Цената на рая

III

Маркъс бутна чинията си, въздъхна с облекчение и кръстоса ръце на корема си. Херцогинята беше довършила яденето си малко преди него и съвсем спокойно и невъзмутимо седеше на стола си, сякаш присъствието на чужд мъж на масата беше ежедневие за нея. Тя просто чакаше гостът й да се нахрани и да заговори. Не беше се променила, откакто я срещна за първи път на девет години. Бавно въртеше винената чаша в ръката си. Качествен кристал със сигурност, няколко гвинеи11 парчето. Най-вероятно част от скъп сервиз. Кой беше платил за него? Мъжът, с когото всеки ден се хранеше заедно? Придаде безгрижен тон на гласа си.

— Баджър е готвач от висока класа. Кулинарните му идеи са свежи.

— Да, проявява артистичност. Той е човек с многобройни способности.

— Например?

Тя само сви рамене, отминавайки остро зададения въпрос като наглост, каквато всъщност може би си и беше.

— Добре изглеждаш. Всички бяха силно притеснени за теб.

След като накрая се сетиха, че изобщо съществувам, помисли си тя, но гласно каза:

— Благодаря. Ти самият доста си пораснал. Ролята на джентълмен-безделник ли изпълняваше преди смъртта на ба… преди смъртта на графа?

— О, не, бях в армията. Трябваше да я напусна след смъртта на чичо. Не желаех проклетата му титла, въпреки че той не го вярваше. Честно казано, не ми пукаше, че съм единственият му наследник. Като всички други, и аз мислех, че ще се ожени след смъртта на леля и ще продължи опитите си да се сдобие с момче. Без съмнение щеше да се справи, ако смъртта не беше го изпреварила.

— Много странно. Не мога да си обясня защо не се ожени повторно.

— Нещастието се случи само седем месеца, след като леля умря. Чичо държеше сметка за хорската оценка на поведението му, а сватба преди изтичането поне на една година от смъртта на предишната му жена нямаше да бъде приета положително.

— Той идваше често при майка ми, след като графинята умря. Дори може да се каже, че прекарваше по-голяма част от времето си с нея. Много се беше променил след смъртта на Чарли и Марк. Поне тези последни месеци бяха щастливи.

Не може да се каже, че Маркъс беше изненадан от думите й. Чичо му постоянно беше отдаден на страстите си и плащаше, за да бъде любовницата му винаги на разположение. Но не можеше да го произнесе гласно; не и пред незаконната му дъщеря. Само кимна. Вместо това попита.

— Приличаш ли на майка си?

— Да, но, както вероятно си забелязал, имам очите и черната коса на баща си. Майка ми имаше разкошна златиста коса — замълча за кратко време и спокойно продължи. — Знам какво мислиш. Една и съща любовница в продължение на двадесет години — не е лесно за възприемане. Майка ми винаги изглеждаше красива, винаги се стараеше да бъде очарователна, винаги беше с него, ако той пожелаеше. Нямаше караници, нямаше прищевки. Обичаше го.

— Разбирам — каза Маркъс тихо. — Съжалявам, Херцогиньо.

— Ябълковият сладкиш — обяви Баджър, появил се неусетно.

Маркъс се зачуди дали е чул разговора им и е избрал момент, в който да влезе. Ако беше така, то изборът беше добре направен.

— Благодаря, Баджър. Изглежда доста апетитно — обърна се тя към него с усмивка. А после към Маркъс. — Ще забравиш за цялото си богатство, след като опиташ ябълковия сладкиш на Баджър.

Маркъс се усмихна и отхапа парче. Очите му се притвориха от удоволствие.

— Езикът ми не би могъл да се превърти, за да каже лоша дума.

Херцогинята само кимна и продължи.

— Трудно е за вярване, че наистина не те е било грижа и не те е интересувала титлата и богатството, произтичащо от нея.

