Укротяването на кралицата

Дворецът Нонсъч, СъриЛятото на 1545 г.

Докато чета с дамите си, личният ми изповедник Джордж Дей идва покоите ми, с увит пакет под мишница. Веднага разбирам какво ми носи и отивам до прозоречната ниша, с подтичващия по петите ми Риг, за да може Дей да разопакова книгата там и да ми я покаже.

— „Молитви, подбуждащи ума към размишления за Небесата“ — прочитам, проследявайки с пръст заглавието на вътрешната ѝ страница. — Готово е.

— Да, готово е, ваше величество. Изглежда много красиво.

Отварям първите страници и там стои името ми като съставител: Принцеса Катрин, кралица на Англия. Поемам си рязко дъх.

— Кралят лично одобри избора на тези думи — казва тихо Джордж Дей. — Томас Кранмър му занесе книгата и му каза, че това е прекрасен превод на старите молитви, които ще се четат редом с Литанията. Вие дадохте на англичаните молитвеник на английски, ваше величество.

— Той не възразява, че името ми стои тук?

— Не възразява.

Проследявам името си с върха на пръста си.

— Струва ми се, че това е почти твърде много за мен.

— Това е богоугодно дело — уверява ме той. — И освен това…

Усмихвам се.

— Какво?

— Хубаво е, ваше величество. Това е една хубава творба.

С настъпването на лятото кралят си възвръща здравето, и очаква с нетърпение ежегодното си пътуване по красивата долина на Темза, и минава от стаята си в двореца Нонсъч през тайната галерия до покоите ми, придружаван само от двама пажове и доктор Бътс. Нан ме предупреждава, че той идва към мен, аз се настанявам до огнището и чета, красиво облечена в най-хубавата си нощница и с коса, прибрана в плитка под тъмна мрежичка.

Пажовете потропват на вратата, стражите я разтварят рязко, доктор Бътс се покланя ниско от прага и кралят влиза. Надигам се от мястото си до огнището и правя реверанс.

— Толкова се радвам да ви видя, милорд съпруже.

— Крайно време е — казва той кратко. — Не съм се оженил за теб, за да прекарвам нощите си сам.

От непроницаемото изражение на доктор Бътс се досещам, че е съветвал краля да не прави усилието да идва през прохода до стаята ми, и да остава тук. Без да продума, той отива до масата пред огнището и приготвя отвара за краля.

— Това отвара за сън ли е? — пита сприхаво Хенри. — Не я искам. Не съм дошъл тук да спя, глупак такъв.

— Ваше величество не бива да се пресилва…

— Няма да се пресилвам.

— Това е само да свали температурата ви — отвръща лекарят. — Сгорещен сте, ваше величество. Ще затоплите леглото на кралицата.

Уцелва точно правилната струна. Хенри се изкисква:

— Искаш ли ме в леглото си вместо грейка, Катрин?

— Вие сте много по-топъл другар по легло от Джоан Дени — усмихвам се. — На нея са ѝ студени краката. Ще се радвам да ви приема в леглото си, милорд.

— Виждате ли — казва тържествуващо Хенри на Уилям Бътс. — Ще кажа на сър Антъни, че съм по-добър другар по легло от съпругата му — той се засмива и казва на пажовете: — Сложете ме в леглото.

С общи усилия те го избутват върху ниското столче за крака до леглото, а после, когато сяда назад, отиват от двете страни на леглото: единият от тях трябва да застане върху завивките, и да го повдигне да седне изправен, за да може да диша, подпрян от възглавниците и сложената напряко дълга валчеста възглавница. Внимателно повдигат дебелия му болен крак и го слагат в леглото, а после вдигат и другия до него. Леко издърпват чаршафите и одеялата върху него, и отстъпват назад, за да се уверят, че е настанен удобно. Хрумва ми смущаващата мисъл, че му се възхищават, сякаш е огромното изображение на собствения си труп, което един ден трябва да бъде поставено върху ковчега му.

— Достатъчно добре — казва той кратко. — Можете да си вървите.

Доктор Бътс донася на краля малката стъкленица с лекарството и той го глътва наведнъж.

— Необходимо ли ви е още нещо, за да се почувствате по-удобно? — пита лекарят.

— Нови крака — казва Хенри иронично.

— Бога ми, иска ми се да можех да ви ги дам, ваше величество.

— Знам, знам, можете да ни оставите.

