Укротяването на кралицата

Замъкът Лийдс, КентЕсента на 1544 г.

Пристигането на краля в замъка му е организирано като поетична драма. Всичко е само показност. Управителят на домакинството му и началникът на конницата са уредили всички подробности с моите управители и местата ни са определени така точно, сякаш заучаваме танц. В осем часа признателните жители на Кент започват да се събират от двете страни на пътя, който води към замъка, а първите кралски телохранители заемат постовете си по протежение на пътя, за да удържат буйно развълнуваната тълпа, или, в случай че хората не са безумно развълнувани, да дават тон за приветствените възгласи и да ги окуражават.

Градинарите и строителите са издигнали триумфални арки от лаврови клони, тръбачите са се покачили по куличките на замъка, а музикантите стоят готови на входа. Чуваме тропотът на конски копита, когато наближава авангардът, а после и първата редица, и сега, от портата на замъка, където съм застанала с Мери и Елизабет от едната страна и Едуард от другата, виждам да се задават развяващите се на вятъра знамена на кралската свита и големият флаг на Англия.

Невъзможно е да не забележа краля. Изглежда внушителен в черните си италиански доспехи, огромният му боен кон в също такова метално снаряжение, най-едрият кон в редицата, ездачът се извисява над останалите: по-едър, по-ярък, по-висок от всеки друг на пътя. Хората наистина ликуват, доста спонтанно, кралят обръща глава и се усмихва ту на една страна, ту на друга, а зад него личният му ковчежник хвърля монети, за да насърчи въодушевлението.

Нервна съм. Шествието с посланиците, благородниците, поддръжниците и цветът на армията се движи бавно напред, с красивите коне, които отмятат глави и пръхтят, със стрелците с преметнатите на гърбовете им лъкове и пешите войници с току-що почистени дрехи, някои — с очукани шлемове, а начело, винаги привличащ погледа, великият крал.

Той дръпва юздите да спре коня си и четирима мъже изтичват до определените си места, за да го измъкнат от седлото. Докарват до коня платформа на колела, помагат на краля да слезе и да се закрепи на място. Той се обръща и ми махва с ръка. Тълпата ликува, войниците дават тон за аплодисментите, а после четиримата мъже му помагат да слезе по стъпалата до земята.

Неговите оръженосци излизат напред и разкопчават ремъците на наколенниците и на бронята над лактите му, но той остава с нагръдника и държи под мишница шлема си, за да има войнствен вид. Задържам погледа си, прикован с обожание върху него. Някъде там Томас седи на коня си и ме наблюдава.

Един паж застава от едната му страна и един — от другата, но той не се обляга на тях, за да върви. Дори сега, в мига, когато се поздравяваме, знам, че не трябва да го доближавам; той ще дойде при мен. Той тръгва към мен и виждам, че мъжете са се строили, за да могат да видят поздрава ни. Кралят идва все по-близо и по-близо, а аз и цялата ми свита се привеждаме в ниски, почтителни реверанси. Децата му се покланят почти до земята. Изведнъж усещам ръката му под лакътя си, когато ме повдига, и той се привежда и, пред всички, ме целува пламенно по устата.

Внимавам с изражението си. Тази мокра целувка със застоял дъх не трябва да предизвика дори най-леко трепване. Кралят ми обръща гръб, за да се обърне към армията си:

— Аз ви изведох в битка, и ви доведох у дома! — изревава той. — Доведох ви обратно с чест. Върнахме се триумфално.

Откъм войниците се надига одобрителен рев, и, когато надзървам иззад него, откривам, че се усмихвам на вълнението им. Невъзможно е да не бъда увлечена в радостта им от тяхната победа. Триумф, велик триумф е, че са възвърнали английски земи във Франция; че са показали силата и могъществото на нашия крал Хенри, и са се завърнали у дома с победа.

Седим един до друг пред олтара в параклиса на замъка Лийдс, в специални ниски столове, които създават илюзията, че сме коленичили благочестиво. Зад нас децата са свели благоговейно глави. Кралят се моли искрено няколко мига, а после докосва леко ръката ми, за да привлече вниманието ми.

— А Едуард е добре, нали? — пита.

