Цената на рая

V

Чудесна Коледа, у дома, сред най-близките от семейството, мислеше си Маркъс, докато отпиваше греяно вино, подправено с индийско орехче, а върху лицето си усещаше топлината от пламъците на огъня. Предишната Коледа беше прекарал край лагерен огън, сред мразовитите хълмове на Галиция, заедно с петдесетина от неговите войници, изправен пред въпроса дали новата година ще му донесе битки и смърт.

Обърна се и погледна събраните. Дойде му на ум, че не е купил подарък за Херцогинята, макар че тя и да не го заслужаваше. Е, все още имаше време, оставаха пет дни до Коледа. Утре пристигаше от Лондон адвокатът на чичо му. Намръщи се, чудейки се какви ли още може да ги е свършил чичо му. Без съмнение уреждането на положението на Херцогинята беше добре свършена работа, но оттогава се беше променило отношението на леля Гуенет към нея. Значително. Не можеше да разбере защо не приема истинската дама, при положение че нямаше нищо против незаконородената. Чудно, много чудно. Заслуша се в думите на леля Гуенет.

— Херцогиньо, Маркъс ни каза, че си живяла в Смардън, в някаква къща, заедно с мъж. Честно казано, скъпа моя, като се има предвид не особено благоприятстващия ти произход, подобно обстоятелство излага репутацията ти на прищевките на хорските сплетни.

Херцогинята я дари с усмивка, без ни най-малко да показва, че спокойствието й е нарушено.

— Никога не са ми били давани основания да смятам, че има за какво да се срамувам от произхода си, госпожо.

— И така да е, ти си живяла заедно с мъж.

— Да, името му е Баджър; изпълняваше задълженията на мой иконом и готвач. Забележителен човек. Всъщност той продължава да ми служи като камериер.

— И така да е, поведението ти се отклонява от изискванията за една дама — държеше на своето леля Гуенет, но в този момент се намеси Маркъс, подразнен от прекалено морализаторския й тон на стара мома, осъзнавайки, че и неговите напътствия са звучали по същия начин.

— Няма смисъл да се говори повече за това, лельо. Херцогинята вече е тук.

— Придружавана от мъжа.

— Така е — каза Херцогинята спокойно и замълча. Продължи, след като отпи от виното си.

— Може би Кук би трябвало да поговори с Баджър, чието вино е най-вкусното, което някога съм опитвала. Прибавя в него някакви тайни съставки и досега не ги е разкрил на никого. Спомням си как го умоляваше майка ми, като го убеждаваше да продаде рецептата си и така да ни направи богати. Всичките й усилия бяха напразни.

— Мога да потвърдя, че Баджър е кулинарен експерт, лельо.

— Скъпи ми Маркъс, този човек е живял първо с майката, а после и с дъщерята. Говори превъзходен английски. Той подражава на стоящите по-горе от него. Не може да се допусне човек с такива претенции да се опитва да упражнява влияние. А тя казва, че й е все още камериер. Камериер? Това е скандално и ти, като глава на семейството, не трябва в никакъв случай да го допускаш да продължава. Името Уиндъм е вече достатъчно окаляно и не мога да приема да продължава да се черни.

— Името ни се подмята с неуважение? Защо? Може би вие считате, госпожо, че аз съм причината, защото баща ми е само втори син, а аз — само негов син?

— Не се прави на глупак, момчето ми, не ти отива. Разбира се, че не ти си причината. Името ни е в устата на хората напоследък — откакто Херцогинята стана законно дете на чичо ти. Прибави и факта, че едно момиче е обслужвано от мъж, който я придружава, и резултатът е очевиден и за слепец.

— Виж какво, лельо, бих те помолил да го погледнеш и от друга страна, а именно, че моят чичо, бащата на Херцогинята, е преценил как да постъпи най-правилно и го е сторил. А що се отнася до тая работа с камериера…

Прекъсна го напълно спокойният и владеещ се глас на Херцогинята.

— Стореното е сторено, уважаема госпожа, и се страхувам, че връщане назад няма. Вярвам, че клюките по адрес на семейството ще престанат с време. Друго ме притеснява. Наистина ли смятате, че английският на Баджър оказва такова вредно влияние?

