Укротяването на кралицата

Имението Мор, ХъртфордшърЛятото на 1543 г.

Чумата в Лондон вилнее все по-силно, ще бъде една от смъртоносните години. Оставени зад гърба ни, стотици измират по мърлявите улици, докато ние се отдалечаваме все повече и повече от града и се отправяме на север, като ловуваме и пируваме. По пътя от Лондон са поставени стражи, за да попречат на всекиго да последва двора, и портите на всеки дворец се залостват здраво в мига, когато влезем вътре.

През чумава година у дома, в замъка Снейп, нареждах да се грижат за болните хора в селото, изпращах отвари и билки, за да предотвратя разпространението на болестта, и плащах за погребалните обреди на бедняшките гробове. Уреждах наскоро осиротелите деца да се хранят в кухните на замъка и забранявах да ни посещават пътници. Странно ми е, че сега, когато съм кралица на Англия и всички хора са мои поданици, се държа така, сякаш не ме е грижа за никого от тях, а те дори не могат да помолят за храна пред вратите на кухнята.

Кралят решава да нареди да се организира процесия по случай Възнесение, ден, посветен на шествия и молитви. Всеки трябва да призове Божията помощ за спасяването на Англия в това нейно време на нужда. Ще има религиозни поклонения из цялата страна и служба във всяка църква в страната. Това се оповестява от всеки амвон, и на всяко паство се нарежда да потегли на шествие през енорията си, да се моли и пее псалми. Само ако всяка енория в Англия се моли за всички хора в Англия, чумата ще ни остави на мира. Но вместо да породи изблик на вяра и надежда, събитието се оказва пълен провал. Не присъства почти никой и никой не раздава милостиня. Не е като едно време. Няма монаси и хорове, които да предвождат шествията, никой не разполага със свещени реликви, които да носи пред шествието, златните и сребърни свещени съдове са били отнесени и претопени, всички абатства и манастири са затворени, болниците към тях също са затворени. Като демонстрация на всенародна вяра това показва единствено, че вече никой не го е грижа.

— Нима хората не желаят да се молят за собствената си страна? — настойчиво се обръща Хенри към Стивън Гардинър, епископ на Уинчестър, сякаш той е виновен за всичко. Намираме се на кралската баржа, потеглили на разходка по реката, когато епископ Гардинър отбелязва, че ще му се наложи да ходи по вода, за да убеди жителите на Уотфорд да си кажат молитвите. — Полудели ли са? Да не би да мислят, че могат да се сдобият с вечен живот, доказвайки правото си да го имат?

Епископът свива рамене.

— Изгубили са вярата си — казва той. — Всичко, което искат сега, е да обсъждат Библията. Бих предпочел да пеят старите псалми, да съблюдават старите ритуали, и да оставят разбирането на по-достойните от тях. След като махнахме английската Библия от църквите, мислех, че ще се молят с думите, които са им позволени.

— Именно тези думи не им говорят нищо — възразява Томас Кранмър. — Не разбират какво означават. Не могат да четат латински. Понякога дори не чуват свещеника. Хората вече не искат празни ритуали. Не искат да шестват, пеейки химн, който не могат да разберат. Ако можеха да се молят на английски, биха го правили. Вие им дадохте Библия на английски, ваше величество, а после си я взехте. Върнете им я, дайте им причина за вяра. Нека направим нещо повече! Нека им дадем и литургия на английски!

Кралят мълчи и хвърля поглед към мен, за да ми даде знак, че мога да говоря.

— Мислите, че хората вече не харесват латинските молитви? — питам архиепископ Кранмър. — Наистина ли смятате, че биха станали по-благочестиви, ако им се позволи да се молят на родния си език?

— Езикът на улицата — отбелязва тихо епископ Гардинър пред Хенри. — Трябва ли всеки кръчмарски прислужник да напише собствена „Аве Мария“? Трябва ли уличните метачи да съчиняват свои собствени благословии?

— Гребете по-бързо — подхвърля Хенри на гребците, почти без да слуша думите му. — Отведете ни до средата на реката, където можем да хванем течението.

Водачът на баржата променя звука на барабана, който задава ритъма на гребците, и главният гребец ни насочва към средата на реката, където над по-дълбоките води повява хладен бриз.

— Никой не може да влезе в двореца ни от града — казва ми Хенри. — Хората могат да махат от брега, могат да засвидетелстват почитта си, но не могат да се качат на борда. Не искам изобщо да се доближават до мен. Никой от града не бива да влиза дори в градините. Носят болести. Не мога да рискувам.

— Не, не, разбира се, че не — казвам успокоително. — Хората от моето домакинство знаят това също така добре, както и тези от вашето, милорд. Казах им. Никой няма да приема дори пратки от Лондон.

— Нито дори книги — казва той мнително. — И никакви гостуващи проповедници или учени, Кейт. Нито един от църквите в града. Няма да го допусна.

