Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонЛятото на 1544 г.

Томас Кранмър е работил усърдно по литургията си; носи я на краля, молитва по молитва, и тримата я четем и препрочитаме. Ние с Кранмър разучаваме оригиналния латински, и го парафразираме на английски, и го четем отново на краля, който слуша, отмервайки ритъма с ръка по стола си, сякаш слуша музика. Понякога кима одобрително на архиепископа или на мен и казва: „Чуйте го! Истинско чудо е да чуваме Словото Божие на родния си език!“, а друг път се намръщва и казва: „Тази фраза е тромава, Катрин. Полепва по езика като стар хляб. Никой няма да я изрече гладко. Преправете я, как мислите?“ И аз вземам посочения ред и го изпробвам по един начин, а после по друг, за да зазвучи по-добре.

Той не споменава Указа за наследяването на престола, нито пък аз. Указът е представен пред камарите на Парламента и е превърнат в закон, без аз да отбележа пред съпруга си, че той предвижда възможността за моята смърт, макар да съм достатъчно млада да му бъда дъщеря, че предвижда възможност да бъда последвана от друга кралица, макар да не се е оплакал от мен. Гардинър отсъства от двора, Кранмър е наш чест събеседник, и кралят обича да работи с двама ни.

Явно той сериозно възнамерява този превод да бъде направен и предоставен на църквите. Понякога казва на Кранмър: „Да, но това трябва да се чува горе в галерията, където стоят бедните хора. Трябва да бъде ясно. Трябва да може да се чува дори когато някой стар свещеник мърмори под носа си.“

— Старите свещеници няма да го четат изобщо, освен ако не им го наложите със сила — предупреждава го Кранмър. — Има мнозина, които мислят, че това не може да бъде никаква меса, щом не е на латински.

— Ще правят каквото им наредя — отвръща кралят. — Това е Божието Слово на английски, и аз ще го дам на народа си, без значение какво искат старите свещеници и старите глупаци като Гардинър. А кралицата ще преведе старите молитви и ще напише някои нови.

— Наистина ли? — пита ме Кранмър с любезна усмивка.

— Обмислям го — казвам предпазливо. — Кралят има добрината да ме насърчава.

— Прав е — казва Кранмър с поклон. — Каква църква ще създадем с литургията на английски и молитви, написани от вярващите! От самата кралица на Англия!

Затоплянето на времето донася подобрение за крака на краля, от който е изтекла най-лошата гной и сега изпуска съвсем лек секрет, и това подобрява настроението му. Докато работи с мен и своя архиепископ, той сякаш си възвръща донякъде предишната си радост от умствения труд, и тя дори задълбочава обичта му към Бог. Обича да идваме при него, когато е сам преди вечеря, може би само с някой паж, който да му поднася сладкиши, или някого от писарите или служителите си. Сега е принуден да носи очила за четене, и не обича придворните да го виждат със стъклата със златни рамки, привързани за носа му. Срамува се от размазаното си и замъглено зрение и се бои, че ще ослепее, но се смее, когато един ден вземам тлъстото му лице в ръцете си и го целувам, и му казвам, че прилича на учена кукумявка и че е красив с очилата си и би трябвало да ги носи навсякъде.

Денем отивам в собствените си покои и мога да работя по литургията с дамите си. Следобедите при нас често се отбива Томас Кранмър, и тогава работим заедно. Текстът не е дълъг, разбира се, но е наситен. Имам чувството, че всяка дума трябва да натежи от святост. От началото до края да няма нито един излишен ред или нестроен звук.

През май архиепископът ми донася първия отпечатан екземпляр, покланя се и го полага в скута ми.

— Това ли е? — питам почти слисано, поставила пръст върху гладката кожена корица.

— Това е — отвръща той. — Моят и вашият труд, навярно най-великият труд, който някога ще извърша. Навярно най-големият дар, който някога ще можете да дадете на английския народ. Сега те могат да се молят на родния си език. Сега, когато говорят, могат да се уповават, че Бог ще ги чуе. Могат наистина да бъдат Божи народ.

Не мога да повдигна ръка от корицата; имам чувството, че докосвам Божията десница.

— Милорд, това е дело, което ще пребъде поколения наред.

— А вие изпълнихте своята роля в него — казва той великодушно. — Тук се долавя както мъжки глас, така и женски, и мъжете, и жените ще изричат тези молитви, може би дори ще коленичат редом едни до други, равни в Божиите очи.