Укротяването на кралицата

Дворецът Уайтхол, ЛондонПролетта на 1544 г.

Епископ Джордж Дей идва да ме намери в покоите ми, с навит на руло ръкопис в ръка.

— Моят писар завърши преписването — съобщава той триумфално. — Готово е. Преписано е на чисто.

Подава ми страниците. За момент просто ги държа, сякаш са новороденото ми бебе и аз искам да почувствам тежестта му. Никога не съм раждала, но предполагам, че изпитвам нещо като майчинска гордост. Това е нова радост за мен. Това е радостта от начетеността. В продължение на дълги мигове не разгъвам навитите страници; знам достатъчно добре какво представляват, чакала съм ги.

— Псалмите — прошепвам. — Псалмите на епископ Фишър.

— Точно както ги преведохте — потвърждава той. — Латинските псалми, пресъздадени на английски. Прекрасно се четат. Четат се така, сякаш първият псалмопевец е говорел на най-прекрасен английски. Както и е редно. Те са почит към Бог и чест за вас. Те са почит към Джон Фишър, Бог да приеме душата му. Поздравявам ви.

Бавно разгъвам страниците и започвам да ги чета. Чувството е, сякаш чета хорово изпълнение през времето: прастарият глас на първия автор на псалмите на иврит, преведен на гръцки, звучният глас на загиналия мъченически епископ, превел текста от гръцки на латински, а после следва моят глас, който звучи от английските редове. Прочитам един псалм:

— Не трябва ли да е „в безопасност“? — питам се.

Джордж Дей е достатъчно благоразумен и не отговаря. Чака.

— „Без вреда“ е тромаво — казвам. — „Защитен“ е твърде силно. Но „на безопасно“ има предимството да означава „защитен от опасност“ и „без възможност да предизвикаш опасност“. Може би звучи малко странно, но странността привлича внимание към думата. — Колебая се.

— Моят писар може да препише на чисто всички промени, които искате за отпечатването — предлага той.

— „Под крилете Му ще бъда на безопасно“ — прошепвам си. — Звучи като поезия. Носи смисъл, по-силен от думите, по-голям от простото значение на думите. Мисля, че е правилно. Не смятам, че би трябвало да го променям. И обичам начина, по който звучи — под крилете Му — почти мога да почувствам перата на огромните криле, а вие?

Джордж се усмихва. Не може. Но няма значение.

— Не искам да го променям — казвам. — Нито това, нито каквото и да е.

Вдигам поглед към Джордж Дей, който кима в такт с равномерния ритъм на думите.

— Чисто като църковно песнопение — казва. — Ясно като камбанен звън. Открито и искрено.

За него яснотата означава повече от поезията, така и трябва да бъде. Той иска англичаните — и англичанките — да разбират псалмите, които епископ Фишър обичаше. Аз искам да направя нещо повече. Искам да накарам тези стихове да звучат напевно, както са звучали някога в Светите Земи. Искам момчетата в Йоркшър и момичетата в Къмбърланд да чуят музиката на Йерусалим.

— Ще ги публикувам — потръпвам от собствената си дързост. Никоя друга жена досега не е публикувала текст на английски под собственото си име. Трудно ми е да повярвам, че мога да намеря този кураж: да се изправя, да заговоря открито, да обнародвам написаното. — Наистина ще го направя. Джордж — наистина ли мислите, че е редно да го сторя? Не ме съветвате да не го правя?

— Позволих си волността да ги покажа на Никълъс Ридли — отбелязва той, назовавайки изтъкнатия реформатор и приятел на Томас Кранмър. — Той беше дълбоко развълнуван. Каза, че това е също такъв прекрасен дар за вярващите християни в Англия, какъвто е и Библията, която вашият съпруг, кралят им даде. Каза, че тези псалми ще се пеят във всяка църква в Англия, където свещеникът иска хората да разбират както Божията мъдрост, така и красотата Му. Каза, че ако доведете двора и страната до ново разбиране, ще бъдете нова светица.

— Но не и мъченица — казвам, позволявайки си неубедителна шега. — Така че не може да стане известно, че аз съм преводачът. Моето име и имената на дамите ми, особено пък имената на лейди Мери и лейди Елизабет, не могат да се свързват с това. Дъщерите на краля изобщо не трябва да се споменават. Ще си създам много врагове в двора, ако хората узнаят, че според мен е редно псалмите да се четат на английски.

— Съгласен съм — казва той. — Папистите ще побързат да ви порицаят, а не можете да рискувате Стивън Гардинър да се настрои против вас. Така че тези псалми ще са познати единствено като псалмите на епископа. Не е нужно никой да знае, че вашите тълкувания и начетеност са допринесли за появата им на английски. Имам много дискретен печатар. Той знае, че ръкописът идва от мен, и че аз служа при вас в двора, но не съм му казал името на автора. Той има високо мнение за мен — трябва да отбележа, твърде високо мнение за мен, защото предполага, че може аз да съм направил този превод. Отрекох, но не толкова убедително, че той да потърси друг възможен автор. Мисля, че можем да го публикуваме и името ви да не се споменава. Само че…

— Само че какво?

— Мисля, че е жалко — казва той искрено. — Това са прекрасни преводи, направени със слуха на музикант, със сърцето на истински вярващ, и с езика на сериозен писател. Всеки — искам да кажа, всеки мъж — би бил горд да ги публикува под собственото си име. Би се хвалил с тях. Струва ми се нечестно, че трябва да отричате, че имате такава дарба. Бабата на краля събираше преводи и ги публикуваше.

На лицето ми се появява крива усмивка.

— Ах, Джордж — казвам. — Искате да ме подмамите със суета, но нито кралят, нито който и да е мъж в Англия иска да бъде поучаван от жена, дори тя да е кралица. А бабата на краля е била недосегаема за критики. Ще публикувам тези текстове така, както предлагате, и ще изпитам огромно щастие от съзнанието, че псалмите на епископа, преведени на английски от мен и моите дами, могат да сочат на мъжете и жените пътя към църквата на краля. Но това трябва да стане за прослава на епископа и прослава на краля. Мисля, че ще е по-добре за всички ни, ако се появят без името ми, открояващо се самохвално на корицата. Всички ще бъдем в по-голяма безопасност, ако не парадираме с вярванията си.

— Кралят ви обича. Със сигурност ще се гордее… — понечва да възрази Джордж, когато на вратата се потропва. Той незабавно скрива страниците, когато влиза Катрин Брандън, прави ми нисък реверанс, усмихва се на Джордж, и казва:

— Кралят пита за вас, ваше величество.

Изправям се на крака.

— Тук ли идва?

Тя поклаща глава, но не отговаря. Джордж мигновено разбира, че тя не иска да обяснява пред него. Събира листовете.

— Ще ги взема, както се уговорихме — казва, и аз кимвам, а той си тръгва.

— Състоянието на крака му се е влошило — казва Катрин тихо, веднага щом вратата се затваря зад изповедника ми. — Негова светлост съпругът ми ме предупреди, а после изпрати човек да ми каже, че кралят желае да ви види тази сутрин в личните си покои.

— Трябва ли да отида при него, без да ме видят? — питам. Между крилата, отделени за краля и кралицата в Уайтхол има свързващи стаи. Мога или да мина през голямата зала, и всички да забележат, че отивам да посетя съпруга си, или да мина през свързващата врата до неговото крило през общата ни галерия, придружавана само от една дама.

— Дискретно — тя кимва. — Не иска никой да узнае, че е на легло.

После тръгва пред мен. Катрин влиза и излиза в кралските дворци още от детинство. Тя е дъщеря на най-любимата придворна дама на Катерина Арагонска, Мария де Салинас, и съпруга на големия приятел на Хенри, Чарлс Брандън. Обучена е да се ориентира умело из дворците, избягвайки както погрешните завои, така и злонамерените придворни. Не за пръв път се чувствам като провинциално нищожество, мъкнеща се зад една от малцината избрани, родени и възпитани в този двор.

— Лекарите му с него ли са?

— Доктор Бътс и доктор Оуен, а аптекарят му приготвя лекарство за облекчаване на болката. Но този път е много зле. Струва ми се, че не съм го виждала по-зле.

— Ударил ли се е? Отворила ли се е раната?

