Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонПролетта на 1546 г.

Седя до масата си, заобиколена от книги, мастилото засъхва на върха на перото ми, докато се опитвам да намеря правилните думи, да открия как да изразя понятието за покорство пред Бог, което е такава централна и съществена част от вменения от Бог дълг на една жена, когато принцеса Мери влиза в стаята и ми прави реверанс. Дамите от свитата ми вдигат очи. Всяка от нас има книга или пише нещо, като че ли позираме за картина, изобразяваща благочестиви жени, но всички заставаме нащрек заради мрачното лице на принцеса Мери, която се приближава до масата ми и казва тихо:

— Може ли да говоря с ваше величество?

— Разбира се, принцесо — казвам вежливо. — Желаете ли да седнете?

Тя придърпва до масата едно столче и сяда начело на масата, за да може да се наведе към мен и да говори много тихо. Сестра ми Нан, вечно готова да ме предпазва от неприятности, казва: „Защо не ни почетете, принцесо Елизабет?“ и Елизабет застава на катедрата, поставя книгата си на нея, и предлага да превежда на място от латински на английски.

Виждам любящата усмивка, която Мери отправя към умната си малка сестра, а после тя се обръща отново към мен и лицето ѝ става сериозно.

— Знаехте ли, че баща ми е намерил съпруг за мен? — пита тя.

— Не знаех нищо конкретно — казвам. — Спомена преди известно време само за евентуален брак. Кой е?

— Мислех, че може да знаете. Предложено е да се омъжа за наследника на курфюрста.

— Кой? — питам, напълно объркана.

— Ото Хенри — казва тя. — Негово величество, баща ми, иска да сключи съюз с германските владетели срещу Франция. Бях много изненадана, но изглежда, че в крайна сметка е решил да вземе страната на германските лутерани срещу Испания. Ще бъда омъжена за лутеран и изпратена в Нойбург. Англия ще приеме лутеранството или, най-малкото, една изцяло реформирана религия.

Тя забелязва ужасеното ми изражение.

— Мислех, че ваше величество храни такива симпатии — казва предпазливо. — Мислех, че ще бъдете доволна.

— Може и да съм доволна от това, че Англия ще приеме изцяло реформираната религия, и от съюз с германските владетели, но съм потресена при мисълта за заминаването ви за Бавария. В страна, където може да избухне религиозен бунт, при положение, че баща ви е в съюз с техния император? Какво си мисли той? Това означава да ви изпрати в безспорна опасност, да се изправите пред заплахата от нашествието на собствения ви испански родственик!

— Смятам също, че от мен ще се очаква да приема религията на съпруга си — казва тя. — Той не възнамерява да защити вярата ми — поколебава се и добавя: — Вярата на майка ми. Знаете, че не мога да изневеря на паметта ѝ. Не зная какво да правя.

Това противоречи както на уважението към принцесата, нейната вяра и нейната църква, така и на традицията. Съпругите трябва да възпитават децата във вярата на съпруга си, но винаги им се позволява да запазят собствената си вяра.

— Кралят очаква от вас да станете лутеранка? — питам. — Протестантка?

Ръката ѝ се пъхва в джоба на роклята ѝ, където зная, че пази броеницата на майка си. Представям си хладните мъниста и изящно изсеченото коралово разпятие между пръстите ѝ.

— Ваше величество, почитаема майко, не знаехте ли за това?

— Не, скъпа. Той ми говореше за това като за един от плановете си; нищо повече. Не знаех, че е стигнало толкова далече.

— Смята да нарече този съюз Християнската Лига — казва тя. — Той ще я оглавява.

— Толкова съжалявам — прошепвам.

— Знаете, че ме заплашиха със смърт, ако не положа клетва за вярност към баща ми като Върховен глава на Църквата — прошепва тя. — Томас Хауард, старият херцог, заплаши да блъска главата ми в стената, докато омекне като печена ябълка. Укротиха ме така безусловно, както ако ме бяха нашибали с камшик. Лично папата ми изпрати съобщение, за да каже, че може да положа клетвата и той е готов да ми прости. Тогава измених на майка си, предадох вярата ѝ. Не мога да го направя отново.

Без да кажа и дума, намирам опипом ръцете ѝ и я прегръщам силно.

— Има ли нещо, което можете да направите, Катрин? — прошепва ми тя като приятелка. — Има ли нещо, което можете да направите?

— Какво искате?

— Спасете ме.

Замлъквам стреснато.

— Ще говоря с него — казвам. — Ще направя всичко, каквото мога. Но знаете…

Тя кимва, наясно е.

— Зная. Но му кажете. Застъпете се за мен.

Този следобед слушаме проповед върху тщеславието и безсмислието на войната, убедителни разсъждения на един от лондонските проповедници. Той твърди, че всички християни трябва да живеят в мир, защото какъвто и да е начинът им да отдават почит на Бог, те всички се молят на единствения Бог. Евреите също не бива да бъдат преследвани, тъй като техният Бог е нашият Бог — макар ние да сме Го прозрели по-добре. Напомня ни, че Нашият Спасител е роден от майка еврейка. Самият Той е евреин по рождение. Дори мюсюлманите, тънещи в мрака на невежеството си, не бива да бъдат нападани, защото те също са признали Бог от Библията.