Те излизат през личния ми кабинет и затварят вратата зад себе си. Чувам как стражът пред външната врата на приемната удря пиката си в каменния под, отдавайки чест на доктора, а после настъпва тишина, ако не се брои припукването на огъня в огнището и бухането на кукумявка, отвън в тъмните дървета на градината. Отнякъде, може би от клетките на ястребите и соколите, дочувам далечния тънък звук на флейта, която свири мелодия за танц.

— Защо се ослушваш? — пита ме кралят.

— Чух улулица.

— Какво?

Поклащам глава.

— Кукумявка. Имах предвид кукумявка. На Север ги наричаме улулици.

— Липсва ли ти домът ти?

— Не, толкова съм щастлива тук.

Това е правилният отговор. Той ми прави знак да дойда в леглото до него, аз коленича за кратко пред молитвения си стол, после свалям халата си и се плъзвам по нощница между чаршафите. Без нито дума, той придърпва нагоре финия, тънък лен на нощницата ми и ми показва с жест, че трябва да го възседна. Постаравам се да се усмихвам, докато сядам с крака от двете му страни, и внимателно се отпускам върху него. Там няма нищо. Чувствайки се малко глупаво, хвърлям поглед надолу, за да се уверя, че съм на подходящото място, но не мога да почувствам нищо. Постаравам се усмивката ми да не трепва и бавно развързвам най-горната панделка на нощницата си. Винаги трябва да бъда умерена в постъпките си, за да не изглеждам развратна — като Кити Хауард, но правя достатъчно, за да му доставя удоволствие. Той ме хваща грубо за хълбоците и ме тегли надолу, притиска ме към себе си, опитва се да нададе тласък нагоре. Краката му са твърде немощни да поемат тежестта му, той не може да извие гръб, не може да направи нищо, освен да се бъхти напразно. Виждам как лицето му почервенява, а гневът му се надига, и бързам да се уверя, че все още се усмихвам. Разтварям широко очи и дишам леко и накъсано, сякаш съм възбудена. Започвам да се задъхвам.

— Няма полза — казва той кратко.

Спирам неуверено.

— Не съм виновен аз — настоява той. — Заради треската е. Тя ми отне мъжеството.

Слизам възможно най-спокойно, но се чувствам болезнено неловко, сякаш слизам без капка грациозност от дебел, късокрак кон.

— Сигурна съм, че не е нищо…

— Да, да — казва той. — Виновен е онзи проклет лекар. Лекарството, което ми дава, може да лиши от мъжественост дори кон.

Изкикотвам се на думите му, после виждам лицето му и осъзнавам, че не се шегува. Наистина се мисли за силен като жребец, обезсилен само от отвара против треска.

— Донеси да хапнем нещо — казва той. — Поне можем да се нахраним.

Измъквам се от леглото и отивам до бюфета. Има сладкиши и малко плодове.

— За Бога! Нещо повече от това.

Позвънявам и братовчедка ми Елизабет Тирит влиза и прави нисък реверанс, когато вижда краля в леглото ми.

— Ваше величество — казва тя.

— Кралят е гладен — казвам ѝ. — Донесете ни сладкиши и вино, малко месо и сирене, и други сладки неща.

Тя се покланя и тръгва, чувам я как събужда един паж и го праща да изтича до кухните. Един от готвачите е длъжен да спи там, върху ниско легло на колелца, в очакване на нощно нареждане от покоите на краля. Кралят обича големи среднощни пиршества, освен двете обичайни обилни хранения през деня, често се разбужда от сън и иска нещо сладко, за да се успокои и да заспи отново.

— Следващата седмица ще отидем на крайбрежието — казва ми той. — От месеци чакам да се почувствам достатъчно добре, за да яздя.

Възкликвам радостно.

— Искам да видя какво е оставил Том Сиймор от флота ми — казва той. — Освен това се говори, че французите трупат войска и кораби в пристанищата си. Има вероятност да нападнат внезапно. Искам да видя крепостите си.

Сигурна съм, че ще види как пулсът затуптява бързо във вдлъбнатината на голата ми шия при мисълта, че ще видя Томас.

— Не е ли опасно? — питам. — Ако французите идват?

— Да — казва той доволно. — Може дори да видим боеве.

— Може да има битка?

Гласът ми е напълно овладян.

— Надявам се. Не поправих „Мери Роуз“, за да си седи в пристанището. Тя е голямото ми оръжие, тайното, ми оръжие. Знаеш ли колко оръдия имам на борда ѝ сега?

— Но вие няма да се качите на борда, нали, милорд?