— Но е истина. Бях напълно доволен от живота си такъв, какъвто беше. Не исках да напускам армията. Там бях само син на втори син, но от мен имаше нужда. Ще ми се да вярвам, че от мен зависеха неща, че от преценките ми се е повлиял изходът на някои събития. Искрено се надявам поне да съм спасил няколко живота и да не съм пропилял глупаво нито един.

— През цялото време ли беше на полуострова?

— Записах се през август 1808 година, веднага след като Чарли и Марк се удавиха. Испанците не желаеха да се месим в Испания, затова се отправихме директно към Португалия и се разположихме близо до Коимбра. Командир ми беше Уелингтън. Съжалявам, ако те отегчавам — добави той след кратка пауза.

— Моля те, продължавай.

Той й хвърли кос поглед. Досега никоя жена, включително и майка му, не беше проявявала интерес към тази част от живота му. Приведе се напред и бавно продължи.

— Наполеон успя да покори Испания и се отправи към Лисабон.

Херцогинята вметна неочаквано.

— Не беше ли казал Наполеон: „Аз ще прогоня англичаните от полуострова. Нищо не може да стои за дълго на пътя на моите желания“?

— Мисля, че беше казал нещо такова — отговори Маркъс, намръщвайки се.

— Моля, продължавай.

Лицето му трепна от спомена.

— Пресичахме планините на Галиция в най-големия студ на ужасна зима, предвождани от сър Джон Мур. Успяхме да се изплъзнем на французите. Храната беше малко, животните… — поклати глава, загледан в нея. Мразеше тези спомени, в които се явяваха лицата на хора — войници, офицери, негови приятели. Толкова много от тях бяха мъртви сега, а той не беше успял да го предотврати. — Стига. Повече от достатъчно е за днес.

— Какво мислиш за примирието, сключено от Наполеон с прусаците, след като им нанесе поражения при Лютцен и Бауцен?

Маркъс сви рамене.

— Ще видим колко ще изтрае. Никой от хората, които познавам, не счита, че ще продължи след края на лятото, може би и по-малко.

— Вярно ли, че Уелингтън изисква от генералите си да избягват сраженията със самия Наполеон, а винаги търси схватки с маршалите му?

— Откъде знаеш това? — изненадата му беше искрена — малко хора го знаеха.

— Чета — отговори тя безизразно. Явно беше я засегнал, отнасяйки се с нея като с дама, тоест женичка с нищо в красивата си глава.

— Абсолютно вярно. По думите на Уелингтън, самото присъствие на Наполеон на бойното поле се равнява на четиридесет хиляди мъже, и то не какви да е, а войници.

Тя се изправи и подпря лакти на масата. От свещите струеше мека светлина, в стаята беше тихо, ябълковият сладкиш остана забравен в чинията.

— Невероятно. Никога не бях го чувала. А вярно ли е, че не руската зима, а самите руснаци са причината за разгрома на Наполеон?

— Не е възможно да се каже със сигурност. Ясно е, че всички възхваляващи го като най-гениалния военен предводител откак свят светува, сочат жестоката руска зима като причина. Но чувал съм и да се говори, че руснаците взели най-доброто от победите на Наполеон и обърнали собственото му оръжие срещу него.

— Не забравяй и за разбитите му снабдителни линии. Представи си само разстоянието от западна Европа до Москва! Трудно е да се побере в ума каква екипировка, храна и дрехи са били необходими.

— Да — каза Маркъс, — така е.

Не беше в състояние да отмести поглед от нея. Дали нямаше покровител от армията или флота? От него ли беше научила толкова много?

— Колко ще ти отнеме да се приготвиш за тръгване? — запита я рязко.

— За тръгване? За какво става дума?

— За идването ти с мен в Чейз Парк естествено.

— Не виждам нищо естествено в това — отвърна му и, за негова изненада, ръката й се сви в юмрук. Херцогинята да му показва юмрук? Сигурно му се привиждаше. С какво я бе накарал да си покаже зъбите? Не можеше да си представи, че е възможно елегантната й, безкръвна ръчица да се свие в юмрук.

