Цената на рая

XXVII

— О, не — почти изплака Маркъс, — Господи, не!

— Дръжте я, милорд!

Маркъс се поизправи, за да заеме по-устойчиво положение. Не беше нужно човек да е много чувствителен, за да разбере каква болка причинява иглата на разкъсаната плът. Херцогинята си поемаше шумно въздух, тялото й се гърчеше, от гърлото й се откъсваха мъчителни викове, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Баджър се опита да налее в устата й бренди и лауданум, но задачата му беше трудна. Дори и да се справеше, докато успокоителното започнеше да действа, доктор Рейвън щеше да е приключил със зашиването.

— Дръж се, Херцогиньо. Знам, че боли. Дръж се, любов моя, остана съвсем малко!

Той продължи да й говори — без да се замисля какво, колкото за нейно, толкова и за свое успокоение. Цяла вечност измина, преди докторът да каже.

— Последен шев. Сега да направя възелчето. Готово, милорд! — и после. — Господин Баджър, ще повдигна съвсем леко главата й, а вие й дайте от брендито с лауданум. Сега, бързо. Господин Спиърс, билковият прах, моля. Госпожице Маги, навлажнете бялата памучна кърпа и бъдете готова да ми я подадете.

Не след дълго главата й се отпусна върху възглавницата. Беше изпаднала в унес, който, докато траеше, я спасяваше от страданията. Маркъс отдели най-сетне ръце от тялото й. От притискането се бяха образували синини. Той изруга.

— Хайде, Маркъс, престани! — Норт стисна ръката му и внимателно го издърпа. — Нека Маги й облече нощница, след като доктор Рейвън я превърже. Тя ще се оправи. Сигурен съм. Ти самият си прострелян. Доктор Рейвън, ред е на негова светлост. Хайде, Маркъс, ела. Тя ще се оправи.

— Как, дяволите да те вземат, можеш да знаеш каквото и да е! — гневът му прекипя и се стовари върху приятеля му.

Той изтръгна ръката си и изрева.

— Тя можеше да умре! Чувате ли ме всички! Можеше да умре, опитвайки се да ме спаси. Вижда, че куршум одрасква проклетата ми кратуна и какво прави? Хвърля се да ме прикрие с тялото си. Вместо просто да ми изкрещи да залегна. Защо?

— Засега, милорд, няма кой да отговори на въпроса ви — каза доктор Рейвън. — А сега, покажете ми първо ръката си. Благодаря. Главата, милорд.

Само една свещ до леглото разпръскваше мрака в спалнята. Тя лежеше на една страна, задържана в това положение от възглавници, поставени пред и зад нея. Тънка завивка я покриваше до кръста, а батистената нощница скриваше цялото й тяло.

Той се изправи и се протегна, без да откъсва поглед от нея. Беше се хвърлила да го спасява — без да мисли, без да се колебае. А той не беше успял да я защити. Събитията се бяха развили шеметно бързо. Маркъс се опита да си припомни. Изстрелите бяха поне шест. Негодникът е използвал няколко пистолета, иначе не би могъл да стреля в такава бърза последователност. Слава Богу, смяната на пищовите беше попречила на точния му мерник.

Наведе се и сложи ръка на челото й. Късмет, че нито един от куршумите не беше заседнал в телата им. Изруга, като усети горещината, излъчваща се от тялото й. Тресеше я. Без да губи време, закопча нощницата си и се завтече към стаята, където беше легнал да спи доктор Рейвън.

— Има треска — каза само, когато младият мъж разтърси глава, за да се разсъни.

— Веднага се качвам. Накарайте Маги да донесе студена вода и кърпи, милорд. Намира ли ви се лед?

— Баджър ще се погрижи.

Всички отново се бяха събрали около нея в два часа сутринта. Тя стенеше леко и главата й се мяташе върху възглавницата, увивайки в безредие косата но лицето й.

На Маркъс му идеше да се разреве. Започна да търка лицето й с кърпата, натопена в легена със студена вода, в която плуваха бучки лед.

— Съблечете я, милорд. Ако треската се усили, ще я поставим във вана, напълнена със студена вода — в този момент докторът осъзна, че в стаята имаше още трима мъже. — Ако обичате, господа, оставете ни с негова светлост да се погрижим. Излезте, моля.

— Не! — каза Баджър.

— Не! — повтори Спиърс.

Маркъс се намеси.

— Излезте и двамата. Можете да сте уверени, че ще сторя необходимото. Недей да се опитваш да спориш, Спиърс. Чувствам се добре. Превързаната ръка малко ми пречи, но ще се справя.

