Укротяването на кралицата

Дворецът Хамптън КортПролетта на 1543 г.

Той стои пред мен, широк като древен дъб, лицето му е като пълна луна, заплетена в най-високите клони, пластовете нагъната плът по него са добродушно извити нагоре. Той се навежда и аз изпитвам чувството, че дървото може да падне върху мен. Не помръдвам от мястото си, но си мисля — нима смята да коленичи, както един друг мъж коленичеше в краката ми едва вчера и покриваше ръцете ми с целувки? Но ако този огромен като планина мъж падне на колене, ще трябва да го вдигнат с въжета, като вол, затънал в канавка; освен това той не коленичи пред никого.

Помислям си, че не може да ме целуне по устата, не и тук, в дългата стая, където в единия край са музикантите, а всички минават край нас. Със сигурност това не може да се случи в този благовъзпитан двор, със сигурност това едро, кръгло като месечина лице няма да се сведе към моето. Взирам се нагоре към мъжа, когото майка ми и всичките ѝ приятелки някога обожаваха като най-красивия в Европа, кралят, за когото всяко момиче мечтаеше, и прошепвам молитва той да не е изрекъл думите, които каза току-що. Колкото и да е нелепо, се моля да съм го чула погрешно.

В уверено мълчание, той чака съгласието ми.

Осъзнавам: така ще бъде отсега, докато смъртта ни раздели; той ще чака съгласието ми или ще продължи без него. Ще трябва да се омъжа за този човек, който е много по-внушителен и стои по-високо от всеки друг. Той е над простосмъртните, божествено тяло, стоящо непосредствено под ангелите: кралят на Англия.

— Толкова съм изненадана от честта — изричам със запъване.

Присвитата му в нацупено изражение малка уста се разтяга в широка усмивка. Виждам пожълтяващите зъби и долавям мириса на дъха му, лош като на старо куче.

— Не я заслужавам.

— Аз ще ви покажа как да я заслужите — уверява ме той.

Потайна усмивка, играеща по мокрите му устни, ми напомня по ужасяващ начин, че той е сладострастник, впримчен в капана на гниещо тяло, и че ще бъда негова съпруга във всеки смисъл на думата; той ще си ляга с мен, докато аз ще копнея болезнено за друг мъж.

— Мога ли да се помоля и да обмисля това зашеметяващо предложение? — питам, търсейки със запъване вежливи думи. — Поразена съм, наистина. И толкова наскоро овдовяла…

Буйните му вежди с цвят на пясък се сключват; не е доволен от чутото.

— Искате време? Не се ли надявахте на това?

— Всяка жена се надява на това — уверявам го бързо. — В двора няма нито една дама, която да не се надява на това, в страната няма нито една, която да не мечтае за това. И аз сред всички други. Но съм недостойна.

Това е по-добре, той се успокоява.

— Не мога да повярвам, че мечтите ми се сбъднаха — продължавам да го лаская. — Имам нужда от време да осъзная късмета си. Това е като вълшебна приказка!

Той кимва. Обича вълшебните приказки, маскирането, преструвките и всякакви фантастични измислици.

— Аз ви избавих — заявява той. — Ще ви издигна от нищото до най-важното място в света. — Гласът му, плътен и уверен, смазван цял живот с най-хубавите вина и най-тлъстите късове месо, е снизходителен; но острият поглед на малките му очи ме изследва подробно.

Насилвам се да срещна проницателните му очи, прикрити под тлъстите му клепачи. Той не ме издига от нищото. Не съм от незначителен произход. По рождение съм от рода Пар от Кендал, покойният ми съпруг беше от рода Невил, това са изтъкнати родове в далечния край на Северна Англия — не че той някога е бил там.

— Нужно ми е малко време — пазаря се. — Да привикна към радостта.

Той прави малък жест с дундестата си ръка, за да каже, че мога да имам толкова време, колкото поискам. Правя реверанс и се отдалечавам заднешком от масата за карти, където той внезапно е поискал най-големия залог, който една жена може да предложи: да заложа собствения си живот. Против закона е да му обръщаме гръб: някои хора тайно се шегуват, че е по-безопасно да го държат под око. Шест крачки заднешком надолу по дългата галерия, със светлината на пролетното слънце, напичаща през високите прозорци върху скромно сведената ми глава, а после отново правя реверанс, свеждайки очи. Когато се изправям, той все още ми се усмихва широко, а всички продължават да гледат. Заставям се да се усмихна и отстъпвам заднешком към затворените врати, които водят към залата му за аудиенции. Зад мен стражите ги разтварят широко, за да мина. Чувам мърморенето, докато хората отвън, лишени от честта на кралското присъствие, ме гледат как отново правя реверанс на прага, великият крал ме гледа как си тръгвам. Продължавам заднешком, докато стражите затварят двойните врати, за да ме скрият от погледа му, и чувам глухия звук, когато забиват в пода алебардите си.

За миг оставам с лице към украсената с резба дървена ламперия, напълно неспособна да се обърна и да се изправя пред любопитните погледи в претъпканата стая. Сега, когато плътните врати са между нас, откривам, че треперя — не само ръцете ми, не само треперещите ми колене, дълбоки тръпки преминават по всяка жила на тялото ми, сякаш имам треска; треперя като зайче в пшеничена нива, което чува как свистящите сърпове на жътварите идва все по-близо и по-близо.

Всички заспиват едва дълго след полунощ, а аз намятам синя пелерина върху нощницата си от черен сатен и, тъмна като сянка в цветовете на нощното небе, излизам тихо от женските покои и слизам по големите стълби. Никой не ме вижда да минавам, спуснала съм качулката върху лицето си, а и бездруго в този двор любовта се купува и продава от години. Никой не проявява особено любопитство към жена, която се е насочила не към своята стая след полунощ.

Пред вратата на моя любим няма поставени пазачи, тя е отключена, както той обеща. Завъртам дръжката на бравата и се вмъквам вътре, и той е там, чака ме до огнището, стаята е празна, осветена само от няколко свещи. Той е висок и строен, тъмнокос, тъмноок. Когато ме чува, се обръща, и желанието осветява мрачното му лице. Сграбчва ме, главата ми е опряна до твърдите му гърди, ръцете му се стягат около гърба ми. Без да кажа и дума, търкам чело в него, сякаш искам да вляза под кожата му, в самото му тяло. Поклащаме се заедно за момент, телата ни жадуват за уханието, за докосването на другия. Ръцете му се вкопчват в задника ми, той ме повдига и аз обвивам крака около него. Отчаяно копнея за него. Той отваря вратата на спалнята си с един ритник на обутия си в ботуш крак, и ме внася вътре, затръшвайки я зад себе си, докато се обръща и ме полага върху леглото си. Смъква панталона си, захвърля ризата си на пода, докато аз разтварям пелерината и робата си и той се притиска върху мен, и влиза в мен, без да изрече нито дума, само с дълбока въздишка, сякаш цял ден е сдържал дъха си за този момент.

Едва тогава прошепвам, притисната към голото му рамо:

— Томас, люби ме цяла нощ; не искам да мисля.

Той се повдига над мен, за да може да види бледото ми лице и кестенявата ми коса, разпиляна по възглавницата.

— Божичко, отчаяно копнея за теб — възкликва, а после лицето му става напрегнато, и тъмните му очи се разтварят широко и са заслепени от желание, когато започва да се движи в мен. Разтварям крака по-широко и чувам как дъхът ми излиза накъсано, и знам, че съм с единствения любовник, който някога ми е доставял удоволствие, на единственото място на света, където искам да бъда, единственото място, където се чувствам в безопасност — в топлото легло на Томас Сиймор.

По някое време преди зазоряване той ми налива вино от една гарафа на бюфета и ми предлага сушени сливи и малки сладкиши. Вземам чаша вино и гриза един сладкиш, улавяйки трохите в шепата си.

— Той ми предложи брак — казвам кратко.

За миг Томас засланя очите си с ръка, сякаш не може да понесе да ме вижда, седнала в леглото му, със спускаща се по раменете ми коса, увила чаршафите му около гърдите си, с шия, ожулена до червено от настоятелните му целувки, с леко подпухнала уста.