— Не, не смята — намеси се Маркъс, затваряйки с един поглед устата на леля си. — Особено като се има предвид, че Спиърс му е достоен противник в красноречието.

— Маркъс, всичко това е много хубаво, но ти не можеш да му разрешиш да остане тук като неин камериер.

— Камериер? — включи се и Антония в разговора, вдигайки глава от романа, заемащ вниманието й в последно време — твърде отблъскващ с качествата си средновековен романс. — Той е твой камериер, Херцогиньо? Колко интересно. Подрежда ли ти прическата? Приготвя ли ти банята? Ще ми го представиш ли утре?

— Стига да искаш, Антония.

— Баджър ще остане — заяви Маркъс с нетърпящ възражения глас. — Точно с какви задължения, ще реша допълнително.

— Мисля — каза тихо Херцогинята, — че аз трябва да реша какви да бъдат задълженията му.

— Не съм на същото мнение — каза Маркъс. — Можеш да живееш в Чейз Парк, но не си негова господарка. Да се разпореждаш с прислугата в голямо имение не като да заповядваш на едного в къщичка. Както и да е, ще го обсъдя и с теб, и с Баджър. За да не забравя, Херцогиньо, радвам се, че се вразуми и сега Чейз Парк е твоят дом. Би ли желала да споделиш какво те подтикна да промениш възгледите си?

Очевидно Херцогинята не възнамеряваше да споделя с него каквото и да било. Изражението й не се промени. Белите й ръце останаха отпуснати в скута. Единственото й движение бе да постави чашата си с вино на ниската масичка до себе си. Толкова дяволски грациозна е във всяко движение — мислеше си братовчед й, докато я наблюдаваше. В съзнанието му изникна картината, когато я видя коленичила в градината, изцапана с пръст, с коса, паднала върху влажното й чело — и в онзи момент красива и напълно владееща се. Винаги красива и напълно владееща се. Чудеше се дали е способна на дълбоки чувства, дали й се е случвало да крещи, да плаче или да се муси, или пък добре изгладеното и непоклатимо външно спокойствие са нейна същност.

Фани, която гледаше замечтано към поднос със сладкиши с лимонова есенция, улови предупредителното намръщване на леля си и се извърна настрани с нещастно изражение на лицето. Херцогинята се обади.

— Искаш ли ябълка, Фани? Много са вкусни. Аз току-що изядох една.

Фани сви рамене, после улови ябълката, която Маркъс й подхвърли. Изтри я в ръкава си и си спечели още един неодобрителен поглед от леля Гуенет. Маркъс се усмихна на Херцогинята, но тя не му обърна внимание.

— Става късно — каза леля Гуенет няколко минути по-късно. — Мисля, момичета, че за вас е време да лягате.

— Добре — каза Антония, затвори книгата и широко се прозя. След това се обърна към Херцогинята. — Ти си ни наполовина сестра; Маркъс всичко ни разказа. Вече не си братовчедка ни от Холандия.

— Точно така. След като скъпата ви майка умря, баща ни се ожени за моята майка. Той ме направи своя законна дъщеря.

— Ти беше копеле — каза Фани, без в гласа й или върху лицето й да проличи злоба. — Колко странно. Спомням си как с Антония спорехме дали си от Холандия или от Италия. Трудно беше да решим, защото не те бяхме чували да говориш който и да е от двата езика.

— Да, аз бях копеле — по-точно до миналия май.

— Наистина, скъпа моя, не е нужно да го демонстрираш толкова шумно — намеси се леля Гуенет. — Ще накараш хората да мислят, че не си се срамувала от произхода си.

— След като мнението ми не е било поискано по какъвто и да е начин при раждането ми, защо би трябвало да се срамувам от него, госпожо?

— Все пак… — започна леля Гуенет, но беше прекъсната от Антония.

— Сега ще можеш да си намериш съпруг. Няма да е нужно повече да се преструваш, че не си истинска дама.

— Представи си само — каза Фани, дъвчейки ябълката си, — ти си плод на любовта на един мъж и една жена. Колко романтично!

— Дрън-дрън — каза Антония. — Ти си глупачка, Фани. Сега, Херцогиньо, на теб няма да ти се налага непременно да седиш тук, защото законното ти положение е уредено. Няма да е нужно да седиш тук и да търпиш Маркъс да ти нарежда.