Това звучи толкова странно и толкова крайно, та проверявам дали вратите са заключени и дали стражите стоят достатъчно далече, че да не могат да ни чуят и държейки всички чужди хора на разстояние, преди да се впуснем в обсъждане. Проповедникът, Питър Ласкъм, защитава тезата си и се обръща към братята-човеци. „И към сестрите“, казва с усмивка, макар че това също е сериозно твърдение. Мисля си, че може да е дори еретично. Той казва, че всеки, който вярва в Бог, следва да зачита религиозните вярвания на другите. Врагът би трябвало да са онези, които изобщо не вярват в Бог и отказват да приемат Словото Му: езичниците и глупците.

Когато става време да си върви, той взема ръката ми и свежда глава над нея. Усещам между пръстите си късче хартия, сгънато два пъти. Пускам ръката му, без да кажа и дума, казвам на дамите си, че през следващия час ще работя на спокойствие, сядам пред масата си и отварям книгите си. Незабелязана, скрита зад големите фолианти, разгъвам бележката. Тя е от Ан Аскю:

Надигам се от мястото си и заставам пред малкия огън, който осветява стаята, докато следобедът притъмнява. Протягам ръце, уж за да ги стопля, и пускам малкото късче хартия в сърцевината на жаравата, където то припламва, накъдря се и става на пепел. Забелязвам какъв студ изпитвам и че ръцете ми треперят.

Не разбирам какво става. От една страна предстои дъщерята на самия крал, принцеса Мери, да бъде сгодена за лутеран; от друга страна, папистите набират мощ. Семейство Сиймор отсъстват от двора, Томас Кранмър не излиза от дома си, няма кой освен мен да се застъпи пред краля за новата религия. Чувствам се много самотна и не мога да разчета тези противоречиви знаци. Не мога да разбера краля.

— Да не би ръката ви да се е схванала от писане? — пита ме Нан. — Някоя от нас може да пише вместо вас, ако имате нужда от писар, ваше величество.

— Не, не — казвам. — Добре съм, всичко е наред.

Нан е начело на дамите ми, докато се готвим да влезем в двора. Когато влизам от покоите си в залата си за аудиенции, в нова тъмночервена рокля, тя идва до мен, уж за да оправи рубините на шията ми, и ми прошепва:

— Лорд Едуард Сиймор е писал на жена си, че в Европа се носи слух, че кралят възнамерява да те напусне. Кралят казал ли ти е нещо, каквото и да било? Отправял ли е изобщо някакъв упрек към теб?

— Само обичайното — казвам тихо. — Че му се иска да очаквам дете. Нан, не мислиш ли…?

— Не — казва тя категорично. — Едно мъртво дете ще е равносилно на смъртна присъда за теб. Повярвай ми. Остави го да копнее за това, падни на колене и се моли с него, ако трябва, но недей да зачеваш нещо, което той би приел като знак от дявола.

— Но ако детето се окаже здраво? Нан, искам дете. Аз съм на трийсет и три години! Искам свое дете.

— Как би могло да стане това? — пита тя безцеремонно. — От принцеса Елизабет насам той няма здраво дете, родено от майка, която да е още жива. А половината придворни твърдят, че малката е копеле на Марк Смийтън, от силен и здрав млад баща. Така че — няма законородено дете след принцеса Мери, дошла на бял свят преди трийсет години. Той не може да направи здраво дете на здрава жена. Последния път раждането уби майката.

Тя се навежда и оправя шлейфа на копринената ми рокля.

— В такъв случай какво да правя с тези слухове? — питам я, когато се изправя.

— Потуши ги — съветва ме тя. — Оплачи се от тях. Ще се молим да се отървем благополучно от тях. Така или иначе, не можем да направим нищо.

Кимвам с мрачно изражение.

— Дори сега, въпреки тези разпространяващи се клюки, сме в безопасност, освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако не ги разпространява самият крал — казва тя унило. — Ако той е казал, че мисли за нова съпруга пред някой, който е повторил това другаде… ако слухът е тръгнал от него, тогава сме загубени; но пак не можем да направим нищо.

Поглеждам надолу по редицата на дамите си към Ана от Клев, която се готви да влезе на вечеря с веселата си усмивка, бившата съпруга, която сега той обича толкова много, че я държи в двора. Тя беше поканена за Коледа, а още е тук, макар да наближава Великден. Зад нея е Катрин Брандън, вдовицата на най-скъпия приятел на Хенри, прекрасното момиче, което той е видял да се превръща в жена, може би негова любовница, навярно негова любима; а тук са и новите, хубавите, онези, които са достатъчно млади да ми бъдат дъщери, онези, които са млади като Кити Хауард, когато той я е видял за пръв път, достатъчно млади да му бъдат внучки.

— Поне Ана от Клев може да си отиде у дома — казвам, обзета от внезапно раздразнение.

— Ще се погрижа да си отиде — обещава Нан.

Този следобед, без предизвестие, Томас Сиймор идва в двора да докладва за състоянието на флота и нарастващата опасност от французите.

— Ела да слушаш Том Сиймор.