Тя поклаща глава.

— Точно същото като винаги е — казва. — Раната трябва да се поддържа отворена, иначе отровата ще се качи в главата му и ще го убие, но често, когато разтварят раната с телове, или стриват в нея късчета злато, тя изглежда по-зле отпреди. Сега зарастваше и затова са я разтворили и отровата се процежда навън, както би трябвало, но този път се е зачервила много отвътре. Подула се е, и е гореща и подпухнала, а язвата в крака му сякаш става по-дълбока. Чарлс ми каза, че разяжда плътта и стига чак до костта. Причинява му ужасна болка, и нищо не я облекчава.

Не мога да не се тревожа. Когато изпитва болка, кралят е опасен като ранен глиган. Гневът му се възпламенява като възпалената му пулсираща рана.

Тя ме докосва леко по гърба, когато отстъпва встрани, за да ме пусне да мина първа през свързващите двойни врати.

— Вървете — казва много тихо. — Умеете да се справяте с него така, както никой друг.

Хенри е в личните си покои. Вдига поглед, когато тайната врата се отваря и аз влизам в стаята.

— Ах, благодаря на Бог, ето я и кралицата — казва. — Вие, останалите, можете да млъкнете, да се отдръпнете и да ме оставите да говоря насаме с нея.

Заобиколен е от мъже. Виждам Едуард Сиймор, пламнал и с гневно изражение, и епископ Гардинър, който изглежда самодоволен. Предполагам, че са се препирали, блъскали са се кой да застане пред краля, дори докато лекарите са поставяли дренаж в крака му, за да извлекат отровата, забивайки остра метална лъжица дълбоко в разранената плът. Нищо чудно, че съпругът ми е зачервен като розата на дома Ланкастър, очите му са стиснати, превърнали се в просълзени цепки на лицето му, разкривено в свирепа гримаса. Чарлс Брандън, съпругът на Катрин, се държи на благоразумно разстояние.

— Сигурен съм, че лично нейно величество кралицата ще се съгласи… — подема спокойно епископ Гардинър и аз виждам как Ризли кимва и идва малко по-близо, сякаш за да подкрепи някакъв довод.

— Кралицата няма да казва нищо — процежда Хенри. — Ще стои до мен и ще ми държи ръката и ще си държи устата затворена, както подобава на една добра съпруга. Няма да намеквате, че може да постъпи по друг начин. И всички ще излезете.

Чарлс Брандън моментално се покланя на краля, покланя се на мен с ръка на сърцето, кимва за довиждане на съпругата си и се изпарява далеч от мрачното присъствие на краля.

— Разбира се — казва Едуард Сиймор бързо. Поглежда ме. — Радвам се, че нейно величество е тук да ви донесе утеха и покой, негово величество не бива да бъде безпокоен в такъв момент. Особено когато нещата са съвсем наред в сегашното си състояние.

— Нищо няма да донесе покой на краля, докато положението на нещата не бъде окончателно поправено — казва епископ Гардинър, без да успее да се сдържи. — Как може негово величество да е спокоен, когато знае, че неговият Таен съвет е постоянно смущаван от нови хора, които идват и водят със себе си още по-нови? Когато се водят постоянни разследвания по обвинения в ерес, защото хората постоянно дават нови определения за ерес? Защото им се позволява да се препират и спорят невъздържано?

— Ще ги изведа — Томас Хауард успява да надприказва другите съветници, обръщайки се направо към краля, сякаш е единственият му приятел. — Бог знае, че никога не млъкват, дори когато им се нарежда да замълчат. Ще ви тормозят цяла вечност — отправя му вълча усмивка. — Би трябвало да ги обезглавите всичките до един.

Кралят се изсмива късо и кимва в знак на съгласие, така че Томас Хауард печели надмощие и извежда другите от стаята. Дори се обръща на прага и намигва приятелски на краля, сякаш за да го увери, че само един Хауард може да се справи с такива досадни опортюнисти. Когато вратата се затваря зад тях, настъпва внезапна тишина. Катрин Брандън прави реверанс на краля и отива да седне на пейката в прозоречната ниша, обърнала красивата си глава към градините. Антъни Дени се приближава небрежно и застава до нея. В стаята все още има половин дузина придворни, но те пазят тишина или разговарят тихо помежду си и играят на карти. По стандартите на претъпкания двор, ние сме сами.

— Скъпи съпруже, много ли ви боли? — питам го.

Той кимва.

— Не могат да направят нищо — казва гневно. — Не знаят нищо.

Доктор Бътс, който се съвещава разтревожено с аптекаря, вдига поглед, сякаш знае, че ще трябва да поеме вината.

— Същият проблем ли е? Старата рана? — питам предпазливо.

Кралят кимва.

— Казват, че може да се наложи да я обгорят — поглежда ме така, сякаш мога да го спася. — Моля се това да ми бъде спестено.

Ако обгорят раната, ще притиснат нажежено до червено желязо към нея, за да отстранят инфекцията. Това е истинска агония, по-ужасна, отколкото жигосването на престъпник с буквата „К“ като „крадец“. Това е безмилостна жестокост към невинен човек.

— Нима ще е необходимо? — питам настойчиво доктор Бътс.

Той поклаща глава: не знае.

— Ако можем да дренираме раната и да се постараем да не се затваря, тогава състоянието на краля може да се подобри отново — казва. — Преди винаги сме успявали да я прочистим без обгаряне. Не бих го предприел необмислено. Сърцето му… — гласът му заглъхва. Предполагам, че изпитва ужас при мисълта да причини такъв шок на едрото, отровено тяло на Хенри.

Вземам ръката на Хенри и усещам как хватката му се затяга.

— Не ме е страх от нищо — казва той предизвикателно.

— Зная — казвам успокоително. — Вие сте смел по природа.

— А това не е нещо породено от старост или лошо здраве. Не е болест.

— Рана от турнир, нали? Преди години?

— Да, да, така беше. Нараняване по време на развлечение. Рана на млад човек. Безразсъден, бях безразсъден. Безстрашен.

— И не се съмнявам, че след по-малко от месец отново ще яздите — все така дързък и безстрашен — казвам с усмивка.

Той ме притегля по-близо да себе си.

— Знаеш, че трябва да мога да яздя. Трябва да поведа войниците си към Франция. Трябва да се оправя. Трябва да се изправя на крака.

— Сигурна съм, че ще успеете — казвам, бързо изричайки непринудено лъжата. Изобщо не съм сигурна, че ще се оправи. Виждам, че от дренажа на раната ужасната гной капе в леген на пода, вонята ѝ е по-лоша, отколкото миризмата на мърша. Виждам голяма стъкленица, по чиито стени пълзят черни гладни пиявици. Виждам масата, осеяна със стъкленици и шишета, хавани и чукала, и как аптекарят отчаяно бърка отвари, виждам и разтревожените лица на двамата най-изтъкнати лекари в Англия. Грижила съм се за умиращ съпруг преди, и спалнята му изглеждаше така, но Бог е свидетел, че никога преди не съм помирисвала такава воня. Това са изпарения от мирис на гниеща плът, като в костница.

— Седни — нарежда ми кралят. — Седни до мен.

Преглъщам отвращението си, а един паж ми донася стол.

Кралят седи на големия си, допълнително подсилен стол, подпрял ранения си крак на ниско столче, увит в чаршафи в опит да възпре миризмата, в опит да скрие, че кралят на Англия бавно се разлага.

— Ще посоча наследниците си — казва той тихо. — Преди да замина за Франция.

Сега разбирам за какво са спорели съветниците. Изключително важно е да не проявявам никаква надежда, нито пък страх за лейди Мери и лейди Елизабет. Изключително важно е да не показвам собствения си интерес. Не се съмнявам, че придворните, които току-що излязоха от стаята, са се застъпвали за собствените си кандидати — Едуард Сиймор е напомнил на всички за първенството на своя племенник, принца, Томас Хауард се е застъпвал за наследственото право на лейди Елизабет, епископ Гардинър и Томас Ризли са настоявали за издигането на лейди Мери като наследница след Едуард.