— Аз да нареждам, Антония? Хайде моля те, ако аз бях такъв деспот, щях ли да ти разрешавам да четеш тая гадост, която в момента е отворена на колената ти?

— Е, може би не — усмихна се Антония на братовчед си. — И все пак, заповедите ти се умножават всеки ден, Маркъс. Сякаш ги обмисляте с леля Гуенет, след като се качим с Фани в стаите си. Но двете с нея сме в състояние да ви понасяме. Не си граф от толкова много време и сигурно се опитваш да се научиш да бъдеш такъв. При това положение, Херцогиньо, ще отидеш ли в Лондон?

— Възможно е. Може би ще отида след Коледа. Защо не?

— Ще ти даде ли Маркъс пари? — попита Фани, без да отделя очи от сладкишите, стискайки огризката от ябълката в ръката си. — Нали знаеш колко е скъпо в Лондон?

— Ще видим — каза Маркъс раздразнено. — А сега, марш в леглата, момичета. Не бойте се, с леля Гуенет няма да останем, за да измислим още някое и друго тиранско правило, с което да изпитаме издръжливостта ви. Лельо Гуенет, мисля, че за теб също е време. Ако обичаш, остани за малко, Херцогиньо.

Малко по-късно двамата се гледаха от прилично разстояние. Бузите на Херцогинята леко се бяха зачервили от топлината.

— Какво има, Маркъс? Имаш ли нещо да ми казваш?

— Защо каза, че искаш да ходиш до Лондон?

— Казах, че може и да отида. След Коледа.

— Имаш ли нужда от пари за там?

— Не, смея да твърдя, че не се нуждая и от пени.

— Така значи. А аз си мислех, че дойде, защото финансите ти са разклатени. Но явно не е така, не и ако можеш да си позволиш престой в Лондон. Ако действително сама ще се издържаш.

— Естествено Баджър ще ме придружава.

— Няма да отидеш, забранявам ти. Ще отпътуваш за Лондон заедно с мен, тоест в края на март. Леля Гуенет ще ни придружава и ще се грижи за теб. Ще бъдеш въведена в обществото. Ако ти спреш избора си на някой джентълмен и аз го одобря, или ако аз открия джентълмен, подходящ за теб, ще ти осигуря зестра и ще можеш да се омъжиш.

— Глупости, Маркъс. Моля те да спреш да ме засипваш със заповеди. Не ти подхожда ролята на деспот.

— Съвсем не смятам, че говоря глупости и не съм никакъв тиранин, без значение какво говорят близначките. Лондон изобилства от джентълмени само по име, готови да съсипят репутацията на една дама или да си позволят прекалени волности по отношение на нея. Ти нямаш представа как да се справиш, зелена си още. Лесно ще извършиш някоя глупост. Няма да допусна това да се случи. Най-малкото, защото си Уиндъм. Ще отидем в Лондон заедно и аз ще те предпазя от всякакви негодяи.

— Ако не внимаваш, Маркъс, всяка твоя позната от женски пол може да те закара овързан при квакерите12 в Бристъл — гласът й звучеше меко. — Говорят, че там са най-фанатичните привърженици на сектата. Разправят, че те никога не си позволяват да се заглеждат в собственото си голо тяло, винаги се събличат и обличат с поглед, прикован някъде пред тях, а така се и къпели. Не мога да си представя как го правят. Подобно смирение изисква невъобразими решимост и постоянство. Маркъс, разбирам, че мислиш за доброто ми, но недей да се тревожиш за мен.

— Вече съм започнал процедурите за определянето ми за твой опекун. Приключването им няма да отнеме много време.

— Не мисля, че е така — каза тя, усмихвайки се преспокойно, с лице обърнато към огъня.

— Нямаш думата за това, дяволите да те вземат!

— О, смея да твърдя, че ще имам думата много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Как?

Отговор не последва.

— Откъде намираше средства да се издържаш? Имаше мъж, нали? Има някакъв мъж, който ще те чака в Лондон, нали? Защо се върна, след като планът ти не е да останеш тук? Баща ти ли постави такова условие, за да се признае произходът ти?

— Какво изобилие от въпроси, Маркъс! Ще се насоча към първия. Изглежда ти си убеден, че жените са изключително неспособни да се издържат по почтен начин.