— Бог да ни е на помощ. О, дано Бог ни спести това.

— Не можех да повярвам.

— С брат ти ли е говорил? С чичо ти?

— Не, с мен, вчера.

— Казала ли си на някой друг?

Поклащам глава:

— Още не. Не исках да казвам на никого, преди да кажа на теб.

— В такъв случай какво ще правиш?

— Какво мога да направя? Ще се подчиня — казвам унило.

— Не можеш — казва той с внезапно нетърпение. Протяга ръка към мен и сграбчва ръцете ми, разтрошавайки сладкиша. Коленичи на леглото и целува върховете на пръстите ми, както направи, когато за пръв път ми каза, че ме обича, че иска да бъде моят любим, че иска да бъде мой съпруг, че никой не бива никога да ни раздели, че съм единствената жена, която някога е желал — през целия си живот! — в един дълъг живот, изпълнен с любовници и блудници, и слугини, и толкова много момичета, че дори не може да си ги спомни. — Катрин, кълна се, че не можеш. Не мога да го понеса. Няма да го допусна.

— Не виждам как да откажа.

— Какво каза?

— Че ми трябва време. Че трябва да се помоля и да помисля.

Той полага ръката ми върху плоския си корем. Мога да почувствам топлата влага на потта и мекотата на тъмните косми, стената от твърди мускули под здравата кожа.

— Това ли правеше тази вечер? Молеше се?

— Прекланях се — прошепвам.

Той се навежда и ме целува по темето.

— Еретичка. Ами ако му кажеш, че вече си дала дума? Че вече си тайно омъжена?

— За теб? — питам направо.

Томас приема предизвикателството, защото е безразсъден храбрец; втурва се към всеки риск, към всяка опасност, сякаш е игра на майския празник, сякаш е истински жив единствено когато само един меч го дели от смъртта.

— Да, за мен — казва дръзко. — Разбира се, за мен. Разбира се, че трябва да се оженим. Можем да кажем, че вече сме женени!

Искала съм да го чуя как казва това, но сега не смея.

— Не мога да му се възпротивя — гласът ми пресеква при мисълта да напусна Томас. Усещам горещи сълзи по бузите си. Повдигам чаршафа и попивам лице. — О, Бог да ми е на помощ, дори няма да мога да те виждам!

Той изглежда ужасѐн. Отпуска се на пети, въжетата на леглото изскърцват под тежестта му.

— Това не може да се случва. Ти едва-що получи свободата си — били сме заедно не повече от половин дузина пъти — канех се да му поискам разрешение да се оженя за теб! Изчаквах единствено от уважение към вдовството ти!

— Трябваше да разчета знаците. Той ми изпрати онези прекрасни ръкави, настоя да прекъсна траура си и да дойда в двора. Вечно идва да ме търси в покоите на лейди Мери, и винаги ме наблюдава.

— Мислех, че само флиртува. Не си единствената. И ти, и Катрин Брандън, и Мери Хауард… Никога не съм мислил, че е сериозен.

— Той облагодетелства брат ми далеч повече от заслуженото. Бог е свидетел, че Уилям не беше назначен за управител на границата между Англия и Шотландия заради способностите си.

— Той е достатъчно стар да ти бъде баща!

Усмихвам се горчиво.

— Кой мъж отхвърля по-млада съпруга? Знаеш ли, мисля, че ме е имал предвид още преди смъртта на съпруга ми, Бог да даде покой на душата му.

— Знаех си! — той стоварва длан върху резбованата колона на леглото. — Знаех си! Виждал съм как очите му те следват из стаята. Виждал съм как ти изпраща по някое малко блюдо от едно ястие или парченце от друго на вечеря, и облизва лъжицата си с големия си тлъст език, когато го вкусиш. Не мога да понеса мисълта за теб в леглото му и как старите му ръце те опипват.

Напрягам гърлото си и преглъщам страха си.

— Знам. Знам. Бракът ще бъде далеч по-ужасен от ухажването, а ухажването е като пиеса с неподходящи актьори, за която не си знам репликите. Толкова се страхувам. Мили Боже, Томас, не мога да ти опиша колко много се страхувам. Последната кралица… — гласът ми изневерява; не мога да изрека името ѝ. Катрин Хауард загина, обезглавена заради прелюбодеяние, само преди година.

— Не се страхувай от това — успокоява ме Томас. — Ти не беше тук, не знаеш каква беше. Кити Хауард сама стана причина за провала си. Той никога не би ѝ сторил зло, освен по нейна вина. Тя беше завършена блудница.

— А каква мислиш, че би нарекъл мен, ако ме види така?

Настъпва мрачно мълчание. Той гледа ръцете ми, сключени около коленете. Започнала съм да треперя. Той слага ръце на раменете ми, и усеща как се разтърсвам от тръпки. Изглежда ужасѐн, като че ли току-що сме чули смъртните си присъди.

— Не трябва никога да те заподозре в това — казва той, сочейки към топлия огън, осветената от свещи стая, измачканите чаршафи, опияняващият, издайнически мирис на любенето. — Ако някога те попита — отречи го. Кълна се, че аз винаги ще го отричам. Той не трябва никога да чува дори шушукане за това. Кълна се, че никога няма да чуе нито дума от мен. Трябва да се споразумеем. Никога няма да говорим за това помежду си. Нито с когото и да било. Никога няма да му дадем повод да заподозре, и ще се закълнем да пазим това в тайна.

— Кълна се. Дори да ме разпъват на дибата, пак няма да те предам.

Усмивката му е топла.

— Не разпъват на дибата дребни аристократи — казва той, и ме взема в обятията си, с дълбока, сладка нежност. Полага ме на леглото, загръща ме с кожената завивка, и се изтяга до мен, навеждайки се над мен, с глава, облегната на ръката, за да може да ме вижда. Прокарва ръка от мократа ми буза надолу по шията, по извивката на гърдите ми, на корема, на хълбоците ми, сякаш заучава формата на тялото ми, сякаш иска да разчете кожата ми с пръсти: абзаците, пунктуацията, и да я запомни завинаги. После заравя лице във врата ми и вдишва аромата на косата ми.

— Това е сбогуване, нали? — казва, притиснал устни към топлата ми кожа. — Вече си решила, ти, упорита малка севернячке. Взела си решение, съвсем сама, и дойде да се сбогуваш с мен.

Разбира се, че е сбогуване.

— Мисля, че ще умра, ако ме напуснеш — предупреждава ме той.

— Със сигурност и двамата ще умрем, ако не го направя — казвам сухо.

— Винаги пряма, Кат.

— Не искам да те лъжа тази вечер. Ще прекарам остатъка от живота си, изричайки лъжи.

Той се вглежда внимателно в лицето ми.

— Прекрасна си, когато плачеш — отбелязва. — Особено когато плачеш.

Опирам ръце на гърдите му. Усещам извивката на мускулите му и тъмните му косми под дланите си. На едното си рамо има стар белег от рана от меч. Докосвам го леко, мислейки си, че трябва да запомня това, трябва да запомня всеки миг от това.

— Никога не допускай да те види да плачеш — казва той. — Ще му хареса.

Проследявам очертанието на ключицата му, картографирам мускулите на рамото му. Топлата му кожа под ръцете ми и уханието от любенето ни отвлича вниманието ми от тъгата.

— Трябва да си тръгна преди зазоряване — казвам, хвърляйки поглед към прозореца със затворени капаци. — Нямаме много време.

Той знае точно какво си мисля.

— Така ли искаш да се сбогуваме? — Леко притиска бедрото си между моите, така че твърдите мускули се опират в гънките от мека плът и насладата се надига бавно из тялото ми като руменина. — Така?

— Провинциални нрави — прошепвам, за да го разсмея.