Те не знаят колко умерена е тя във вярата си, колко се интересува от откритите и задълбочени дискусии. Не знаят, че тя е човек на познанието и че подготвяме нов превод на Евангелията. Не знаят, че лейди Елизабет вече е прочела всеки един от псалмите на епископ Фишър и дори е превела някои редове под мой надзор. Не си представят никоя от тези две млади жени като нещо друго освен бездеен фигурант, изгоден за техните поддръжници. Не си дават сметка, че всички ние сме жени със собствен ум. Епископ Гардинър смята, че ако лейди Мери някога се възкачи на престола, тя ще върне страната в лоното на Рим, щом той ѝ нареди. Томас Хауард вярва, че едно момиче от дома Хауард ще предостави на семейството му управлението на страната. Никой от тях не вярва, че имам сериозно влияние в двора. Не ме смятат за мислеща жена. И въпреки това може да стана регент, и тогава аз ще съм тази, която ще постанови дали страната ще слуша литургията на английски или на латински, и аз ще определям какво да казват свещениците в проповедите си.

— Милорд? Какво е желанието ви?

— Какво според теб ще бъде правилно? — пита ме той.

— Мисля, че няма нужда такъв силен и млад крал като вас изобщо да се безпокои — лаская го.

Той посочва към крака си.

— Аз съм половин човек — казва горчиво.

— Ще се оправите. Отново ще яздите. Вие сте здрав и силен като човек на половината на вашите години. Винаги се възстановявате. Имате тази ужасна рана и живеете с нея, надвивате я… Виждам как я побеждавате като враг, ден след ден.

Той е доволен.

— Те не мислят така — кимва раздразнено към вратата. — Мислят за смъртта ми.

— Те мислят само за себе си — казвам, осъждайки ги като цяло, за да запазя собственото си положение. — Какво искат?

— Искат преимуществото да бъде на страната на собствените им родственици — казва той кратко. — Или на техния кандидат. И всички до един се надяват да управляват кралството, управлявайки Едуард.

Бавно кимвам, сякаш неприкритата амбиция на придворните е печално разкритие за мен.

— А какво мислите вие, милорд? Нищо не е по-важно от това, което вие смятате за правилно.

Той се размърдва и трепва от болката. Навежда се малко по-близо и казва:

— Наблюдавам те.

Думите му отекват в главата ми като предупредителна камбана. Наблюдава ме. Какво е видял? Свитъкът с ръкописа, изпратен за преписване? Сутрините, посветени на учене с двете принцеси? Моя повтарящ се кошмар за затворени врати на върха на влажно стълбище? Еротичните ми блянове за Томас? Може ли да съм говорила насън? Възможно ли е да съм произнесла името му? Дали съм била такава глупачка, че да промълвя името на друг мъж, докато лежа до краля?

Преглъщам на сухо.

— Така ли, милорд?

Той кимва.

— Наблюдавам как отделяш време за лейди Елизабет, как винаги се държиш като добра приятелка с лейди Мери. Виждам как двете се радват на общуването помежду си, как въведе и двете в покоите си и как те разцъфват под грижите ти.

Кимвам, но не се осмелявам да проговоря. Все още не знам какво мисли.

— Виждал съм те със сина ми, Едуард. Казаха ми, че си разменяте бележки на латински, в които той казва, че е твой наставник.

— Това е шега — казвам, все още усмихната. — Нищо повече — по мрачното му изражение не мога да преценя дали е доволен от тази близост или ме подозира, че се възползвам от децата му, за да постигна собствените си цели, като придворните. Не зная какво да кажа.

— Ти превърна в едно семейство три деца на три много различни майки — казва той. Все още не мога да съм сигурна дали е хубаво или лошо, че съм го направила. — Ти взе сина на един ангел, дъщерята на една блудница и дъщерята на една испанска принцеса, и ги събра заедно.

— Те всички са деца на един велик баща — напомням му със слаб глас.

Ръката му се изстрелва, сякаш отпъжда муха, и улавя китката ми толкова бързо, че не успявам да се отдръпна.

— Сигурна ли си? — пита. — Сигурна ли си за Елизабет?

Почти мога да помириша страха си над вонята на раната. Помислям си за майка ѝ, Ан Болейн, обляна от пот по време на турнира за майския празник, знаейки, че я грози опасност, но не и каква форма ще приеме.

— Сигурна?

— Не мислиш ли, че са ми сложили рога? — настоява той. — Не мислиш ли, че тя е дете на друг мъж? Отричаш ли вината на майка ѝ? Наредих да обезглавят майка ѝ за тази вина.

Тя му е одрала кожата. Косата ѝ с цвят на бакър, бялата ѝ кожа, упоритата ѝ, малка, нацупена уста. Но ако отрека вината на майка ѝ, го обвинявам, че е убиец на съпругата си, ревнив глупак, изпратил на смърт невинна жена, позовавайки се на клюките на стари акушерки.

— Каквото и да е сторила Ан Болейн в по-късни години, вярвам, че Елизабет е ваша — казвам предпазливо. — Тя е ваше малко копие. Тя е Тюдор от глава до пети.

Той кимва, жадуващ успокоение.

— Каквато и да е майка ѝ, никой не може да отрече кой е баща ѝ — продължавам.

— Виждаш мен в нея?

— Достатъчна е дори само обичта ѝ към познанието — казвам, отричайки силната интелигентност на Ан Болейн и предаността ѝ на реформата, за да подсигуря безопасността на дъщеря ѝ. — Любовта ѝ към книгите и езиците — всичко това е от вас.

— И казваш това, ти, която виждаш децата ми изцяло, както никой друг досега не ги е виждал?

— Почитаеми съпруже, събрах ги заедно, понеже смятах, че такова ще бъде вашето желание.

— Наистина е такова — казва той накрая. Стомахът му се бунтува — чувам го как къркори, а после той се оригва шумно. — Наистина е такова.

Лъхва ме киселият му дъх.

— Радвам се, че съм постъпила правилно от любов към вас и от любов към децата ви — казвам предпазливо. — Исках цялата страна да види прекрасното кралско семейство, което създадохте.

Той кимва.

— Ще върна на момичетата мястото, което им се полага — обявява. — Ще обявя и двете за принцеси. Мери ще наследи принц Едуард на престола, ако го надживее и той няма наследник — да не дава Господ. След нея идва Елизабет, а след нея — моята племенница, лейди Маргарет Дъглас и шотландските роднини на сестра ми.

Против Божията воля и против традицията е кралят да посочва кой да го наследи. Бог е този, който избира кралете, точно както избра този — който беше втори син, прибирайки при Себе си всички други наследници. Бог призовава един крал на престола, Бог създава реда на раждането и оцеляването на своите избраници. Но след като кралят ръководи църквата в Англия и владее трона в Англия, кой ще го възпре да посочи наследниците си? Със сигурност не и онези мъже, които изхвърли от стаята, задето му възразиха. Със сигурност не и аз.

— Принц Едуард ще бъде крал — искам да се уверя. — А все още неродените му деца ще го наследят.

— Бог да ги благослови — казва той замаяно. Замълчава за миг. — Винаги съм се боял за него — продължава много тихо. — Майката на това дете беше истинска светица, знаеш ли.

— Зная — казвам. Пак Джейн — Бог да я прости.

— Мисля постоянно за нея. Мисля за сладкия ѝ характер и безвременната ѝ смърт. Тя умря, за да ме дари с наследник; умря, докато ми служеше.

Кимвам, сякаш съм трогната от мисълта за саможертвата ѝ.

— Когато съм болен, когато се боя, че може никога да не оздравея, си мисля, че поне ще бъда с нея.

— Не го казвайте — промърморвам, и съм искрена.

— А хората говорят ужасни неща. Разправят, че има проклятие, говорят за проклятие, говорят такива неща — проклятие над момчетата на Тюдорите, проклятие над нашия род.

— Никога не съм чувала подобно нещо — казвам упорито. Разбира се, че съм чувала. Бунтовниците на Север бяха убедени, че родът на Тюдорите ще погине заради греховете си срещу църквата и срещу Плантагенетите. Наричаха го Кърта — звяр, подкопаващ собственото си кралство.

— Не си ли? — пита той с надежда.

