Цената на рая

XV

Той се измъкна от прегръдката й и застана до леглото. Гърдите му се повдигаха и спускаха от усилието, съпроводило трескавата гонитба на облекчение. Тялото му лъщеше от пот. Тя изпита отчаяно желание да го докосне, да прекара връхчетата на пръстите си по очертанията на мускулите на неговите ръце, рамене, корем. Никога не беше си представяла, че тялото на мъж може да бъде толкова красиво и да й доставя такова неизразимо удоволствие.

Тя протегна ръце към него, изпълнена с неудържимо желание да го върне към себе си, отново да почувства тежестта на тялото му върху своето. Но внезапно разбра, че сега тялото и умът му, измъкнали се от властта на плътското влечение, са далеч от нея. Беше отново сама. Придърпа завивките нагоре. Под тях можеше да се скрие и да се почувства защитена.

— Проклятие! — каза той.

— Защо ругаеш? — тревожно намръщена понита тя. — Обърках ли нещо?

Очите му се присвиха.

— Нямах намерение това да се случи — тя долови отвращение в гласа му.

Боже, той съжаляваше за случилото се! Но вече нямаше насреща си срамежлива девица, с която да се гаври, както му хрумне. Гордостта й заговори в нея. Беше й трудно да запази невъзмутимостта в гласа си, но все пак успя, казвайки.

— Какво не си имал намерение да се случи? Не си искал да останеш при мен ли?

Той сви рамене и грабна халата си.

— Истинско падение за мен беше, че пожелах да остана при теб, Херцогиньо, но това вече няма да се повтори. Следващия път ще постъпя както трябва. Сигурен съм, че току-що случилото се няма да е от значение.

— За какво говориш, Маркъс?

— Ще разбереш — усмихна се съпругът й унило. — Без съмнение ще разбереш, още преди нощта да е изтекла.

Тя беше очаквала нещо друго, макар и да не знаеше точно какво. Може би някакъв нов знак за близост от негова страна. Защото онова, което я беше накарал да почувства, надхвърляше всичките й досегашни представи. То беше повече от чудесно — то бе грандиозно: беше се почувствала като неразделна част от него, колкото и той, бидейки мъж, да бе различен от нея в мисъл, тяло и енергия.

Не можеше да понесе да не означава за него нещо повече от удобство, от средство за задоволяване на мъжките му потребности по подобие на Лизет, Целеста или някоя от безименните, безлични жени, с които вероятно бъдещето му щеше да го срещне.

От своя страна и Маркъс имаше над какво да мисли, докато сърцето му се връщаше към нормалния си ритъм. Жената, в която в момента се взираше, съпругата му, безчувствената Херцогиня, най-неочаквано беше станала причината да изживее възбуда, непочувствана с която и да е друга жена досега. Реакцията й на докосванията и целувките му беше превърнала самия него в дивак, в хищник, стремящ се да я погълне, да я претвори в част от себе си. Беше загубил контрол над действията си, за което тя беше причината и това никак не му харесваше.

Преживяното с Херцогинята му бе харесало повече, отколкото му се искаше да признае пред себе си, още по-малко сега, когато разумът отново беше взел връх над първичния инстинкт. Без да я поглежда, зает да изчиства въображаеми прашинки от халата си, каза.

— Ти ме изненада, Херцогиньо. Ти не се задоволи с това просто да лежиш и да ме изтърпиш. Изглеждаше сякаш изпитваш удоволствие, а не че страдаш.

Никакъв отговор. Беше пъхнала юмрука в устата си, за да мълчи.

— Ти не се противи. Желаеше ме, и то без да се преструваш. Познавам жените достатъчно и мога да кажа кога играят, че изпитват удоволствие. Направо не мога да повярвам — бурната ти реакция беше напълно естествена.

От очите й се отрони сълза и капна върху стиснатия й юмрук, с който възпираше всеки звук, който би могъл да се изплъзне от нея. Бе готова по-скоро да умре, отколкото той да разбере каква болка й причинява.