Кралят ме вика с жест до масата в залата си за аудиенции. Взема ръката ми и я слага върху своята, държейки пръстите ми приклещени между неговите, така че трябва да стоя до него, с лице към Томас, сякаш копнея за краля, копнея да отпусна ръка върху стиснатия неподатлив юмрук на съпруга си, слушайки как Томас докладва за корабите, които се строят и възстановяват, за сухи и мокри докове, доставчици на материали и търговци, които снабдяват корабите с провизии, въжари и работилници за шиене на корабни платна. Той докладва, че е предприет нов опит за изваждането на „Мери Роуз“. Може да бъде извадена. Може да плава отново. Навярно би могла, като нашия крал, да се опълчи на самото време и да продължи да съществува, още и още, надживявайки останалия флот, да продължи да плава, когато любовта и верността вече ги няма, да държи бъдещето като заложник, като жив кораб, привързан навеки към гниещите си мачти.

— В градината има турнир по стрелба с лък, уреден за забавление на ваше величество — казвам. — Ще можете ли да отидете дотам?

— Мога да ходя — казва той. — Томас, сигурно си видял, че имам машина, която да ме качва и сваля. Какво мислиш? Какво ще кажеш да ми донесеш някой кран от корабостроителницата си? Ще ми донесеш ли скрипец от Портсмут?

Томас се усмихва на своя крал, погледът му е стоплен от съчувствие.

— Ако величието се измерваше с тежест, ваше величество, нищо не би ви повдигнало.

Хенри се изсмива късо.

— Бива си те! — възкликва той. — Отведи кралицата до мишените за стрелба с лък и кажи, че идвам. Нека се подготвят и да ме чакат. Може и сам да взема лък, да видя на какво съм способен.

— Ваше величество трябва да дойде, и да им покаже как стават тези неща — препоръчва Томас, предлага ми ръката си и тръгваме към вратата: ръката ми изгаря върху ръкава му, двамата гледаме съсредоточено напред, към стражите, към придворните, които се разделят, за да ни направят път, към отварящата се врата, погледите ни не се срещат дори за миг.

Зад нас идват придворните ми дами и техните съпрузи, зад тях придворните на краля го чакат, докато камериерите му помагат да се прехвърли от стола си върху малкото столче. Някой повиква доктор Уенди, за да даде на краля топъл ейл и отвара за облекчаване на болката, и стражите, за да му помогнат да се качи в стола си на колела и да го изтикат в градината като мъртъв глиган в каруца.

Кралските телохранители разтварят широко двойните врати към градината в мига, в който Томас и аз се приближаваме към тях, и топлият пролетен въздух, ухаещ на първата окосена трева, нахлува в двореца. Хвърляме поглед един към друг — невъзможно е да не споделим удоволствието си от внезапното усещане за свобода, за освобождение, радостта от слънчевата светлина и птичите песни, сред придворните, облечени в най-хубавите си дрехи и подготвящи се за още една безсмислена игра тук, в най-красивия дворец в Англия.

Усмихвам се, просто от радостта да съм с него; иска ми се да се разсмея на глас. Слънцето топли лицето ми, а музикантите започват да свирят; Томас Сиймор кратко и незабелязано докосва дланта ми, отпусната върху ръката му, с бърза и незабележима милувка.

— Катрин — изрича той тихо.

Накланям глава наляво и надясно, докато хората ми правят реверанси, когато минаваме. Томас е висок, по-висок от мен с цяла глава. Нагажда стъпките си към моите, но крачим заедно, сякаш сме готови да стигнем чак до Портсмут и да отплаваме на неговия кораб. Мисля си, че толкова си подхождаме, ако само можехме да бъдем заедно — каква двойка бихме били, какви деца щяхме да заченем!

— Томас — казвам тихо.

— Любима — изрича той.

Не е нужно да казваме нищо повече. Това е като правене на любов — размяната на няколко думи, допирът на топла кожа, макар и през плътен ръкав, един негов поглед към развълнуваното ми лице, собственото ми усещане, че сега съм жива, а месеци наред съм била мъртва. Носила съм роклите на мъртви жени и самата аз съм била мъртва. Но сега отново се чувствам жива и изпълнена с копнеж. Изпитвам желание, някаква тръпнеща, безсловесна нужда, която ме кара да си казвам: ако можех да легна с него само веднъж, никога няма да искам повече. Ако можех да лежа под него само веднъж и да почувствам как тежестта на издълженото му тяло се отпуска върху мен, устата му върху моята, мириса му, гледката на тъмните косъмчета по тила му, изящната бронзова линия от ухото до ключицата му…

— Трябва да говоря с теб — казва той. — Ще седнеш ли тук?

Има трон, приготвен за краля, когато дойде, а до него — стол за мен, има и по-ниски столове за принцесите. Елизабет изтичва забързано напред, а после се усмихва и се изчервява, когато вижда Томас. Той дори не осъзнава присъствието ѝ, докато тя се извръща и се отправя обратно към мишените за стрелба с лък, взема един лък и заема позиция: поставя стрела върху тетивата и я опъва назад. Заемам мястото си, а той застава малко зад стола и се навежда, за да може да шепне в ухото ми, но и двамата сме с лице към моравата и към участниците, които изпробват тетивите на лъковете си, прицелват се, и хвърлят по няколко стръкчета трева във въздуха, за да проверят посоката на вятъра. Напълно видими сме за всички, изложени сме на показ. Скрити сме, макар и пред очите на всички.