Поклащам глава. Всички казваха, че Тюдорите са прокълнати заради погубването на принцовете на Йорк в Тауър. Как е възможно един убиец на принцове да е благословен? Но ако кралят е смятал така, как е могъл да се осмели да планира бъдеще, той, който уби наследниците на Плантагенетите: лейди Маргарет Поул, и невинните ѝ син и внук? Той, който обезглави две свои съпруги само заради подозренията си?

— Не съм чувала нищо такова.

— Хубаво. Хубаво. Но затова го пазя толкова. Браня го от убийци, от болести, от злощастие. Пазя го като единственото си съкровище.

— Аз също ще го пазя — обещавам.

— Така че ще се уповаваме на Бог да пази Едуард, ще се молим той да се сдобие със силни синове, а междувременно ще прокарам указ в Парламента, за да посоча момичетата като негови наследници.

Англия никога не е имала властваща кралица, но няма да изтъкна и това. Не зная как да повдигна въпроса кой ще бъде лорд протектор, докато Едуард навърши пълнолетие. Това означава да намекна, че кралят може да умре в рамките на следващите единайсет години, а той няма да иска да чуе това.

Усмихвам се.

— Това е великодушно от ваша страна, милорд. Момичетата ще се радват да узнаят, че се ползват с вашето благоволение. Това ще означава за тях много повече от факта, че са включени в списъка на наследниците. Единственото, което искат вашите момичета, е да знаят, че баща им ги обича и признава. Те са благословени с такъв баща.

— Знам — казва той. — Показахте ми това. Бях изненадан.

— Изненадан ли? — повтарям.

Той изглежда смутен. За миг това го прави трогателно уязвим — един слаб баща, а не прокълнат тиранин.

— Винаги съм бил принуден да мисля за тях като наследници или узурпатори — казва, мъчейки се да намери думи. — Разбираш ли? Винаги е трябвало да мисля дали ги приемам като мои дъщери или ги отхвърлям. Трябваше да мисля за майките им, за ужасните ми войни с майките им, без да мисля за самите тях. Трябваше да ги подозирам, сякаш са ми врагове. Никога преди не се е случвало да бъдат при мен в двора, всички заедно, с брат си, и да гледам на тях, и на тримата, просто като на мои деца. Да ги виждам просто като тях самите.

Неимоверно, нелепо съм трогната.

— Трябва да се гордеете с всяко от тези деца — казвам му. — Можете да обичате всеки от тях като свое дете.

— Ти ми показа това — казва той. — Защото се отнасяш с Едуард като с малко момче, а с Елизабет — като с малко момиче, а с Мери — като с млада жена. Виждам ги през твоите очи. Виждам момичетата, без да мисля за отровните им майки, почти за пръв път.

Той взема ръката ми и я целува.

— Благодаря ти за това — казва много тихо. — Наистина ти благодаря, Катрин.

— Скъпи мой — откъсва се непринудено от устните ми.

— Обичам те — казва той.

А аз отговарям непринудено, без да мисля:

— И аз те обичам.

За миг седим хванати за ръце, сплотени в нежността, а после виждам как очите му се присвиват, когато пулсираща болка сграбчва цялото му тяло. Той стиска зъби, твърдо решен да не извика.

— Да ви оставя ли да си починете сега? — питам.

Той кимва. Антъни Дени моментално се изправя на крака, за да ме изведе от стаята, и в начина, по който хвърля поглед към краля без никакво любопитство, виждам, че е знаел всичко това, преди то да ми бъде обяснено. Дени е довереник и приятел на краля, един от най-приближените в кръга му. Сдържаната му увереност ми напомня да не забравям, че точно както намеквам, че семейство Хауард, Ризли и Гардинър са глупаци, служещи само на собствените си интереси, има и други хора, близки до краля, които биха могли да постъпят точно по същия начин с мен. И че Дени е един от няколко мъже, натрупали състояние, служейки при краля; които могат да разговарят с краля в най-интимните му моменти, и му шепнат насаме, точно както аз.

Позволявам си удоволствието да съобщя на дъщерите на краля, че отново ще бъдат принцеси. Разговарям с тях поотделно. Давам си сметка, че това ги превръща отново в съперници, и че те могат да наследят трона единствено при смъртта на брат си, че Елизабет може да го наследи единствено чрез не особено вероятното съчетание от смъртта на по-малкия си брат и на по-голямата си сестра.

Намирам я, заета с учение, в личните ми покои с братовчедка ѝ, малката лейди Джейн Грей и Ричард Кокс, техният възпитател, и я викам настрана да ѝ съобщя, че това е знак за благосклонността на баща ѝ. Разбира се, тя моментално се въодушевява от идеята за наследството си.

— Мислите ли, че една жена може да управлява кралство? — пита ме тя. — Самата дума предполага, че не може. Не се казва „краличество“, нали?

Остроумието на десетгодишното момиче ме кара да се усмихна.

— Ако някога бъдете призована да управлявате това кралство или което и да е друго, вие ще проявите куража на мъж и ума на мъж. Ще се наречете владетел — уверявам я. — Ще научите това, което всяка умна жена трябва да научи: как да усвоите силата и куража на мъж и въпреки това да знаете, че сте жена. Образованието ви може да бъде образование на принц, умът ви може да е умът на крал, можете да имате тялото на слаба и крехка жена и смелостта на крал.

— Кога ще стане това? Кога ще получа обратно титлата си?

— Трябва да се получи одобрение от Парламента — предупреждавам я.

Тя кимва.

— Съобщихте ли на лейди Мери?

Какъв Тюдор е тя, това малко момиче; това са въпроси на държавник: кога ще е официално? И на коя дъщеря е съобщено най-напред?

— Ще ѝ съобщя сега — казвам. — Чакайте тук.

Лейди Мери е в приемната ми: бродира част от олтарна покривка, която изработваме заедно. Оставила е изработването на скучното синьо небе на една от дамите, а самата тя работи върху по-интересните цветя, които ще образуват бордюра. Всички се надигат и правят реверанс, когато влизам от личните покои, и аз им давам знак, че могат да седнат и да продължат с работата си. Джоан, съпругата на Антъни Дени, чете от ръкописа на нашия превод на псалмите на Фишър, а аз правя знак на лейди Мери да дойде в нишата на еркерния прозорец, за да можем да разговаряме необезпокоявани. Сядаме на пейката в прозоречната ниша, коленете ни се докосват, сериозният ѝ поглед е прикован върху лицето ми.

— Имам много добри новини за вас — казвам. — Ще ги научите от Тайния съвет, но исках да ви го кажа преди официалното обявяване. Кралят реши да посочи реда на наследяване, и вие ще бъдете наречена принцеса Мери и ще наследите трона след Едуард.

Тя свежда поглед, забулвайки тъмните си очи с ресниците си, и виждам как устните ѝ се движат в благодарствена молитва. Само поруменялото ѝ лице ми подсказва, че е дълбоко развълнувана. Но не заради шанса да се възкачи на трона. Тя не притежава амбицията на Елизабет.

— Значи, най-накрая приема, че майка ми е била целомъдрена — казва тя. — Оттегля твърдението си, че не са били женени пред Бог. Майка ми е била вдовица на брат му, а после истинска негова съпруга.

Слагам ръка на коляното ѝ, за да я накарам да замълчи.

— Той не каза нито дума за това, нито аз го казвам, нито пък вие би трябвало да го казвате. Той ви признава за принцеса, признава за принцеса и Елизабет. Елизабет е след вас в реда на наследяването, а след нея са лейди Маргарет Дъглас и нейният род. Той не спомена стария проблем около брака с майка ви и това, че я е напуснал.

Тя само за миг отваря уста да възрази, а после кимва. Всеки, притежаващ поне малко интелигентност, може да види, че ако кралят признава дъщерите си за законнородени, тогава, логично, трябва да приеме и браковете с майките им за валидни. Но — както си дава сметка тази високоинтелигентна дъщеря, — това не е човек, който разсъждава логично. Това е крал, който може да се разпорежда с реалността. Кралят е постановил, че те отново са принцеси, точно както някога заяви, че и двете са незаконородени, просто по силата на един каприз, без основателна причина.

— Тогава той ще ми уреди брак — казва тя. — А също и на Елизабет. Ако сме принцеси, тогава можем да се омъжим за крале.