Пред нас свещеникът застава с лице към олтара и благославя хляба и виното, гласовете на хористите се извисяват в празничния химн. Насочвам вниманието си от молитвите към съпруга си; от свещеното към светското. Не за пръв път се питам дали Хенри може наистина да вярва, че се случва чудо: виното се превръща в Свещената кръв, хлябът се превръща в Тялото на Христа, тъй като той обръща глава и говори с приятелите си, докато се извършва свещенодействието. Дали действително мисли, че всеки ден пред него се случва истинско чудо? И ако е така, защо би го пренебрегнал?

— Той е добре. Както виждате. А също и дъщерите ви.

— Каза, че е имало чума?

— Заминахме и избегнахме всички признаци за нея. Вече свърши.

— Подсигурих наследството му във Франция. Още един град под английски контрол. И ще спечелим още. Това е само опорната ни точка.

— Беше прекрасна кампания — казвам въодушевено.

Той кимва. Затваря очи, когато свещеникът се приближава, и събира големите си длани като дете, което се моли. Подобната му на розова пъпка уста се отваря, големият му език се изплезва, когато поема осветения хляб в устата си и го преглъща на една голяма хапка. Помощникът на свещеника се приближава с потира и прошепва:

— Sanguis autem Christi.8

— Амин — отвръща в знак на потвърждение кралят, взема потира, накланя го и отпива жадно.

Идват до мен. В свещената тишина, докато свещеникът вдига нафората пред мен, прошепвам в сърцето си: „Благодаря ти, Господи, задето опази краля от множеството опасности на войната.“ Светата нафора е тежка и плътна в устата ми. Преглъщам, когато свещеникът идва към мен с потира с вино. „И закриляй Томас Сиймор, и го осени с благоволението и милостта Си“, довършвам тайната си молитва. „Бог да благослови Томас.“

Кралските кухни надминават себе си с пиршеството в чест на победата. Сядаме да се храним след литургия в десет сутринта и на мен ми се струва, че никога няма да спрем да ядем. Едно след друго изнасят тържествено ястия от кухнята, носени на височината на раменете през събраните придворни: големи златни блюда, отрупани с месо, риба или птици, златни купи със задушени ястия и със сосове, подноси със сладкиши, огромни пайове. „Гвоздеят“ на пиршеството е печено, напъхано в друго печено, птица, напълнена и зашита в друга птица: чучулига, поставена в дрозд, а дроздът — поставен в пиле. Пиле в гъска, гъска в паун, паун в лебед, а всичко това — затворено в замък от изпечено фино тесто, умело оформено като макет на булонската крепост. Дворът ликува и всички удрят с ножовете си по масите, докато четирима души пренасят пая върху огромен поднос през залата до краля и го слагат пред него. Хорът в галерията над голямата зала пее победен химн, а кралят, потен и изтощен от безкрайното пиршество, грее от удоволствие.

Моят майстор на часовници е изработил миниатюрно оръдие от часовников механизъм, и сега Уил Сомърс, който тича и подскача под знамето на свети Георги, го изтъркулва в залата върху негов собствен малък лафет. Безкрайно комично, докато хората ликуват и подвикват насърчения, Уил се приближава до мъничкото златно оръдие с малка свещ, преструва се, че се отдръпва ужасено от него, и накрая изиграва запалването на фитила.

Умело докосва скрито копче, а малкото оръдие изплюва пламък и с трясък изстрелва топка към тестените стени на замъка от пай. Балансирано е, прицелът е добър: кулата рухва под атаката, разнасят се гръмки аплодисменти.

Кралят е във възторг. С усилие се изправя на крака и изревава:

— Henricus vincit! — и целият двор му отвръща с вик:

— Аве! Цезар! Аве! Цезар!

Усмихвам се и ръкопляскам. Не смея да погледна отсреща към масата на лордовете, където Томас сигурно наблюдава това възторжено посрещане на един пай с месо. Незабелязано щипя върховете на пръстите си, за да си напомня да не се подсмихвам насмешливо. Придворните имат право да празнуват, кралят има право да се наслаждава на триумфа си. Моята роля е да демонстрирам възторг, а и в сърцето си наистина се гордея с него. Изправям се на крака и вдигам чашата си в наздравица за краля. Целият двор следва примера ми. Хенри се изправя, олюлявайки се леко, и приема ласкателствата на съпругата си, на дъщерите си, на народа си. Не поглеждам към Томас.