— Не мърдай и не променяй изражението си — предупреждава ме той.

— Слушам.

— Предложиха ми съпруга — казва той тихо.

Примигвам: само толкова.

— Коя? — питам кратко.

— Мери Хауард, дъщерята на херцога на Норфолк.

Това е забележително предложение. Мери е вдовица на любимия незаконен син на краля, на когото той даде титлата херцог на Ричмънд. Ако момчето не беше умряло, можеше да бъде провъзгласено за Уелски принц и наследник на краля. Тогава Едуард не беше роден, а Хенри се нуждаеше от син; дори незаконен син щеше да свърши работа. След смъртта на Ричмънд кралят отказа да споменава името му, а Мери Хауард, малката овдовяла херцогиня, се върна да живее във великолепния замък на баща си във Фрамлингам. Когато тя посещава двора, кралят винаги я посреща сърдечно, тя е достатъчно красива да привлече грубоватата му галантност; но не знаех, че е имало предложения за втория ѝ брак.

— Защо Мери Хауард? — питам слисано. Някой ми се покланя, а аз се усмихвам и кимвам, приемайки поздрава. Няколко стрелци с лък започват да се подреждат за тренировъчни изстрели. Принцеса Мери се отправя към нас.

— За да могат семействата Хауард и Сиймор да забравят разногласията си — казва той. — Това предложение не е ново. Правили са го и преди, веднага след като тя овдовя. За да могат семейство Хауард да се сродят с принц Едуард. Принцеса Елизабет не е от достатъчно сигурно кралско потекло за тях.

— Значи не си се стремил към този брак?

Усещам в устата си вкус, горчив като сутрешния чай от седефче. Осъзнавам, че това е вкусът на ревността.

— Сега не се стремя към него — изтъква той.

Иска ми се да ощипя лицето си, което сякаш изтръпва. Искам да разтърся ръцете си и да затропам с крака. Чувствам се замръзнала, неподвижна като лед на трона си, докато принцеса Мери идва бавно към мен през моравата.

— Защо би се стремил? — питам.

— Такъв брак би бил изгоден — казва той. — Поредица от съюзи за обвързване на семействата. Печелим и техните съюзници: те са приятели с Гардинър и с всички, които мислят като него. Ще прекратим безкрайната борба за влияние над краля. Бихме могли да се споразумеем колко далече трябва да стигне реформата, вместо да я отвоюваме стъпка по стъпка. Освен това ще ми дадат цяло състояние заедно с нея.

Разбирам, че този брак е изгоден. Тя е дъщеря на херцог и сестра на Хенри Хауард, един от младите военачалници на краля, проявил безразсъдство при Булон, но все пак фаворит. Ако Томас се ожени за нея, тя ще дойде в двора, ще помоли да бъде моя дама. Ще трябва да го гледам как върви заедно с нея, танцува с нея, шепне ѝ. Тя ще иска позволение да напуска покоите ми по-рано, за да отиде в леглото му; ще замине от двора, за да отиде при него в Портсмут. Ще бъде негова съпруга; ще присъствам на сватбата ѝ и ще го чуя как дава обет да я обича и почита. Тя ще му обещае да бъде вярна и весела в леглото и на трапезата. Помислям си: никога няма да мога да го понеса. Знам, че съм длъжна.

— Какво казва кралят? — задавам най-важния, единствено важния въпрос.

Томас ми отправя крива усмивка.

— Казва, че ако Норфолк иска да даде съпруг на дъщеря си, не би било зле да избере мъж, толкова млад и здрав, че да я задоволи във всички отношения.

— Всички отношения?

— Това каза. Не се самоизмъчвай. Беше преди години.

— Но сега предложението за брак е подновено! — възкликвам.

Той се покланя, сякаш съм казала нещо остроумно в спор, в който всеки може да се включи.

— Така е.

— Какво ще правиш? — прошепвам.

— Какво желаеш? — отвръща той, насочил поглед към принцеса Елизабет. — Твой съм от все сърце и душа.

— Баща ми, кралят, ще дойде ли да гледа?

Принцеса Мери идва при нас и отвръща с кимване на поклона на Томас.

— Да, идва всеки момент — отвръщам.

Докато отивам на вечеря начело на дамите си същата вечер, подминавам Уил Сомърс. Той подхвърля топка във въздуха и я улавя в чаша — глупава малка игра. Поколебаваме се, когато минаваме край него.

— Бихте ли желали да опитате? — пита той принцеса Елизабет. — По-трудно е, отколкото изглежда.

— Не може да бъде — казва тя. — Виждам, че е просто едно улавяне.

Уил се обръща ѝ и дава чиста чаша и нова топка.

— Опитайте — казва.

Тя хвърля високо топката и уверено протяга чашата, докато топката пада. Улавя я умело, но плисналата от чашата вода я измокря.

— Уил Сомърс! — изкрещява тя и се хвърля към него. — Вир-вода съм! Удавена съм! Вие сте проклетник, и негодник, и измамник!

Вместо да побегне, Уил се свлича на ръце и колене и затичва надолу по галерията, плезейки се като непослушно куче. Елизабет мята чашата след него и го уцелва по задника. Уил надава вой, скача на едно стълбище, всички се смеем.