— Можете — казвам усмихнато. — Не се бях сетила за това. Това ще бъде следващата стъпка. Но не съм сигурна, че ще ми е лесно да се лиша от която и да е от вас двете.

Тя слага ръка върху моята и казва:

— Не искам да ви напускам. Но е време да се омъжа. Имам нужда от собствен двор и искам да имам собствено дете, което да обичам.

Седим, хванати за ръце, с преплетени пръсти, за миг.

— Принцесо Мери — казвам, изпробвайки новата ѝ титла. — Не мога да ви опиша колко се радвам, че отново получихте онова, което ви се полага по право, и че мога да ви наричам и гласно така, както винаги съм ви наричала в сърцето си. Майка ми никога не говореше за вас по друг начин освен като за принцеса, и никога не мислеше за майка ви другояче, освен като за велика кралица.

Тя примигва, за да прогони сълзите от тъмните си очи.

— Майка ми щеше да се радва да доживее този ден — казва печално.

— Щеше — казвам. — Но наследството, оставено ви от нея, е вашият произход и вашето възпитание. Никой не може да ви отнеме някое от тези неща, а тя ви е дала и двете.

Един испански херцог, дон Манрикес де Лара, ще посети двора, въпреки че кралят още не е добре.

— Ще трябва ти да го забавляваш — казва Хенри. — Аз не мога.

Малко съм стресната.

— Какво трябва да правя?

— Той ще влезе да се срещне с мен, ще го приема в личния си кабинет, но не мога да издържа повече от миг-два. Ясно ли е?

Кимвам. Хенри говори с тон на сдържана ярост. Знам, че е раздразнен от болката и огорчен от безсилието си. В такова настроение може да се нахвърли срещу всеки. Хвърлям поглед из стаята: пажовете стоят, опрели гърбове в стената, шутът седи тихо до краля. Двамата писари са се привели над някакви документи, сякаш не смеят да вдигнат очи.

— Той може да вечеря с брат ти и с Хенри Хауард. Те са представители на цвета на двора, красивите млади мъже. Би трябвало да му е достатъчно. Съгласна ли си?

— Да, милорд — казвам. Хенри Хауард е най-големият син на херцога на Норфолк, високопоставен по рождение, и никога не е сторил нищо, за да заслужи това положение. Той е горд, суетен, надут, самопровъзгласил се за златен младеж. Но ще бъде неоценим тук, където ще имаме нужда от някой красив, млад и горд като наперен паун.

— После испанският херцог може да отиде в покоите ти и можете да слушате музика и да танцувате, и да вечеряте, и да се забавлявате както пожелаете. Можеш ли да направиш това?

— Да, мога.

Антъни Дени вдига поглед от мястото си зад една маса до прозореца, където преписва заповедите на краля, за да бъдат изпратени на различните съветници и ръководители на домакинството. Извръщам поглед, за да не виждам съчувствието в изражението му.

— Принцеса Мери ще бъде с теб; тя говори испански, а те я обичат заради майка ѝ. Испанският посланик, онзи стар лисугер Шапюи, ще доведе херцога и ще се погрижи всичко да мине гладко. Не е нужно да се притесняваш за испанския. Можеш да разговаряш с тях на френски и английски.

— Мога.

— Той не бива да си шепне с нея. От теб се иска да проявиш към него всяка възможна любезност, но не трябва да извеждаш на преден план принцесата.

Кимвам.

— Трябва да се облечеш много изискано и да се държиш много царствено. Сложи си короната. Говори авторитетно. Ако не знаеш нещо, не казвай нищо. Няма нищо нередно в това една жена да си мълчи. Трябва да ги впечатлиш. Постарай се да го направиш.

— Сигурна съм, че можем да им покажем, че английският двор е по-елегантен и начетен от всеки двор в Европа — казвам спокойно.

Най-сетне кралят ме поглежда и измъчената бразда между пясъчно русите му вежди се стапя, а аз виждам да проблясва някогашната му очарователна усмивка.

— С най-прекрасната кралица — казва той, с внезапна топлота. — Независимо от това какъв грохнал, злонравен стар боен кон имаш за съпруг.

Отивам до него и вземам ръката му.

— Не, не толкова стар — казвам меко. — И не толкова грохнал. Да дойда ли да ви покажа роклята си, преди да вляза при посланика? Ще искате ли да ме видите в цялото великолепие, което дължа на вас?

— Да, ела при мен. И се постарай да си изцяло покрита с диаманти.

Разсмивам се и Дени, виждайки, че благодарение на чара си съм възвърнала доброто настроение на краля, вдига поглед и се усмихва на двама ни.

— Искам да ги слисаш с богатството ми — казва Хенри. Сега се усмихва, но говори напълно сериозно. — Всяка твоя постъпка, всяка верижка, която носиш, ще бъдат забелязани и за тях ще бъде съобщено в Испания. Искам да знаят, че богатствата ни надминават всичко, което могат да си представят, че сме почти достатъчно богати, за да тръгнем на война срещу Франция, достатъчно богати да подчиним Шотландия на волята си.

— А наистина ли е така? — питам толкова тихо, че дори Дени на масата, приведен над дращещото си перо, да не може да ме чуе.

— Не — казва Хенри. — Но трябва да бъдем като актьори в поетична драма, като трубадури. Трябва да имаме бляскави дрипи. Царуването и воюването са преди всичко показност.

Разигравам зрелищно представяне. „Кралицата-сврака“, отбелязва Нан, докато карам да трупат верижка след верижка на кръста ми и да слагат диаманти и рубини по пръстите и на шията ми.

— Не съм ли твърде накичена? — питам, като поглеждам в огледалото и се усмихвам на ужасеното ѝ лице.

— Говори английски! — нарежда ми тя. — Не на грубия си провинциален език! Не, не е прекалено. Не и ако ти е казал да не пестиш накитите. Той ще иска съюз с Испания, за да може да тръгне на война срещу Франция. Твоята задача е да създадеш впечатление, че Англия може да си позволи война с Франция. Само на пръстите си носиш заплащането на цяла армия.

Тя отстъпва назад и ме оглежда от глава до пети.

— Прекрасна — казва. — Най-прекрасната от всички кралици.

Заварената ми дъщеря Маргарет Латимър идва към мен с малката кутия в ръце.

— Короната — изрича със страхопочитание.

Насилвам се да остана невъзмутима, докато Нан я отваря, изважда короната на Болейн, и се обръща към мен. Изправям се, за да поема тежестта ѝ, и се поглеждам в огледалото. Огледалото от ковано сребро ми показва сивоока красавица с коса с цвят на бронз и източена шия, окичена с рубини, с диаманти на ушите и с тази грозна, тежка, искряща малка корона, която я прави да изглежда още по-висока. Казвам си, че изглеждам като призрачна кралица, кралица в мрак, кралица на върха на тъмна кула. Бих мота да съм всяка от предшественичките си, фаворизирана като всяка от тях, обречена като всички тях.

— Можеш да си сложиш златистата шапчица — предлага Нан.

Ставам, с изправена глава.

— Разбира се, че ще нося короната — заявявам. — Аз съм кралица. Във всеки случай съм днешната кралица.

Нося я цяла вечер. Свалям я едва когато омаяният херцог ни моли да танцуваме, и тогава Нан ми донася шапчицата. Вечерта е успешна, всичко минава точно както нареди кралят. Младите мъже са очарователни, шумни и весели; дамите са сдържани и прекрасни. Лейди Мери разговаря на испански с херцога и с посланика си, но е английска принцеса от глава до пети, а аз съм се приближила с още една стъпка до образа на съпругата, от която се нуждае кралят — съпруга, която може да го замества, която може да управлява.