— Не и ти. Ти си дама. Ти си възпитана да бъдеш дама, да станеш съпруга на джентълмен и нищо друго. Не искам да кажа, че си некадърна, съвсем не, просто така си възпитавана, да не вършиш нищо друго, освен… — спря, защото усети, че мисълта му започва да се върти в кръг. От нейния глас любезността не просто се излъчваше, а се изливаше.

— Да бъда украса с присъствието си, стояща вярно до мъжа?

— Да, това, и още — да раждаш децата му и да се грижиш за удобствата и доброто поддържане на дома му. Ако желаеш — и да отглеждаш цветя.

— За което не са необходими никакви умения?

— Изискват се, но различни от тези, чрез които се печелят пари за прехрана. И все пак, изглежда ти… — пак засече. Думите му звучаха изключително надуто и снизходително, но не можеше да ги върне. Може би така щеше да засегне някой нерв у нея. Може би дори щеше да я накара леко да повиши тон. От мисълта очите му проблеснаха. Но тя не реагира по такъв начин.

— Маркъс, ти как си печелиш прехраната?

Той я гледаше втренчено, после отговори по-спокойно, отколкото мислеше, че е в състояние да го стори.

— Бях майор в армията и печелех с труд парите си.

— А сега? Когато вече не си в армията?

Той почти изскърца със зъби, така силно стисна челюстите си, но не можеше повече да скрива гнева си от нея.

— Има ли някоя богата дама, която поддържа положението ти? Очевидно един благородник не може да се занимава с печеленето на пари, синята му кръв не го допуска.

— Отлично знаеш, че сега имам многобройни отговорности — за цялата собственост, която притежавам, за всеки мъж, жена или дете, работещи навсякъде из именията, притежавани от рода Уиндъм, аз…

— Накратко, всичко, което притежаваш, е по наследство.

— Знаеш много добре, че не заради титлата ще изпълнявам задълженията си, както се очаква от мен.

— Маркъс, на колко години си?

— Знаеш много добре, че съм на двадесет и четири.

— Толкова млад за такова положение — беше коментарът й, който имаше наглостта да придружи със свиване на рамене.

— И какво точно трябва да означава това? Загрижена си за благополучието си? Като се има предвид, че точно аз съм отговорен за проклетото семейство? Не се опитвай да връщаш топката към мен, Херцогиньо. Та, както казах, всичките ти таланти не са подходящи за печелене на прехрана. Нямаше наследство, което да ти дава независимост. И все пак ти разполагаше с достатъчно средства, за да си позволиш да наемеш къща, да… — този път прекъсна излиянието си нарочно и в очите му пак се появи пламъче. Може би сега щеше отново да му се удаде да види как юмручето й се свива. Нямаше ли и това да е постижение?

Още по-голяма наглост от нейна страна — ново свиване на рамене. И нито думичка в отговор. Нямаше и далечно ехо от гняв. Предаде се.

— Твоят господин Уикс ще бъде тук утре. Какво ще кажеш за това?

— Предполагам, че господин Уикс ще иска да говори и с двама ни. В плановете ти влиза ли да бъдеш тук утре?

Много му се искаше да й каже, че ще заминава за Единбург, но не го направи.

— Ще бъда тук. Сега си лягам. Ще се видим на закуска.

— Лека нощ, Маркъс. Спи спокойно.

Отговори й с изсумтяване. Тя го изгледа безмълвно, докато излизаше от огромната, великолепно обзаведена стая, наричана Зелената кубична стая. Спря се за момент, преди тя самата да излезе и вдигна поглед към тавана. Всичките му греди бяха майсторски резбовани с многочислени изображения на фамилния герб, както и с преплетени геометрични фигури, впечатляващи с фантазията на този, който ги е изработвал. Между гредите бяха сместили персонажи от различни епохи от Средновековието — красиви женски и мъжки фигури в ярки цветове, чиито изражения на лицата дори се бяха запазили. Където гредите срещаха горния край на стената, се усмихваше безбройна плеяда от купидони, всичките в розово и бяло, взиращи се весело надолу към кохорта от войници, стискащи мечове и щитове в ръцете си. Последното допълнение беше направено в предшестващото столетие от един от графовете Чейз с повече гвинеи, отколкото вкус към истинското изкуство.

