Цената на рая

XXIII

Херцогинята плесна ботуша си с камшика за езда. Чувстваше се чудесно, стомахът й беше приел без възражения кифличките с мед на Баджър и тя беше успяла да заобиколи на кон и без произшествия цялото абатство „Сейнт Суейл“. Само че нищо не беше открила. Ни дъб, ни долчинка, ни кофа, ни кладенец, нищичко. Нито дори чудовище от какъвто и да е ранг, нито една единствена деветчица.

Но настроението й никак не беше лошо, не. Нямаше търпение да види Маркъс. Последните три нощи не беше идвал в леглото й, но това в никакъв случай не означаваше, че я беше отбягвал. Грижите му бяха усърдни и надминаваха старанието и на майка. Поведението му беше на човек, контролиран напълно от разума, а не от страсти, което не й харесваше. Предпочиташе той да се държи както се бе държал от деветгодишен, когато го бе срещнала за първи път — да я дразни до вбесяване, да и се подиграва, докато й се прииска да го убие.

Започна да си подсвирква мелодия, изникнала в ума й преди думите, към които би могла да я нагласи. Имаше идея и за текст, макар и недооформена. Конгресът във Виена, новите граници за покорените държави, аматьорите, които се набъркваха при определянето им… Усмихна се.

Все още си подсвиркваше, когато зави покрай дълга редица от тисови храсти, извеждащи на алеята към входната порта. Пред къщата беше спряла карета с четири коня, очевидно току-що пристигнала. Вратичката й беше отворена и Маркъс помагаше на една представителка на нежния пол, отличаваща се с привлекателността си, да слезе от нея. Беше облечена в елегантна тъмнозелена рокля за пътуване и пасващо към нея боне, очарователно привързано под брадичката й. Меки тъмнозелени ботуши от ярешка кожа загатваха за скритото в тях божествено краче.

Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.

— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!

Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.

— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?

— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.

Целеста!

Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.

— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!

Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.

— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!

Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.

— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.

— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!

Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.

— Ама че оръжие, Херцогиньо!

— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.

— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.

— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!

Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!

На нея!

Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.

Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.

Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.

— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.

— Махни ръцете си от мен, мръснико!

— Ако го сторя, обещаваш ли да не изтичаш за пистолет, за да ме застреляш?

Вместо отговор получи ритник в пищяла.

Той изохка и я дръпна силно встрани от себе си.

— А сега би ли благоволила да се запознаеш с госпожица Целеста Креншоу? Не е ли очарователна? Тя ме обожава и нямаше абсолютно нищо против да пропътува целия път насам, само за да не изпитвам лишения.

Поведението му, цялата сцена бяха добре изиграна комедия, в която тя играеше ролята на глупака. Беше я накарал да забрави чувството си за мярка, да излезе от кожата си. Беше я надиграл. Опита се дълбоко да си поеме дъх за успокоение. Трудно й се удаваше. Но продължи да полага усилия. Налагаше се да каже нещо, за да излезе в последния момент с чест от положението.

— Здравей, Целеста — без съмнение гласът й звучеше прекалено пискливо и високо. — Дойде значи най-сетне да измъкнеш този грубиян от леглото ми. Спасена съм. Причината за яда ми към него съвсем не се дължеше на пристигането ти. Истината е, че съм уморена да си измислям болежки, за да го държа далеч от себе си. Но ти си тук и повече няма да се налага да се преструвам на болна. Ще мога да ям като нормален човек. Благодаря ти, Целеста. Да ти покажа ли стаята ти или предпочиташ да се настаниш в спалнята на негова светлост? Прощаваш ли ми за проявената опърничавост, Маркъс? — ухили му се колкото можа по-мило и невинно тя, усещайки го как стиска ръцете й по-здраво. — Бях толкова изненадана. Но сега, след като съзрях преимуществата, които предлага и за двама ни присъствието на госпожица Креншоу, оценявам загрижеността ти. О, мой най-скъпи Маркъс, прекалено си мил към мен!