Кралят настоява да преместя леглото си, за да съм по-близо до него, когато не може да спи от болка нощем, и слугите ми прехвърлят красивото ми легло с четирите големи колони и украсения с бродерия балдахин в една стая за почивка точно до спалнята на самия крал. Пренасят също масата и стола ми, и молитвения ми стол. С безмълвен жест нареждам книгите ми, кутията ми с принадлежности за писане и ръкописите, проучванията и преводът ми на псалмите на Фишър да останат в покоите на кралицата. Макар да не чета нищо освен онова, което е одобрено от краля и неговия Таен съвет, действително не искам да привличам внимание към нарастващата си библиотека от книги по теология или да позволя всички да узнаят, че ме интересуват главно поученията на ранната църква и призивът за реформа на неправдите от последните години. Това ми се струва най-важното, което един човек на познанието би трябвало да изучава в наше време; това е централният въпрос на нашето време. Всички изтъкнати мъже обсъждат и разучават въпроса как църквата се е отклонила от ранната си простота и благочестие, всички дискусии и писания са свързани с намирането на верния път, истинския път към Христа, независимо дали в лоното на Църквата на Рим или успоредно с нея. Те превеждат документи, които ни разказват как е била организирана най-ранната църква и постоянно намират исторически хроники и свещени писания, които сочат как може да се води благочестив живот на този свят, и които показват как земната власт трябва да стои редом с църквата. Вярвах, че кралят е напълно прав да прехвърли към себе си управлението на църквата в Англия. Нима не е правилно един крал да управлява земите си, включително сградите на църквите и всичко останало. Не може да има един закон за хората и друг за духовенството. Сигурно е, че църквата трябва да управлява в областта на духа, на свещените Божии дела; кралят трябва да властва над земните неща. Кой би могъл да оспори това?

— Мнозина — обяснява Катрин Брандън, най-голямата привърженица на реформата сред моите дами. — А кралят се вслушва в мнозина от тях. Те отново набират сила. Срещаха препятствия, когато кралят беше на страната на архиепископ Кранмър, но Стивън Гардинър си възвърна благоволението на краля и влиянието му нараства непрекъснато. Връщането на титлата на принцеса Мери ще се хареса на Рим, а ние предлагаме приятелство на Испания, като оказваме почит на посланика им. Мнозина от съветниците на краля са подкупени от Рим, за да се опитат да го убедят да върне на Рим върховенството над английската църква, да се върнем обратно там, където бяхме преди, — да му казват, че така ще бъдем в съгласие с всички други велики страни. А освен това, в градовете и селата има хиляди хора, които не разбират нищо от всичко това, а просто искат да видят възстановени параклисите край пътя, да се върнат иконите и статуите обратно в църквите. Бедните глупци, те не разбират нищо и не искат да им се налага да мислят самостоятелно. Искат монасите и монахините да се върнат, за да се грижат за тях и да им казват какво да мислят.

— Е, аз не искам никой да знае какво мисля — казвам без заобикалки. — Така че дръжте книгите ми в покоите ми и заключени в сандъка, Катерина, и пазете ключа.

Тя се усмихва и ми показва ключа на верижката на колана ѝ.

— Не всички сме толкова безгрижни като вас — казвам, когато тя подсвирва на малкото си куче, кръстено на епископа.

— Кутрето Гардинър е глупчо, който идва, като му свирна, и сяда по команда — казва тя.

— Е, недейте да го викате или да го командвате по име в покоите ми — казвам. — Не ми трябват врагове, със сигурност не и Стивън Гардинър. Кралят вече го фаворизира. Ще трябва да смените името на кучето си, ако негова милост епископът продължи да се издига.

— Боя се, че е неудържим — казва тя искрено. — Той и привържениците на традицията вземат надмощие над нас. Научих, че Томас Ризли не се задоволява с постовете на кралски секретар и пазител на тайния печат, а ще бъде и лорд-канцлер.

— Съпругът ви ли ви каза?

Тя кимва.

— Каза, че Ризли е най-амбициозният човек в покоите на краля от Кромуел насам. Каза, че е опасен човек — точно като Кромуел.

— Чарлс не дава ли съвети на краля в полза на реформата?

Тя ми се усмихва.

— Не и той! Няма как да останеш фаворит в продължение на трийсет години, като казваш на краля каквото мислиш.

— В такъв случай, защо съпругът ви не се опитва да ви удържи — питам любопитно, — когато кръщавате шпаньола си на името на един епископ, за да го подразните?

Тя се разсмива:

— Защото няма как да надживееш четири съпруги, като се опитваш да ги обуздаеш! — казва весело. — Аз съм му четвъртата и той ме оставя да мисля каквото искам, и да правя каквото искам, стига това да не му пречи.

— Знае, че четете и размишлявате? Допуска го?

— Защо не? — тя задава най-предизвикателните въпроси, които може да зададе една жена. — Защо да не чета? Защо да не мисля? Защо да не говоря?

Кралят не може да спи от болки в дългите, тъмни нощи на пролетта. Чувства се много потиснат, когато се събужда дълго преди зазоряване. Поръчала съм красив часовник, за да ми помага да следя часовете, и гледам как стрелката за минутите се движи тихо по месинговия циферблат в потрепващата светлина на малка свещ, която оставям до него на масата. Когато кралят се събужда, неспокоен и сърдит, към пет сутринта, ставам и запалвам всички свещи, разпалвам огъня, и често изпращам някой паж за ейл и сладкиши от кухнята. После кралят обича да седя до него и да му чета, докато свещите се топят и бавно, толкова ужасно бавно, светлината се появява в прозореца, първо като по-сив мрак, после като тъмносив, и после, чак накрая, сякаш след часове, вече мога да видя дневната светлина и да кажа на краля: „Утрото настъпва“.

Изпитвам нежност към него, докато понася дългите мъчителни нощи. Не съжалявам, че се събуждам и седя с него, макар да зная, че ще съм уморена, когато зората най-сетне се появи. Тогава той може да спи, но аз трябва да изпълнявам дворцовите задължения и за двама ни — да отведа всички на литургия, да закусвам показно пред стотина наблюдаващи ме придворни, да чета с принцеса Мери, да гледам как придворните яздят след хрътките, да се храня с тях по пладне, да изслушвам съветниците следобед и да вечерям, гледайки забавленията и танците цяла вечер, а често и сама да танцувам. Понякога това е удоволствие, но винаги е задължение. Един двор трябва да има средоточие и глава. Ако кралят не е добре, моя задача е да заема мястото му — и да крия колко е зле. Той може да си почива през деня, ако аз съм на мястото си, усмихвам се, седнала на трона, и уверявам всички, че той е малко уморен, но състоянието му се подобрява с всеки изминал ден.

Стивън Гардинър осигурява всички книги, от които да чета вечер на краля: библиотеката е изключително ограничена; но не ми е позволено да чета нищо друго и затова се виждам принудена да рецитирам благочестиви спорове за единството на църквата под върховенството на папата, или пълни с измислици летописи за най-ранната църква, които наблягат на значението на патриарсите и Светия Отец. Ако вярвах на тези ортодоксални писания, бих си казала, че на света изобщо няма жени, със сигурност не и жени-светици в ранната църква, пожертвали живота си за своята вяра. Сега епископ Гардинър е много въодушевен от Източната църква, която е пълноправен член на католическата общност, но не е подчинена на папата. Наш образец ще бъде гръцката църква, и аз чета дълги проповеди, които намекват за изящната чистота, която може да се постигне в една католическа църква, сътрудничеща си с Рим. Трябва да заявявам, че хората трябва да бъдат държани в лицемерно набожно невежество и че е най-добре да си казват молитвите, без да имат представа какво означават думите. Съзнателно редя безсмислици и презирам епископ Гардинър, задето диктува лъжи.

Хенри слуша; понякога очите му се затварят и виждам, че съм го приспала с четене, друг път болката го държи буден. Никога не коментира това, което чета, освен ако ме помоли да повторя някое изречение. Никога не ме пита дали съм съгласна със скучните, тромави доводи срещу реформата, а аз внимавам да не коментирам. В нощната тишина на стаята чувам лекото бълбукане, докато гнойта изтича от крака му и капе в легена. Той се срамува от вонята и се бори с болката. Не мога да му помогна срещу нито едно от двете, освен да му предложа отварата, която лекарите оставят, за да го упои и приспи, и да го уверявам, че не усещам почти никаква миризма. Покоите са отрупани с изсъхнали розови листенца и напоени с острия мирис на стръкове лавандула, а във всеки ъгъл има купи, пълни с розово масло, но въпреки това вонята на смърт се просмуква като мъгла във всичко.

В някои нощи той почти не спи. В някои дни не става, а слуша литургията в леглото си и служителите и съветниците му се съвещават в стаята, свързана със спалнята му, с отворена врата, за да може да чува разговорите им.