— Това не ми харесва, Херцогиньо. Не обичам изненадите и не желая да губя контрол. Това ли целеше? Да забравя за всичко, за да заченеш син за проклетото графство, за титлата на проклетия ти баща, от когото получи всичко, от което си се нуждаела? Заговорите ви не ме интересуват и не ме притесняват. Това няма да се повтори, във всеки случай не и по този начин. Ще се видим по-късно.

Веднага след като междинната врата се затвори зад гърба му с рязко изщракване, тя седна и загаси свещите на масата до леглото. Но имаше още на нощното шкафче и тя се изправи, за да загаси и тях. Но забелязвайки семенната течност, която той беше изхвърлил върху й, тя първо се изми и чак тогава си легна в обгърналата я тъмнина.

Болеше я, но болката беше приятна. Караше я да чувства тялото си на места, скрити дълбоко в него.

Остана будна дълго време. Той не се върна при нея тази нощ.

Слънчева светлина изпълваше стаята, когато се събуди. Тя премигна и се прозя. Умът й беше замъглен, изпълнен с преживяванията и впечатленията от нощта.

— Добро утро.

Главата й бавно се обърна към него. Седеше на края на леглото й, в костюм за езда и излъскани черни ботуши. Единият му крак беше преметнат върху другия. У него нямаше и помен от нежност и топлина. Глупава бе, че се бе надявала на нещо подобно.

— Добре ли спа? — попита я той.

Тя кимна.

— Да, много добре.

— Мъж, който подхожда добре към някои неща, може да осигури здрав сън на една жена.

— А обратното?

Той се намръщи.

— Предполагам, че също е валидно. Наистина спах много добре. А и на мъжа му трябва по-малко — лицето му придоби още по-сърдит вид. — Не съм се будил през нощта. Ако се бях събудил, щях да се върна при теб.

Преметнатият му крак очевидно измерваше със замаха си хода на мислите, в които изпадна.

— Ти ме изненада.

Тя зачака. Отчаяно се надяваше да чуе, че той е доволен от нея, че е почувствал, че я желае. Че думите му от миналата нощ са били необмислени и съжалява за тях.

— Наистина изненадата ми беше голяма. Помислих, че те обхваща бяс, когато те целунах и след това те обладах. Направо се прояви като дива и необуздана.

Със сигурност не беше подходящо да говори така прямо и с такъв език на дневна светлина, но това бе Маркъс — съпругът, й и тя му отвърна със съответна откровеност.

— Почувствах неща, които не знаех, че е възможно да се почувстват. Не можех да реагирам другояче.

— Но, ако ти беше възможно да се въздържиш от всякаква външна проява на удоволствието си, мисля, че щеше да го сториш.

Той замълча и тя се зачуди в каква ли посока течаха мислите му. Прииска й се да изкрещи, че това е несправедливо. Но гласът й беше приглушен, когато изрече.

— В края на краищата не трябва да се учудваш, че съм се държала като проститутка. Не каза ли ти сам снощи, че нощницата ми е подходяща за такава работа, както би била подходяща и за майка ми да я облече? Защо тогава да не се държа с мъж, както майка ми — с моя баща? Нарече ме дива и необуздана. Вероятно си искал да кажеш сладострастна и развратна, както по би подхождало на едно копеле, дете на любовницата на богат мъж, на проститутка, която той си е купил с парите си.

— Монологът ти е подходящ за мелодрама — отбеляза той студено, — но на теб не ти отива.

Тя само поклати глава. Казаното беше казано и той не се противопостави на думите й, само си изми ръцете. Маркъс се изправи и закрачи из стаята, удряйки се по крака с камшика си за езда.

— Този нетърпим нахалник Спиърс ме изтръгна от съня ми сутринта. Лицето му, надвесено над мен, се преля направо в съновиденията ми, където ме поучаваше с недоволството на пастор от непокаял се грешник.

Тя запази мълчание.

