Цената на рая

VIII

Париж

май 1814

Магаре. Беше се държал като пълно магаре, ето как, и въпреки желанието си и изтичането на седмици оттогава, не беше съумял да забрави случилото се. Споменът беше заседнал в едно ъгълче на съзнанието му, готов да изскочи оттам във всеки момент и да го измъчва. Проклятие! Беше се държал абсолютно несправедливо към нея. Ако той беше на нейно място, не би издържал обидите, които й наговори. За такива думи се убива, а не се запазва самообладание. Тя беше съумяла напълно да се владее, докато той пък напълно беше изпуснал юздите на самоконтрола си.

Непоносимо беше да се държиш като магаре, да го осъзнаваш и да изпитваш вина поради същата причина. А не беше сторил нищо, за да изглади впечатлението от поведението си. Не беше й изпратил дори писмо, в което да се извини. Тя не можеше да носи отговорност за постъпките на баща си. Бог му е свидетел колко му се искаше Херцогинята да е при него сега, за да… Но всъщност какво би сторил в такъв случай? Не можеше да каже със сигурност. Надяваше се, че би намерил сили да й се извини за злобата си, изляна върху нея.

Разтърси глава и вдигна поглед в момента, когато в грамадното помещение се появи Норт Найтингейл, лорд Чилтън по титла, майор по чин и негов приятел. Изчака, докато приятелят му се доближи и се обърна към него с думите.

— Лорд Брукс и двама от блюдолизците му адютанти идват. Сякаш са те гонили по петите.

— Където е и мястото им — каза Норт и се усмихна мрачно. Очите му обходиха стаята с девет метра високия й таван и мебелите й в яркозлатисто и бяло. Маркъс, за разлика от Норт, беше привикнал към заобикалящия ги разкош, към потискащия му блясък, смазващото великолепие. Намираха се в парижката къща на дук Дьо Нюи, предоставена на Уелингтън и неговия щаб. Цар Александър беше настанен в още по-разкошната къща на Талейран на същата улица. Нищо чудно, че бившият Наполеонов министър си беше уредил тъкмо този гост — по-лесно щеше да му бъде да го манипулира, както беше отбелязал веднъж пред Маркъс и Норт Уелингтън.

— Е, но има и някаква полза от тях, Маркъс. От адютантите, искам да кажа. Чух ги да пеят новата песничка за Талейран — как безскрупулната стара лисица си играе не само с царя, но и с Френския сенат, в желанието си да върнат дебелия Луи. Доста добре се справяха, доколкото си спомням.

— Тоя Луи има акъл не повече от една овца, но поне е владетел по право.

— И не повече представителност от надут пуяк. По-важното е обаче, че Тайлеран успя и Луи е на трона. Господи, не бих искал да имам нищо общо с този човек. Казват, че от любовниците му можело да се състави самостоятелен легион.

Маркъс имаше отегчен вид. Когато проговори, погледът му не се отделяше от лорд Брукс и двамата му шпиони.

— Понякога ми се е искало Тайлеран да беше англичанин. Касълриа е чудесен дипломат, хората му се доверяват и все пак у него твърде много надделява честта за сметка на хитростта. Виждал съм колко трудно му е да излъже някого в лицето.

— Истински провал — каза Норт и незабележимо смушка Маркъс в ребрата, защото лорд Брукс се приближаваше с намерение да ги заговори.

— Господа — обърна се към тях възможно най-приветливо лорд Брукс, както това му се случваше всеки ден. Бялата му коса беше къса и остра, носът — огромен, а се считаше, че дребният му ръст надвишава мозъчния му капацитет. — Значи сега имаме Луи XVIII за френски крал. Мисля, че Наполеон е постъпил отлично, като е запазил императорската си титла, а вие?

Маркъс считаше въпросната постъпка за проява на висша глупост, но не отговори, а започна да се рови из някакви нареждания.