Седя до леглото му и ги слушам как планират бъдещия съюз на Англия с Шотландия чрез брака на лейди Маргарет Дъглас, племенницата на краля, и Матю Стюарт, шотландски благородник. Когато шотландците отхвърлят това предложение, слушам как съветниците планират поход начело с Едуард Сиймор и Джон Дъдли, за да опустошат граничните области и да научат шотландците да зачитат господарите си. Ужасена съм от този план. След като съм живяла в Северна Англия толкова много години, зная колко труден е животът в онези хълмове. Толкова внимателно се преценява дали количеството на реколтата е достатъчно да задоволи глада, че една нахлуваща армия ще предизвика глад дори само с минаването си през страната. Не може това да е начинът да постигнем единство с шотландците. Нима ще унищожим новото си кралство, още преди да го завоюваме?

Но докато слушам мълчаливо от покоите на краля, започвам да разбирам как работи Тайният съвет, как от страната пристигат доклади до лордовете, които докладват на съветниците, а те обсъждат чутото пред краля. Тогава кралят решава — твърде своенравно — какво да се направи, а съветът обмисля как решението да добие форма на закон, представено за одобрение пред Парламента, и наложено на страната.

Съветниците на краля, онези, които пресяват всички новини, които той чува и изготвят исканите от него закони, имат огромна власт в тази система, която зависи от преценката на един човек — а това е човек, който страда толкова, че не може да стане от леглото, човек, който често е замаян и оглупял от лекарства. Лесно им е да укриват сведения, с които той би трябвало да разполага, или да изготвят закона по начин, който ги устройва. Това би трябвало да предизвика у всички ни загриженост за добруването на страната, чиято съдба е в потните ръце на Хенри. Но то ми вдъхва също и увереност във възможността да бъда регент, тъй като виждам, че с добри съветници бих могла да отсъждам не по-зле от краля. Почти със сигурност бих могла да отсъждам по-добре, защото Хенри е склонен внезапно да изревава от леглото си: „Продължавайте нататък! Продължавайте нататък!“, когато нещо го отегчава или някой спор го дразни, и отдава предпочитание на една или друга линия на поведение в зависимост от това кой я представя.

Научавам също и как той противопоставя една клика срещу друга. Стивън Гардинър е предпочитаният му съветник, а той винаги изтъква, че трябва да се налагат нови и нови ограничения върху английската Библия, че правото да бъде четена трябва да е строго ограничено до кръга на аристокрацията и учените, заключени в личните си параклиси, че бедните трябва да бъдат наказвани, ако се опитат да я четат. Никога не пропуска възможност да се оплаче, че хората навсякъде обсъждат святото Божие Слово, сякаш биха могли да го разберат, сякаш са равни на образованите хора. Но точно когато Стивън Гардинър решава, че е спечелил и че Библията никога няма да бъде върната в църквите, че ще бъде отнета завинаги точно от същите хора, които се нуждаят най-много от нея, кралят казва на Антъни Дени да повика Томас Кранмър.

— Никога няма да се досетиш каква задача смятам да му възложа — казва той, усмихвайки ми се лукаво, докато се обляга назад на голямата купчина възглавници, а аз седя до огромното му легло, взела тлъстата му влажна ръка в своята. — Никога няма да отгатнеш!

— Сигурна съм, че няма — казвам. Харесвам вярващия неотклонно в реформирането на църквата Томас Кранмър, чиято проповед беше поместена на първата страница на Голямата Библия на английски, и който винаги е настоявал, че кралят трябва да управлява английската Църква и че е редно проповедите, псалмите и молитвите да бъдат на английски. Тихият кураж, който показа, когато се сблъска със заговора срещу себе си, утвърди симпатията ми към него, и той често идва в покоите ми като почитан приятел, за да види какво пиша и да се включи в дискусията ни.

— Това е начинът да ги разиграваш — доверява ми Хенри. — Това е начинът да се управлява кралство, Катрин. Гледай и се учи. Първо назначаваш един човек, след това назначаваш друг, негов съперник. Даваш на единия задача — възхваляваш го до небесата, после възлагаш противоположна задача, в пълно противоречие с първата, на най-големия му враг. Докато се борят един срещу друг, не могат да замислят заговор срещу теб. Когато са в смъртна вражда, можеш да се разпореждаш с тях. Нали виждаш?

Това, което виждам, е постоянното криволичещо преплитане на политически линии, в резултат на което никой не знае в какво вярва и какво наистина иска кралят, бъркотия, в която може да възтържествува най-гръмкият глас или най-угоднически държащият се човек.

— Сигурна съм, че ваше величество постъпва мъдро — казвам предпазливо. — И хитро. Но Томас Кранмър е готов да ви служи във всичко; нима е нужно да му залагате капан, за да прояви неподчинение?

— Той е балансьорът ми — казва кралят. — Противопоставям го на Гардинър.

— Тогава той ще трябва да ни извлече до Германия — намесва се внезапно Уил Сомърс. Не Съм осъзнала, че слуша. Седи съвсем тихо на пода, подпрял гръб на големите колони на леглото, и подхвърля малка златна топка от едната в другата си ръка.

— Че защо? — пита Хенри, винаги проявяващ търпимост към своя шут. — Скочи горе, Уил. Не мога да те виждам там долу.

Шутът скача като пружина, подхвърля златната топка високо във въздуха, и я улавя, нареждайки напевно:

Хенри се разсмива.

— Имам кого да поставя в противовес на Гардинър — казва ми. — Ще възложа на Кранмър да напише проповед и литания на английски.

Зашеметена съм.

— Английски молитвеник? На английски?

— Да, за да могат хората, когато идват на църква, да чуват молитвите на родния си език и да ги разбират. Как да се молят истински, ако думите не означават нищо за тях? Стоят в дъното и повтарят „дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-дрън — амин“.

Точно това си мислех, когато превеждах псалмите на епископ Фишър от латински на английски.

— Какъв дар за народа на Англия ще бъде това! — почти заеквам от вълнение. — Молитвеник на родния им език! Какво спасение за душите! Толкова бих била доволна, ако ми бъде позволено също да работя по него!

— И казвам „добро утро“ на кралицата — обажда се внезапно Уил Сомърс. — Добро утро на утринната кралица.

— Добро утро и на теб, Уил — отвръщам. — Това шега ли е?

— Утринна шега. А идеята на краля е планът за тази сутрин. След вечеря ще откриете, че е съвсем различна. Тази сутрин пращаме да повикат Кранмър, довечера — хей-хо — негова светлост Гардинър ще е онзи, който е изворът на всяко познание, а вие ще бъдете утринната кралица и напълно ще ви е изтекло времето.

— Тихо, шуте — казва Хенри. — Какво мислиш, Катрин?

Въпреки предупреждението на Уил не мога да устоя и проговарям:

— Мисля, че това е шанс да се напише нещо едновременно вярно и прекрасно — казвам въодушевено. — А нещо, което е красиво написано, трябва да отведе хората до Бог.

— Но не бива да е разкрасено — настоява Хенри. — Това не може да е лъжлив път към Бога. Трябва да е истински превод от латински, а не поема, присадена върху него.

— Трябва да е Словото — казвам. — Господ е говорел на прост език пред обикновени хора. Нашата църква трябва да прави същото. Но мисля, че в простия език има огромна красота.

— Защо сама не напишеш някои нови молитви? — пита внезапно Хенри. — Да ги съчиниш лично?

За миг се питам дали знае за книгата ми с преведени псалми, публикувана без име на корицата. Питам се дали неговите шпиони са му съобщили, че вече съм превеждала молитви и съм ги обсъждала с архиепископа. Изричам със запъване:

— Не, не, не бих могла да се осмеля…

Но интересът му е искрен.

— Знам, че Кранмър има високо мнение за теб. Защо не напишеш няколко съчинени от теб молитви? И защо не преведеш някои молитви от латинската меса и не му покажеш версията си? Донеси ми да прочета една. А принцеса Мери работи с теб, нали? И Елизабет?

— С възпитателя си — казвам предпазливо. — Като част от обучението си, заедно с братовчедка си Джейн Грей.