— Мълчиш? Разбира се, ти вечно мълчиш. Така никога не поемаш риска да изпаднеш в слаба позиция, нали? Но няма значение. Спиърс е наясно, че съм бил в леглото ти, където съм се гаврил с непорочната ти личност и беше загрижен. Несъмнено в това време Баджър тревожно е очаквал пред вратата пълен доклад за разигралата се драма. Препоръчах му да върви по дяволите и той се превърна в самата надменност, след което с възможно най-сладникавия си гласец ми заяви, че щял да се погрижи за банята на моя светлост. После, по мое мнение, отиде да се съветва с вероломния Баджър. Трябваше ли да му кажа колко много ме желаеше? Как стенеше и се извиваше, когато те докосвах? Не му разказах и предполагам, че съм постъпил правилно. Не разруших вярата му, че си преродилата се Мадона. Пак мълчиш. Червенокосата ти прислужница сгреши в оценката си. Малко е да се каже, че изглеждаш нелошо. Ти си ужасно красива, без никакво преувеличение — с черната си коса, обкръжаваща лицето ти, и с червените си устни, въпреки че сега да подути. Може би съм бил твърде груб снощи? — той се наведе и се подпря на ръце от двете й страни. Топлият му дъх погали бузата й. — Малко подути, но много меки. Ако нямах друга работа, щях още сега да смъкна тези завивки, да извадя члена си и така да те подпра с него, че да не можеш да си кажеш името след това!

Тя го погледна право в сините му очи.

— Кой знае!

Той трепна, изгледа я колебливо и се овладя с усилие.

— Ще се видим по-късно.

И си тръгна, оставяйки я да гадае какво се върти в ума му.

Беше го изненадала и това можеше да се счита за успех. Появи се Маги, изпратена очевидно от Маркъс, и скоро господарката й беше изкъпана, парфюмирана, напудрена и облечена в семпла сутрешна рокля от бял муселин с два широки волана, падаща грациозно до глезените. Краката й бяха обути в бели чорапи и бели обувчици с малки панделки. Херцогинята приличаше на сладка благовъзпитана госпожица от порядъчно училище, правеща първата си поява в обществото, с подобаващия за положението й свян. Смешно. Беше купила роклята по времето, когато нищичко от нещата, които се случват между мъжете и жените, не й беше известно. От това, което на нея като жена може да й се случи.

Тя придърпа с въздишка плата колкото е възможно по-надолу, но роклята продължаваше плътно да я обвива отвсякъде. Шията й напълно се скриваше в дантела, обточила дрехата.

— Какво се опитвате да направите, Херцогиньо? — попита я Маги. — Недейте да съсипвате чудесната линия на роклята. Аха, разбирам. Искате да съблазните негова светлост. Е, в такъв случай не е лошо нещичко да се покаже, но не е и абсолютно необходимо, не и при другите ви природни дадености.

Смехът, с който Херцогинята посрещна коментара й, беше печален, дори скръбен, и Маги замлъкна за момент. Само за момент.

— А сега чуйте един съвет. Дългата коса е отново на мода. Няма повече работа за разни некадърници, окастрящи хубавите дамски прически с ножиците си. Нека запазим дебелите плитки, които навивате на главата си и да пуснем няколко къдрици свободно да падат на раменете. Малките букли върху ушите не ви отиват. Косата ви не е чак толкова разкошна като моята. И престанете да се притеснявате, че той няма да забележи женското у вас. Мъжете всичко забелязват, особено скритото под дрехите, но наглед не го показват, поне в компанията на дами, за да не нарушат репутацията си на джентълмени.

— Разбирам, Маги — каза Херцогинята, след като успя да смели получената информация. — Благодаря ти.

Маги й се ухили лъчезарно и поглади собствената си коса, цялата навита в невъзможни ситни букли, които наистина засилваха привлекателността й.

— А сега е време да слезете за закуска — каза Маги в заключение.

Баджър я очакваше в стаята за закуска — не много голямо, почти кръгло помещение, в което ярката слънчева светлина нахлуваше от големи прозорци с източно изложение. Масата не предлагаше достатъчно място за всички роднини, събрали се напоследък в Чейз Парк, и тя реши, че те са предпочели да закусят в трапезарията. За щастие бяха я оставили сама.