— Ще те убия — каза Маркъс през зъби и започна да я тресе, но скоро престана. — Не трябва така да се държа с теб, току-виж пак си повърнала в розовите храсти. Гледката почти щеше да разплаче главния ни градинар. Храстът, който ти съсипа, беше наскоро засаден от него. А сега, госпожо… — той замълча и започна леко да гали ръцете й. — Аз мисля, че ако съм чудесен мил съпруг, то ти, Херцогиньо, си също така добра съпруга. Та, ако не възразяваш, понеже Целеста, без съмнение е изтощена, най-малкото от жажда, ще я придружа до стаята й и ще направя каквото мога за нея. Не започвай пак да буйстваш, мила — той я потупа по бузата, целуна челото й — непорочна целувка, както всеки обичлив чичо би го сторил, и се обърна към младата жена, мълчалив зрител на сцената.

— Нали е прекрасна, Целеста? А пък ти се притесняваше, че тя може да не те хареса, както аз те харесвам. Позволи ми да те отведа в спалнята ти и да ти помогна да се отървеш от роклята за пътуване. Посмачкала се е и в нея изглежда ти е горещо. Всъщност май аз съм по-разгорещеният. Хубава хладка баня и — ах! — аз ще ти изтъркам гърба. А после заедно ще се насладим на остатъка от следобеда.

— Маркъс!

— Да, Херцогиньо?

— Ако не свалиш ръцете си от нея, ще направя нещо, което съм сигурна, че дълбоко ще те наскърби.

Ръцете му паднаха като отсечени.

— Сега какво, Херцогиньо?

— Ако ми се присмееш още веднъж, последствията ще са същите.

— Не си го и помислям, Херцогиньо.

— Хубаво. Госпожице Креншоу, последвайте Сампсън, който ще ви отведе до спалнята ви.

Госпожица Креншоу поклати глава и се изкиска.

— Аз мисля, милорд Чейз, миледи, че резултатът от играта е равен. Разменихте си забележителни по майсторство удари. За десет минути с вас се забавлявах повече, отколкото цяла година в лондонските театри. А отгоре на това негова светлост заплати щедро присъствието ми тук с десет гвинеи. Много съм ви благодарна, че ми разрешихте да остана, дори и само за една нощ. Истинското ми име е Хана Креншоу; другото е измислено и звучи твърде глупаво.

— За тази нощ съм съгласна — каза Херцогинята. — Но сте прекалено красива, за да допусна да останете по-дълго. Ще се погрижа негова светлост да бъде изолиран в спалнята си. Имаме добър готвач — Баджър. Съжалявам, но не мога да отговаря утвърдително на молбата ви да ни гостувате по-дълго, както не мога да го сторя и за американските ни роднини.

Госпожица Креншоу отново се изкиска и се отдалечи. Имаше по-елегантна фигура и по-грациозна стойка от Херцогинята.

Херцогинята се обърна към Маркъс и той я привлече и притисна в прегръдката си.

— Добре си поиграх с теб. Надмина очакванията на всички ни. Маги беше готова да се обзаложи, че пак ще потънеш в мълчание, в което ще преживяваш мъката си, но Баджър беше на мнение, ме ще ми измъкнеш душицата. А пък Спиърс заяви, че подобно развлечение е под достойнството на граф Чейз.

Ръцете й започнаха да разтриват гърдите и ръцете му, пострадали от гнева й.

— Не съм ти причинила болка, нали?

— Напротив, страданията ми са ужасни.

Разтриването се превърна в ласка. Той каза с въздишка.

— Имаме си публика, Херцогиньо. Градинарят се крие зад розовите храсти, които ти почти унищожи. Най-вероятно се опитва да съхрани оцелелите цветове.

— Знам — тя се повдигна на пръсти и го целуна по устата. После продължи по брадичката, скулите, ухото. — Никога не ще изпитам отегчение с теб, Маркъс.

— Да не би да мислиш, че е възможно аз да се отегчавам покрай теб? Та ти преди малко ме наложи с ботуша си. Кой би очаквал такова невероятно нападение?

— Една дама трябва да се справя със средствата, с които разполага.