Какво ли щеше да говори Маркъс след посещението на господин Уикс? Спомняше си невъздържаността му — винаги в основата на най-невероятни пакости, за чието извършване вдъхновяваше и Чарли и Марк. Но армията ги беше разделила напълно в течение на пет години. Чудеше се дали темпераментът и досега щеше да е останал същия, ако не се беше сдобил с графската коронка, превърнала го в досаден морализатор. Истински дяволски син — така го наричаше баща й не без чувство на привързаност и дори уважение. Привързаност беше съществувала поне преди смъртта на Чарли и Марк. Как ли би го нарекъл баща й сега?

Защо Маркъс се отнасяше с такава сериозност към новото си положение, защо не му се радваше и не допускаше в сърцето си оптимизъм, а непрекъснато разсъждаваше за дълга си? Какво ли правеше в момента? Дано поне дишането му се бе нормализирало, защото на излизане изглеждаше на ръба на нервен припадък.

Всъщност Маркъс полагаше усилия да разсъждава трезво. Разреши на Спиърс да му помогне да свали връхната си дреха, което при нормални обстоятелства не се случваше. За Бога, та той не беше инвалид. Започна да мърмори под носа си.

— Проклето момиче. Някой ден удушването няма да й се размине, ако не започне да се държи прилично. При положение, че преди това не е паднала в лапите на някой негодник.

— Ще разрешите ли да попитам как се държи тя, милорд?

— Май имаш доста дълги уши, Спиърс. Херцогинята си има тайни — отглежда си ги и грижливо ги пази. За нищо на света няма да ми каже откъде е намирала пари за проклетата къща, как е плащала на Баджър, как се е прехранвала, как…

— Напълно разбирам, милорд.

— Просто си седи напълно невъзмутима и пуска по някоя от нейните жилещи усмивчици, без да обели и дума. Дори не мога да я ядосам, а господ знае какви усилия полагам да го постигна. Държа се толкова лошо, колкото мога. Защо тя не ми казва нищо? — Маркъс се изтръгна от сръчните ръце на Спиърс, разхлаби шалчето си и го захвърли на масивното легло. — Наглостта й достига дотам, че ме информира, че възнамерявала да отиде до Лондон в деня след Коледа. Уверявам те, че за това вече я поставих на мястото й.

— Ще разреши ли негова светлост да попитам как?

— Казах й, че скоро ще съм й опекун. Тя ще върши само това, което й кажа, докато навърши двадесет и една — Маркъс прекъсна думите си и се намръщи на левия си ботуш, който проявяваше неподчинение.

— Седнете, милорд, аз ще ви помогна.

— Дори да ме сложат за неин опекун, чак докато навърши двадесет и пет, тя вероятно ще се омъжи за първия срещнат само и само да си покаже зъбките. Никога не повишава глас, Спиърс, без значение какво правя — изглежда това излиза от границите на емоционалния й репертоар. Не, тя просто не ме поглежда, като че ли съм семка в градината й, нежелано семе, от което ще се пръкне бурен.

— Със сигурност не ви счита точно за такова семе, милорд. Все пак вие сте граф Чейз. Може би луковица би било по-точно казано от семе.

— Или може би дори червей.

— Всичко е възможно, милорд.

— Проклето зверче! Подиграваш ли се с мен, Спиърс?

— Как може, милорд, самата мисъл дълбоко ме засяга. Другия ботуш, милорд!

Маркъс измъкна и другия си крак от ботуша, вглъбен в размишления, които от време на време оцветяваше с някоя ругатня.

— Дяволите да го вземат тоя господин Уикс, дето утре ще се появи. Той пък какво иска? Какво изобщо става?

— Смея да кажа, че скоро ще научим, милорд. Бих ви препоръчал, милорд, да разрешите на Баджър да остане в Чейз Парк. Много е оправен и му сече пипето.

— Проклетият й готвач.

— Ще говоря с госпожа Гуузбъри. Вероятно тя би могла да бъде… ъ-ъ… умилостивена да разреши на Баджър понякога да приготвя храната на семейството.

— Не ме разбра, Спиърс. Тя е живяла сама с него, а така не бива. Едва на деветнадесет години е.

