Цената на рая

XVII

През целия двучасов път обратно Маркъс яздеше, без да промълви и думичка, с поглед, забит неотклонно между ушите на жребеца си. Тя също не го погледна, но мислите й бяха насочени към него, само към него и неговите мисли и евентуални желания, отнасящи се до нея. Краката й припряно пришпорваха кобилата.

Когато стигнаха конюшните на имението, той почти я смъкна от гърба на коня, сграбчи ръката й и каза едва чуто.

— Ела. Веднага.

Поведе я почти тичешком навътре, изрита вратата на едно от помещенията за храна на животните и я затвори зад себе си по същия начин. В бравата имаше ключ и той го превъртя, без да изпуска дясната й ръка.

Никога не си беше представяла, че някой мъж може да прояви такава настойчивост посред бял ден. Щеше да им отнеме не повече от пет минути да стигнат до спалнята и леглото му. Беше чакал два часа, а не можеше да изтърпи още пет минути? Очарователно. Може би сега щяха да преминат отвъд границата.

Горещо се надяваше очакванията й да се сбъднат. Желаеше го.

— Сега — каза, обръщайки се с лице към нея. Придърпа я към себе си. Бузите му горяха, присвитите му очи я поглъщаха. — Побързай, Херцогиньо!

Притисната към гърдите му, тя усещаше силните удари на сърцето му. Двете простички думи, произнесени от него, сякаш се забиха в мозъка й.

— Какво искаш от мен да направя? — тя шепнеше, възбудата не й позволяваше да говори по-високо. Подпря се с ръцете си на гърдите му и се изправи на пръсти. — Маркъс, кажи ми какво искаш да направя.

Той я погледна втренчено.

— Бъди самата себе си. Искам да видя дали отново ще стенеш под мен, дали ще загубиш контрола над себе си от възбуда.

Ръцете му разкопчаха жакета на костюма й и обхванаха гърдите й през тънката бяла материя на блузата. Той затвори очи и отметна назад глава, стискайки меката плът.

Шапката й отхвърча нанякъде, след нея паднаха иглите от косата й. Устните му целунаха ухото й, дъхът му затопли плътта й, пръстите му се заровиха в косата й.

— Желаеш ли ме, Херцогиньо?

Тя го притегли по-плътно към себе си. Ръцете й се спуснаха по гърба му.

— Мисля, че това е най-глупавият въпрос, който съм чувала от теб.

Думите й иначе биха предизвикали усмивка, но сега му беше трудно да се усмихва. За мигове съблече всички дрехи от нея и я положи да легне по гръб. Застанал над нея, погледът му не се отдели от лицето й през цялото време, докато се освобождаваше от дрехите си, започвайки от ботушите и панталоните. Когато застана пред нея гол, леко разкрачен, с възбуден и натежал член, тя протегна ръце към него и почти изплака.

— Моля те побързай, Маркъс! Боже, ти си по-хубав и от жребеца си!

— Жребецът ми може да нарани кобила, когато я възкачи, докато аз никога не бих те наранил. И напротив, Херцогиньо, ще се постарая да не бързам.

Думите му се превърнаха в едва чут шепот, когато устата му се долепи до гърдите й. Тя с вик се изви нагоре.

— Леко — каза той и ръката му я натисна обратно. — Леко. Всичко ще бъде наред. Отпусни се, Херцогиньо. Отвори се за мен.

Потърси устата й и тя му даде топлината й с разтворени устни, между които езикът й намери неговия. Тялото й отново се изви и усети треперенето на неговото. Ръката му се премести от гърдите към корема й, после погали таза, слезе още по-надолу, леко докосвайки топлата плът на бедрата й, преди — най-накрая — пръстите му бавно да влязат в нея, което я накара да забрави всичко освен него. Устните му не се отделиха от нейните и когато тя вече чувстваше, че не би могла да преживее по-силна възбуда от тази, която я разтърсваше в момента, той влезе в нея силно и дълбоко и тялото й експлодира, неспособно да понесе такова удоволствие. Ръцете й се впиха в неговите, после в гърба му. Прекалено много й дойде.

Неочаквано върху лицето му се появи изражение като при нетърпима болка. Челюстите му бяха стиснати, кожата по скулите опъната, а бузите зачервени. Движенията му секнаха. Тя усещаше как дълбоко в нея той продължава да потръпва леко. В следващия миг той се откъсна от нея със стонове и проклятия. Непонятно й беше какво става с него, докато не почувства влагата от семето му върху корема си. Свърши, коленичил между краката й, с немощно отпусната глава и затворени очи, като дишаше тежко и накъсано.

Никой от двамата не проговори. Тя го гледаше втренчено, докато някаква празнота я поглъщаше и в съзнанието й се задържаше само мисълта, че той е сторил с нея това, което не успя предишната нощ.

Ако останеха неподвижни, в мълчание, може би болката от разочарованието щеше да намалее.

Той се изправи.