— Те до един пренасят болести — заявява Гардинър. — Всички тези еретични лутерански проповедници са заразени с болести, а половината от тях имат безумни, погрешни убеждения. Идват от Германия и Швейцария, болни и луди.

Лицето, което вдигам към Хенри, докато седи на издигнатия трон над мен, е напълно спокойно.

— Разбира се, милорд — казвам, макар да лъжа. Както обещах на принц Едуард, сега уча латински с един учен от Кеймбридж, и приемам доставки на книги от лондонските печатари. Получавам и някои от протестантските печатари в Германия, така наречените печатари-еретици, които публикуват научни и теологични трактати във Фландрия. Християнският свят кипи, както никога преди, от изучаване на Библията и разсъждения върху нея, за формата, която религиозните служби трябва да приемат, дори за естеството на литургията. Самият крал, в по-младите си години, се включваше в тези дискусии и сам пишеше текстове на тези теми. Сега, под влиянието на дома Хауард и на Стивън Гардинър, разочарован от реакцията на страната спрямо направените от него промени, боящ се от размирните движения, разпространяващи се из цяла Европа, той не иска още обсъждания, не иска да продължи с реформата.

Когато Северът въстана срещу него, настоявайки абатствата да бъдат отворени отново, а за мъртвите отново да се отслужват литургии, старите лордове да поемат властта си, а Плантагенетите да получат дължимата почит, кралят реши, че няма да допусне никакво оспорване: нито на управлението си, нито на църквата си, нито на наследниците си. Кралят мрази мисленето толкова много, колкото мрази и болестите, а сега казва, че книгите са източник и на двете.

— Със сигурност не е възможно нейно величество да проявява интерес към книги от Лондон или към пътуващи проповедници — любезно подсказва Стивън Гардинър. — Защо една жена, съвършена в толкова много отношения, би пожелала да учи като някой мръсен стар писар?

— За да мога да разговарям с негово величество — казвам простичко. — За да мога да пиша на латински на неговия син, принца. Така че такъв велик крал-учен да няма за съпруга глупачка.

Уил Сомърс, седнал на ръба на баржата, люлеещ дългите си крака над водата, се обръща, когато чува това.

— Тук има само един глупак! — припомня ни той. — И не мога да допусна глупава жена-любителка в гилдията си. Колко голяма ще трябва да е тази гилдия? Ще трябва да включа в нея хиляди хора.

Кралят се усмихва.

— Не си глупачка, Катрин, и можеш да четеш каквото желаеш, но няма да допусна пратки или посетители от Лондон, докато градът не се прочисти от болестта.

Свеждам глава.

— Разбира се.

— Вярвам, че ваше величество не чете глупави книги — намеква заядливо Стивън Гардинър.

Чувствам как се наежвам заради покровителствения му тон.

— О, надявам се, че не може да се каже така — казвам с престорено мил тон. — Защото чета вашите проповеди, милорд.

— Правя това, за да предпазя както двора, така и теб — изтъква Хенри.

— Зная, че е така, и съм признателна за грижата ви към всички нас — казвам, и е вярно. Той се пази от болестта, сякаш тя е най-лошият ни враг. Иска да опази и мен, ако може. Никой преди не е мислил за здравето ми. Никой досега не е мислил как да ме опази. Докато не се омъжих за Хенри, нямаше никой, когото да го е грижа за мен достатъчно, за да ме пази.

Слушаме музикантите, които ни следват в баржата зад нас. Те свирят прекрасна мелодия.

— Чуваш ли това? — казва кралят, отмервайки ритъма по страничната облегалка на стола си. — Аз го написах.

— Прекрасно е — казвам. — Каква проява на талант от ваша страна, милорд.

— Може би ще напиша още музика — казва той. — Мисля, че ти ме вдъхновяваш. Ще напиша една малка песен за теб — той млъква за миг, заслушан с възхищение в собствената си мелодия. — Във всеки случай, по-добре е, че не идва никой от Лондон — продължава после. — Приятно е да нямаш много работа за вършене през лятото. Никога не спират с исканията и молбите си, настояват да отсъдя в полза на един и в ущърб на друг, да окажа благоволение на някого, предпочитайки го пред друг, да намаля някой данък или да дам издръжка на някого. Уморявам се от тях. Дошло ми е до гуша от всички тях.

Кимвам, сякаш смятам, че бремето да проявяваш променлива благосклонност е много тежко.

— Ти ще ми помагаш — казва той. — Когато се върнем в двора и пристигнат всички молби. Ще ги четеш и ще отсъждаш по тях заедно с мен. Ще ти се доверя да седиш редом с мен и да бъдеш моя единствена съветница.

— Значи в крайна сметка тук има двама глупаци — отбелязва Уил. — Самият аз, законен и обучен шут, а ето и един нов глупак, оглупял от любов.

Хенри се изкисква.

— Право казваш, Уил — съгласява се. — Аз съм оглупял от любов.