Той претъркулва двама ни, така че сега е по гръб, а аз лежа изтегната по протежение на топлото му стройно тяло, върху него, така че ръководя този последен любовен акт. Протягам се и усещам как потръпва от страст, възсядам го, с ръце, опрени в гърдите му, за да мога да гледам в тъмните му очи, докато внимателно се отпускам надолу до онзи омайващ миг, когато той ще влезе в мен, а после се поколебавам и той изрича умолително: „Катрин“. Едва тогава се отпускам нататък. Той се задъхва и затваря очи, разпервайки ръце настрани, сякаш е разпънат като на кръст върху удоволствието. Започвам да се движа, отначало бавно, мисля за неговото удоволствие, искам да накарам това да продължи дълго, но после усещам топлината, която се надига в мен, и как прекрасното познато нетърпение се усилва, докато вече не мога да се колебая или да спра, а трябва да продължа, без да мисля за абсолютно нищо, докато го призовавам с наслада, викам радостно името му, а накрая плача и плача от страст, от любов, и заради ужасната загуба, която ще дойде заедно с утрото.

В параклиса за утринната молитва коленича до сестра си, Нан; заобиколени сме от дамите на дъщерята на краля, лейди Мери. Самата лейди Мери, молеща се безмълвно пред собствения си богато украсен молитвен стол, е далече и не може да ни чуе.

— Нан, имам да ти казвам нещо — промърморвам.

— Да не би кралят да е говорил с теб? — е всичко, което казва.

— Да.

Тя ахва леко, а после покрива ръката ми със своята и я стиска. Очите ѝ се затварят в молитва. Коленичили сме една до друга, точно както правехме, когато бяхме малки момичета у дома, в Кендал в Уестморланд, и майка ни четеше молитвите на латински, а ние изричахме забързано отговорите. Когато дългата служба приключва, лейди Мери се изправя на крака, и ние излизаме след нея от параклиса.

Чудесен пролетен ден е. Ако си бях у дома, в такъв ден щеше да започва оранта, а крясъкът на дъждосвирците щеше да отеква силно като подсвиркването на орача.

— Да се разходим в градината преди закуска — предлага лейди Мери, и ние тръгваме след нея, надолу по стълбите към уединената градина и покрай кралските телохранители, които вдигат оръжията си за почест, а после се отдръпват. Сестра ми, Нан, израсла в двора, съзира подходящата възможност да ме хване под ръка и да се промъкне с мен зад гърбовете на дамите, които вървят с господарката ни. Дискретно се отклоняваме към друга пътека и когато оставаме сами и не могат да ни подслушат, тя се обръща да ме погледне. Бледото ѝ, напрегнато лице е като моето: кестенява коса, прибрана назад под шапчица, сиви очи като моите, и — точно сега — бузите ѝ са поруменели от вълнение.

— Бог да те благослови, сестро. Бог да благослови всички ни. Това е велик ден за рода Пар. Ти какво каза?

— Помолих за време да осъзная радостта си.

— С колко време мислиш, че разполагаш?

— Седмици?

— Той винаги е нетърпелив — предупреждава ме тя.

— Знам.

— По-добре приеми веднага.

Свивам рамене:

— Ще приема. Знам, че трябва да се омъжа за него. Знам, че не съществува избор.

— Като негова съпруга ще бъдеш кралица на Англия; ще разполагаш с огромно състояние! — възкликва радостно тя. — Всички ще получим състояния.

— Да — най-хубавата юница на семейството отново се продава. За трети път.

— О, Кат! Това не е просто някакъв обикновен уреден брак; а най-големият шанс, който ще имаш в живота си! Това е най-изгодният брак в Англия, вероятно в света!

— Стига да продължи.

Тя поглежда зад гърба си, после преплита ръка с моята, за да можем да вървим, допрели глави, и да разговаряме шепнешком.

— Разтревожена си и се боиш; но може и да не продължи чак толкова дълго. Той е много болен. Много е стар. И тогава ще имаш титла и наследство, но не и съпруг.

Съпругът, когото току-що погребах, беше на четирийсет и девет години; кралят е на петдесет и една, стар човек, но би могъл да изкара до шейсет. Той разполага с най-добрите лекари и най-добрите аптекари, и се пази от болести, сякаш е крехко, скъпоценно бебе. Изпраща армиите си да воюват без него, отказа се от турнирите още преди години. Погребал е четири съпруги — защо не и още една?

— Може да го надживея — допускам, притиснала уста до ухото ѝ. — Но колко време изкара Катрин Хауард?

При това сравнение Нан поклаща глава:

— Тази блудница? Тя му изневери, и беше достатъчно глупава, за да я хванат. Ти няма да направиш това.

— Няма значение — казвам, внезапно уморена от тези пресмятания. — Защото така или иначе нямам избор. Това е колелото на съдбата.

— Не говори така; това е Божията воля — казва тя с внезапно въодушевление. — Помисли си какво можеш да направиш като кралица на Англия. Помисли какво би могла да направиш за нас!

Сестра ми е пламенна застъпница за реформирането на Църквата в Англия от състоянието, в което се намира сега — папство без папа — и обръщането ѝ към истинно вероизповедание, основано на Библията. Подобно на мнозина в страната — кой знае колко много? — тя иска кралските реформи в църквата да се разпростират все повече и повече, докато се освободим от всяко суеверие.

— О, Нан, знаеш, че нямам особено твърди убеждения… пък и защо той би ме слушал?

— Защото отначало винаги слуша съпругите си. А ние имаме нужда някой да се застъпи за нас. Дворът е ужасѐн от епископ Гардинър, той подложи на разпит дори хората от домакинството на лейди Мери. Наложи се да скрия собствените си книги. Имаме нужда от кралица, която ще защити реформаторите.

— Не и аз — заявявам категорично. — Не проявявам интерес и няма да се преструвам, че изпитвам такъв. Бях излекувана от вярата си, когато папистите заплашиха да изгорят до основи замъка ми.

— Да, те са такива. Хвърляха горещи въглени върху ковчега на Ричард Чампиън, за да покажат, че според тях е трябвало да бъде изгорен. Държат хората в невежество и страх. Затова мислим, че е редно Библията да бъде на английски, редно е всички да я разбират сами и да не бъдат заблуждавани от свещениците.

— О, всички сте един от друг по-лоши — казвам грубо. — Не знам нищо за новото учение — в Ричмъндшър до мен не стигаха много книги, и нямах никакво време да седя и да чета. Лорд Латимър не желаеше да държи книги в къщата. Така че не разбирам за какво е целият този шум, и със сигурност нямам никакво влияние над краля.

— Но, Кат, точно в този момент в тъмницата на Уиндзор са затворени четирима мъже, обвинени в ерес, само защото искали да четат Библията на английски. Трябва да ги спасиш.

— Не и ако са еретици; тогава няма да го направя! Ако са еретици, ще трябва да изгорят. Такъв е законът. Коя съм аз да казвам, че е погрешен?

— Но ще се научиш — упорства Нан. — Разбира се, че си се откъснала от цялото ново мислене, когато беше омъжена за стария Латимър и жива погребана на Север, но когато чуеш лондонските свещеници и се вслушаш в книжовниците, които обясняват Библията на английски, ще разбереш защо мисля по този начин. На света няма нищо по-важно от това да доближим Словото Божие до хората и да отблъснем властта на старата църква.

— Наистина мисля, че на всички трябва да е позволено да четат Библията на английски — признавам.

— Засега това е всичко, което трябва да вярваш. Останалото следва. Ще видиш. А аз ще съм с теб — казва тя. — Винаги. Където идеш ти, там ще дойда и аз.1 Бог да ме благослови, ще бъда сестра на кралицата на Англия!

Забравям сериозността на положението си и се засмивам:

— Ще се накокошиниш като врабец! А колко само щеше да е доволна майка ни! Можеш ли да си представиш?

Нан се разсмива на глас и затиска устата си с ръка.

— Боже! Боже! Можеш ли да си представиш? След като омъжи теб набързо, а мен караше да работя толкова усърдно, и то все заради брат ни Уилям? След като ни учеше, че той трябва да е на първо място, а ние трябва да служим на семейството и никога да не помисляме за себе си? След като цял живот ни обясняваше, че единственият, който има значение, е Уилям, а единствената страна на света е Англия, и единственото и най-важно място е дворът, а единственият крал е Хенри?

— И наследствената реликва! — изсмивам се високо. — Скъпоценната наследствена реликва, която ми остави! Най-голямото ѝ съкровище беше портретът на краля, който притежаваше.

— О, тя го обожаваше. За нея той винаги е бил най-красивият принц в християнския свят.