— Ваша светлост не може да не осъзнава, че Баджър е на възраст да й бъде баща. Той я обича силно, както един баща трябва да е привързан към поколението си. Никога не би й сторил зло, а ще я защитава с цената на живота си.

Аз също — помисли си Маркъс и пак изруга. Беше застанал гол пред разгорелия се огън и протягаше ръце към него.

— Ще желаете ли да облечете нощница, милорд? От Бидъл, втория лакей, който е прекарал целия си живот в имението, разбрах, че през нощта се очакват ниски температури.

— Не — отговори Маркъс и почеса едната си страна. — Никаква нощница. Тия нещица са измислени да се носят от жени, не от мъже. Какво мислиш, че иска това приятелче Уикс, Спиърс?

— Не бих могъл да гадая, милорд. Все пак, ако бихте благоволил да си легнете, бихте могъл да отделите известно време за обмисляне на вероятните причини. В леглото ще ви бъде по-скоро топло, отколкото студено.

Без да коментира последните му думи, Маркъс се покачи върху огромното легло и моментално потъна в топлата му мекота. Спиърс беше използвал загрети тухли и резултатът го накара да въздъхне от удоволствие. Никак не приличаше на пода на палатката му в, Португалия, където мръзнеше между две тънки одеяла.

— Желаете ли още нещо, ваша светлост?

— Хм-м? О, не, благодаря ти, Спиърс. Виждал ли си някъде котката?

— Последния път, когато имах възможност да я зърна, милорд, се беше опънала по корем пред тази камина, потънала в дълбок сън.

— А! Ето я и нея. След като си затоплил постелята, сигурно е решила, че тук е много по-меко, отколкото на пода. Притеснява ме, когато се настани върху корема ми.

— Тя е способна на силна привързаност, милорд. Спете спокойно, милорд. Съвсем скоро ще разберем какво иска този господин Уикс.

Господин Уикс пристигна на следващия ден в единадесет маса. Маркъс наблюдаваше как възрастният джентълмен внимателно се измъква от каретата. Не беше възможно да се видят чертите на лицето му, защото се беше увил в няколко шала, главата му беше скрита в кожена шапка с пуснати наушници, а палтото му беше от толкова дебел вълнен плат, че помиташе всичко след себе си. Маркъс влезе обратно в библиотеката с мисълта, че му предстои половин час чакане, докато гостът му се освободи от връхните си дрехи.

Сампсън почука леко на вратата и влезе безшумно. Маркъс само се обърна и вдигна въпросително вежда.

— Господин Уикс настоява за присъствието и на Херцогинята, милорд. Всъщност той… ъ-ъ… изрично го подчерта.

— Така ли? Е, ако трябва да кажа истината, очаквах такова искане. Доведи я, Сампсън.

— В момента тя разговаря с господин Уикс, милорд. Помага му да се освободи от ненужните катове дрехи.

— Много любезно от нейна страна — гласът му прозвуча саркастично. Чувстваше раздразнение, защото не разбираше какво става. Очевидно господин Уикс беше дошъл да го информира за паричната сума, която чичо му е завещал на дъщеря си. И какво от това? Той самият при всички случаи щеше да й осигури пари — като зестра. Гласно каза:

— Когато Херцогинята приключи с разсъбличането на господин Уикс, можеш да ги въведеш, Сампсън.

Минаха още десет минути, преди Херцогинята да се появи, съпровождаща доста възрастен, мършав джентълмен, чиито очи сълзяха от старост. Старецът заразглежда около себе си с голям интерес. Библиотеката си беше историческо богатство, помисли си Маркъс не без гордост, и погледна към Херцогинята. Лицето й беше лишено от всякакво изражение — сякаш господарката на имението беше довела местния пастор да обсъдят какви забавления биха могли да се организират за сираците.

Само че господин Уикс беше лондонски адвокат, и то небезизвестен. Човекът, когото чичото на Маркъс бе наел да уреди законното положение на Херцогинята. Какво друго можеше да е намесено в случая освен паричен въпрос? Чудно само, че чичо му е наел различен адвокат за случая, а не е поверил работата на господата Брадшоу, изтъкнати специалисти и юридически съветници на рода Уиндъм от осемдесет години насам.

Какво, по дяволите, ставаше тук?