— Поне го улучихте — казвам ѝ. Нан ми подава кърпичка и аз попивам засмяното лице на Елизабет и дантелата на деколтето на роклята ѝ. — Платихте му със същата монета.

— Той е проклетник — казва тя. — И ще му изсипя нощно гърне върху главата следващия път, когато мине под прозореца ми.

Благородниците от двора ни чакат отвън пред залата. Кралят, уморен от стрелбата с лък, тази вечер ще се храни в покоите си.

— Какво има? — обръща се Томас Сиймор към Елизабет, виждайки влажната ѝ коса. — Да не сте ходили да плувате?

— Уил Сомърс и глупавите му игри — казва тя. — Но хвърлих една чаша и го улучих с нея.

— Да го извикам ли на дуел, за да защитя честта ви? — навежда той усмихнато лице към нея. — Ще ме приемете ли като свой странстващ рицар? Само кажете да, и съм ваш.

Виждам я как поруменява. Вдига поглед към него и остава безмълвна, като объркано дете.

— Ще ви повикаме — казвам, за да ѝ спестя неудобството.

Той се покланя.

— Ще вечерям с краля. Ще дойда в залата след вечеря.

Без нито дума повече дамите се подреждат по старшинство. Аз вървя пред всички, зад мен идва принцеса Мери, после Елизабет, след това дамите ми, поред, всяка на отреденото ѝ място. Вървим през препълнената зала, мъжете се изправят и ми се кланят, а жените правят реверанс. Отивам до подиума и управителят на моето домакинство ми помага да се настаня в големия си стол.

— Кажете на Томас Сиймор да дойде при мен, когато си тръгне от покоите на краля — казвам тихо.

Вечерята минава много по-бързо, отколкото когато кралят поръчва допълнителни порции и изпраща блюдата из цялата зала. След като всички са се нахранили, разчистват масите.

Томас Сиймор влиза през една странична врата, говори с един мъж, после с друг, а после се изправя до мен и пита:

— Ще танцувате ли, ваше величество?

— Не, след малко ще отида при краля — казвам. — Той в добро разположение на духа ли беше?

— Стори ми се, че е добре.

— Със сигурност ще ме попита дали сте още тук, дали ще останете по-дълго?

— Можете да му кажете, че заминавам за Портсмут утре.

Нан се отдръпва, за да не ни чува, а Катрин Брандън и няколко от другите дами се подреждат за танц.

— Какво мислиш? — пита Томас рязко. — За женитбата ми?

— Трябва да говоря за това, без никой да разбере какво чувствам — казвам. — Трябва да бъда с каменно лице.

— Длъжна си — казва той. — Нямаме избор.

— Нямаме избор и по въпроса за брака ти.

Обръщам се и му се усмихвам, сякаш съм подхвърлила някоя интересна реплика.

Той кимва вежливо, а после измъква от горния джоб на жакета си малка тетрадка, пълна със скици на корабни въжета и платна. Отваря я и ми я показва, сякаш съм поискала да я разгледам.

— Казваш, че трябва да се оженя за нея?

Невиждащо обръщам един лист.

— Да. Какво оправдание може да имаш, за да откажеш? Тя е млада и красива, вероятно плодовита. Богата е и произхожда от видно семейство. Един съюз с тях би се отразил добре на семейството ви. Брат ти би искал това от теб. Как да откажеш?

— Не мога — казва той. — Но какво ще стане, ако ти се освободиш? А тогава аз съм женен?

— Ще ти стана любовница — обещавам без миг колебание. Запазвам спокойно изражение, сякаш съм дълбоко заинтересувана от книгата, която протяга към мен. — Ако съм свободна, а ти си женен, ще стана твоя греховна и разпътна любовница. Дори това да коства душата ми, ще го направя.

Той въздъхва.

— Бога ми, Кат, така копнея за теб.

Безмълвно прелистваме страниците няколко минути, после той казва:

— А ако съм женен и щастлив, ако тя очаква дете и после ме дари със син и наследник, и нейното момче приеме името ми, ако аз го обичам и съм ѝ благодарен, ще можеш ли да ми простиш? Ще бъдеш ли моя любовница тогава?

Дори не ме наранява с тази картина, най-ужасната, която би могъл да нарисува. Подготвена съм за нея. Затварям книгата и му я връщам.

— Вече сме отвъд това — казвам му. — Вече сме отвъд ревността и желанието да се притежаваме взаимно. Сякаш потънахме заедно с „Мери Роуз“: вече сме отвъд взаимната омраза или взаимното опрощаване, и дори отвъд надеждата. Единственото, което можем да направим сега, е да се опитаме да се крепим на повърхността.

— Те бяха хванати в капан — отбелязва той. — Моряците бяха хванати в капан от мрежите, които бяха опънати над палубите, за да попречат на нападателите да се качат. Трябваше да се гмурнат от кораба, когато той пое към дъното, и да плуват към брега, но бяха впримчени в собствения си гроб и се удавиха.

Обръщам глава и примигвам, за да прогоня сълзите.

— Същото е и с нас — казвам. — Плувай, ако можеш.