— През изминалите шест месеца е трябвало да живееш в Чейз Парк. Вече се извиних за случилата се неприятност. Повече от това не мога да кажа. Прекарах последните месеци в опити да те открия. Сега, след като съм го сторил, съм тук, за да ти предложа дом и съответстващи на положението ти грижи. Ако пожелаеш да отидеш в Лондон и да влезеш в обществото, така и ще стане. Ще се погрижа да получиш достатъчна зестра. При твоята външност и интерес към военните дела, смея да твърдя, че ще получиш многобройни предложения за женитба — най-малкото от самотни офицери в отпуск.

Възвърнала спокойствието си, тя само му хвърли един поглед. Ръцете й бяха положени върху бялата покривка и по тях също се виждаха петна от мастило.

— Ако женитбата е това, което искаш. Но какво друго остава на една дама? — обобщи Маркъс.

— Не. Не желая да се женя. Тук е домът ми. Много мило от твоя страна, че си ме търсил, но мина време, през което аз станах независима. Нямам нужда от представяне в обществото или зестра. Или съпруг. За една жена могат да съществуват и други неща освен брака, Маркъс.

— Как си успяла да станеш независима? Да не би да си срещнала някой войник след смъртта на майка ти? Той ли ти разясни… — Маркъс млъкна и сви рамене, но нямаше и нужда да казва повече.

Тя му се усмихна. Студена усмивка, натежала от тайни и от доста гняв. Но, както винаги, в гласа й нямаше и следа от гняв.

— Това, сър, изобщо не ви касае. Въпреки всичко, интересно е да се проследят разсъжденията ви. Знанията ми за военните дела или интересът ми към събития като провалилия се опит на Наполеон да оцелее в Русия, очевидно не могат да бъдат родени от собствения ми мозък. Просто няма друг начин друг да не е оказал влияния за появата им, по-точно някой военен, който, без съмнение, ме държи в тази очарователна къща, както на времето вашият чичо държеше майка ми в Роузбъд котидж.

Юмрукът му изтрещя върху масата.

— Проклятие, Херцогиньо, не исках да кажа това. Забравяш ли, че съм твой братовчед? Че съм глава на рода Уиндъм и съм отговорен за теб?

— Истина е, че си мой братовчед, но самата аз не съм нищо повече от незаконородена. Абсолютно нищо не ми дължиш, Маркъс. Не си отговорен за мен. Баща ми имаше тая отговорност, но като болшинството мъже се е смятал за безсмъртен и не е намерил за нужно да се погрижи за мен в завещанието си. Било каквото било, сега се чувствам отлично, оставена на себе си.

— Ти си на осемнадесет години, от благороден произход. Не можеш да бъдеш оставена сама.

— Почти на деветнадесет съм и е факт, че съм незаконородена и живея самостоятелно. Не се опитвай да замазваш положението, не си убедителен.

Ядът и объркването му се бореха за надмощие. Не беше срещал история, в която девойката да отказва закрилата на странстващия рицар. Най-вбесяващо от всичко бе, че тя изобщо не проявяваше признаци на смущение. Стресна го смехът й.

— Мога ясно да разчета какво мислиш. Минал си през толкова трудности, за да спасиш бедната си незаконородена братовчедка, а тя ти обръща гръб. Нахранва те вкусно и обилно, а след това те гони. Съжалявам, Маркъс, но това е положението.

— Не е. Ти ще опаковаш вещите си и ще дойдеш с мен в Чейз Парк. Няма да допусна обратното заради паметта на твоя баща и мой чичо. Бих искал да потеглим утре. Ще се справи ли Баджър за толкова време?

Думите му бяха отминати без никакво внимание. Тя гледаше в някаква точка в пространството, а очите й бяха присвити като при дълбоко замисляне или нещо подобно. Най-неочаквано си затананика непозната за него мелодия.