Когато останаха само с доктора в спалнята, Маркъс съблече нощницата й и се видя, че превръзката е суха и чиста.

— Хубаво е, че кръвта не е избила пак — каза доктор Рейвън.

— Как е малкото ти име?

— Джордж.

— Хайде, Джордж, казвай ми какво да правя.

Продължиха да разтриват цялото й тяло, на смени, повече от час. Някъде към три сутринта Джордж провери температурата на челото и гърдите и близо до превръзката.

— Спаднала е. Да се молим да се задържи така.

— Стопила се е — каза Маркъс, след като донесе чиста нощница и я напъха в нея. — Все едно, че е безплътна.

— Няма да умре, милорд, кълна се. Очаквах треската. Починете си. Аз ще съм при нея и ще ви извикам по-късно. Не ми се ще да се наложи и вас да разтриваме с ледена вода. За вас никак не може да се каже, че сте безплътен.

Тя сънуваше — чуден сън, изпълнен с най-различни цветя, безброй цветя с разкошни цветове и аромат. Седеше сред всичките тези цветя и си пееше една от песничките, съчинени от самата нея, може би най-популярната, макар и с най-пикантен език. За нея издателят й беше казал, че е толкова популярна между хората от флота, та му се струвало, че никога няма да бъде забравена. Мисълта да се обезсмърти чрез песен я накара да се усмихне. Тъкмо пръстите и се протегнаха да погалят листчетата на една червена роза, когато от другата страна на храста изникна странно същество, което като че ли бе облечено в монашеско расо; беше сбръчкано и с ръста на джудже. На възраст изглеждаше по-старо от света. Чу го да й казва.

— Аз бях близо до кладенеца и наблюдавах неотстъпно, но ти не ме откри. Стотици години те чаках да дойдеш. Нямаш никакво въображение, глупачке! По онова време, когато с братята ми трябваше бързо да решаваме какво да правим, Локридж Уиндъм беше само прост барон. И все пак се опита да ни помогне, но не можа; никой не можеше. Тогава ние решихме да се погрижим за барон Дендридж, в случай, че загубеше всичко. Оня мизерен крал и дваж по-жалкия му слуга, Кромуел, оглозгаха абатството до кокал. После баронът умря, бедният човек — прекалено рано, преди синът му да започне да разбира кое какво е. Но знаците бяха оставени и мълвата за съкровището премина през няколко поколения, преди дори и тя да замре. Всички от рода Уиндъм досега бяха глупаци и невежи. Дори и ти се отказа. Затова съм при теб. Кажи ми, какво виждаш сега?

— Виждам деветка. И още една, но тя е обърната.

— Наистина ли, Херцогиньо? Е, може би е така, може би не. Имаш достатъчно ум да пишеш песничките си, а защо не си достатъчно умна за тази загадка? Отваряй си хубаво очите; иначе дойда ли още веднъж при теб, ще съжаляваш. Чудовищата никога не умират, не го забравяй.

След последните си думи монахът-гном изчезна без следа, оставяйки я насред цветята. Само че всичко около нея се сбръчкваше, пожълтяваше, вехнеше пред очите й, смрачаваше се и застудяваше все повече и повече. Тя извика в желанието си да се махне от това място на тлението и смъртта.

— Тихо, любов моя, всичко е наред.

Гласът му я изтръгна от съня. Първото, което видя, отваряйки очи, беше превръзката около главата му.

— Приличаш на пират. Не можеш ли да ме отвлечеш надалеч със себе си? Ще ти се противя, но не от душа.

— Ще те отвлека, но първо трябва напълно да се възстановиш. Да ти кажа, Херцогиньо, писна ми да те нападат и раняват.

— Не повече, отколкото на мен. Трябва да си сложиш черна превръзка на окото и да пуснеш свободно краищата на ръкавите си. Заведи ме на някой далечен пиратски остров, чак отвъд Китай, на юг, където ще е топло и ние…

Тя го загледа, премигвайки смутено.

— Сигурно съм се побъркала.

— Фантасмагориите ти ми харесват и с радост бих помогнал да се осъществят. Как се чувстваш?

Тя замълча за момент, изучавайки състоянието на тялото си.

— Страната ме боли, но поносимо. Необяснимо ми е защо сякаш събитията протичат по-бавно. Как е бедната ти глава, Маркъс?

— Бедната ми глава е по-здрава от орех, както ти е известно.

— Какво е станало с ръката ти?

— Негодникът, който стреля по нас, ме улучи в главата, после вие, госпожо, се хвърлихте върху мен като ангел-хранител и бяхте простреляна в страната, а ръката ми пострада, когато ви придърпах към себе си. Общо взето и двамата се отървахме леко.

