Цената на рая

X

Хотел „Бюво“, улица „Роял“

Баджър я гледаше втренчено, очаквайки тя да проговори, но това разбира се не се случи, колкото и продължително да изчака. Тя беше най-спокойната и сдържана личност, която беше срещал през живота си. Винаги беше вярвал, че нищо не може да наруши спокойствието й, но сега не беше толкова сигурен. Силно го тревожеше мисълта за свързването й в брак точно с Маркъс Уиндъм — нейна пълна противоположност като поведение. Само от време на време младият граф си даваше сметка за скандалния си език — както в случая с обидите, нанесени на Херцогинята в афектираното му състояние. Баджър прекъсна мислите си и се обърна към нея.

— Херцогиньо, чух го да крещи.

— А, да, крясъци имаше. Много е добър по тази част, но през повечето време не повиши глас. Не можа да понесе да ме види още веднъж, когато излизаше.

Не беше имала намерение да му се мярка пред очите, след като го остави да закусва, но тревогата за раните му я накара да се върне в спалнята. Тъкмо се канеше да почука на вратата, когато той я отвори. С външния си вид успешно би се справил с ролята на демон, беше й минало през главата тогава.

— Малко си закъсняла, Херцогиньо — думите му бяха прозвучали толкова подигравателно, сякаш бе не Маркъс, а съвсем друг човек. — Вече не съм гол. Напускам тази къща. Предполагам, че е ваша?

— Наех я преди пристигането си в Париж. Можеш да останеш тук, ако желаеш, Маркъс.

— Защо? Да не би да сте казала на хазаина ми, че са ме застреляли или съм напуснал Париж? Тоя негодник Спиърс всичките ми дрехи ли е донесъл тук?

— Не зная.

— Не зная — имитира я той саркастично. — Нали планът беше изцяло ваш? Какво искате да кажете с това не зная?

— Ако Спиърс е донесъл всичките ти дрехи, не мислиш ли, че ще е по-добре да останеш? Може би няма да откажеш да вечеряш с мен?

— Да вечерям със съпругата си? Каква оригинална идея! Не съм се замислял какво удобство е съпругата. Всъщност замислял съм се — в течение на цели пет секунди — след като господин Уикс ми постави ултиматума си. Тогава ми се струваше ужасно, а сега ми се ще да повърна. Не, мисля да прекарам вечерта с любовницата си.

— Не бих желала да го правиш, Маркъс. Моля те да дойдеш с мен, за да поговорим за бъдещето.

— Бъдещето? Мислиш си, че всичко си променила, а, Херцогиньо? Върна на бедния глупак каквото по право му принадлежеше и сега се мислиш за светица. Все още не съм взел решение за бъдещето си, но при всички положения моето бъдеще не се свързва с теб. Желая ви приятен ден, мадам.

Вече от края на коридора се беше извърнал, за да извика.

— Лягай си и не ме чакай. Честна дума, Лизет е малка лакомница и в леглото й възнамерявам да забравя всичко, в което ме набърка.

Жестоки думи. Маркъс никога не беше имал спирачка за езика си.

Сега тя каза на Баджър.

— Този път предпочете шумното оттегляне пред шумното разговаряне. Въпреки че, когато наистина се разкрещи, съседите сигурно са доволни от поднесеното им представление. Предполагам, че в цялата къща се е чуло затръшването на входната врата.

— Така е. Той възприе ли, хм… положението?

— Искаш да кажеш дали се зарадва, че съм му съпруга? — запита тя с някакво подобие на усмивка.

— Не съм толкова смел в предположенията си, когато става дума за човек като графа.

— Прав си. Доколкото си спомням, информира ме, че ще прекара вечерта и нощта при любовницата си. Сещаш ли се, Баджър, онази с хубавото име, която според Спиърс не била зла жена.

— Как е възможно! Това е… ами, че това е…

— Засега нетърпимостта му към мен е ярко изразена. Що се отнася до вас със Спиърс, гневът му скоро ще премине. Започвам да си мисля, че при негова светлост той е като летните бури — бързо идва и още по-бързо отминава.