— Извини ме — изправи се тя и се обърна към него. — Не си тръгвай, Маркъс. Няма да се бавя.

В следващия момент изчезна от трапезарията, а зад нея изоставеният граф Чейз беше изпаднал в пълно недоумение и това беше изписано върху лицето му.

— Бихте ли желал бренди, милорд? Може би портвайн или бордо?

— Портвайн — след като му беше сервирано, започна да отпива малки глътки, очаквайки завръщането й. Минаха петнадесет минути. Графът се обърна към Баджър, появил се, за да разчисти масата от чиниите.

— Какво прави тя?

— Не бих могъл да кажа.

— Разбира се, че можеш, но не желаеш. Е хайде, Баджър, как, по дяволите, може да си позволи такава къща? Как може да си позволи да плаща на теб? Има някакъв мъж, нали? Военен е и плаща всички сметки.

— Говорете с госпожица Кохран, милорд.

— Бих искал утре да потегля обратно. Ще бъдете ли готови, Баджър?

Запитаният се изправи в целия си внушителен ръст.

— Ще трябва да го обсъдите с госпожица Кохран — после омекна, добавяйки. — Трябва да разбирате лоялността, сър. Бил сте в армията. Много малко неща са по-ценни от абсолютната лоялност.

Маркъс въздъхна и постави чашата си на масата.

— Прав си, разбира се. Мислиш ли, че Херцогинята би имала против да се присъединя към нея?

— Мисля, че я чувам да се връща. Ах, сър, на нея сега несъмнено й е много трудно, научавайки, че баща й е мъртъв от половин година и че не той я е забравил, а вие — всички останали. Много смърт й се насъбра за последните няколко месеца.

— И да е така, тя го прикрива добре — каза Маркъс. — Няма скръб, няма сълзи, нищо. Никакви молби, обяснения, радост от срещата ни, никакво съгласие с мен за каквото и да било.

— Напълно естествена реакция. Какво друго очаквате?

— Нищичко вече не знам — Маркъс вдигна чашата и разлюля тъмночервената течност в нея. Проклятие, идеше му да удуши братовчедка си.

— Пипайте меко, сър — Баджър задържа вратата отворена, за да мине Херцогинята през нея.

— Извини ме за забавянето — каза тя и добави. — Би ли предпочел да останем тук или да се преместим в гостната?

— Тук е добре. С какво се занимаваш?

— С разни неща. Нищо, което да те засяга.

За да прикрие нарастващото си объркване, той заяви с нетърпящ възражение глас на абсолютен господар.

— Няма какво да обсъждаме, връщаш се в къщи.

— Няма да стане така, но благодаря ти все пак за проявата на отговорност, чувството за вина, или каквото и да те е накарало да постъпваш така. Моля те, Маркъс, чуй ме и ми повярвай — върху теб не лежи никакъв грях. От теб научих, че баща ми не ме е забравил и съм ти благодарна. Сега, съжалявам, но в къщата няма къде да спиш. В Бидъндън, много близо до знака на бидъндънските девици…

— Кои, по дяволите, са бидъндънските девици?

— Значи на идване не си минал през селото. Няма значение. Девиците са Елизабет и Мери Чокхърст и са живели през дванадесети век. Били са сиамски близначки. Както и да е, странноприемницата „Чекърс“ не е за пренебрегване. Въпреки че е малка, сигурно ще се намери място за новия граф Чейз — тя се изправи и му се усмихна. Подобие на усмивка, но все пак повече от нищо.

Маркъс застана пред нея, давайки си сметка, че видът му е по-скоро заплашителен, отколкото внушаващ загриженост.

— Ще се върна утре сутринта.

Баджър го чакаше в малкото предверие и без много шум му отвори вратата и го изведе навън.

— В странноприемницата ще се погрижат за коня ви, милорд.