Разбира се, семейство Хауард, винаги бързащи да се възползват от всяка благоприятна възможност, са държали в покоите си Мери Хауард, готова за продан, и са посетили краля още преди вечерята да бъде поднесена, за да поискат позволението му Томас Сиймор и Мери Хауард да се оженят. Кралят ги е приел в личния си кабинет, където вечерял с няколко лордове, и се съгласил с подновеното предложение. Докато аз съм вечеряла пред двора в голямата зала, изпълнявайки дълга си като кралица, те — семейство Сиймор и семейство Хауард — са се споразумявали с краля женитбата да се осъществи. Когато казах на Томас, че сме хванати в капан като неговите давещи се моряци, кралят е пиел за здравето на младата двойка.

Ан Сиймор донася клюката в покоите на дамите. Нейният съпруг е отбелязал задоволството на краля, че двата видни благороднически рода на Англия ще се сплотят в брачен съюз и че снаха му ще се омъжи повторно.

— Знаехте ли, ваше величество? — пита ме любопитно Ан Сиймор. — Негово величество говорил ли е с вас?

— Не — казвам. — Сега чух за това за първи път.

Ан не може да скрие удоволствието си, че е научила тази новина преди мен, и трябва да ѝ позволя този малък триумф.

— Толкова по-добре — казва ми Нан, докато влизаме в спалнята ми преди вечерните молитви.

— Кое е толкова по-добре? — питам троснато, докато сядам пред огледалото и поглеждам бледото си лице.

— Толкова по-добре, че ще махнем Мери Хауард от пътя си. Кралят винаги я е харесвал, а това семейство е движено само от амбиция и няма никакви скрупули.

— Тя е вдовицата на покойния незаконен син на краля — казвам с престорено търпение. — Едва ли е вероятно да представлява изкушение за краля.

— Тя е красиво момиче, а онези Хауард биха му предложили и собствената си баба, ако това е угодно на целите им — казва Нан, без да обръща внимание на раздразнението ми. — Ако ги беше видяла с Ан Болейн, ако ги беше видяла с всички други красавици от рода Хауард — защото Кити Хауард беше само една от многото — щеше да се радваш да видиш Мери Хауард благополучно задомена.

— О, радвам се, и още как — казвам студено.

Нан чака, докато камериерката прибира ръкавите ми от златен брокат в ароматизираната ракла под прозореца.

— И не възразяваш заради него? — пита много тихо.

— Ни най-малко — изричам ясно. — Ни най-малко.

Томас напуска двора, без да разговаря отново с мен, и аз не знам дали заминава направо за Портсмут, или се отбива в Съфолк да започне приготовления за сватбата във Фрамлингам. Чакам някой да ми каже, че Томас Сиймор си е хванал богата наследница и е направил услуга на каузата на реформата, като е сключил съюз между семействата Сиймор и Хауард, който ще осигури по-голяма безопасност на всички ни в двора; откъсването на семейство Хауард от съюза им със Стивън Гардинър означава отслабване на влиянието му. Чакам Ан Сиймор да се похвали, че женитбата се е състояла и Том Сиймор е встъпил в законен брак. Но тя не казва нищо, а аз не мога да попитам. Толкова се ужасявам да чуя, че се е оженил, че не питам.

Катрин Брандън потропва на вратата на стаята ми, докато сменям роклята си, за да отида на вечеря, и пропъжда дамите с леко махване на ръка. Нан повдига вежди към мен в огледалото. Винаги е нащрек в очакване Катрин да подчертае, че се възползва от растящото благоволение на краля.

— Това е важно — казва Катрин кратко.

— Какво има? — питам.

— Том Хауард, вторият син на херцога, е призован да се яви пред Тайния съвет. Разпитват го. По религиозни въпроси.

Надигам се леко от мястото си, а после отново сядам.

— Религиозни въпроси — повтарям с равен тон.

— Пълно разследване — казва тя. — Тръгвах си от покоите на краля и вратата към залата на Тайния съвет стоеше отворена. Чух ги да казват, че Том ще трябва да отговаря на обвинения, и че епископ Бонър ще докладва от земите на семейство Хауард в Есекс и Съфолк. Заминал е там да събира доказателства срещу Том.

— Сигурна ли си, че става дума за Том Хауард? — питам, внезапно обзета от страх за мъжа, когото обичам.

— Да, освен това знаят, че е слушал проповеди и е изучавал текстове с нас. Епископ Бонър е преровил всички книги и документи в дома му.

— Едмънд Бонър, епископът на Лондон?

Това е човекът, който подложи на разпит Ан Аскю, влиятелен поддръжник на старата църква, изключително близък с епископ Гардинър, опасен човек, отмъстителен човек, безумец. Влиянието и властта ми го принудиха да освободи Ан Аскю, но малцина излизат от двореца на епископа, без да се признаят за виновни в посоченото от него престъпление. Малцина си тръгват невредими.

— Да, той.

— Чухте ли какво е имал да съобщи?

— Не — казва тя. Плясва с ръце в безсилното си раздразнение. — Кралят ме наблюдаваше. Трябваше да мина покрай вратата, не можех да спра и да подслушам. Чух само това, което ви казах. Това е всичко, което знам.

— Някой ще знае — казвам. — Някой ще ни каже. Повикайте Ан Сиймор.

Катрин изхвръква от стаята и чуваме как музиката на лютнята отвън рязко спира, когато Ан Сиймор оставя инструмента настрани и влиза, затваряйки вратата зад гърба си.

