, докато Нан безмълвно взема иглата от ръката ми; Томас Сиймор ми предлага ръката си, аз слагам длан върху неговата и го оставям да ме издърпа от стаята и надолу по широките каменни стълби натам, където вратите към облените в слънце градини стоят отворени.

— Трябва да е капан — изричам с приглушен, равен тон. — Това капан ли е?

Той поклаща глава в отговор на въпроса ми, после кимва на стражите, които вдигат пиките си и ни пускат да излезем навън на слънчевата светлина.

— Не. Просто продължавай да вървиш.

— Възнамерява да ми заложи капан, като те изпраща при мен. Ще види… не бива да отивам с теб.

— Единственият начин да постъпиш, е да се държиш така, сякаш няма нищо необичайно. Трябва да дойдеш и е добре да вървим, без да се бавим, така че това да ни отнеме точно толкова време, колкото винаги отнема преминаването през градините. Дамите ти гледат през твоите прозорци, благородниците сигурно гледат от прозорците на краля. Ще вървим заедно, без да спираме и без да се поглеждаме.

— Но ти така или иначе не ме поглеждаш! — избухвам.

Леко ощипване на пръстите ми напомня да вървя спокойно. Струва ми се, че това е някакво подобие на чистилище. Трябва да вървя до мъжа, когото обожавам, да нагаждам стъпките си към неговите, и да не изпитвам удоволствие от това, докато сърцето ми блъска като чук по ребрата заради всички неща, които искам да кажа.

— Разбира се, че не — казва той.

— Защото си престанал да ме обичаш — гласът ми е много нисък, напрегнат от болка, докато го обвинявам.

— О, не — казва той небрежно, и се обръща към мен с усмивка. Поглежда нагоре към покоите на краля и кимва на някакъв познат до еркерния прозорец. — Защото те обичам отчаяно. Защото не мога да спя от мисли за теб. Защото изгарям от страст по теб. Защото не смея да те погледна, понеже ако го сторя, всеки мъж и жена в двора ще види всичко това в очите ми.

Едва не се препъвам, коленете ми омекват и усещам как нещо започва да пулсира дълбоко в корема ми при думите му.

— Върви! — нарежда рязко той.

— Помислих…

— Зная какво си помислила. Сгрешила си — казва той рязко. — Не спирай да вървиш. Ето го и негово величество.

Кралят се е разположил на голям стол, който са изнесли в слънчевата градина, кракът му е подпрян на ниско столче.

— Не мога да ти опиша… — прошепвам.

— Знам — казва той. — Не можем да говорим.

— Можем ли да се срещнем?

Той ме довежда пред краля и се покланя ниско.

— Не — казва, докато отстъпва заднешком.

Ще ми бъде оказана чест. Широката усмивка на краля ми дава да разбера, че ще ми бъде поверен такъв висок пост, какъвто не е бил заеман от никоя кралица преди, с изключение на наистина великата Катерина Арагонска. Кралят ми съобщава насаме в градината, а след това обявява пред страната, че ще бъда главен регент. Половината членове на съвета трябва да заминат с него за Франция, другата половина — да останат с мен като съветници. Архиепископ Томас Кранмър ще бъде мой главен съветник, и аз забелязвам как кралят балансира съветите, които ще чувам: следващият най-изтъкнат мъж на служба при мен ще бъде лорд-канцлерът Томас Ризли, естествен враг на Кранмър и вдъхващ ми все повече съмнения като мой приятел. Когато се върне, след като е опустошил Шотландия, за да научи шотландците да посрещат с радост предложенията ни, Едуард Сиймор ще ме съветва, а сър Уилям Питър, сдържаният и любезен секретар на краля, също ще ми служи.

За мен това е изключителна стъпка към величието. Чувствам очите на двете принцеси, приковани върху мен, когато научават новината. Те ще видят една жена да управлява страна, ще видят, че това е възможно. Едно е да им кажа, че една жена е способна да преценява правилно и да упражнява власт, друго е да видят мащехата си, жена на трийсет и две години, действително да управлява кралството. Боя се, че не мога да се справя, и въпреки това зная, че мога. Наблюдавала съм краля ден след ден и съм осъждала непостоянните му мнения и променливите му нареждания. Дори без съветници от двете страни на религиозния спор, бих избрала умерен среден път. Кралството трябва да се придържа към реформата, но аз няма да допусна гонения. Нито пък ще постъпвам като Хенри: внезапно да започна да разследвам някого, да го накарам да трепери от страх и да го арестувам, съзнавайки тайно през цялото време, че той няма да бъде изправен на съд. Мисля, че има някаква лудост в начина, по който съпругът ми упражнява власт и — макар че никога не бих го критикувала — мога поне да управлявам по начин, който смятам за по-разумен и човечен.

Половината придворни заминават на война с краля. Всички до един имат своите постове, титли и задължения. Всички са снабдени с оръжия и коне. Кралят има нови доспехи. Откакто падна и нарани крака си, рядко е носил дори нагръдник, но за тази кампания старите му доспехи са извадени и преправени за наедрялото му тяло. Наложило се е да прикрепят допълнителни части, трябвало е да подсилят изцяло доспехите; после той заяви, че не му стават и поръча изцяло нови от арсенала в Тауър, където ковачите и оръжейниците изчукват метала от зори до среднощ, а огнищата на ковачниците пламтят до късно през нощта. Веднага щом новите доспехи са завършени, с новите огромни размери, нужни, за да бъде обгърнато от нагръдник масивното му тяло, с разширени набедреници, за да стават на едрите му бедра, той поисква нов комплект. Окончателният му избор пада на доспехи, изработени по италиански модел, украсени с позлата, гравирани с черно, огромно количество красиво обработен метал, който гръмко демонстрира власт и богатство.

Конярите от седмици упражняват коня му с големи тежести, прикрепени към седлото, за да може да издържи теглото му и до го носи безопасно. Конят е отскоро в кралските конюшни, солидно, бързо животно, с копита като кофи и крака като дървесни стволове. Той също носи масивна метална броня, прикрепена на врата, главата и тялото му. Не изглежда възможно този масивен крал да е в състояние да язди, или претовареният му кон да може да го носи, но едрите, широки копита на коня карат подвижния мост да се тресе, когато животното минава по рампата до баржата му и Хенри ми целува ръка на кея.

— Довиждане — казва той. — Само за малко, любима. Ще се върна при теб. Не се страхувай за мен.

— Ще се страхувам за вас — настоявам. — Обещавате ли, че ще ми пишете често, за да ми съобщавате как сте и как се справяте?

— Обещавам — казва той. — Зная, че оставям страната в сигурни ръце с теб като регент.

Това е огромна отговорност, най-голямата, която един англичанин би могъл да приеме. А да се възложи на англичанка е още по-голяма отговорност.

— Няма да ви разочаровам — казвам.

Той свежда глава за благословията ми, а после, като се обляга на един паж за опора и се повлича нагоре, се качва по подвижния мост. Влиза в кралската каюта, виждам как вратата се затваря след едрия му силует, и гвардейците заемат постовете си.

На кърмата на баржата, застанал зад кормчията, виждам Томас Сиймор. Той също заминава на война, и аз знам, че се отправя към по-голяма опасност. Когато барабанът започва да бие и хвърлят въжетата, докато веслата се потапят във водата и баржата се поддава на течението и плавно се отделя от кея, тъмният поглед на мъжа, когото обожавам, среща моя, а после той се извръща. Дори не изричам с устни „Бог да те благослови“ или „Пази се“. Вдигам ръка да помахам на краля, а после също се извръщам.