Баджър не беше особено убеден в последното, но само сви рамене и каза.

— Мислите ли, че довечера ще се върне?

— Съмнявам се. Уведомих го, че в петък заминавам за Лондон.

— Мислите ли, че той ще прояви желание да приеме подаръка ви?

— Няма избор. Поне толкова мога да направя за него, въпреки че отново сме на различни мнения. Той не желае да приеме проклетата графска титла.

— Това може да прерасне в сериозен проблем, Херцогиньо.

— Какво искаш да кажеш, Баджър?

— Анулиране на брака.

— Спомням си, че веднъж четох в „Лондон Газет“ за някой си лорд Хейвъринг, който анулирал брака на дъщеря си и майор Брадли. Не съм сигурна обаче какво ще рече анулиране — пълна отмяна?

— Точно така. И тя не ще бъде възможна, само ако бракът бъде… хм… консумиран.

Никаква предателска червенина по бузите й. Изражението й остана непроменено, а коментарът й бе кратък.

— Божичко! Това наистина би могло да представлява проблем.

— Ако подобна мисъл е минала през главата на негова светлост и двамата със Спиърс се опасяваме, че той ще анулира брака, преди да си даде ясна сметка какво точно върши. Мъже, които се чувстват предадени, са склонни на глупави постъпки. А негова светлост се чувства повече от предаден, защото е свикнал всичко да бъде под негов контрол.

— Боже мой! Без съмнение си прав, Баджър — тя се изправи и жълтите муселинови поли на роклята й прошумоляха. — Ще действаме по нов план. Но първо ще се заемем с най-неотложните неща. Баджър, знаеш ли къде живее Лизет?

— Да — отговори Баджър и я изгледа внимателно.

— Добре — каза Херцогинята и излезе от стаята.

Тясната сграда на улица „Варен“ имаше гостоприемен вид и беше разположена в чудесен квартал. Поне за Маркъс би трябвало да излъчва достатъчно привлекателност, а и за Лизет, приела Маркъс да я настани в нея. Беше ранно лято, дърветата хвърляха дебели сенки.

Херцогинята кимна на Баджър и, изпреварвайки възраженията му, категорично заяви.

— Ти ще останеш тук. Застани под ей оня дъб и се прави на французин.

Той премигна, но видя тъничката й усмивка и отстъпи до дървото.

На почукването й отговори млада прислужница с много приятен вид. Очаквала е да бъда мъж, вероятно Маркъс, помисли си Херцогинята, подавайки й визитната си картичка.

— Бих желала да видя господарката ви, моля — каза тя, усмихвайки се вътрешно на думата16.

Младата жена насреща й прие възможно най-намръщеното си изражение, огледа я внимателно, след което се обърна и я остави на прага без покана да влезе, докато съобщи за посещението.

Херцогинята затвори вратата след себе си и се озова в малко фоайе. Пред нея тясно стълбище извеждаше на горния етаж, а по-нататък извиваше и към трети. Дочу женски гласове, разменящи забързано реплики на френски. Настани се на стол във фоайето, скръсти ръце в скута си и зачака — занимание, с което се справяше изключително добре.

Изминаха пет минути. Горе размяната на реплики продължи — този път се касаеше за дрехи и преобличане. Вероятно до този момент Лизет е носела нещо твърде предизвикателно-съблазняващо. Херцогинята се надяваше Маркъс да не се появи по време на визитата й.

Лизет общо взето не изненада очакванията й. Млада, доста добре оформена в гърдите, с талия, която може да се обхване с две ръце, и доста дребничка на ръст. Дете и опитна жена в едно — със сигурност твърде впечатляваща комбинация. Последното, което Херцогинята забеляза, беше напрегнатостта в очите й, тъмни на цвят.

— Да? — обърна се тя към неочакваната си гостенка, слизайки по стълбите. Роклята й с нищо не загатваше за професията й, поне в очите на Херцогинята — тъмносин муселин, украсен с панделка в по-светъл тон, минаваха под гърдите.