— Император на какво? Не ви ли се струва това труден въпрос? — каза Норт. — А, да, сега властта му е неоспорима над Елба — император на камъни, плажове и няколко недорасли дръвчета.

— Не забравяй, всичките му френски и полски телохранители — допълни Маркъс. — А има и флот-бригът14 „Инконетант“.

— Струва ми се, че подхождате твърде незадълбочено към събитие, което определено изисква по-сериозно отношение — лорд Брукс изрече репликата си с вид, сякаш изгаряше от желание да зашлеви и двамата с ръкавицата си, после се върна към адютантите си.

— Какво искаше да каже? — попита Норт.

— Един Бог знае.

— Трябва да бъдем по-внимателни занапред, Маркъс. Няма никаква полза да обиждаме човека. Горделив е като дявола и мрази глупостта му да бъде излагана на показ. Комбинацията е ужасно лесно възпламенима.

Разсмяха се, но не много шумно, за да не привлекат вниманието на лорд Брукс.

— Отегчен съм — каза Маркъс. — Ужасно съм отегчен. Не знам точно с какво искам да се занимавам, но не и с настоящата си работа.

— Знам. Пълно е само с дипломати, които взаимно се душат, правят си обещания и ги нарушават на следващия ден. Понякога мразя и тях, и безкрайните им игрички. Маркъс, усмихни се на лорд Брукс, стария негодяй.

— Само интриги — каза Маркъс. — Имам чувството, че дойде при нас, само за да разбере дали знаем нещо, което още не е научил. Вече не зная броя на случаите, в които шпиони на Талейран, Метерних или цар Александър са се опитвали да изкопчат нещо от мен за мнението на Уелингтън по един или друг въпрос. Проклети да са всички дипломати!

— Амин! — допълни Найтингейл. — Ръката ти изглежда малко скована днес, Маркъс. Трудно я движиш.

— Знам. Спиърс не ме оставя на мира. Всяка сутрин ме надзирава, докато петдесет пъти бавно-бавно вдигна и отпусна тежката си сабя с ранената ръка. После я масажира. Тази сутрин май се е престарал, защото ужасно ме боли.

— Въпреки това упражненията изглежда ти помагат. Само няколко седмици са минали, откакто те улучи оня куршум при Тулуза. Довери се на Спиърс, разбира си от работата.

— За Бога, Норт, аз се отървах само с рана в ръката. Поне съм жив. Четири хиляди и петстотин нямаха моя късмет; това не са някакви си леки загуби, както военното министерство се опитва да убеждава. Толкова много безсмислено дадени жертви! — несъзнателно потърка ръката си отново.

Норт наблюдаваше как Маркъс затвори и заключи чекмеджето в бюрото с изящно изработеното златно ключе, с което никога не се разделяше. През последните две седмици бяха направени два опита за кражба. Но дори крадец да съумееше да отвори чекмеджето, щеше да попадне само на остарели документи — секретното отделение беше добре скрито.

Двамата мъже излязоха от къщата и прекараха следващия половин час в разходка по брега на Сена, вдишвайки чистия вечерен въздух, преди да преминат от западния край на Сите по Пон Ньоф — най-стария парижки мост. Продължиха по булевард Сен Мишел и пресякоха към булевард Сен Жермен, където бяха разквартирувани — във внушителна сграда от осемнадесети век, хотел „Матиньон“. Маркъс помаха на познат офицер, пресичащ улицата в посока, диагонална на тяхната.

— Цял батальон сме в предградието Сен Жермен.

— Не забравяй и колко са руските войници. Миналата нощ като последен глупак оставих прозореца си отворен. Имах възможността да ги послушам как пеят на неразбираемия си език, пияни като говеда. Не ми е ясно как успяват след това да се събудят и да си вършат задълженията.

— Виждал съм ги да се прибират, залитайки, на зазоряване и в седем отново са на крака. А броят на проститутките ужасно се е увеличил.

— И те си изкарват хляба, и то не за твоя сметка, Маркъс. Как е прекрасната Лизет?