— Не би било лошо — каза Маркъс, поклащайки глава. — Сиамски близначки. Забележително.

На следващата сутрин Маркъс завари Херцогинята, облечена в избеляла сива рокля и с ръкавици на ръцете да копае в една цветна леха. Той скочи от коня, върза го и се запъти към нея. Тя вдигна поглед към него. Слънцето беше зад гърба й и главата й беше обкръжена от сияен ореол. Челото й беше покрито с капчици пот, а лицето й беше изцапано на две места. Изглеждаше чудесно — човек не би могъл да сдържи възхищението си.

— Много обичам да се занимавам с градината, както и майка ми. Само дето на мен повече ми се удава. Време имам, така че защо да не се занимавам?

— Откъде изведнъж имаш толкова време? Значи ли това, че няма внезапно да скочиш и, тананикайки си, да изоставиш розите?

— Винаги е възможно да се случи.

— Искам честен отговор, Херцогиньо.

— При положение, че имам желание да го дам.

Дощя му се да я перне по лицето. Вместо това приклекна до нея.

— Откъде намираш средства да се издържаш?

— Вече не мислиш, че е замесен мъж?

— Никога не съм го мислил. Не точно. Ти не би го направила. Но, за Бога, сигурно ти е ясно, че погледнато отстрани, се пораждат съмнения. Ти си само едно младо момиче, а пък…

— Минаха цели пет години, Маркъс. Ти нямаш и най-приблизителна представа що за характер притежавам. Или пък не притежавам. Какви са моите способности и дали имам такива. Накратко — ти не знаеш абсолютно нищо за мен.

— Близначките тъгуват за теб, както и леля Гуенет. Те искат да се върнеш у дома заедно с мен.

Погледът й, вперен в изцапаните ръкавици, скри усмивката й.

— Маркъс, ти си станал много красив мъж, а тъй като си и граф Чейз, без съмнение, ще бъдеш много търсена партия за женитба. Ще те преследват едва ли не всички жени, които не са успели все още да се омъжат, и някоя от тях скоро ще те впримчи. Ще ти се наложи да мислиш и за наследник. Не мога да си представя, че жена ти ще ме търпи да се мотая наоколо. Аз съм незаконородена. Няма да е лошо да го запомниш.

— Но аз не съм още и на двадесет и пет! За Бога, дай ми още няколко години, преди да ме оковеш за някоя жена.

— Извини ме. Напълно разбирам нежеланието ти, защото и аз го изпитвам. Трябва да признаеш, че под влияние на необичайните условия, в които съм възпитана, у мен лесно би могло да се породи донякъде цинично отношение към връзките между мъже и жени, особено между женените мъже и неомъжените жени.

— Нищо подобно, да го вземат мътните. Слушай, Херцогиньо, ти не можеш да продължаваш да живееш тук, сама с мъж, дори и той да ти е прислужник. Репутацията ти ще бъде съсипана. Възпитанието ти не съответства на сегашното ти положение. От теб се очаква да станеш съпруга на джентълмен и да бъдеш майка на децата му. Такова бъдеще искам да ти осигуря, както това би сторил баща ти. Не можеш да останеш тук. Моля те!

Тя не помръдна и не продума, ръцете й почиваха, заровени в земята. Черна, силна, плодородна земя.

Маркъс бавно се изправи, дотолкова вбесен от мълчанието и ината й, че от устата му не можеше да излезе и дума. Сетне изрева, колкото му глас държи.

— С какво се занимаваш, та си позволяваш да живееш в тази хубава къщичка?

Много бавно, тя се изправи до него, отупа ръкавиците от пръстта и ги пусна на земята.

— Би ли желал да закусиш, Маркъс? Все още е достатъчно рано.

— Ще те удуша — каза той, вперил очи в гърлото й, напълно скрито от роклята. — Да, така ще направя, но след закуска. Какво ще ни предложи Баджър?