— Би казала, че ми се оказва чест да се омъжа за онова, което е останало от него.

— Е, наистина е така — изтъква Нан. — Той ще те направи най-богатата жена в Англия; никой няма да има такава власт като теб. Ще можеш да правиш каквото ти е угодно, това ще ти хареса. Всички — дори съпругата на Едуард Сиймор — ще трябва да ти се кланят. Ще ми достави наслада да видя това, тази жена е непоносима.

При споменаването на брата на Томас усмивката ми се стопява.

— Знаеш ли, мислех си Томас Сиймор да е следващият ми съпруг.

— Но не си казала нищо направо на него? Никога не си го споменавала пред никого? Не си говорила с него?

Ясно като на портрет мога да видя Томас гол в светлината на свещите, многозначителната му усмивка, ръката ми върху топлия му корем, проследяваща ивицата тъмни косми надолу. Мога да усетя мириса му, докато коленича пред него и опирам чело в корема му, докато устните ми се разтварят.

— Не съм казала нищо, не съм правила нищо.

— Той не знае, че си го имала предвид? — настоява Нан. — Обмисляла си такъв брак за благото на семейството, а не от страст, нали, Кат?

Представям си го, легнал на леглото, извивайки гръб, за да навлезе с тласък в мен, разперените му ръце, тъмните ресници върху загорелите му бузи, докато очите му се притварят от страст.

— Няма представа. Мислех единствено, че състоянието и семейството му ще са подходящи за нас.

Тя кимва:

— Той щеше да е много добра партия. Те са високопоставено семейство. Но не трябва да го споменаваме никога повече. Никой да не може да каже някога, че си мислила за него.

— Не съм мислила. Щеше да ми се наложи да се омъжа за някой, от когото семейството щеше да има полза; все едно дали за него или за някой друг.

— Трябва да приемеш, че той все едно е мъртъв за теб — настоява тя.

— Отказала съм се от всякакви мисли за него. Никога дори не съм говорила с него, никога не съм молила брат ни да говори с него. Никога не съм го споменавала на когото и да било, дори не и на чичо ни. Вече съм го забравила.

— Това е важно, Кат.

— Не съм глупачка.

Тя кимва:

— Няма да говорим за него никога повече.

— Никога.

Същата нощ сънувам Трифин. Сънувам, че аз съм светицата2, омъжена против волята си за врага на баща ми, и се изкачвам по затъмнено стълбище в замъка му. От стаята в горния край на стълбите се носи зловоние. То засяда дълбоко в гърлото ми и ме кара да кашлям, докато се катеря нагоре, с една ръка, опряна на влажната, извита каменна стена, и със свещ в другата; светлината се полюшва и потрепва от болестния полъх, който повява надолу от стаята. Това е вонята на смърт, изпод заключената врата се процежда мирисът на нещо мъртво и гниещо, а аз трябва да вляза през вратата и да се изправя пред най-големия си страх, защото аз съм Трифин, омъжена против волята си за врага на баща ми, и се изкачвам по затъмнено стълбище в замъка му. От стаята в горния край на стълбите се носи зловоние. То засяда дълбоко в гърлото ми и ме кара да кашлям, докато се катеря нагоре, с една ръка, опряна на влажната, извита каменна стена, и със свещ в другата; светлината се полюшва и потрепва от болестния полъх, който повява надолу от стаята. Това е вонята на смърт, изпод заключената врата се процежда мирисът на нещо мъртво и гниещо, а аз трябва да вляза през вратата и да се изправя пред най-големия си страх, защото аз съм Трифин, омъжена против волята си за врага на баща ми, и се изкачвам по затъмнено стълбище в замъка му… И така сънят се повтаря, отново и отново, докато се изкачвам нагоре и нагоре по стълбата, която се превръща в друга стълба, а тя — в трета, нагоре и нагоре, докато светлината на свещта блещука по тъмната стена, а вонята от заключената стая става все по-силна и по-силна, докато накрая започвам да се давя толкова силно, че леглото се разтърсва и Мери-Клеър, друга придворна дама, която споделя леглото с мен, ме събужда и казва: „За Бога, Катрин, сънуваше, кашляше и плачеше на глас! Какво ти е?“

Казвам:

— Нищо, Бог да ми е на помощ, така се изплаших! Сънувах сън, лош сън.

Кралят идва в покоите на лейди Мери всеки ден, облягайки се тежко на ръката на един от приятелите си, и се опитва да скрие, че болният му крак се разлага под него. Неговият шурей, Едуард Сиймор, го поддържа, говори любезно, чаровен като всеки Сиймор. Често Томас Хауард, старият херцог на Норфолк, го държи под другата ръка, с лице, сковано в усмивка на предпазлив придворен, а широколикият, широкоплещест Стивън Гардинър, епископът на Уинчестър, върви плътно след тях, готов бързо да излезе напред и да се намеси. Всички до един се смеят високо на шегите на краля и възхваляват проницателността на изказванията му; никой никога не му противоречи. Съмнявам се, че някой е спорил с него от Ан Болейн насам.

— Отново Гардинър — отбелязва Нан, а Катрин Брандън се накланя към нея и започва да шепне настойчиво. Виждам как Нан пребледнява, докато Катрин кима с красивата си глава.

— Какво става? — питам я. — Защо Стивън Гардинър да не бива да посещава краля?

— Папистите се надяват да устроят капан на Томас Кранмър, най-прекрасният, най-отдаден на християнството архиепископ, който дворът е имал — прошепва забързано Нан. — Съпругът на Катрин ѝ е казал, че днес възнамеряват да обвинят Кранмър в ерес, днес следобед. Смятат, че имат достатъчно доказателства, за да го изпратят на кладата.

Толкова съм потресена, че едва мога да отговоря.

— Не може да убиеш епископ! — възкликвам.

— Можеш — казва Катрин остро. — Този крал вече уби един: епископ Фишър.

— Това беше преди години! Какво е направил Томас Кранмър?

— Нарушил е изложените от краля Шест тезиса на Вярата — обяснява Катрин Брандън забързано. — Кралят назова шест неща, които всеки християнин трябва да вярва, иначе го очаква обвинение в ерес.

— Но как може да ги наруши? Той не може да е против учението на църквата; той е архиепископът; той е самата църква!

Кралят идва към нас.

— Помоли за помилването на архиепископа! — подтиква ме Нан. — Спаси го, Кат.

— Как бих могла? — питам настойчиво, а после млъквам рязко и се усмихвам, когато кралят тръгва с куцукане към мен, едва кимвайки на дъщеря си.

Улавям критичния поглед на лейди Мери; но дори да смята, че поведението ми е неподходящо за една трийсетгодишна вдовица, не може да каже нищо. Лейди Мери е само с три години по-млада от мен, но се е научила на предпазливост през едно жестоко и мъчително детство. Видяла е как приятелите ѝ, възпитателят ѝ, дори гувернантката ѝ, всички, които ѝ служат, изчезват в Тауър, а оттам отиват на ешафода. Предупредиха я, че баща ѝ е готов да нареди да я обезглавят заради упоритата ѝ вяра. Понякога, когато се моли мълчаливо, очите ѝ се пълнят със сълзи, и си мисля, че се е поболяла от скръб по онези, които е изгубила и не е могла да спаси. Представям си, че всеки ден се събужда, измъчвана от вина, знаейки, че се е отрекла от вярата си, за да спаси живота си, а приятелите ѝ не са.

Сега тя се изправя, докато кралят се отпуска в стола си, поставен до моя, и сяда едва когато той махва с ръка. Не проговаря, докато той не се обърне към нея, а остава безмълвна, с покорно сведена глава. Никога няма да възроптае, че той флиртува с придворните ѝ дами. Ще преглъща скръбта си, докато тя я отрови.

Кралят дава знак, че всички може да седнем, накланя се към мен, и с интимен шепот ме пита какво чета. Веднага му показвам титулната страница. Това е книга с френски приказки, нищо, което би могло да е забранено.

— Четете френски?

— И го говоря. Не толкова гладко като ваше величество, разбира се.

— Четете ли на други езици?