— Съпругът ви споменавал ли е нещо за разпит на младия Том Хауард? — пита я Нан без заобикалки.

— Том Хауард?

Ан поклаща глава.

— Е, вървете в покоите си и разберете какво си мислят, че правят членовете на съвета — казва Нан гневно. — Защото Едмънд Бонър търси еретици из земите на семейство Хауард, Тайният съвет разпитва Том Хауард по обвинения в ерес, а пък всички знаят, че е бил тук да слуша проповедите. Освен това много хора знаят, че Едмънд Бонър освободи Ан Аскю, защото нейно величество поиска това. Как така сега той има смелостта да разпитва друг наш приятел? Как така има дързостта да отиде в земите на рода Хауард и да задава въпроси за самите тях? Нима сме изгубили властта си, без да знаем? Или Гардинър се е обърнал срещу семейство Хауард? Какво става сега?

Ан мести поглед от моето бледо лице към гневното лице на Нан.

— Ще отида да разбера — казва тя. — Ще се върна веднага щом науча. Може да не успея да говоря с него до вечеря.

— Просто вървете — процежда Нан и Ан, която обикновено толкова изтъква собствената си значимост и никога не бърза да се подчини, излиза припряно от стаята.

Нан се обръща гневно към мен.

— Книгите ти — казва тя. — Книжата ти, новата книга, която пишеш.

— Какво за тях?

— Ще трябва да ги опаковаме и да ги изнесем от двореца.

— Нан, никой няма да претърсва моите покои за книжата ми. Лично кралят ми даде тези книги. Изучавам собствените му писания, собствените му коментари. Току-що завършихме съвместния си труд по литургията. Това е избрана от краля област за изучаване, не само от мен. Той подготвя съюз с лутеранските принцове срещу католическите крале. Извежда Англия от лоното на Римокатолическата Църква и я води към пълна реформа…

— Литургията, да — казва тя, прекъсвайки ме, забравила, обсебена от страх, уважението, което би трябвало да покаже. — Предполагам, че е безопасно да работиш по нея, стига да си напълно съгласна с него. Но какво ще кажеш за „Жалбата“? Какво ще кажеш за нея? Кралят ще сметне ли, че тя е съобразена с „Книгата на краля“? Тайната ти работа не е ли ерес, която противоречи на законите? Законите на Гардинър?

— Но законът постоянно се променя! — възкликвам. — Променя се отново и отново!

— Няма значение. Това е законът. И написаното от теб е извън закона.

Оставам безмълвна.

— Къде мога да изпратя книжата си? — питам. — Кое място е безопасно? Да ги изпратя ли на някого в града? На Томас Кранмър?

— На чичо ни — заявява тя. Виждам, че вече е мислила за това, че се страхува от доста време. — Той ще ги опази. Ще ги скрие и ще има куража да отрече съществуването им. Ще ги опаковам, докато си на вечеря.

— Не и бележките ми по проповедите! Не и преводът на Евангелията! Трябват ми. Тъкмо съм насред…

— Всичко — казва тя ожесточено. — Всичко. Абсолютно всичко без Кралската Библия и писанията на самия крал.

— Няма ли да дойдеш на вечеря?

— Нямам апетит — казва тя. — Няма да дойда.

— Невъзможно е да пропуснеш вечерята! — възкликвам, опитвайки се да бъда весела. — Ти винаги си гладна.

— Не хапвах нито залък в абатството „Сион“, когато живеех там с арестуваната Кити Хауард. Стомахът ми беше изпълнен със страх. И сега се чувствам по същия начин.

Кралят се храни в голямата зала пред хората си, изпраща на фаворитите си най-хубавите блюда, вдига чашата си в наздравица за приятелите си. Залата е претъпкана, защото всички членове на Тайния съвет са тук, събрали апетит за вечерята си от разпита на Том Хауард. Мнозина биха се радвали да видят как по-младият син на такова видно семейство бива хвърлен в безмълвието на тъмницата за известно време, а когато излиза, как гордостта на семейство Хауард е смирена. Оскърбените от постоянното издигане на бащата изпитват наслада да унижават сина. Поддръжниците на реформираната религия са доволни да наблюдават как един Хауард се гърчи. Привържениците на традицията насочват злобата си към пламенния млад любител на познанието. Един бърз поглед ми дава да разбера, че младият Том не е на вечеря: няма го нито на масата за младите приятели и спътници на краля, нито в долния край на масата на семейство Хауард. Къде ли може да бъде?

Баща му, херцогът на Норфолк, седи с напълно непроницаемо изражение начело на масата на семейството си: изправя се да вдигне тост за краля, когато той изпраща голям телешки бут; покланя ми се почтително. Няма как да узная какво минава през ума на стария човек. Той е ревностен поддръжник на старата църква, предан на литургията; но отхвърли собствените си убеждения и потегли срещу Поклонението пред Божията милост. Макар в сърцето си да подкрепяше поклонниците, които се бяха отправили да подкрепят старата църква, и се сражаваше под знамето с петте рани на Христос, херцогът обяви военно положение, пренебрегна факта, че те бяха помилвани от краля, и ги изби един по един в техните селца. Обеси стотици, навярно хиляди невинни мъже и отказа да позволи да бъдат погребани на осветена земя. На чиято и страна да е верността му, независимо кого обича, той не се интересува от нищо толкова много, колкото от това да запази мястото си до краля, втори по богатство и почести само след Хенри. Твърдо решен е неговият род да преуспее и да стане най-изтъкнатият в Англия.