— Вярвам, че жените трябва да учат — казва той благосклонно. — Не е дълг на жената да остане невежа. А ти имаш начетен и образован съпруг; в края на краищата няма вероятност да ме надминеш! — разсмива се при тази мисъл, и аз се смея с него.

Дори не поглеждам шута, макар да знам, че се ослушва за отговора ми.

— Както смятате, че е най-добре, милорд — казвам спокойно. — Сигурно работата ще ми достави наслада, а това ще бъде и образователно занимание за принцесите. Но вие ще прецените докъде е редно да стигне тази работа.

— Може да стигне далече — заявява кралят. — Може да стигне толкова далече, колкото Кранмър успее да я отведе в съчиненията си. Защото аз ще изпратя по следите ѝ моето куче Гардинър да я върне назад, ако стигне твърде далече.

— Възможно ли е да се намери среден път в това? — чудя се на глас. — Кранмър или ще напише молитвите от литургията на английски и ще ги публикува, или няма.

— Ще намерим моя път — отвръща Хенри. — Моят Бог сам внуши пътя Си на мен, неговият наместник на земята. Той ми говори. Чувам Го.

— Виждаш ли — Уил внезапно изтичва до огнището и заговаря на спящата хрътка, повдига едрата ѝ глава и я полага на коляното си. — Ако тя кажеше това, или аз го кажех, щяха да ни обявят за луда жена и глупав шут. Но щом кралят казва това, всички мислят, че то е чистата истина, тъй като той е Божи избраник, и гърдите му са помазани със свещения елей, затова никога не може да греши.

Кралят присвива очи към любимеца си.

— Аз никога не мога да греша, защото съм крал — казва той. — Никога не мога да греша, защото един крал е над един простосмъртен, и стои само с една степен по-ниско от ангелите. Никога не мога да греша, защото Бог ми говори, с думи, които никой друг не може да чуе. Точно както ти никога не можеш да си мъдър, защото си мой шут — той хвърля поглед към мен. — А тя никога не може да има мнение, което не е мое, защото е моя съпруга.

Тази нощ се моля за благоразумие. Цял живот съм била покорна съпруга, първо на младо, боязливо и глупаво момче, после на властен, студен мъж. И пред двамата проявявах пълно покорство, защото това е дългът на една съпруга, постановен от Бог и втълпяван на всяка жена. Сега съм омъжена за краля на Англия и имам към него троен дълг: като съпруга, като поданица, и като част от паството на църквата, на която той е върховен глава. Да чета книги, които не биха му се понравили, и да имам мнения, които той не споделя, е нелоялност или дори нещо по-лошо. Трябва да мисля така, както мисли той, от сутрин до вечер. Но не мога да приема, че Бог би ме дарил с разсъдък, ако не иска да мисля самостоятелно. Думите отекват в главата ми: Не мога да приема, че Бог би ме дарил с разсъдък, ако не иска да мисля самостоятелно. А с тях идва куплетът: А Бог ме е дарил със сърце, Той сигурно иска от мен да обичам. Зная, че съединяването на двете изречения не е логика, подобаваща на философ, а на поет. Тя идва от това, че имам слух на писател; това, което ме убеждава, е колкото идеята, толкова и силата на думите. Бог ме е дарил с разсъдък — Той сигурно иска от мен да мисля, Бог ме е дарил със сърце — Той сигурно иска от мен да обичам. Чувам ги в ума си. Не ги изричам гласно, дори и тук, в пустия параклис. Но когато вдигам очи от мястото си до олтарната преграда към изображението на разпнатия Христос, виждам единствено усмивката на Томас Сиймор.

Нан влиза в стаята за птиците ми, където съм седнала на пейката в прозоречната ниша с две жълти канарчета върху едната ми ръка, кълвящи залък от пшеничено хлебче, което държа в другата. Наслаждавам се на будните им очички, на начина, по който надигат глави, на блестящия им цвят, на сложно подредените пера и топлите им, дращещи крачета. Те са истинско чудо от кипящ живот, кацнало в дланта ми.

— Шшт — казвам, без да вдигам глава.

— Трябва да чуеш това — казва Нан с тон на приглушена ярост. — Прибери птиците.

Вдигам поглед да откажа, но после виждам мрачното ѝ лице. Зад нея е Катрин Брандън, пребледняла. До нея е Ан Сиймор със сериозно изражение.

Леко, за да не ги стресна, пъхам ръка в красивата клетка и двете птичета скачат върху пръчките си, а едното започва да се кипри и да приглажда перата си, сякаш е някой важен посланик, завърнал се от държавна визита, и трябва да оправи наметалото си.

— Какво има?

— Новият Указ за наследяването на трона — казва Нан. — Кралят ще посочи наследниците си, преди да тръгне на война с Франция. Чарлс Брандън и Едуард Сиймор са били с него, когато е разговарял със съветниците си, а Ризли — Ризли! — беше там с правниците, за да изготвят указа.

— Зная всичко за това — казвам спокойно. — Той го обсъди с мен.

— Каза ли ти, че посочва децата, които може да родиш, за наследници на принц Едуард? — пита настойчиво тя.

Извъртам се рязко и при внезапното ми движение птичките в клетката започват да пърхат.

— Които мога да родя? — питам.

— Трябва да внимаваме какво се говори — Ан Сиймор неспокойно хвърля поглед наоколо, сякаш папагалът може да докладва на епископ Гардинър евентуални предателски думи.

— Разбира се, разбира се — кимвам. — Просто се изненадах.

— И всички други възможни наследници — казва Катрин Брандън: гласът ѝ е много тих, лицето — грижливо изчистено от всякакво изражение. — Всъщност това е смисълът.

— Други наследници ли?

— От всяка възможна бъдеща кралица.

— Възможна бъдеща кралица? — повтарям. Поглеждам към Нан, не към Катрин или Ан. — Той очаква да има друга бъдеща кралица?

— Не наистина — успокоява ме Ан Сиймор. — Просто изготвя Указ за наследяването, който все още да важи, дори ако той ви надживее. Да кажем, че умрете преди него…

Нан ахва леко, задавено.

— От какво? Та тя е достатъчно млада да му бъде дъщеря!

— Трябва да бъде предвидено! — настоява Ан Сиймор. — Да кажем, че имате лошия късмет да се почувствате зле и да умрете…

Катрин и Нан си разменят тревожни погледи. Несъмнено Хенри има навика да надживява кралиците си.

— Тогава той ще бъде принуден да се ожени отново и да се опита да се сдобие със син — заключава Ан Сиймор. — Това не означава непременно, че го планира. Не означава, че има такова намерение. Не означава, че има някоя жена наум.

— Не — тросва се Нан. — Не го е имал наум: някой го е втълпил в ума му. Накарали са го да мисли за това сега. И когато са го сторили, вашите съпрузи са били там.

— Може това да е просто подобаващият начин да се състави Указът за наследяването на трона — предполага Катрин.

— Не, не е — настоява Нан. — Ако тя умре и той се ожени отново и има син, тогава момчето ще стане наследник след Едуард по силата на рожденото си право и пола си. Няма нужда кралят да утвърждава това. Ако тя умре, тогава един нов брак и един нов наследник ще предполагат нов Указ за наследяването на престола. Не е нужно това да се уточнява тук и сега. Целта на цялата тази работа е само да посее в умовете ни мисълта за нова женитба.

— Нашите умове ли? — питам. — Той иска от мен да имам предвид, че може да ме напусне и да се ожени отново?

— Или иска страната да бъде подготвена за това — казва Катрин Брандън много тихо.

— Или неговите съветници мислят за нова кралица. Нова кралица, която предпочита старата религия — отвръща Нан. — Ти ги разочарова.

За момент всички мълчим.

— Чарлс каза ли кой е добавил клаузата? — Ан Сиймор се обръща към Катрин.

Тя леко свива рамене.

— Мисля, че е бил Гардинър. Не знам със сигурност. Кой друг би искал да подготви почвата за нова кралица, седма кралица?

— Седма кралица ли? — повтарям.

— Въпросът е там — казва Нан в заключение, — че като крал на Англия и глава на църквата, той може да прави каквото му е угодно.

— Зная това — казвам студено. — Зная, че може да прави точно каквото пожелае.