— Прекрасна, както обикновено. Наел съм й очарователен апартамент на Рю дьо Варен. Признателността й ме трогва.

Норт се засмя.

— Вярвам, че те трогва.

Прекрасно създание е тя — помисли си Маркъс. Гласно каза.

— Знаеш ли какво наистина ми харесва у Лизет освен това, което се вижда с просто око? Винаги говори или по-скоро плямпа, непрекъснато се движи, вечно се смее и шегува. Не мълчи задръстено като…

— Като какво? Като кого?

— Като проклетата Херцогиня, ако искаш да чуеш самата истина.

Норт Найтингейл се загледа в бързо движещите се води на Сена.

— Глупак си ти, Маркъс.

— Млъкни, Норт! Аз съм късметлия, невероятен късметлия. Знаеш ли, че в джоба си имам банков превод за двеста лири? Тримесечната ми издръжка, задето съм граф Чейз, отпусната с надлежното разрешение на господин Уикс. Дълго е пътувала, докато стигне до мен. Недоумявам как господин Уикс ме е открил.

— Аз също. Беше съумял да изчезнеш от погледа на роднините си в Англия. Няма да се откажеш от тоя финансов източник, нали, Маркъс?

— В никакъв случай. Значителна част от сумата отива за Лизет — мисълта какъв би бил коментарът на господин Уикс, ако адвокатът знаеше, че парите на покойния граф се харчат за любовницата на омразния му племенник, го накара да се усмихне. Какво пък, дъртият мръсник също си бе имал любовница — майката на Херцогинята.

Къде ли беше сега Херцогинята? В проклетата си къща? Или сред лондонското общество, радвайки се на популярността, която петдесетте хиляди лири й създаваха, развличайки се в компанията на джентълмени, без съмнение надпреварващи се за вниманието й? Много пъти беше мислил за нея, опитваше се да си обясни с какво ли е пълна хубавата й главица. Неизменно въпросите му се завъртаха около мъжа, който й беше осигурявал закрила, пари за къщата, за заплатата на Баджър, за… Какво значение, за Бога, имаше всичко това — мотивите й, самата тя? Никакво. Само дето гневът му никак не намаляваше. Докато е жив, не желаеше да зърне нито Чейз Парк, нито нея, нито някой от фамилията Уиндъм.

Чудеше се дали американската издънка на рода беше пристигнала, за да влезе във владенията си — разбира се след шестнадесети юни. Тогава наследството на Уиндъм, особено след неговия отказ от него, щеше да премине върху американците. Тревор! Стомахът му се присвиваше само от припомнянето на идиотското име и мисълта що за човек би могъл да го носи. Спомни си, че се закле глупакът, наречен Тревор, да наследи графската титла. Тревор Уиндъм, граф Чейз. Звучи отвратително, но точно такова беше желанието му.

— Къде, по дяволите, витаеш, Маркъс? Мълчалив си като Херцогинята, за която толкова си ми разправял.

— Много малко съм ти разказвал за Херцогинята. Твърде малко.

— Само това, което ми разказа миналата седмица, когато беше вкиснат, никак не беше малко.

— Най-добре го забрави. Като мен. Аз я забравих. Надявам се, че си има кой да се грижи за нея — нали е дъщеря на майка си? Мислех си за братовчед ми Тревор, от което направо ми прилошава. Не искам да ти описвам картината, която си представям, ще ти се догади и на теб. Сигурно мускулите му не са по-развити от тези на Лизет.

Норт се разсмя и побутна Маркъс по здравата му ръка.

— Ето, че стигнахме до апартамента на Лизет. Отиди да се позабавляваш, Маркъс, и да се освободиш от напрежението си. Позволи на Лизет да те докара до по-приятно разположение на духа. Нека тя да се погрижи за теб, а аз ще сторя същото за себе си. Ще се нахраня в приятна обстановка и ще видя какво друго ще ми предложи вечерта.