— Малко латински, и възнамерявам да уча още сега, когато имам повече време — казвам. — Сега, когато живея в двор, пълен с начетени хора.

Той се усмихва.

— Цял живот съм учил; боя се, че никога няма да ме настигнете, но е добре да научите достатъчно, за да ми четете.

— Поезията на ваше величество на английски е равна на която и да е, писана на латински — казва един от придворните въодушевено.

— Всяка поезия е по-добра на латински — възразява му Стивън Гардинър. — Английският е езикът на пазара. Латинският е езикът на Библията.

Хенри се усмихва и махва с тлъстата си ръка: големите пръстени заискряват, докато отхвърля довода.

— Ще напиша стихотворение за вас на латински, а вие ще го преведете — обещава ми. — Можете да отсъдите кой език е най-добър в думите на любов. Умът на една жена може да бъде най-голямото ѝ украшение. Вие ще ми покажете както красотата на лицето си, така и красотата на интелекта си.

Малките му очи се спускат бавно надолу от лицето ми към деколтето на роклята ми и се спират върху извивките на гърдите ми, притиснати към впития, стегнат корсет. Облизва присвитите си устни и пита херцога на Норфолк:

— Не е ли тя най-прекрасната жена в двора?

Старият човек се усмихва тънко, тъмните му очи ме преценяват, сякаш съм парче тлъсто месо.

— Тя наистина е най-прекрасният от множество разцъфнали цветове — казва той и се оглежда наоколо за дъщеря си, Мери.

Срещам настойчивия поглед на Нан и отбелязвам:

— Изглеждате малко уморен. Има ли нещо, което тревожи ваше величество?

Той поклаща глава, докато херцогът на Норфолк се привежда напред, за да чува по-добре.

— Нищо, което трябва да безпокои вас — кралят хваща ръката ми и ме притегля малко по-близо. — Вие сте добра християнка, нали, скъпа?

— Разбира се — казвам.

— Четете Библията, молите се на светците, и така нататък?

— Да, ваше величество, всеки ден.

— Тогава знаете, че дадох Библията на английски на моя народ, и че съм глава на църквата в Англия?

— Разбира се, ваше величество. Самата аз положих клетвата. Повиках всичките си слуги в замъка Снейп, до един, и ги накарах да се закълнат, че вие сте глава на църквата, а папата е просто епископът на Рим, и няма власт в Англия.

— Има някои, които биха искали английската църква да приеме лутеранството, да промени всичко. А има и такива, които мислят точно обратното и желаят да върнат всичко обратно към предишната вяра, да възстановят властта на папата. Вие какво мислите?

Напълно сигурна съм, че и в двата случая не искам да изказвам мнение.

— Мисля, че би трябвало да бъда напътствана от ваше величество.

Той се разсмива високо и затова всички трябва да се разсмеят с него. Пощипва ме под брадичката и казва:

— Много сте права. Като поданица и като любима. Знаете ли, смятам да публикувам мненията си по този въпрос, и да нарека това „Книгата на краля“, за да могат хората да узнаят какво мисля. Ще им кажа. Смятам да намеря среден път между Стивън Гардинър тук — който би искал всички ритуали и правомощията на църквата да бъдат възстановени отново — и моя приятел Томас Кранмър — който не е тук, — който би искал тя отново да бъде сведена единствено до Библията. Кранмър смята, че не бива да има никакви манастири, нито абатства, нито параклиси, в които да се четат молитви за душите на мъртвите, нито дори свещеници — само проповедници и Словото Божие.

— Но защо приятелят ви Томас Кранмър не е тук? — питам нервно. Едно е да обещаеш да спасиш някого, но съвсем друго — да се заемеш да го направиш. Не знам как се очаква да подтикна краля да прояви милост.

Малките очи на Хенри проблясват.

— Предполагам, че със страх очаква да научи дали ще бъде обвинен в ерес и държавна измяна — той се изкисква. — Предполагам, че се ослушва за тропота на войниците, които идват да го отведат в Тауър.

— Но нали е ваш приятел?

— Тогава ужасът му ще бъде смекчен от надежда за милост.

— Но ваше величество е толкова милостив — нали ще му простите? — подсказвам.

Гардинър пристъпва напред и леко вдига ръка, сякаш иска да ме накара да замълча.

— Работа на Бог е да прощава — заявява кралят. — Моята е да въздавам правосъдие.

Хенри не ми дава една седмица да осъзная огромната си радост. Разговаря с мен само два дни по-късно, в неделя следобед, след посещението в параклиса. Изненадана съм, че съчетава набожността с работата, но тъй като неговата воля е Божията воля, неделният ден може да бъде едновременно и свещен, и удовлетворяващ. Придворните се точат в процесия от параклиса към голямата зала за вечеря, а ярката слънчева светлина нахлува в големите прозорци, когато кралят кара всички да спрат и кимва, за да ме повика от средата на групата дами и да ми даде знак да застана начело. Кадифената му шапчица е смъкната ниско над оредяващата му коса, а поклащащите се перли, с които е обшита, сякаш ми намигат. Усмихва се, като че ли се радва, но очите му са безизразни като скъпоценните му камъни.

Поема ръката ми за поздрав и я пъхва под лакътя на собствената си тежка ръка.

— Имате ли готов отговор за мен, лейди Латимър?

— Да — казвам аз. Сега, когато вече няма как да се измъкна, откривам, че гласът ми е ясен, а ръката ми, притисната силно между издутината на огромния му корем и дебелата подплата на ръкава му, не трепери. Не съм момиче, което се страхува от неизвестното, аз съм жена; мога да се изправя пред страха, мога да вървя към него. — Помолих се за напътствия, и имам отговор — хвърлям поглед наоколо. — Да го изрека ли тук и сега?

Той кимва; не притежава чувство за лично пространство. Това е човек, който не остава сам нито за миг. Дори когато се напъва, измъчван от запек, на столчето в нужника, до него стоят мъже, готови да му подадат лен, за да се избърше, вода да се измие, ръка, за да я стисне, когато болката му идва в повече. Спи с паж в долния край на леглото; облекчава се до фаворитите си; когато повръща от преяждане, някой му държи легена. Разбира се, че не изпитва колебание да говори за женитбата си, докато всички се опитват да чуят — не рискува да бъде унизен: знае, че никой не може да му откаже.

— Знам, че съм благословена, избрана сред всички други жени — правя много нисък реверанс. — За мен ще е огромна чест да бъда ваша съпруга.

Той улавя ръката ми и я поднася към устните си. Никога не е имал никакви съмнения, но е доволен да ме чуе как описвам себе си като благословена.

— Ще седите до мен на вечеря — обещава. — А херолдът ще оповести новината.

Той тръгва, стиснал дланта ми под ръката си, и така въвеждаме всички през двойните врати в голямата зала. Лейди Мери върви от другата му страна. Не мога да я видя зад широката му гръд, а тя не се опитва да надзърне към мен. Представям си лицето ѝ, застинало и безизразно, и знам, че сигурно изглеждам по същия начин. Сигурно изглеждаме като две бледи сестри, въвеждани на вечеря от огромен баща.

Виждам високата маса с трона и с по един стол от двете му страни: сигурно началникът на слугите, които поднасят храната, е поръчал да поставят столовете. Дори той е знаел, че кралят ще настоява да чуе отговора ми, докато влизаме на вечеря, и че ще трябва да кажа „да“.

Тримата се изкачваме на подиума и заемаме местата си. Пищният балдахин от златен брокат покрива трона на краля, но спира точно преди стола ми. Едва когато стана кралица, ще се храня под балдахин от златен брокат. Поглеждам надолу из залата към стотиците хора, взиращи се в мен. Те се побутват и сочат, когато осъзнават, че аз ще бъда новата им кралица, фанфарите изсвирват пронизително и херолдът пристъпва напред.

Виждам старателно овладяното изражение на Едуард Сиймор, когато отбелязва появата на нова съпруга, която ще доведе собствени съветници, ново кралско семейство, нови кралски приятели, нови кралски служители. Сигурно се опитва да прецени доколко застрашавам положението му като шурей на краля, брат на кралицата, която почина трагично при раждане. Не виждам брат му, Томас, и не поглеждам да видя дали е тук и ме наблюдава. Взирам се невиждащо надолу из дългата зала и се надявам той да вечеря някъде другаде тази вечер. Не го търся с поглед. Не трябва да го търся никога повече, докато съм жива.