— Кой го направи, Маркъс!

— Не знам. Баджър се отправи тази сутрин към Лондон, за да провери дали безценните ни роднини от колониите са там.

— Едва ли леля Уилхелмина би се справила със стрелбата.

— Не, но би могла да наеме някого. Баджър ще разкрие истината. Ако се нуждае от помощ, ще наеме детектив. Не искам нищо да те тревожи, ясно?

Тя кимна.

— Нарече ме любов моя.

— Вярно е.

— Два пъти.

— Много повече, но ти не можеше да ме чуеш.

— Приятно е да го чуя. Нямам нищо против да не преставаш да ме наричаш така — видя, че той се намръщи и добави бързо. — Сънувах странен сън, когато ме събуди. Седях си сред поле от цветя… — разказа му и за цветята, и за миризмите им и невероятните им багри, описа му външността на монаха, думите му и гнева му към нея.

— Нещата стават още по-забъркани. Що за човек е тоя предшественик?

— Всичко, което знам за Локридж Уиндъм, го научих от монаха. Краят на съня беше страшен. Маркъс, не схващам смисъла на това, което чух в съня си.

— Аз също, но отказвам да го приема като някаква лоша поличба.

— Тогава какво?

— Един бог знае. Не си ли спомняш да си чела за него в хрониките на рода?

Внезапно очите и се изпълниха с див ужас.

— Какво? Какво става?

— О, не, Маркъс, не! — гърбът й се изви като лък. Тя стисна корема си, без да престава да пищи. — Не! Не!

По-малко от час след това тя пометна. Тялото й избълва кръв и се заизвива в жестоки гърчове. После всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. Тя потъна в дълбокия сън на изтощението. Лицето й беше лъснало от пот, а устните — почти посинели. Раната от куршума също беше започнала да кърви и той си помисли, че ще я загуби, но се размина. Поне засега.

— Съжалявам, милорд — каза доктор Рейвън, избърсвайки ръцете си. — Подозирах, че може да се случи, но не исках да ви тревожа допълнително. Непрекъснато стават такива неща, но е неприятно, че този трябваше да е начинът.

Маги и госпожа Емъри бяха почистили всички следи от помятането. Херцогинята лежеше, обвита цялата в бяло — бели превръзки, бяла нощница, бяла и самата тя от загубата на кръв.

— Ще се оправи.

Маркъс силно се съмняваше.

За първи път доктор Рейвън беше оставен насаме с пациентката си, което никак не му беше неприятно. Изчака я да се събуди и да го разпознае, после се наведе и леко постави ръка на гърдите й.

— Сърцето ви работи нормално. Чувствате ли болка в корема?

Тя поклати глава отрицателно.

— Съжалявам за бебето, но ще имате други, миледи. Причината за помятането е в падането, в травмата. Но вие сте млада и здрава, тялото ви не е увредено. Ще можете да си родите колкото си искате деца, когато се възстановите.

Тя отново поклати глава.

— Няма да има повече бебета. Това беше единственото и на него не му беше писано да оцелее.

Доктор Рейвън не разбра смисъла на думите й. Той внимателно повдигна ръката й, за да измери пулса.

— Моля ви, опитайте да се отпуснете.

Видя как сълзи се процеждат под спуснатите й клепачи, но никакъв звук не излезе от устата й. Приближаващите се тежки стъпки го накараха автоматично да се отмести. Маркъс се приближи и нежно избърса сълзите от бузите й.

— Шшт, любов моя. Всичко е наред.

— Нищо не е наред. За теб — може би. Всичко се нареди, както ти го искаше.

— Херцогиньо…

— Искам да убия човека, който стреля по нас.

— И аз искам да го убия. Но как да подхванем тази работа?

После тя отново заспа.

— Милорд.

— Да?

В рамката на вратата беше застанал Спиърс.

— Има известие от Баджър.

Маркъс слушаше майка си, седнала срещу него на масата в трапезарията.

— Не знаех, че е бременна, Маркъс. Невероятна история. Много съжалявам.

Той мълчеше.

— Много бързо е забременяла — додаде тя.

— Вероятно през първата ни брачна нощ.

— Прекалено много насилие, прекалено настойчиво. Кой се опитва да извършва убийства? Теб ли цели да убие или Херцогинята?

— При толкова много изстрели ми се струва, че е набелязал и двама ни. Може би Херцогинята е главната му цел, като се имат предвид двете предишни покушения. Бог знае какво става.

— Спиърс ми каза, че си получил съобщение от Баджър.