Обядът се точи до безкрайност. След като всеки е получил резен от оформения като замък пай и са изяли цялото останало месо и риба, пристигат сладкишите и пудингите, блюдо след блюдо от захарни карти на Франция и марципанови модели на бойния кон на краля. Плодове, сушени и задушени, са поднесени в пайове, захарни кошнички и големи купи. Големи подноси със сушени плодове и ядки са поставени на всяка маса, донасят и сладки вина от Португалия за онези, които още имат сили да пият и да ядат.

Апетитът на краля е изумителен. Храни се така, сякаш не е хапвал, откакто замина от Англия. Яде ли, яде, докато лицето му става все по-червено и по-червено, и се поти толкова много, че един паж стои до него с чиста ленена кърпа и попива челото му и влажния му врат. Той вика да налеят още вино в огромната му чаша, отново и отново прави знак да му носят обратно блюдо след блюдо. Седя до него и хапвам по нещо дребно, така че се храним заедно, но това е изпитание, което продължава цял ден.

Страхувам се, че ще му стане зле. Хвърлям поглед през залата към кралските лекари и се питам дали смеят да му намекнат да приключи с това огромно ядене. Всички придворни са избутали назад чиниите си, някои са отпуснали глави на масата, твърде пияни, за да останат будни. Само кралят продължава да се храни с наслада и да изпраща най-хубавите блюда на фаворитите си, които се кланят и се усмихват и му благодарят, и са принудени да си сипят малко и да се преструват на възхитени от поредното блюдо.

Най-сетне, когато слънцето клони към залез, той избутва чинията си назад и с махване на ръка отпраща слугите, които поднасят храната.

— Не, не, ядох достатъчно. Достатъчно! — хвърля поглед към мен и избърсва лъщящата си от мазнина уста. — Какъв пир! — възкликва. — Какво празненство!

Опитвам се да се усмихна.

— Добре дошли у дома, почитаеми съпруже. Радвам се, че се нахранихте добре.

— Добре ли? Задръстен съм с храна, коремът ме боли от нея.

— Преядохте ли?

— Не, не. Човек с моя ръст обича да си хапне добре. Имам нужда от добро хапване след онова, което понесох.

— Тогава се радвам, че го получихте.

Той кимва.

— Има ли актьори за поетична драма? Ще има ли танци?

Разбира се, сега, след като е приключил да се тъпче с храна, той иска да се случи нещо друго, и иска то да се случи незабавно. За миг си помислям, че Едуард, едва шестгодишен, хранещ се кротко в покоите си, има повече търпение от баща си, който трябва да се натъпче до повръщане, а после иска да знае какво ще стане след това, веднага след това.

— Ще има танци — успокоявам го. — Има и специална поетична драма в чест на победата ви.

— Ще танцуваш ли?

Посочвам короната на Ан Болейн, която стои тежко на главата ми.

— Не съм подходящо облечена за танци — казвам. — Мислех си да седя и да гледам танцьорите заедно с вас.

— Трябва да танцуваш! — заявява той на мига. — В двора няма по-красива жена от теб. Искам да видя съпругата си да танцува. Не съм се прибрал у дома, за да те гледам как седиш на стол. За мен това няма да е никакъв празник, ако не танцуваш, Катрин.

— Да отида ли и да сменя короната си с диадема?

— Да, върви — казва той. — И се върни бързо.

Кимвам на Нан, която с щракване на пръсти повиква две придворни дами, и през вратата зад троновете ни излизам в малкото преддверие.

— Той иска да сменя короната си с диадема, за да мога да танцувам — казвам уморено. — Трябва да танцувам.

— Момичета, изтичайте да донесете златистата шапчица на нейно величество от тоалетната ѝ стая — казва Нан. Момичетата хукват, а Нан цъква с език. — Трябваше да им поръчам да донесат гребен и мрежичка за коса — казва тя. — Ще взема от стаята си. Чакай тук.

Тя тръгва припряно, а аз отивам до прозореца и поглеждам навън. Хладният въздух полъхва вътре; приглушеният шум на пира зад затворената врата ми се струва далечен. Замъкът Лийдс е заобиколен от ров с неподвижна, застояла вода, а лястовиците летят ниско, гмуркайки се в сребристите си отражения, кръжат непрестанно наоколо, докато ги наблюдавам, а небето се обагря в прасковено и златисто. Залезът е прекрасен, почти ален по протежение на хоризонта, а после по-бледо и бледо розов, докато долните краища на облаците са като позлатени, а небето над тях — в най-бледото синьо. За момент осъзнавам себе си — усещам себе си, същността си, както когато се моля насаме. Жена, все още млада, загледана навън през прозореца към птиците и водата, намираща се в определено време и на определено място, със звездите на предопределената ми съдба невидими в небето над мен, с Божията воля пред мен, жена, знаеща толкова малко и копнееща за толкова много, пред слънцето, залязващо, за да бележи края на един ден.