Моля се за напътствия, за сбъдването на Божията воля, не на моята; моля се собствените ми упорити желания да се подчинят на Неговата цел, а не на моята. Не знам къде може да се открие Бог — в старата църква на ритуалите и изображенията на светците, чудесата и поклоненията, или в новите ритуали с молитви на английски и четене на Библията, но трябва да Го намеря. Трябва да Го намеря, за да потуша страстта си, да обуздая собствените си стремежи. Ако се налага да застана пред олтара Му и чрез обетите си да се обрека на още един брак без любов, Той трябва да ме подкрепи. Не мога — зная, че не мога — да се омъжа за краля без Божията помощ. Не мога да се откажа от Томас, освен ако не вярвам, че го правя за велика кауза. Не мога да се откажа от първата си любов, от единствената си любов, от нежната си, изпълнена с копнеж, пламенна любов към него, към този неповторим, неустоим мъж, освен ако Божията любов не ме залее на нейно място.

Моля се като послушница, пламенно. Моля се, коленичила до архиепископ Кранмър, който се е върнал в двора, без срещу него да бъде изречена дори една дума, почти сякаш едно обвинение в ерес е просто стъпка в танц, напред, после назад, и после завъртане. Неразбираемо е за мен, но изглежда, че кралят е подлъгал членовете на съвета си да повдигнат обвинение срещу архиепископа, а после се е обърнал против тях и е наредил на архиепископа да разследва хората, повдигнали обвиненията. Така че сега приближените на Стивън Гардинър тръпнат от страх, а Томас Кранмър се завръща уверено в двора, сигурен в благоволението на краля, и коленичи до мен, с извърнато нагоре старо, набраздено от бръчки лице, докато аз се моля безмълвно, опитвайки се да прекова страстта си към Томас в любов към Бог. Но дори сега — каквато съм глупачка — дори насред най-пламенната молитва, вдигнала очи към разпятието, това, което виждам, е смуглото лице на Томас: със затворени очи, достигнал кулминацията на екзалтираното си състояние. Принудена съм да стисна здраво очи и да се помоля още малко.

Моля се, коленичила до лейди Мери, която отбелязва издигането ми с нищо повече от тиха похвала към мен и сдържани поздравления към баща си. Имало е твърде много мащехи между мъченичеството на майка ѝ и моето пристигане, за да негодува, че се стремя да се издигна до мястото на Катерина Арагонска, твърде много, за да ме поздрави с надежда. Последната мащеха се задържа по-малко от две години, онази преди това — шест месеца. Бих могла да се закълна, че докато коленичи до мен в безмълвна молитва, лейди Мери тайно си мисли, че ще ми трябва Божията помощ, за да се издигна до положението на майка ѝ, и Божията помощ, за да се задържа там. Начинът, по който свежда глава и се кръсти в края на молитвите си и ми хвърля кратък, съжалителен поглед, ми подсказва, че според нея Божията помощ няма да е достатъчна. Гледа ме така, сякаш съм жена, която върви в тъмнината, светейки си само с една малка свещ на фона на влажните сенки — а после свива леко рамене и се извръща.

Моля се като монахиня, постоянно, в определените часове, всеки час, коленичила измъчено в спалнята си, безмълвно в параклиса, или дори, в отчаянието си, когато остана сама за миг. В тъмните часове преди ранната лятна зора, трескава и безсънна, си мисля, че съм победила страстта си към Томас, но когато се събуждам сутринта, копнея болезнено за докосването му. Никога не се моля да дойде за мен. Знам, че не може. Знам, че не трябва. Но все пак всеки път, щом вратата на параклиса се отваря зад мен, сърцето ми подскача от вълнение, защото си мисля, че е той. Почти мога да го видя, застанал на светлия праг, почти мога да го чуя как казва: „Ела, Катрин, тръгни с мен!“ В такива моменти усуквам в ръце зърната на броеницата си и се моля Бог да ми изпрати някаква злополука, някаква ужасна катастрофа, за да отмени сватбения ми ден.

— Но какво би могло да бъде това, освен смъртта на краля? — пита настойчиво Нан.

Поглеждам я безизразно.

— Държавна измяна е да се мисли за това — припомня ми тя с нисък глас на фона на монотонните литургични песнопения откъм местата на хористите. — Държавна измяна е и да се споменава. Не можеш да се молиш за смъртта му, Катрин. Той те помоли да станеш негова съпруга и ти се съгласи. Предателско е от твоя страна както като поданица, така и като съпруга.

Навеждам глава, за да се защитя от укора ѝ, но тя е права. Сигурно е грях да се молиш за смъртта на друг човек, дори за тази на най-лошия си враг. Една армия, влизаща в битка, трябва да се моли за възможно най-малко смърт, дори докато войниците се подготвят да изпълнят дълга си. Подобно на тях, аз трябва да се подготвя да изпълня дълга си, излагайки се на риск. А освен това той не е най-лошият ми враг. Той е постоянно мил и снизходителен, казва ми, че е влюбен в мен, че ще бъда всичко за него. Той е моят крал, най-великият крал, когото Англия е имала някога. Някога, когато бях момиче, го сънувах, а майка ми разказваше за красивия млад крал и конете му и дрехите му от златен брокат, и дързостта му. Не мога да си пожелавам да се разболее. Би трябвало да се моля за здравето му, за щастието му, да се моля да има дълъг живот. Би трябвало да се моля за много години брачен живот с него, би трябвало да се моля да мога да го направя щастлив.

— Изглеждаш ужасно — казва Нан без заобикалки. — Не можеш ли да спиш?

— Не — през цялата нощ съм ставала да се моля да бъда пощадена.

— Трябва да спиш — заявява тя. — И да се храниш. Ти си най-красивата жена в двора, никоя дори не се доближава до теб по красота. Мери Хауард и Катрин Брандън са нищо в сравнение с теб. Бог те е дарил с огромна красота; не пропилявай този дар. И не си мисли, че ако изгубиш красивата си външност, той ще те изостави. Щом реши нещо, той никога не променя решението си, дори когато половин Англия е против него… — тя млъква рязко и се поправя с лек смях: — Освен ако, разбира се, внезапно не реши да го стори, тогава всичко се преобръща надолу с главата и той е твърдо решен да действа по обратния начин, и никой не може да го убеди в нещо друго.

— Но кога променя решението си? — питам я аз. — Защо?

— В миг — казва тя. — За толкова време, колкото е нужно за един удар на сърцето. Но никога не можеш да предвидиш момента.

Поклащам глава.

— Но как изобщо някой успява да се справи? С един непостоянен крал? С един капризен крал?

— Някои не успяват — казва тя кратко.

— Щом не мога да се моля да бъда пощадена, за какво мога да се моля? — питам. — За примирение?

Тя поклаща глава.

— Говорих със съпруга си. Той ми каза, че според него си изпратена от Бог.

Изведнъж се изкикотвам. Съпругът на Нан, Уилям Хърбърт, никога преди не се е интересувал особено от мен. Важността ми в света явно наистина нараства, ако сега той осъзнава, че съм небесна пратеница.

Но Нан не се смее.

— Наистина смята така. Ти дойде точно в момента, в който имаме нужда от благочестива кралица. Ти ще спасиш краля от завръщането към Рим. Кралят се вслушва в старите духовници. Те го предупреждават, че страната не само настоява за реформиране, а и започва да подкрепя лутеранството, че ще стане напълно еретична. Опитват се да го сплашат, за да се обърне отново към Рим, и го настройват срещу собствения му народ. Изнасят Библията от църквите на Англия, за да не могат хората да четат сами Словото Божие. Сега арестуваха половин дузина мъже в Уиндзор, сред тях и хормайстора, и ще ги изгорят в мочурищата под замъка. И то само за това, че са искали да четат Библия на английски!

— Нан, не мога да ги спася! Не съм изпратена от Бог да ги спася.