Двамата мъже се разделиха и Маркъс потропа на входната врата на апартамента на Лизет. Заслуша се, за да чуе леките й стъпки, когато тя се затичва да отвори. Лизет никога не вървеше или плъзгаше безшумно. Никога не мълчеше, когато я любеше. Как обичаше да слуша виковете й на удоволствие, когато достигаше върха! Нищо общо с проклетата Херцогиня, която сигурно ще прилича на мумия в такъв момент.

По всичко изглеждаше, че Лизет Дюплеси се радва да го види — свой лорд майор — както го наричаше на фъфлещия си английски. Вероятно произношението на глупака Тревор беше не по-добро от нейното, само че той не притежаваше разкошните й гърди, към които ръцете и устата на Маркъс прилепваха като магнит.

Тя пое наметката и бастуна му и свали от кръста му колана със сабята. После пръстите й пробягаха по червено-бялата му униформа, наслаждавайки се на допира до материята и самия него, без да замълчи и за миг през това време. Разказваше му с какво се е занимавала от последния път, в който се видяха, тоест от предишната вечер. Говореше му на френски, с който той вече нямаше затруднения при използването или разбирането. Същото се отнасяше и за онези думички, които не всеки чужденец научава с останалите, но които Лизет активно беше използвала през седмиците, прекарани заедно. Възбуждащи думи.

Целуна я и установи, че не може да се спре. Дъхът й беше топъл и сладък от аромата на червеното вино, което беше пила. Прекалено много пиеше, помисли си Маркъс, но за момента пренебрегна мисълта. Искаше му се едно единствено нещо — да проникне в нея. Дишането й се у чести, а ръцете й го подлудиха.

Искаше му се да не бърза, да го направят бавно, но Лизет познаваше мъжете твърде добре въпреки крехката си възраст — деветнадесет години. Знаеше, че я желае, знаеше, че желанието му го е подлудило — нормално за мъж като него. С няколко движения го освободи от дрехите му и го завлече в спалнята си, където всичко свърши бързо.

Малко по-късно, когато сърцето му почти се върна към нормалния си ритъм, Маркъс отрони.

— Съжалявам, Лизет. Аз съм прасе.

Ръцете й гладеха гърба му и се спуснаха по бедрата, за да го накарат да се отпусне между бедрата й. Тя се изкикоти и го ухапа по брадичката.

— Вярно е, милорд, но ще проявя разбиране. Ще обещаете ли да се справите по-добре следващия път?

Той й се усмихна, усещайки цялата смазваща скука на ежедневието да се смъква от раменете му.

— Да — каза Маркъс, претърколи се и се изправи до леглото, — ще се представя по-добре.

Париж, хотел „Бюво“, улица „Роял“

Баджър не смееше да я погледне в очите. Нейният поглед изразяваше нарастващо нетърпение.

— Е, Баджър, откри ли го? Разбра ли къде живее?

— Да — отговори Баджър едносрично.

Очевидно нещо го притесняваше, а той не искаше да го сподели. Тя отиде до канапето, седна и зачака, без да каже дума повече. Дори си заприпява наум.

Ставаше за начало… Всъщност човекът си беше хитър поне колкото двама министри. Тя започна да си тананика, усети, че мелодията силно наподобяваше друга и се смръщи, обмисляйки как да я промени. Внезапно Баджър се обади.

— Намерил си е любовница, да пукне дано!

— Талейран? — попита тя недоумяващо. — Касълриа?

— Не, не. Негова светлост. Проследих двамата с лорд Чилтън — човек, когото трябва да избягваме на всяка цена, и след като се разделиха, негова светлост отиде у младото момиче, за което ви говоря. Разбрах, че му е любовница по начина, по който го посрещна — прегърнато, целуна го и го дръпна вътре в тясното здание на улица „Дю Варен“. Сигурно живее там с нея или поне я посещава редовно.