— Ще взема носната си кърпа.

Тя затвори очи и се обърна настрани, свивайки се на кълбо. Не я беше грижа, че е гола, че той може да я гледа. Усети го, когато отново коленичи до нея, после я обърна с лице към себе си и избърса корема й с кърпата.

— Не смей да плачеш, Херцогиньо — изрече той ниско, навел лице към нейното. — Недей да лееш проклетите си женски сълзи, защото съм те обидил или не съм ти доставил удоволствие. Виковете ти говореха точно за обратното. Не съм те измамил. Знаеше, че нямам намерение да свърша вътре в теб. Или ако не си знаела, сега си наясно. Казах ти, че няма да допусна да заченеш дете от мен. Ставай и се обличай.

Той захвърли носната кърпа до нея, върху полата й. Тя го загледа, докато се обличаше — гъвкави движения, пълна откъснатост от нея, след като беше задоволила най-примитивните му желания. Защо да се занимава повече с нея? Владееше напълно и себе си, и нея — в пълна противоположност на нейните преживявания.

Тя бавно се изправи и седна. Навлече през глава смачканата си блуза и впери неподвижно поглед в едно красиво изработено испанско седло.

— Днес Баджър приготвя вечерята.

Маркъс я изгледа изненадано. Никаква емоция не беше изписана на лицето й, там царуваше проклетата й неизменна надменност.

— Какво ще ни приготви?

— Агнешко печено с кайсиев сос. Овнешката плешка отнемала твърде много време и затова я оставил цял ден в марината.

Маркъс изръмжа нещо неясно в отговор, докато навличаше жакета си. После седна на стол, за да обуе ботушите си.

— Ще има също и сладкиш с череши и бадеми. Един от любимите на майка ми. И бисквити с канела.

Погледна я, както седеше с кръстосани крака върху полата си; до нея — свитата на топка носна кърпа, блузата, покриваща тялото й само до бедрата, от което оставаха открити два красиво оформени бели крака. Изглеждаше прекрасна с разбърканата си коса и дори с безмълвното си отчаяние, което събуди у него неясна тревога. Невъзможно. Не и Херцогинята. Тя не би почувствала никаква емоция с изключение на моментите, когато я обладаваше. И това му даваше власт над нея. Можеше да разклати хладнокръвието й през въпросните скъпоценни мигове. Направи крачка към нея, после спря и се намръщи.

— Не ти ли се струва малко странно да говориш за рецептите на Баджър, непосредствено след като си правила секс с мен?

— Предпочиташ ли да мълча?

— Най-често така и правиш. Студенината и поддържането на дистанция са твоя специалитет. Именно това очаквах.

— Заговорих за ядене, за да не стоим в мълчание, докато се обличаш. По-добре ли ще е да сменя темата?

— Да. Говори за мен и за това, което направих с теб. За себе си и за онова, което би могла да научиш също. Засега ти само взимаш, Херцогиньо. Имаш ли желание и да даваш?

Тя отклони поглед от лицето му.

— Знаеш ли как се захаросват ябълки и сливи?

— Не знам.

— Не трябва да забравяш, че добър готвач като Баджър умее да приготвя и укрепваща и възстановителна храна при болести.

Маркъс хвана и стисна брадичката й.

— Млъкни.

Сякаш й заповяда: Вкамени се!

Целуна я, разтваряйки устните й, без да упражнява никакво насилие. Езикът му внимателно се плъзна помежду им и леко, по ненатрапчив начин, докосна нейния. Тя притвори очи, мъчейки се да игнорира зараждащата се в дълбините на утробата й топлина. Беше унизително — играта с усещанията й не му костваше изобщо усилия.

И изведнъж той се отдръпна и се изправи до нея.

— Облечи се. Предполагам, че на всички слуги в конюшнята е станало ясно точно какво правихме. Хайде, ще ти помогна. В косата ти се е оплела слама. Аз ще взема кърпата. Тя е попила миризмите ни, а не искам нещо да ти напомня, че си дива като кобила, когато я възкачва жребец.

Внезапно нещо друго се пръсна вътре в нея. По жилите й плъзна гняв, какъвто чувстваше за първи път в живота си. Остави го да набира сила, да се подхранва от собствения си пламък и да изпълва всяка част от тялото й. Започна да се задушава от ярост, която все по-трудно сдържаше. Трудно изградената външна маска на спокойствие и невъзмутимост имаше цена — още откакто деветгодишното момиченце, загубено в самотата си в огромното имение, случайно дочу от устата на една слугиня, че е копеле. Още откакто графинята на Чейз стовари върху момиченцето цялата си омраза, породена от факта на съществуването му. Злоба, студенина и презрение — това беше получавала от деветгодишна. Нямаше на света Херцогиня, която би понесла смирено такова отношение. А тя се чувстваше вече Херцогиня не само по име, а като личност.