— Скоро се връща. Свършил е, каквото е могъл. Всички от американския клон на фамилията са в Лондон. Урсула и Тревор са на легло с тежки настинки, а майка им — дъртата лисица — не се доближавала до тях, за да не се зарази от децата си. Джеймс гостувал на някакъв младеж, с когото се запознал на първия ден след пристигането им. Наливали се с бренди и не преставали да играят карти в къщата на приятеля му в Ричмънд. Баджър отишъл дотам и говорил с един от слугите, за да е сигурен. Както виждаш, не може да се твърди, че някой от тях не е бил в Лондон. Но Баджър не е склонен да ги приема за невинни.

— Дъртата вещица е.

— Всеки от тях би могъл да наеме убиец, включително въпросната дърта вещица.

Леля Гуенет се появи, целуна предложената от снаха й буза, усмихна се на Маркъс и каза.

— Доктор Рейвън е приятен млад човек.

Маркъс изсумтя.

— Прекалено млад, ако питаш мен.

— Какво означават думите ти, синко?

— Че аз съм глупак. Джордж е добър, независимо каква е възрастта му.

— По-голям е от теб, Маркъс. На двадесет и осем, попитах го. Много ще ме учуди, ако ревнуваш. Винаги съм смятала, че си над дребните емоции. Приятно е да открия, че и на теб са присъщи обикновените човешки слабости. Разкажи на Гуенет за разследванията на Баджър в Лондон.

— Случилото се сигурно е свързано с Уиндъмовото наследство — беше коментарът на леля му.

— И аз мислех така, когато се случиха предишните две произшествия, но сега? Толкова изстрели и по двама ни! Съкровището? Нито аз, нито тя имаме и най-бледа идея за местонахождението на това съкровище, нито пък сме сигурни, че то въобще съществува.

— Мисля, че може и да ми е хрумнало нещо — каза Патриша Уиндъм, изправяйки се от стола си. — Доста се поизмъчих в мислене, Маркъс, и реших, че няма да е лошо да погледна скицираните от Херцогинята рисунки, ако бъдеш така любезен да ми ги донесеш. Ще ги прегледам внимателно, пък ще видим по-подир — с ослепителна усмивка към сина и зълва си тя се оттегли от стаята, оставайки ги да гадаят над думите й.

Маркъс се взираше в страниците, прибрани и подредени в малкото й бюро. Под извадените рисунки на кладенеца се бяха оказали други листа, до един изпълнени с ноти и думи, изписани под нотите. Очите му се спряха на един от листовете, където прочете.

Мелодията сама дойде в главата му — беше чувал безброй много пъти моряци да я пеят. Не можеше да повярва. Херцогинята и Р. Л. Куутс бяха едно и също лице? Тя беше съчинила всичките известни песнички? Бяха поне двадесет и почти всичките му бяха познати. Под музикалните листове се намираше кореспонденция и договори. Усмихна се. Господи, сумата, получена само за последните, беше впечатляваща!

Сама беше издържала себе си и Баджър. Куражлия жена се бе оказала съпругата му. Почувства пристъп на гордост и нещо друго, което го размекна. Дали любовта му се беше родила още към деветгодишното момиченце, наречено от него Херцогиня? Дали пък оттогава чувството само се беше задълбочавало?

Много внимателно върна обратно листата в същия ред, в който ги беше намерил, и затвори чекмеджето.

Тя спеше дълбоко, обърната на една страна. Спомни си обвиненията си, когато за първи път беше отишъл в Пипуел котидж. Мъж, който да я издържа! Сигурно й се е искало да му даде да се разбере, но тогава съществуваше другата Херцогиня, чиято реакция я караше да се отдръпне в себе си, в самотата на безмълвието и привидното високомерие. Онази Херцогиня никога не би го ударила с камшик за езда или нападнала с ботуша си. Жената, написала всички тези песни, беше сега негова — относително казано, защото се бе променила и би го застреляла при едно по-непоносимо предизвикателство.

Всичко беше постигнала сама. Нищо не беше му казала.

Слизайки надолу по стълбите, дочу Спиърс да си припява познатите му песнички една след друга. Негодникът знаеше. Баджър му е казал. Вероятно дори Маги и Сампсън знаеха. Всички освен той самият.

Защо не му беше казала?

Връчи на майка си двете рисунки и излезе от стаята, подсвирквайки си песничка, чиито думи бяха прекалено нецензурни, за да бъдат измислени от дама.

Молеше се и на двама им да е отреден дълъг живот. Възнамеряваше да прекара всяка минута от живота си с нея.