— Дванайсет — казва той: не ми отговаря, а следва мислите си за поправения си кораб. — Винаги е била могъщ кораб, а сега ще я използваме като оръжие, както казва Томас. Той е съвсем прав, тя е като плаваща крепост. Има дванайсет оръдия, поставени в амбразурите, осем кулверини и четири топа. Може да остане далече в открито море и да обстрелва намираща се на сушата крепост с най-големите топове. Може да стреля от едната страна, да обърне кръгом и да стреля от другата, докато първите презареждат. После може да превземе някой кораб и моите войници могат да го вземат на абордаж. Поставил съм на горната ѝ палуба две бойници, на носа и на кърмата.

— Но нали няма да отплавате на нея със сър Томас?

— Възможно е — възбуден е при мисълта за битка. — Но не забравям, че трябва да се пазя, скъпа. Аз съм бащата на народа, не го забравям. И не бих те оставил сама.

Чудя се дали има начин да попитам кой кораб ще командва Томас. Кралят ме гледа мило.

— Знам, ще искаш да се увериш, че всичките ти красиви вещи са опаковани. Управителят на моето домакинство ще уведоми твоя кога ще потеглим. Би трябвало да пътуваме добре; времето би трябвало да е чудесно.

— Обожавам да пътуваме през лятото — казвам. — Ще вземем ли с нас принц Едуард?

— Не, не, той може да остане в Ашридж — казва кралят. — Но можем да го посетим на връщане към Лондон. Зная, че това ще ти хареса.

— Винаги ми е приятно да го виждам.

— Добре ли се учи? Получаваш ли вести от учителите му?

— Той ми пише лично. Сега си пишем на латински, за да се упражняваме.

— Много добре — казва той, но виждам, че за миг е обзет от ревност, задето синът му ме обича. — Но не трябва да отвличаш вниманието му от учението, Катрин. А и не трябва да забравя истинската си майка. Тя трябва да живее в сърцето му, на първо място, пред всеки друг. Тя е неговият ангел-хранител в небесата, както бе негов ангел-хранител на земята.

— Както прецените, милорд — отговарям малко вдървено на този упрек.

— Роден е да бъде крал — казва той. — Както бях аз. Трябва да бъде дисциплиниран, добре обучен и строго възпитаван. Както бях аз. Когато бях на дванайсет, майка ми вече беше мъртва. Нямаше кой да ми пише любящи писма.

— Не — казвам. — Сигурно ви е липсвала много. Да я изгубите, когато сте бил толкова млад!

Лицето му се присвива от самосъжаление:

— Бях сломен — казва пресипнало. — Тази загуба разби сърцето ми. Никоя жена не ме е обичала така, както ме обичаше тя. И ме остави толкова малък!

— Трагично — казвам меко.

На вратата се чука и прислужниците влизат с отрупана с храна маса. Поставят я отстрани до леглото и отрупват една чиния за краля, докато той сочи блюдо след блюдо.

— Яж! — нарежда ми с пълна уста. — Не мога да се храня сам.

Вземам малка чиния и ги оставям да ми сервират. Седя на стола си край огнището и гриза парче сладкиш. Поднасят на краля вино. Аз приемам чаша разреден ейл. Не мога да повярвам, че ще видя Томас Сиймор, преди да е изтекла седмицата.

Минават цели два часа, преди кралят да приключи с храната, и след като е изял няколко резена пай, малко месо и половин лимонов пудинг, вече се поти и диша тежко.

— Отнесете я, уморих се — заявява.

Бързо и сръчно те вдигат масата и я изнасят от стаята.

— Ела в леглото — казва той дрезгаво. — Ще спя тук.

Накланя глава назад и се оригва силно. Отивам до моята страна на леглото и се покатервам вътре. Преди да разстеля завивките върху нас, той вече е захъркал силно и спи дълбоко.

Мисля си, че няма да мога да спя, но лежа в тъмнината и изпитвам такава радост, когато си помислям за Томас! Може би е в Портсмут, може би спи на борда на кораба си в облицованата с дърво адмиралска каюта с нисък таван, докато свещите се поклащат леко върху забитите си в стените стойки. Ще го видя другата седмица, помислям си. Не мога да говоря с него, не трябва да го търся с поглед, но поне ще го видя, и той ще ме види.