— Не казвай нито дума.

Разпознавам тихия глас на Томас начаса — кой друг чувам в сънищата си всяка нощ? — и се обръщам, а той стои пред затворената врата, малко по-уморен на вид и по-слаб, отколкото когато го видях за последно на кърмата на кралската баржа, да заминава надалече от мен, без жест за сбогуване.

Мълча и го чакам да заговори.

— Не беше велика победа — говори ниско, с приглушен, яростен тон. — Беше клане. Беше хаос. Не разполагахме с нужното въоръжение, нямахме оръжия, доспехи и коне за армията. Не можехме дори да изхранваме войниците. Мъжете лежаха без завивки или палатки в калта и измираха със стотици от болести. Трябваше да влезем в Париж, както се споразумяхме. Вместо това пропиляхме живота на много англичани заради един град без стойност, който никога няма да успеем дори да задържим, та да може той да каже, че е завоювал един град и да се прибере у дома.

— Тихо — казвам. — Поне се прибрахте невредими у дома. Поне той не се е разболял.

— Той нямаше представа какво да прави, нямаше представа какво трябва да се направи. Не знае как да определи нужното време за един поход, как да даде на една армия време да се придвижи, да се приготви за отдих. Дори не знае достатъчно, за да дава заповеди. Казва едно нещо, после друго, а после изведнъж изпада в ярост, защото никой не го разбира. Нарежда на конницата да атакува в една посока, а на стрелците с лъкове — в друга, а после изпраща хора да ги върнат и обвинява тях за грешката. А когато всичко се разпадаше около нас — войниците се разболяваха, французите не отстъпваха, не можа да проумее, че сме в беда. Не го беше грижа, че хората са в опасност. Заявяваше, че войната е рисковано и скъпо нещо и че той не се страхува да поема рискове. Той няма представа за стойността на живота. Няма представа за стойността на каквото и да било.

Искам да го прекъсна, но той отказва да замълчи.

— Когато най-накрая победихме, настана клане. Две хиляди мъже и жени от града и децата им се точеха, напускайки града, пред него, седнал високо на коня си, в италианските си доспехи. Вървяха във вятъра и дъжда без нищо, дори без торба с храна. Той заяви, че трябва да вървят чак до френските позиции в Абевил; но те лягаха и умираха по пътя, докато войската му плячкосваше домовете им. Той е убиец, Катрин, той е безмилостен убиец.

— А сега, когато всичко свърши, той нарича това велика победа; няма представа, че е било хаос и кървава баня. Войската на Хауард беше на косъм от метеж. Булон никога няма да бъде задържан. Всичко е суета, безсмислено завоевание. Той няма представа, че това не е велика победа. Знае само това, което иска да знае. Вярва само това, което иска да мисли. Чува единствено онова, което заповядва. Никой не му казва истината, а той не би я узнал дори и да му бъде написана ясно с кръвта на жертвите му.

— Той е крал — казвам простичко. — Нима с кралете не е винаги така?

— Не! — възкликва Томас. — Бил съм в двора на краля на Унгария, говорил съм със самия император. Те са велики мъже, чиито заповеди се изпълняват без въпроси, но те могат да отправят въпроси към самите себе си! Изпитват съмнения! Искат верни доклади. Приемат съвети. Това не е същото. Този крал е сляп за собствените си недостатъци, глух за съвети.

— Тихо, тихо — казвам неспокойно, хвърляйки поглед към затворената врата.

— Всяка година става по-лошо — настоява той. — Всичките му честни съветници са мъртви или изпаднали в немилост; той уби всичките си приятели от детинство. Никой около него не смее да му каже истината. Държанието му е изцяло извън контрол.

— Не бива да казваш…

— Би трябвало да го кажа! Трябва да го кажа — защото те предупреждавам!

— Предупреждаваш ме за какво?

Той идва с една стъпка по-близо; но протяга ръце, за да ми попречи да посегна към него.