— Трябва да спасиш реформираната църква, да спасиш краля и да спасиш всички ни. Смятаме, че можеш да вършиш богоугодна работа. Реформистите искат да съветваш краля в уединените му мигове. Само ти можеш да го направиш. Трябва да се покажеш достойна да се справиш с това, Кат. Бог ще те направлява.

— Лесно ти е да го кажеш. Нима съпругът ти не разбира, че не знам за какво говорят хората? Не знам кой на коя страна е? Не съм подходящият човек за това, защото не знам нищо за тези неща и те не ме интересуват много.

— Бог те е избрал. И е съвсем лесно да разбереш. Дворът е разделен на два лагера, всеки в тях е убеден, че е прав и направляван от Бога. От едната страна са онези, които биха искали да убедят краля да се помири с Рим и да възстанови манастирите, абатствата и всички ритуали на папистката църква. Това са епископ Стивън Гардинър и мъжете, които работят с него: епископ Бонър, сър Ричард Рич, сър Томас Ризли, такива хора. Семейство Хауард са паписти и биха искали да възстановят папистката църква, ако могат, но винаги са готови да изпълнят повелята на краля, каквато и да е тя. После идваме ние, които бихме искали да видим как църквата продължава с реформите, да изоставим суеверието на римокатолическите ритуали, да четем Библията на английски, да се молим на английски, да провеждаме богослужения на английски, и никога повече да не вземаме дори петаче от някой беден човек, обещавайки изкупление на греха му, никога повече да не мамим някой клетник със статуя, която кърви по заповед, никога повече да не изпращаме някой беден човек на скъпо поклонение. Ние сме за истината в Божието Слово — нищо друго.

— Разбира се, ти смяташ, че си права — отбелязвам. — Винаги си мислела така. А кой се застъпва за вас?

— Никой. Това е проблемът. Има все повече и повече хора в страната, все повече и повече хора в двора, които мислят като нас. Почти цял Лондон. Но нямаме на своя страна нито една видна личност освен Томас Кранмър. Кралят не се вслушва в никой от нас. Затова трябва това да бъдеш ти.

— За да убедя краля да се придържа към реформираната църква?

— Само това. Нищо повече. Само да го убедиш да се придържа към реформите, които самият той започна. Брат ни Уилям също е сигурен в това. Това е най-великото дело, което може да бъде извършено, не само в Англия, но и в света. Това е огромен шанс за теб, Кат. Това е шансът ти да станеш велика жена, водач.

— Не го искам. Искам да бъда богата, спокойна, и да живея в безопасност. Като всяка жена с поне капка разум. Всичко останало е твърде много за мен. Не го разбирам.

— Твърде много е за теб, освен ако Бог не те подкрепи — казва тя. — Тогава ще възтържествуваш. Ще се моля за това. Всички се молим за това.

Кралят идва в покоите на лейди Мери и поздравява първо нея: така ще прави до сватбения ни ден, когато ще стана първата дама на кралството и ще получа собствени покои. Тогава той ще поздравява първо мен, а тя и всяка жена в кралството ще ме следват. Когато се сещам за дамите, които гледаха отвисоко скромната Катрин Пар, а сега ще трябва да се кланят доземи на кралица Катрин, съм принудена да прикрия самодоволството си. Той се настанява между нас двете на един стол, който изскърцва под тежестта му, докато двама лакеи го спускат в него. Донасят му столче за крака, а един паж се навежда и внимателно повдига тежкия крак върху него. Кралят изтрива болезнената гримаса от лицето си и се обръща към мен с усмивка.

— Сър Томас Сиймор ни напусна. Отказа да остане дори за ден, дори за венчавката. Каква мислите, че е причината?

Повдигам вежди в спокойна изненада:

— Не зная, ваше величество. Къде е отишъл?

— Не знаете ли? Не сте ли чули?

— Не, ваше величество.

— Е, замина да изпълни повелята ми — казва той. — Той е мой шурей и е на служба при мен. Прави точно каквото му заповядам, каквото и да му заповядам. Той е мое куче и мой роб — избухва във внезапен хриплив смях, и Едуард Сиймор, другият кралски шурей, също се разсмива високо, сякаш не би възразил да го описват като куче и роб.

— Негово величество повери на брат ми важна мисия — казва ми Едуард. Изглежда доволен, но всички придворни са лъжци. — Брат ми, Томас, замина като посланик при Мери, кралицата-регент на Фландрия.

— Ще сключим съюз — казва кралят. — Срещу Франция. И този път той ще е нерушим, и този път ще разгромим Франция и ще извоюваме обратно нашите английски земи и още, а, Сиймор?

— Брат ми ще осигури на вас и на Англия съюз, който ще трае вечно — обещава Едуард припряно. — Затова замина така набързо, за да се заеме с работата веднага.

Обръщам глава от единия към другия, като някоя от малките механични фигурки, които майсторите на часовници изработват. Тик-так: единият говори, после другият. Так-тик: обратното. Затова се сепвам, когато кралят се обръща към мен рязко, неочаквано, и пита:

— Ще ви липсва ли сър Томас? Ще ви бъде ли мъчно за него, лейди Латимър? Той е голям любимец на вас, дамите, нали?

Разгорещено се каня да отрека, но после съзирам клопката.

— Сигурна съм, че ще липсва на всички ни — казвам с безразличие. — Той е весела компания за по-младите. Радвам се, че остроумието му може да послужи добре на ваше величество, макар че не успя да въздейства на мен.

— Не харесвате ухажори с изтънчени обноски?

Той ме наблюдава изпитателно.

— Аз съм пряма жена от Севера — казвам. — Не ми допадат многото празни приказки.

— Очарователно! — заявява високо Едуард Сиймор, докато кралят се смее на провинциалния ми говор и щраква с пръсти да повика пажа, който сваля крака му от столчето, а после двамата го издърпват с усилие на крака и го подкрепят, когато залита. — Ще влезем на вечеря — заявява той. — Толкова съм гладен, че бих могъл да погълна цял вол! А вие трябва да се подкрепите, лейди Латимър. И вие ще трябва да изпълнявате службата си! Искам здрава съпруга!

Правя реверанс, когато минава с поклащаща се походка покрай мен, с отмалели крака, огъващи се под тежестта му, единият му прасец е издут от дебелата превръзка, увита около сълзящата рана. Изправям се и тръгвам редом с лейди Мери. Тя ми отправя хладна, пестелива усмивка и не казва нищо.

Трябва да си избера девиз. С Нан сме в спалнята ми, залостили вратата за всички, и сме се проснали на леглото ми; свещите догарят.

— Помниш ли всичките? — питам я любопитно.

— Разбира се, че помня. Виждах как издълбават инициалите на всяка от тях по всяка дървена греда и по всяка каменна розетка във всеки дворец. А после виждах как ги откъртват от камъка и дълбаят дървото, за да ги заличат и да поставят нови инициали. Бродирала съм всеки девиз на знамена за сватбите им. Виждала съм всеки герб, прясно изрисуван с боя. Виждала съм как гравират върху кралската баржа щитовете с гербовете им, а после ги обгарят, за да ги заличат. Разбира се, че помня всички до един. Защо да не ги помня? Присъствах на възцаряването на всяка една, присъствах и когато ги отвеждаха. Майка ни ме изпрати на служба при кралицата на Англия, Катерина Арагонска, и ме накара да обещая винаги да съм предана на кралицата. Никога не си беше представяла, че ще има шест кралици. Никога не беше и сънувала, че ти ще си една от тях. Попитай ме за девиза на която и да е. Зная ги всичките!

— Ан Болейн — казвам напосоки.

— „Най-щастливата“ — казва Нан с груб смях.

— Ан дьо Клев?

— „Бог ме изпрати да пазя доброто.“

— Катрин Хауард?

Нан прави гримаса, сякаш споменът е горчив.

— „Ничия друга воля, освен неговата“, бедната малка лъжкиня — казва тя.

— Катерина Арагонска?

Този го знаем и двете. Катерина беше обична приятелка на майка ми, мъченица на вярата си и на ужасните изневери на съпруга си.

— „Смирена и вярна“, Бог да я благослови. Никога друга жена не е била по-смирена и по-унижавана. Никога друга жена не е била по-предана.