— Много сте бледа и слаба. Изяжте овесената каша, правил съм я по шотландска рецепта.

Тя се остави да й помогне да седне и се загледа в димящото ястие.

— Мразя овесената каша, Баджър. И не съм слаба. Момичешката рокличка създава такова впечатление.

Той се намръщи и каза.

— Забравих, че я мразите, откакто ядете и друго освен майчиното си мляко. Ето ви сладки кифлички, изяжте тях.

— Не, благодаря. Госпожа Гуузбъри те е допуснала в кухнята? Знам как изглеждам, Баджър. Много зле.

— Мисля, че тази сутрин негова светлост помоли госпожа Гуузбъри да си вземе отпуска и хубаво да си почине. Кухнята сега е поверена на мен. Разполагам с още двама готвачи, които мога да наставлявам, ако не желая лично да се занимавам с приготвянето на ястията. Както казах на негова светлост, аз продължавам да съм ваш камериер и задълженията ми са първо към вас. Ако се съди по изражението на лицето му, думите ми никак не му се понравиха, но запази самообладание. Изглеждате крехка и беззащитна в тази рокля и най-добре ще бъде за негова светлост да внимава как се отнася с вас.

— Кифличките са много вкусни, Баджър. Негова светлост винаги постъпва и ще постъпва както му е угодно. Не можеш да го промениш.

— Господин Спиърс и аз ще положим усилия да го променим, ако възникне такава необходимост. Кажете ми какво се е случило. Господин Спиърс беше силно разтревожен, защото негова светлост се отнесъл грубо с него…

— Да, знам. Пратил го по дяволите. Нищо повече не мога да ти кажа. Строго лично е.

— Не ви е наранил отново, нали?

— Никога не ме е наранявал истински. По-скоро обратното.

— Аха. Колко странно. Или пък не? Трябва да помисля. Божичко, вие се изчервявате, Херцогиньо!

— Баджър, вярно, че за мен си бил баща, повече от родния ми, но трябва да си дадеш сметка, че понякога забележките ти ме карат да се чувствам неудобно. Запомни, моля те, че не съм студенокръвна, наистина не съм.

— Ще кажа на господин Спиърс да не се притеснява. Херцогиньо, ще ми кажете ли, ако негова светлост премине границата на позволеното от възпитанието му на джентълмен?

— Не знам — отвърна тя с внезапно събуден интерес. Къде се намираше границата и какво имаше отвъд нея? Самата тя миналата нощ беше достигнала до състояния, непознати й дотогава. Познаваше ли себе си и своите граници? Какво още би могло да има отвъд? Много й се искаше да узнае.

— Предлагам да седнем в малката дневна, която вие харесвате, Херцогиньо, и да подготвим менюто за седмицата. Решил съм да си премеря силите в приготвянето на някои от жабарските ястия със специалните им сосове. След двадесет минути?

Тя кимна. Баджър я потупа но рамото и се запъти обратно към кухнята.

Тогава зад нея прозвуча познат глас.

— Не трябва да позволяваш на един слуга такова свободно поведение, Херцогиньо. Той не само наистина те докосна, но си позволи да фамилиарничи през целия ви разговор. А говореше и на френски!

— Всичко ли чухте или само последната част?

— Достатъчно, смея да твърдя — леля Уилхелмина беше готова за битка.

— Чудесен ден, не мислите ли? — каза Херцогинята. — Ще изляза на разходка. Какво мислите ще е по-подходящо, лельо Уилхелмина — боне или малка сламена шапка, вързана под брадичката с бяла панделка?

Леля Уилхелмина я изгледа напълно озадачена и прехапа долната си устна.

— Или, може би, трябва да облека костюм за езда. Тогава ще мога да си сложа възхитителната шапчица от боброва кожа с късото щраусово перо. Какво е вашето мнение?

— Надявам се конят ти да те хвърли, кучко такава.