— Недей. Не мога да се доближавам до теб. Дойдох само да ти кажа: той е опасен. Трябва да внимаваш.

— Неспирно внимавам! — възкликвам. — Сънувам те, но никога не говоря за теб. Никога не ти пиша, никога не се срещаме! Отказала съм се от теб; напълно съм се отказала от теб заради него. Разбих сърцето си, за да изпълня дълга си.

— Той ще се умори от теб — казва Томас горчиво, — и ако не му дадеш повод да се разведе с теб, ще те убие, за да се освободи от теб.

Това е толкова гибелно предсказание, че за миг млъквам зашеметено.

— Не, Томас, грешиш. Той ме обича. Направи ме регент. Има ми доверие като на никой друг. Доведох децата му в двора. Аз съм тяхна майка. Аз съм изключение. Никога не е обичал някоя съпруга така, както обича мен.

— Ти си тази, която греши, ти, малка глупачко. Той назначи Катерина Арагонска за регент. Поръча общонародна благодарствена литургия за Катрин Хауард. Може да промени отношението си в един миг и да убие човека, преди да е изтекла седмицата.

— Не е така! Не е така! — Клатя глава като някоя от малките фигурки по часовниците ми. — Кълна ти се, че той ме обича.

— Той захвърли кралица Катерина в студен, влажен замък и тя умря от недостатъчни грижи, ако не и от отрова — изброява той. — Ан обезглави по лъжливи показания. Сестра ми щеше да бъде изоставена, преди да е изтекла и годината, ако не беше родила, и дори тогава той я остави да умре сама. Щеше да екзекутира Ана от Клев за държавна измяна, ако тя не се бе съгласила на развод. Бракът му с Катрин Хауард бе невалиден, защото тя вече беше омъжена, така че той можеше да я изостави позорно, но предпочете да я екзекутира. Искаше да я види мъртва. Когато се умори от теб, ще те убие. Той избива близките си, приятелите си и съпругите си.

— Предателите трябва да бъдат екзекутирани — прошепвам.

— Томас Мор не беше предател. Маргарет Поул, братовчедката на краля, не беше изменница, а стара, шейсет и седем годишна жена! Епископ Джон Фишър беше светец, Томас Кромуел беше предан служител, Робърт Аск и всички участници в Поклонението пред Божията милост бяха получили кралско помилване. Катрин Хауард беше дете, Джейн Рочфорд беше луда: той дори промени закона, за да може да обезглави една луда жена.

Треперя, сякаш имам пристъп на треска. Стискам с ръка челюстта си, за да спра тракането на зъбите си.

— Какво искаш да кажеш? Томас, какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам това, което вече знаеш, което всички знаем, но никой от нас не се осмелява да изрече. Той е безумец, Катрин, той е луд от години. Заклели сме се във вярност на един безумец. И с всяка изминала година той става все по-сляп и по-опасен. Никой от нас не е в безопасност от прищевките му. Видях го. Най-сетне го прозрях във Франция, защото аз също съм бил сляп. Той е човек, който убива безпричинно. И ти ще бъдеш следващата му жертва.

— Не съм сторила нищо лошо.

— Именно затова ще те убие. Той не може да понася някой да бъде безукорен.

Облягам се на студената каменна стена.

— Томас, о, Томас, ужасно е да ми кажеш подобно нещо!

— Знам. Това е човекът, който остави сестра ми да умре.

Той прекосява малката зала с две бързи крачки, обвива ръка около мен и ме целува ожесточено, сякаш иска да ме ухапе, сякаш иска да ме погълне.

— Ти си единствената, на която бих казал това! — изрича настойчиво в ухото ми. — Трябва да се пазиш от него. Няма да ти проговоря отново. Не може да ме виждат с теб, за доброто и на двама ни. Пази се, Катрин! Бог да те пази. Сбогом.

Вкопчвам се в него.

— Не може отново да се сбогуваме! Ще се виждаме. Със сигурност сега, когато си у дома, сега, когато сме в мир, поне ще те виждам всеки ден?

— Аз съм новият адмирал на кралския флот — казва той. — Ще бъда по море.

— Отправяш се отново в опасност! Нима и сега, когато целият двор се завърна благополучно у дома?

— Кълна ти се, ще бъда в по-голяма безопасност по море, отколкото ти с онзи убиец в леглото си — казва той мрачно, отдръпва се рязко и си отива.