— Е, той не разполага чак с толкова пари — каза Херцогинята, опитвайки се да разсъждава безпристрастно. — Мисля, че ще му се наложи да прави икономии. Издържането на две домакинства безспорно ще натежат на бюджета му. Но бих се обзаложила с теб, Баджър, че си има и собствен апартамент. Маркъс не би живял при любовницата си. Не знам кое ме кара да съм толкова сигурна, но е така.

— Иска ми се да не проявявахте чак толкова разбиране.

— Той е напълно свободен да прави каквото си иска и с когото му се прииска. Поне засега. Спиърс също ли живее в апартамента?

— Не зная.

— Ето, виждаш ли, има си своя бърлога.

— Повтарям, не знам. Висях там цели два часа, преди да се появят и да се отправят, хванати подръка, към един от онези жабешки ресторанти, чиято гордост е да поднасят отвратителната животинка, залята с още по-отвратителни сосове. Тръпки да те побият. Не, не съм виждал господин Спиърс.

— Трябва да го открием, преди да пристъпим към изпълнението на Плана. Трябва да получим одобрението му. Доволна съм, че поне успяхме да научим от господин Уикс, че Маркъс е в щаба на Уелингтън в Париж. Въпреки че, разкривайки ни това, влезе в разрез с адвокатската си съвест.

— Утре, рано сутринта, ще се върна на пост пред апартамента и ще проследя къде ще отиде графът.

— Нека бъде много рано, Баджър. Той си има къде да спи.

— Едната му ръка се движи трудно.

— Какво искаш да кажеш? — тя се изправи уплашено и повтори. — Какво искаш да кажеш?

— Поразпитах напълно дискретно. Бил е ранен при Тулуза.

— Боже мой! Мислиш ли, че е страдал, Баджър? Че страда?

Баджър се вгледа внимателно в лицето й. Звучеше странно, но обнадеждаващо.

— Не зная. Не се притеснявайте, Херцогиньо. Утре, без значение как, ще открия господин Спиърс. Да го доведа ли тук?

— О, да — каза тя, но отговорът й беше разсеян. Господи, ами че тя си мислеше за раняването на негова светлост. Притесняваше се за него. Нещата се нареждаха по-добре от очакваното. Само да бяха успели да получат някакво известие от Спиърс, преди да тръгнат от Лондон!

— Чухте ли за стария крал Джордж, милорд? — попита Спиърс с присъщия си учтив тон. — Когато му съобщили, че съюзниците са навлезли във Франция преди два месеца, той попитал пазачите си кой е командвал британските сили. Отговорили му, че командващ е Уелингтън и старият Джордж се развикал: „Това е проклета лъжа. Него го застреляха преди две години!“

Маркъс се усмихна.

— Горкият луд Джордж III. Ако някога успее за малко да си възвърне здравия разум и разбере, че синът му15 е най-презираният принц в историята, сигурно ще изпадне в такава меланхолия, която ще го изпрати в гроба. Не беше лош управник, преди да полудее като бясно куче.

— Мисля, че това му е известно, милорд — каза Спиърс. — Мнозина вярват, че именно глупостта и безкрайната алчност на сина помрачиха разсъдъка на бащата. А сега, милорд, време е да се окъпете и облечете. Струва ми се, че присъствието ви на празненството в хотел „Де Сюли“ е наложително.

Отговорът на Маркъс се изрази в ругатня и все пак му се наложи да се напъха във вечерно облекло и да се качи на файтона, който да го закара до хотел „Де Сюли“ на улица „Сент Антоан“ за дипломатическия бал. Не си спомняше да е споменавал за събитието пред Спиърс и въпреки това човекът беше информиран. Както и за всичко останало. Маркъс поклати глава и се отпусна върху учудващо чистата облегалка на файтона. Но, разбира се, Спиърс се беше погрижил за файтона, както и за всичко останало, така че място за чудене нямаше.

Спиърс изчака търпеливо да види, че негова светлост се отправя по предназначение, след това взе наметката и шапката си и се запъти към улица „Роял“.

За негова неприятна изненада, на почукването му се отзова самата Херцогиня.