Херцогинята се изправи, усмихна се и заяви на сносен френски.

— Името ми е Джозефина Уиндъм, лейди Чейз. Може ли да отделите малко време да поговорим?

Лизет беше готова да отвърне нещо, от което явно се отказа.

— Заповядайте в гостната.

Херцогинята не изпитваше никакви колебания — само истината щеше да й помогне най-добре. Тя изложи фактите от последната нощ насам, завършвайки с думите.

— Разбирате, че трябва да консумирам брака си с негова светлост, иначе той ще го анулира и ще загуби всичките си придобивки от него. Казвали са ми за вас, че сте почтена жена, госпожице Дюплеси, че не целите… хм… да се сдобиете с парите му. Ще ми помогнете ли да го спасим?

Лизет се взираше невярващо в красивата млада жена, разположила се спокойно насреща й.

— Наистина ли сте омъжена за него? Истина ли е, че сте го упоили? Всичко, което ми разказахте, е чиста истина?

Херцогинята кимна утвърдително.

— Не мога да си представя как го е понесъл Маркъс. Mon Dieu! Една жена да го надхитри — едва ли мисълта го прави щастлив. Представям си какъв удар е за самолюбието му. Великолепно сте се справила — наведе очи, но не можа да прикрие усмивката си. — Маркъс сигурно не е на себе си от гняв — да го надхитри едно момиче. Още ли не е убил някого с голи ръце?

Херцогинята също не успя да сдържи усмивката си.

— Предполагам, че щеше да го стори, ако я нямаше ужасната болка в ребрата му. Вероятно и това ще се случи, след като се излекува. Все пак аз се надявам, че до края на следващата седмица разумът му ще се проясни и той ще осъзнае с какво се е сдобил, за да не го захвърля лекомислено.

— И какво искате да направя?

— Бих желала да приемете от мен десет хиляди франка, с които да си намерите ново жилище и никога отново да не виждате Маркъс. Не желая да изпаднете в затруднено финансово положение заради помощта, която ще ми окажете, затова с най-голямо желание ви давам парите. С тях ще се устроите на ново място и ще си намерите нов господин по ваш вкус.

— Разбирам — каза Лизет и умът й запрепуска. Десет хиляди франка — сумата беше напълно достатъчна за задоволяване на нуждите й, докато си намери нов покровител по свой вкус. Някой като Маркъс — превъзходен любовник, мъж, умеещ да доставя удоволствие и да се наслаждава на удоволствието, което една жена е в състояние да достави. Съпругата на Маркъс наистина изглеждаше чудесно, но на физиономията й беше изписана такава невинност, че Маркъс би я схрускал на една хапка. Успяла е да го упои и да се омъжи за него, само за да го спаси. Това звучеше много странно. Отпусна се в стола си и се опита да премисли целия необичаен разговор. Не можа да се удържи да не се разсмее.

— Простете — каза тя малко по-късно, — но никога не ми се е случвало да ме посещава съпругата на някой господин. А и вие не изглеждате ревнива или поне добре го скривате. Не сте ли привързана изобщо към негова светлост?

— О, да — отговори Херцогинята. — Но не за това става дума, не разбирате ли?

— Може би разбирам — каза Лизет бавно и се изправи. — Негова светлост ще бъде тук след три часа. По това време обичайно се отбива. Имам много работа, за да успея да се изнеса, преди да е пристигнал.

Херцогинята също се изправи и извади малък лист хартия от дамската си чантичка.

— Ето ви адрес на апартамент във Фобур Сен Оноре. В близост до него се намират много посолства, което означава и много богати и влиятелни мъже. В съседство е и Елисейският дворец.

Лизет се приближи до Херцогинята и застана лице в лице с нея.

— Никога досега не съм срещала жена като вас — проявяваща невероятното разбиране да приема факта, че съм спала с мъжа, с когото е сключила брак. Много обичам Маркъс, но той е истински вулкан, а у вас съзирам спокойствието на езеро — нито една вълничка не нарушава гладката и чиста повърхност.