— Какво? Моля за извинение, госпожо?

— Казах: трябва да внимавате да не се изгубите или да не паднете от коня.

— А, да, разбира се. Точно това чух и аз. Загрижеността ви ме изненада и трогна.

— А защо просто не се махнеш?

Херцогинята й се усмихна и наклони глава на една страна.

— Казах: защо не се порадвате на хубавия ден?

— Разбира се, че точно това казахте. Добрината ви може да се сравни само с тази на баща ми, който ме направи наследница на цялото си имущество.

— Е, никак не ни се искаше да сме чували за теб, но нямаме избор. Познаваме те достатъчно от писмата на Гуенет. Всички знаят, че си се оженила за негова светлост заради титлата и парите му.

— Всички? Бихте ли могла да бъдете по-конкретна, госпожо?

— Така е по думите на моя скъп Тревор, а той е много умен.

Тревор да каже такова нещо? Успя да запази спокойствието в гласа си.

— Не е вярно. В най-лошия за мен случай наследявах петдесет хиляди лири, напълно достатъчна за мен сума. Маркъс щеше да се намери в неприятно положение, ако не бяхме се оженили, не аз.

— Петдесет хиляди лири! Нечувано е такова богатство да се оставя на копеле!

— Ще те помоля да не забравяш, лельо Уилхелмина, че баща ми ме направи свое законно дете, скоро след като ми завеща парите. Досадно е, когато паметта ти изневерява. Направо ми се доспива в компанията ти.

— Графът не изпитва никакви чувства към теб. Ожени се по необходимост. Ще си намери безброй любовници и ще се разкарва с тях под носа ти.

— Е, не виждам защо това трябва да те притеснява. Скоро ще си заминеш за Балтимор, а аз няма да си спомням и думичка от казаното от теб.

И за пръв път Херцогинята остави Уилхелмина Уиндъм, неспособна да отговори но какъвто и да е начин.

Тя отиде при Баджър и прие без възражения предложеното от него меню, като от своя страна направи две допълнения.

След още двадесет минути, облечена в плътно прилепнала черна амазонка с еполети, високи черни ботуши и закачливо килната черна шапчица от боброва кожа с щраусови пера, се отправи към конюшнята за кобилата си.

Тревор тъкмо възсядаше непокорния си жребец, чийто опити да го хвърли от широкия си гръб, го развеселяваха. Когато я видя, извика.

— Ела с мен, Херцогиньо! Ще ходя до Рийт да изпълня една поръчка на майка ми.

— Дотам е два часа езда, Тревор.

— Зная. Получих отлични упътвания от Сампсън. Ела с мен, Херцогиньо.

— Момент, вие двамата — Маркъс се приближи, пляскайки по ботуша си с камшика за езда. — В настроение съм за езда и Рийт е подходящ като цел. Сам без съмнение ще се изгубиш, Тревор, а Бог ми е свидетел, че Херцогинята не може да ти бъде от помощ.

Отговорът беше толкова провлечен, че човек оставаше с впечатлението, че ще са нужни часове на Тревор да изрази мисълта си.

— Въпреки всички затруднения, които вероятно щяха да ни връхлетят, щяхме да се справим, Маркъс. Явно ти твърдо си решил да се присъединиш към нас. Да тръгваме, скъпи приятелю, преди жребецът ми да се е нахвърлил на кобилата на Херцогинята, че тогава наистина ще загазим.

Тримата препуснаха през парка и после по дългата алея, оградена от гигантски дъбови и липови дървета. Продължиха по тесния провинциален път, водещ на юг. Яздеха в напрегнато мълчание. От тримата тя най-леко и безгрижно вдъхваше чистия летен въздух. Дори се усмихна, когато Маркъс успя да промуши коня си между другите два. Подобна проява на ревност я изненада, но й достави и абсурдна радост. Чудеше се колко ли ще съумее той да се сдържа.

Оказа се, че не за дълго.

— Не ми харесва, когато излизаш без мое разрешение с хора, които слабо познаваш27, Херцогиньо.