Не мога да разбера защо такъв човек, главата на толкова знатен род, би продал родната си дъщеря в брак със семейство Сиймор. Първият ѝ брак беше с незаконния наследник на краля, не може да се прави сравнение. Както винаги, Томас Хауард сигурно мисли едно, а върши друго. Така че какво ли мисли, когато предлага този брак? Какво ще трябва да направи Томас Сиймор, когато стане зет на херцога?

И как може херцогът, съзнавайки, че вторият му син е разпитван от Тайния съвет, да яде от блюдата на краля, сякаш не изпитва страх? Как може Томас Хауард да мисли трескаво къде може да е синът му и в същото време спокойно да вдига наздравица за краля? Не мога да го разгадая. Не мога да преценя каква дълга, предпазлива игра играе в този двор на стари комарджии.

След вечеря ще има поетична драма с танцьори. Столът на краля с ниското столче за крака е поставен на подиума, а аз стоя до него. Придворните идват и си отиват, докато танцьорите влизат тържествено, Уил Сомърс отскача, за да не пречи, когато музикантите засвирват и танците започват.

Ан Сиймор идва и застава тихо до мен: музиката заглушава гласа ѝ. Навежда се, за да прошепне в ухото ми:

— Предложиха да освободят Том Хауард без обвинение, ако се съгласи да признае, че във вашите покои се проповядва ерес. Заплашиха го със съдебен процес за ерес, ако не им съдейства. Казаха, че им е нужно да узнаят от него само имената на хората, които проповядват в покоите ви, и какво казват те.

Усещането е като при падане от кон: всичко изведнъж започва да се случва много бавно, и между два такта на музиката аз разбирам как започна всичко това и как ще свърши. Сякаш дворът застива, малкият златен часовник в стаята ми застива, докато Ан Сиймор ми казва, че Тайният съвет повдига срещу мен обвинение в ерес, преследва ме за всяка моя дума. Том Хауард е просто стръв, която да ги отведе до мен. Той е първата стъпка. Аз съм целта.

— Поискали са от него да ме уличи? — хвърлям кос поглед към съпруга си, който се усмихва на танцьорите и пляска с ръце в такт с музиката, напълно сляп за моето падение и ужас. — Кралят бил ли е там? На заседанието на Тайния съвет? Чул ли е това? Лично кралят ли е поискал от тях да ме уличат като еретичка? Казал ли им е да ме намерят за виновна?

— Не, слава Богу. Не и кралят.

— Тогава кой?

— Ризли.

— Лорд-канцлерът?

Тя кимва ужасена.

— Най-висшият представител на закона в страната е наредил на сина на херцога да ви посочи като еретичка.

Отпращам проповедниците, които идват в покоите ми, и вместо това викам капеланите на краля да ни четат от Библията. Не ги каня да коментират или да водят дискусия и дамите ми не казват нищо, а слушат в почтително мълчание, сякаш никоя от нас не е способна да мисли. Дори когато четените текстове са от голям интерес за нас, нещо, което в друг случай бихме обсъждали задълбочено, а навярно дори бихме се върнали към оригиналния гръцки текст, за да направим нов превод, кимаме като монахини от католически манастир, които слушат Божиите закони и възгледите на човека, сякаш нямаме собствен ум.

Преди вечеря отиваме към параклиса, а Катрин Брандън, новата фаворитка на краля, върви до мен.

— Ваше величество, боя се, че имам лоши новини — започва тя.

— Продължавайте — казвам.

— Един лондонски книгопродавец, който от години ме снабдява с текстове, е бил арестуван по обвинение в ерес.

— Съжалявам да го чуя — казвам въздържано. — Много съжалявам, че приятелят ви е в беда — постаравам се дори да не забавя ход, докато вървим една до друга надолу по галерията към параклиса. Кимвам на група кланящи се придворни.

— Не ви моля да се застъпите за него. Предупреждавам ви — налага ѝ се да ускори крачка, за да не изостава от забързания ми ход. — Този човек, един почтен човек, е бил арестуван по заповеди на Тайния съвет. Бил е арестуван с поименна заповед. Казва се Джон Бейл. Носи ни книги от Фландрия.

Вдигам ръка.

— По-добре да не ми казвате нищо — предупреждавам.

— Той ни продаде Стария завет на френски, който вие имате — казва тя. — И Новия Завет в превода на Тиндейл. Вече са забранени.

— Не са у мен — отвръщам. — Предадох всичките си книги, и по-добре и вие да се отървете от вашите, Катрин.

Тя изглежда толкова изплашена, колкото се чувствам аз.

— Ако съпругът ми беше жив, епископ Стивън Гардинър никога не би се осмелил да арестува книготърговеца ми — казва тя.

— Знам — съгласявам се. — Кралят никога не би допуснал Чарлс Брандън да бъде разпитван от такива като Ризли.

— Кралят обичаше съпруга ми — казва тя. — Затова бях в безопасност.

Знам, че и двете се питаме дали той обича мен.