— Може би. Най-важното е Маркъс да не анулира брака. Наистина съм ви благодарна за помощта, госпожице Дюплеси.

— Точно до Елисейския дворец, казвате? — продължи Лизет. — Чудесно, просто чудесно — тя замълча, после много деликатно постави ръка върху ръката на Херцогинята. — Маркъс е добър човек. Не му позволявайте да ви наранява, мадам.

— Точно защото е такъв, какъвто е, за него е невъзможно да не ме наранява — с тези объркващи думи лейди Чейз се сбогува с любовницата на съпруга си. С бившата му любовница.

Беше оставила отворена вратата на всекидневната. Чу го как влезе, затръшна входната врата, после извика Спиърс, а след това и Баджър. Никой от въпросните господа не се озова на повика му и той нахлу във всекидневната стая. В червено-бялата си офицерска униформа и с разранената си физиономия имаше вида на един от най-красивите бандити, които биха могли да съществуват. Красив и опасен — рядко срещана комбинация.

Спря се на прага, когато я зърна — седнала до огъня, с книга в ръка. Дори той мислено призна, че облеклото и прическата й са безупречни и много й отиват. Естествената й красота се подчертаваше от факта, че не носеше никакви бижута, с изключение на златната халка върху безименния си пръст, чийто близнак тя беше на тази на неговия пръст, да я вземат дяволите. Със сигурност той сам никога не би си я сложил.

Тя му се усмихна.

— Би ли желал веднага да вечеряш, Маркъс? Доста е късно, но яденето е така приготвено от Баджър, та да не се съсипе, ако не се прибереш навреме, което ти, разбира се, направи. Или първо ще се окъпеш и преоблечеш?

Маркъс успя да се сдържи. Доста трудно, но преглътна ядния си отговор поне за момента. Влезе в стаята. Свали наметката си и я хвърли върху облегалката на един стол. Отиде до огъня и протегна ръце към пламъците — вечерта беше непривично хладна за началото на юни. Канеше се да вали: въздухът беше наситен с влага.

— Как чувстваш ребрата си?

— Други въпроси, Херцогиньо?

Тя запази мълчание.

— Ребрата ми са по-добре. Понаболяват ме, но почти не ги усещам. Както ти е известно, тази вечер възнамерявах да посетя любовницата си, но нещо необяснимо се е случило.

Мълчаливото й спокойствие можеше да служи като образец за подражание. Той продължи, снижавайки вбесено глас.

— Не можеш ли поне да трепнеш? Да докараш мъничко цвят върху бялото си лице? Никакъв отговор.

— Лизет е изчезнала от апартамента си и никой не можа да ми каже къде е отишла. В ранния следобед се е качила в много хубава карета, върху която са били струпани всичките й куфари. Не го ли намираш за странно, Херцогиньо?

— Трябва ли да го намирам за странно, Маркъс?

— Къде си я изпратила, Херцогиньо?

Отговорът й дойде без колебание.

— Никъде не съм я изпращала, Маркъс.

— Разбирам — той погледна ръцете си.

Бавно разкопча и свали колана със сабята си от кръста, внимателно го нави и постави върху едно кресло. После се изправи с гръб към огъня и подпря раменете си на полицата на камината. Кръстоса краката си, обути във високи ботуши, излъскани като огледало от Спиърс. Намръщи се, готов да избухне. Насили се да прогони всякакво изражение от лицето си и продължи.

— Изглежда, че и моят апартамент е очистен от вещите ми. Можех да отида на гости на някой приятел, но реших, че си права — налага се да си поговорим за бъдещето — видя как облекчението неудържимо се разля по лицето й.

Тя се изправи с бързо и плавно движение.

— Имаш ли нещо против първо да вечеряме, Маркъс? Умирам от глад.

— Разбира се — отвърна й любезно. Предложи й ръката си да се облегне. — Мадам.