— Херцогиньо — обърна се сдържано той към нея, — защо не сте в гостната? Защо вие отваряте вратата? Така не е прието. Господин Баджър не би трябвало да го допуска. Ще говоря с него по този въпрос.

— Умолявам ви да не го правите, Спиърс. Баджър приготвя вечерята ни, а Маги без съмнение се кипри за излизане. Мисля, че довечера има среща с някакъв руски войник — добре изглежда и личи, че не е само прост войник. Тя сподели с мен, че руската история силно я интересувала, а един млад казак е най-подходящият учител в случая. Хайде, позволи ми да взема наметката и шапката ти, недей да се мръщиш. Това, че вече не съм незаконородена, не означава, че не мога сама да се справям.

— Просто така не се прави — отвърна Спиърс и се дръпна назад. — Виждам, че продължавате да сте на различно мнение. А що се отнася до тази Маги — тя спаси живота на Баджър в Портсмут преди отпътуването ви за Франция, нали? Жената, която му попречи да попадне под колелата на пощенската кола?

— Същата. Казва, че не може да си обясни как го е направила. Актриса е и, знаеш ли, казва, че била много добра. Тогава тя беше временно останала незаета с работа; аз й предложих да ми помага като камериерка. Никога не й се било случвало по-рано, по думите й, но имала достатъчно желание и ум да се справи, пък и Париж бил толкова вълнуващ. И така, реши да опита.

— Не съм чувал нищо по-странно. Не ми изглежда да е подходяща за ваша камериерка.

— Мисля, че Маги ще съумее да промени мнението ти, Спиърс. Аз я харесвам. Различна е, чиста и неподправена, въпреки бурното си минало. В нея има доброта и дяволия, възможно най-сладката.

Спиърс сам свали връхните си дрехи. Мнението му беше непоколебимо — това не влизаше в задълженията на лейди Уиндъм. Ако тя си позволяваше небрежност по отношение на благоприличието, Спиърс никога не го правеше. Щеше да му се наложи да разговаря и с Баджър, и с Маги — сладкото дяволче.

— Заповядай в гостната или салона, както французите го наричат. Искам да знам всичко. Първо — защо не ми писа? Наложи се да изтръгна от господин Уикс, че Маркъс е в Париж. После на Баджър му отне почти три дни да го открие.

— Знам — отговори спокойно Спиърс — Ще ви разкажа всичко.

— Ръката му, Спиърс, наред ли е? Защо не ме извести, че е бил ранен? Защо не изпрати някого с писмо?

— Не желаех да ви тревожа — Спиърс въздъхна дълбоко. — Боя се, че негова светлост продължава да изпитва силна болка. Разбирате ли, в горната част на ръката му има заседнали парчета от куршум. Често не може да спи от болка. Естествено отказва да бъде лекуван. Не ми разрешава и да му капвам лауданум в чая. Разбира се, много пъти съм пренебрегвал желанията му, за да сторя каквото е най-добро за него.

Лицето й беше придобило смъртнобледен оттенък и Спиърс побърза да добави убедително.

— Въпреки всичко ръката оздравява. Лекарят не би могъл да окаже съществена помощ. Парченцата са съвсем малки и сами си излизат от раната. Звучи неприятно, но е така, и е хубаво, че се случва. Въпрос на време е възвръщането на нормалното й състояние, Херцогиньо.

— Времето изтича.

— Всъщност — обади се Баджър от прага на гостната, с голям дървен черпак в ръка, — срокът изтича точно след две седмици и половина. Аз лично мразя да изчаквам последния момент. Закъснелите усилия никога не водят до успех.

— Господин Баджър ми разказа плана ви, Херцогиньо. Смятам, че ще сполучи. Ще го доизкусурим.

Вярваше му. От него можеше да излезе чудесен министър на външните работи. Тя го хвана подръка и заедно влязоха в трапезарията. Тази вечер една много богата млада английска дама щеше да се храни в компанията на своя готвач и графски камериер.

Спиърс се появи отново на следващата вечер.