— Какъв беше девизът на Джейн? — Джейн Сиймор винаги ще си остане любимата съпруга, каквото и да казвам или правя. Тя го дари със син и умря, преди да му е омръзнала. Сега той си спомня една съвършена жена, повече светица, отколкото съпруга, и дори успява да изстиска от очите си няколко горещи малки сълзи за нея. Но сестра ми, Нан, помни, че Джейн е умряла ужасена и сама, питайки за съпруга си, и никой нямал смелостта да ѝ каже, че е заминал.

— „Обречена да служи и да се покорява“ — казва Нан. — С вързани ръце и крака, ако трябва да бъдем честни.

— Обвързана? Кой я е вързал?

— Като куче, като робиня. Онези нейни братя му я продадоха, като пиле за клане с вързани криле и крака. Изкараха я на пазара, изложиха за я продан под носа на кралица Ан. Овързаха я и я натъпкаха, и я натикаха в горещите като пещ покои на кралицата, сигурни, че кралят ще поиска да я вкуси.

— Недей.

И двамата ми предишни съпрузи живееха далече от двора, далече от клюките на Лондон. Когато получавах някоя вест от Лондон, тя беше остаряла със седмици и идваше, оцветена с розовия отблясък на разстоянието, както бе разказана от пътуващите търговци, или в някоя рядка набързо надраскана бележка от Нан. Слуховете за кралските съпруги, които идваха и си отиваха през годините, бяха като вълшебни приказки, в които се разказваше за въображаеми същества: красивата млада блудница, дебелата германска херцогиня, майката-ангел, починала при раждане. Не притежавам дори частица от проницателния цинизъм на Нан по отношение на неговия двор, не знам и половината от това, което знае тя. Никой не знае всички тайни, които е чула. Дойдох в двора едва в последните месеци от живота на покойния ми съпруг Латимър, и срещнах стена от пълно мълчание, обкръжаваща всяко споменаване на последната кралица, и в никое от тези споменавания нямаше щастливи спомени за нея.

— По-добре е твоят девиз да бъде обещание за вярност и смирение — казва Нан. — Той те издига до високо положение. Трябва да обявиш публично, че си признателна, че ще му служиш.

— Не съм смирена по природа — казвам с лека усмивка.

— Трябва да бъдеш признателна.

— Искам нещо, свързано с милост и благоволение — съгласявам се.

Съзнанието, че такава е Божията воля, е единственото нещо, което ще ме направлява.

— Не, не можеш да кажеш нищо такова — предупреждава ме тя. — Трябва да е Бог в лицето на съпруга ти, Бог в лицето на краля.

— Искам Бог да ме напътства. Той трябва да ми помогне. Искам нещо от рода на „Всичко, което правя, е за Бог“.

— „Всичко, което правя, е за Него“? — предлага тя. — Тогава звучи, сякаш мислиш единствено за краля.

— Но това е лъжа — казвам безцеремонно. — Не искам да си служа с хитроумни думи, които да означават две неща едновременно, като придворна или лукав свещеник. Искам девизът ми да бъде нещо ясно и искрено.

— О, не бъди такава безцеремонна севернячка!

— Просто честна, Нан. Просто искам да е вярно.

— Какво ще кажеш за: „Полезна във всичко, което правя“? Не се уточнява полезна на кого — знаеш, че става дума за Бог и за реформираната религия, но не е нужно да го уточняваш.

— „Полезна във всичко, което правя“ — повтарям без особено въодушевление. — Не е много вдъхновяващо.

— „Най-щастливата“ беше мъртва след три години и половина — казва Нан рязко. — „Ничия друга воля освен неговата“ се срещаше тайно с любовника си. Това са девизи, а не предсказания.

Лейди Елизабет, дъщерята на Ан Болейн, е доведена от малкия си двор в Хатфийлд, за да се запознае с мен, новата ѝ мащеха — четвъртата за седем години, — и кралят решава, че тази среща ще бъде официална и публична, така че деветгодишното дете е принудено да влезе в огромната зала за аудиенции в Хамптън Корт, претъпкана със стотици хора: гърбът ѝ е сковано изправен, лицето ѝ — бяло като муселина в горната част на роклята ѝ. Изглежда като дете на актьор, родено да върви по сцена от преобърнати каруци, самотна в тълпата, само външна показност и никаква солидна опора. Страхът я загрозява, бедното малко създание, с коса с цвят на бакър, грубо прибрана назад под шапчицата, със стисната уста, с ококорени тъмни очи. Тя върви, както я е учила гувернантката ѝ, с вдървен гръб, със сковано вдигната глава. В мига, в който я виждам, изпитвам такова съжаление към нея, бедното малко момиче — майка ѝ, обезглавена по заповед на краля, преди тя да е навършила и три години, собствената ѝ безопасност вечно несигурна, когато за една нощ е паднала от положението си на кралска наследница до това на незаконна дъщеря на краля. Самото ѝ име беше сменено — от принцеса Елизабет на лейди Елизабет, и вече никой не ѝ правеше реверанс, когато ѝ поднасяше хляб и мляко.

Не виждам заплаха в това дребно момиченце. Вместо това виждам малко момиче, което никога не е познавало майка си, което дори не е било сигурно в името си, което рядко е виждало баща си, и което е било обичано само от слугите, които успяват да се задържат на служба благодарение на късмета си и работят за нищо, когато кралският ковчежник забрави да им плати.

Тя крие ужаса си зад скована официалност — притежава царствен блясък, който я обгръща като черупка, но съм сигурна, че отвътре нежното малко създание се присвива като стрида от Уитстейбъл, напръскана с лимонов сок. Прави нисък реверанс на баща си, а после се обръща и прави реверанс на мен. Говори ни на френски, изказвайки признателността си, че баща ѝ я допуска при себе си, и радостта си да поздрави новата си почитаема майка. Откривам, че я наблюдавам почти сякаш е бедно малко животинче от менажерията в Тауър, на което кралят нарежда да прави номера.

После виждам как Елизабет и лейди Мери си разменят бърз поглед и осъзнавам, че те наистина са сестри, и двете боящи се от баща си, напълно зависими от прищевките му, несигурни в положението си в света и инструктирани никога да не правят дори една погрешна стъпка по една изключително несигурна пътека. Лейди Мери е била принудена да прислужва на Елизабет, когато принцесата е била бебе, но това не е успяло да породи враждебност. Лейди Мери е обикнала своята полусестра и сега кима окуражително, докато гласчето треперливо изрича френските думи.

Надигам се от мястото си и слизам бързо от подиума. Улавям студените ръце на Елизабет и я целувам по челото.

— С радост ви приветствам с добре дошла в двора — казвам ѝ на английски, защото кой говори на чужд език с дъщеря си? — И много ще се радвам да бъда ваша майка и да се грижа за вас, Елизабет. Надявам се, че ще ме приемете наистина като майка, и че заедно ще бъдем семейство. Надявам се, че ще се научите да ме обичате и вярвам, че ще ви обичам като родна дъщеря.

Руменината нахлува в бледите ѝ бузи, чак нагоре до пясъчно русите ѝ вежди, тънките ѝ устни потрепват. Не знае думи, с които да приеме един истински акт на привързаност, макар че си е подготвила речи на френски.

Обръщам се към краля.

— Ваше величество, от всички съкровища, които ми подарихте, това — вашата дъщеря — ми доставя най-голяма наслада. — Хвърлям поглед към лейди Мери, която е побеляла като платно заради шока от внезапното ми неофициално държание. — Вече обичам лейди Мери — казвам. — А сега ще обикна и лейди Елизабет. Когато се срещна със сина ви, радостта ми ще бъде пълна.

Фаворитите, Антъни Дени и Едуард Сиймор, поглеждат от мен към краля, за да разберат дали съм забравила къде ми е мястото и съм го изложила — аз, неговата съпруга от неблагороден произход. Но кралят сияе. Изглежда, че този път иска съпруга, която се държи любящо към децата му, както е любяща и към него.

— Говорите с нея на английски — е единственото, което отбелязва, — но тя говори гладко френски и латински. Дъщеря ми е начетена като баща си.

— Говоря от сърце — казвам, и съм възнаградена от топлата му усмивка.