Погледът й подсказа, че отново е застанала нащрек и това му достави неизказано удоволствие. За първи път от година насам се почувства уверен. Беше съумял да не даде воля на гнева си. Защото не искаше да я предупреди какво да очаква от него. Усмихна й се безмълвно. Нека се почуди какви ли мисли му минават през главата, без да й ги изкрещи. Чу я как преглътна.

В трапезарията я настани в единия край на масата, а той самият се запъти към другия. Вечерята ги очакваше, поставена на масата между тях, покрита със сребърни похлупаци, за да не изстива.

— Баджър е надминал себе си — каза Маркъс, притваряйки очи, докато преглъщаше хапка от пилето, сготвено с портокали и естрагон. — Безупречно.

Тя се взираше в чинията си, където яденето стоеше недокоснато. Какво ли планираше Маркъс?

Съпругът й, който сякаш беше все повече зает с поглъщането на пилето, което придружаваше с възклицания на блаженство, отново й се усмихна.

— Май вечерята не ти се нрави особено, Херцогиньо.

— Изглежда доста съм си хапнала на обяд.

— Беше ли заета днес? Може би си излизала да пазаруваш? На гости у приятели? Или на мои любовници? Ходила си до предишния ми апартамент, за да го изчистиш от всички следи от мен?

— Не успях да свърша чак толкова много работа днес, Маркъс.

— Аха, аз пак зададох твърде много въпроси наведнъж, което ти даде идеалната възможност да не отговориш на нито един от тях. Яж си пилето, Херцогиньо.

— Оставила съм си място за кифличките на Баджър. Много са вкусни. По неговите думи ефектът им се дължи на качеството на използваната мас и също…

— Ще трябва да си почина — каза Маркъс и се облегна, обхващайки корема си с ръце. — Доста се натъпках.

— Имаш нужда от храна да възстановиш силата си.

— Искаш да натрупам тлъстини ли, Херцогиньо? Всъщност на теб ти е все едно. Трапезарията, както и цялата къща, е очарователна. Тъй като сега си много богата, предполагам, че и окото ти не е мигнало, когато са ти съобщили наема.

— Доста е висок, но — както ти казах, само да пожелаеш и заминавам за Лондон. Ако желаеш да останеш, ти също си много богат сега и можеш без притеснения да си го позволиш.

— Богат съм, значи. Е, аз никога не съм забравял стойността на парите и какво означава да преценяваш, преди да купуваш. Съмнявам се, че ще се променя. Мислех си за бедничките ни американски роднини — за тях нищичко не остана.

— Те и нищо не заслужават. Всичко е твое. По право.

— О, не, всичко трябваше да бъде на Чарли, а ако не на него, то на Марк.

— Те са мъртви, Маркъс, пет години минаха оттогава. И вината за смъртта им не беше ничия, най-малко твоя.

— Колко интересно — ти обвиняваш баща си.

— Да.

В този момент той си даде сметка, че повече няма сили да издържа. Херцогинята, седнала в другия край на масата. Лицето й, скрито в сянката. Гласът й, звучащ ведро като на Божията майка. Изправи се и захвърли салфетката си върху чинията.

— Излизам! — отсече той и се запъти към вратата.

— Маркъс!

Той спря и подхвърли през рамо, без да се обръща.

— Да? Забранено ли ми е да напускам къщата, след като съм влязъл в нея? Чакат ли ме на входа здравеняци, които да ме завлекат обратно?

— Маркъс, още не сме разговаряли.

Сега вече се извърна с лице към нея. Гласът му не изрази абсолютно никакво чувство, когато каза.

— Боя се, че не съм готов за разговор, Херцогиньо. Има неща, над които трябва да размисля, касаещи само мен и бъдещето ми. Надявам се, че ме разбираш.

Боеше се, че наистина го разбира. Думите заседнаха в гърлото й, не посмя да го попита дали мисли за анулиране на брака. Не каза нищо, само го изгледа как се обръща и бързо се отдалечава от стаята. И от нея.