Сънят толкова прилича на живота ми в будно състояние, та не съзнавам, че сънувам. В леглото си съм, а кралят спи до мен, хъркайки, и ужасна миризма, миризмата на гниещия му крак, се просмуква в леглото ми и в стаята ми. Измъквам се от леглото, като внимавам да не го събудя, и миризмата е по-ужасна от всякога. Казвам си, че трябва да изляза от стаята, не мога да дишам. Трябва да намеря аптекаря и да взема някакво благовоние, трябва да изпратя момичетата навън в градината да откъснат билки. Тръгвам възможно най-тихо към вратата за тайната галерия между неговата и моята стая.

Отварям вратичката и излизам навън, но вместо на дъсчения под с разпръснатите тръстики, сред каменните стени на галерията, изведнъж се озовавам на тясната площадка на каменно стълбище, виещо се стълбище, опасно стръмно. Опирам едната си ръка на централната колона и започвам да се катеря нагоре. Трябва да се махна от тази ужасна воня на смърт, но вместо това тя се усилва, сякаш точно зад завоя на стълбището над мен има труп или някакво друго ужасно, разлагащо се създание.

Покривам с ръка устата и носа си, за да се предпазя от миризмата, а после издавам лек, сподавен звук, когато осъзнавам, че мирисът идва именно от ръката ми. Аз съм тази, която гние, и това, от което се опитвам да се измъкна, е собствената ми воня. Мириша като мъртва жена, оставена да се разлага. Спирам за миг на стълбището, мислейки си, че единственото, което мога да сторя, е да се хвърля надолу по стълбите, напред с главата, за да може това гниещо тяло да приключи с умирането и да не съм заключена в капан със смъртта, сдвоена със смъртта, събрана със смъртта, с тяло, започващо да гние от върховете на пръстите ми.

Вече плача, беснеейки от гняв срещу съдбата, която ме е довела дотук, но докато се стичат по бузите ми, сълзите ми са сухи като прах. Сухи са като пясък, когато се стичат в устните ми, и имат вкус на засъхнала кръв. В отчаянието си и с цялата смелост, която успявам да събера, се обръщам на прага и се взирам решително в стръмните каменни стълби. После надавам отчаян писък и се хвърлям надолу, по каменното стълбище, с главата напред.

— Тихо, тихо, всичко е наред!

Мисля си, че Томас е този, който ме е уловил, и се вкопчвам в него, потръпвайки. Обръщам се към рамото му и притискам лице към топлата му гръд и шия. Но този, който ме държи в обятията си, е кралят, и аз се отдръпвам ужасено и извиквам отново от страх, че в кошмара си съм изрекла името на Томас и сега наистина съм в опасност.

— Тихо, тихо — казва той. — Тихо, любов моя. Било е сън. Само сън. Вече си в безопасност.

Притиска ме нежно, успокояващо към месестата си гръд, мека като възглавница.

— Боже мой, какъв сън! Бог да ми е на помощ, какъв кошмар!

— Нищо, не е било нищо.

— Толкова се уплаших. Сънувах, че съм мъртва.

— С мен си в безопасност. С мен си в безопасност, любима.

— Говорих ли насън? — прошепвам. Толкова се боя, че съм казала името му.

— Не, не каза нито дума, само плачеше, бедното момиче. Събудих те веднага.

— Беше толкова ужасно!

— Горкичката — казва Хенри нежно и гали косата ми, голото ми рамо. — С мен си в безопасност. Искаш ли нещо за хапване?

— Не, не — засмивам се треперливо. — Нищо за ядене. Нищо повече за ядене.

— Добре е да хапнеш нещо, за успокоение.

— Не, не, наистина. Не бих могла.

— Напълно будна ли си? В съзнание ли си?

— Да, да, напълно.

— Пророчески сън ли беше? — пита той. — Корабите ми ли сънува?

— Не — казвам твърдо. Този човек е обвинил две от съпругите си в магьосничество; няма да претендирам за ясновидство от никакъв род. — Не беше нищо, не означаваше нищо. Само неясни очертания на стени на замък, чувство за студ и страх.

Той се обляга назад на възглавниците.

— Можеш ли да заспиш сега?

— Да, мога. Благодаря, че сте толкова мил към мен.

— Аз съм твой съпруг — казва той с простичко достойнство. — Разбира се, че бдя над съня ти и успокоявам страховете ти.

След миг той започва да диша тежко, устата му провисва отворена. Притискам глава към масивното му рамо и затварям очи. Знам, че сънят ми беше сънят за Трифин, девойката, омъжена за човек, който убивал съпругите си. Знам, че мирисът по собствените ми пръсти беше този на мъртва съпруга.