— Негова светлост — заяви той с удивително спокойствие и само с две издайнически червени петна върху бузите, — бил въвлечен в юмручен бой миналата вечер. Понастоящем е на легло, с две счупени ребра, с насинено око и с почти целия комплект пръсти, с разранени кокалчета. Слава на милостивия Бог, никой от зъбите му не е пострадал, всичките са на местата си. Освен това се хилеше като пача, когато го оставих.

— Как е могъл да се бие с все още незаздравяла ръка?

Баджър се разсмя.

— Господин Спиърс, той сподели ли колко са пострадали противниците му?

— Да. Един от английските офицери го нарекъл изпъдения граф и негова светлост го набил… ъ-ъ… тоест, върнал си е тъпкано за обидата. Получил е наранявания, защото в схватката са се включили приятелите на противника му и силите били неравностойни. Ръката му не е пострадала, Херцогиньо. За лош късмет лорд Чилтън не бил заедно с него, иначе ребрата на негова светлост щяха да бъдат здрави.

— Разбира се — едва успя да изрече Херцогинята. — По какъв начин се е разчуло за промените в завещанието на баща ми?

— Не може да се попречи на разпространяването на такива новини — каза Баджър. — Като при чумата.

— Отлична аналогия, господин Баджър. Напълно прилягаща. Подобни новини гъделичкат любопитството и изключват дискретността. По негово настояване при негова светлост е неговата… ъ-ъ … любовница. Тя ме помоли — по много очарователен начин — да й подсигуря необходимите лекове. Поверих негова светлост на нежните и грижи.

— Любовницата му е с него? — гласът на Херцогинята изтъня във фалцет. — Грижи се за него?

— Не вярвам да го измъчва треска. Въпреки раните си негова светлост отправяше към девойката много… ъ-ъ… пристрастни погледи, което ме навежда на мисълта за доброто му общо състояние. Но въпреки желанията на негова светлост, що се отнася до нея, ще съумея да я отпратя към собственото й убежище тази вечер. По-добре късно, отколкото никога — той внимателно отстрани ивица платно за превръзка, останало върху ръкава на жакета му. — Може би ще се радвате да научите, Херцогиньо, че тя не е зла жена, нито пък тормози негова светлост за парцалки и дрънкулки или нещо подобно. Грижи се за негова светлост, колкото е по силите на същество като нея да полага грижи за някого.

Като майка ми — помисли си тя, но гласно каза:

— Радвам се да го чуя. Всъщност за момента ми е невъзможно да почувствам облекчение, Спиърс. Вероятно би било редно да я поканя на чай, за да й благодаря за проявеното самообладание.

Спиърс извърна глава, за да скрие едва забележимата си усмивка и подхвърли през рамо.

— Може би идеята не е толкова добра. Момичето ще припадне от изненада.

— Не е лошо като начало — каза Херцогинята.

Каква злост — помисли си Спиърс. — Най-чиста проба. После гласно уточни:

— Името й е Лизет Дюплеси.

Никакъв коментар.

— Негова светлост харесва името й. Намира го за сладко.

— Нямам му доверие — каза най-сетне Херцогинята, загледана някъде над рамото на Спиърс. — Не искам да оставям работата за последната минута. Съгласна съм с Баджър. Искам всичко да се свърши довечера.

— Ако негова светлост въобще допусне любовницата му да бъде отстранена от спалнята му.

— Каза, че ще съумееш да го сториш.

— Точно така — намеси се Баджър. — Господин Спиърс ще се погрижи за това, Херцогиньо. Не се притеснявай. Ще бъдем улеснени и от физическата слабост на негова светлост. Също така лорд Чилтън е във Фонтенбло и няма да ни се пречка.

Последвалата от нейна страна забележка сякаш беше отправена към тежките брокатени завеси — типично френски в златистото си великолепие.

— Негова светлост е неспособен да улеснява. Не е в характера му. Ако двамата сте на друго мнение, значи не го познавате добре.