Гневът й все повече се разгаряше. Тя беше разголена и в буквалния и в преносен смисъл и унижението й я потикваше да отговори с насилие на насилието спрямо личността й. Потискан и лишаван от всякакво проявление в течение на години, толкова по-сладък беше сега този гняв. Ръцете й трепереха, когато се опита да изглади намачканата си и изцапана блуза.

Той се върна до стола и седна. Сложи крак върху крак и кръстоса ръце на гърдите си.

— Докато се обличаш, бих желал да изпробваш някои от женските номера, съпровождащи този ритуал, за да преценя дали имаш заложби и в тази област. Не ме ли разбираш, Херцогиньо? Забавено обличане на всяка дреха, разкършване на тялото, така че да се подчертаят извивките му, съблазняващо въртене на бедрата, по някое възбуждащо открехване на дрехите. Ще се справиш ли?

Това беше мъжът, на когото се беше отдала, когото без преувеличение беше спасила, като същевременно бе съхранила родовата линия на Уиндъм. Тиранин и глупак, унизяващ я отвъд границата, в която едно човешко същество би могло да понася униженията от друго. Не я допускаше до себе си, защото мразеше баща й. Отнасяше се с нея като със съд, в който да излива сладострастието си. За него тя сигурно не беше нищо повече от копеле и не го беше грижа какво й причинява. Мислеше, че тя ще приема безропотно всичко, което й се предлага и налага.

Гневът избистряше мислите й. Тя дори се усмихваше, докато погледът й обикаляше стаичката. Гневът й напираше неудържимо, търсеше външно проявление. Ако имаше подръка пушка, щеше да го застреля. Тя грабна един камшик, вдигна го високо и се спусна към него, влагайки чудесно доза безумие в крясъка си.

— Проклет кучи син! Мислиш си, че ще ти позволя да ме унижаваш, без да ти кажа думичка? Мислиш си, че можеш да се отнасяш към мен като към човек без всякаква стойност? Мразя те, чуваш ли ме, Маркъс, проклети глупако! Никога вече няма да ти разреша да ме оскърбяваш и да си мислиш, че това е твое право!

Камшикът изплющя през гърдите му. За момент той не се помръдна и не отмести поглед от нея, неспособен да възприеме чутото или болката от удара. В съзнанието му Херцогинята, която познаваше от десет години, и разбеснялата се амазонка просто не можеха да се свържат в една и съща жена.

Тя дишаше тежко, гърдите й се повдигаха и спускаха като на маратонски бегач.

— Искаш да ти играя ролята на прелъстителка? Да се кривя пред теб, като че ли съм ти робиня? Мръсник!

Тя го шибна отново и този път той усети парването на камшика върху кожата си, тъй като дрехата му се сцепи. Скочи с ръмжене на крака.

— Достатъчно, да те вземат дяволите! Какво ти става? Допреди малко си седеше кротко, глупава краво, и ми дрънкаше за менюто на Баджър!

— Не смей да ме наричаш глупава крава!

Получи трети удар и се нахвърли върху й, но едва избегна четвъртия, който със сигурност щеше да разкъса плътта му. Помогна му залитането й, когато тя отскочи назад, за да не я достигне.

Той се закова на място. Беше готов да повярва, че сънува, ако не беше болката от ударите. Гласът му прозвуча по-строго и безмилостно, отколкото този, с който вкарваше войниците си в битка:

— Да не си ме ударила още веднъж, Херцогиньо! Ще те накарам да съжаляваш, задето изобщо посмя да ме удариш.

— Опитай се и ще те смачкам, глупако, неблагодарно нищожество. Господи, като си помисля, че аз те измъкнах от жалкото ти положение, че считах, че ти дължа наследството! Не заслужаваш нищо друго освен един хубав унизителен бой. Точно от това се нуждаеш и заслужаваш.

Тя захвърли камшика по него, сграбчи чифт поводи и ги размаха с всичка сила. Почувства мига, в който металното парче се впи в плътта му, а после се стовари и върху черепа. Заслужил си го беше. Загледа го как се олюлява с ръка на главата, където го беше ударила, как после се свлича на колене и се килва на една страна в безсъзнание.

Колко хубаво беше да осъзнаеш силата си! Тя постави юздата на земята и се отпусна до него, за да провери пулса му. Сърцето му работеше нормално. Щеше да се оправи, глупакът му с глупак. Надяваше се само да го сполети главоболие, не по-слабо от най-ужасните й пристъпи на болки в стомаха.

Тя се изправи, приглади още веднъж блузата си и съвсем спокойно се облече. Хвърли му последен поглед, след това се усмихна при вида на пораженията по дрехите му от камшика и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Валеше, духаше силен вятър и наоколо беше притъмняло. Клоните на дърветата се блъскаха едни в други.

— Също като в нощта на Белтейн, за която пишеше монахът — произнесе тя високо и се разсмя, подлагайки лицето и косата си на дъжда. Чувстваше се чудесно, пълна със сили.