Цената на рая

XII

Лондон, фамилната къща на Уиндъм, Бъркли Скуеър

края на юни 1814 година

Баджър стоеше безмълвно на прага на дневната, загледан в нея. Тя пишеше и си припяваше едновременно, все по-бързо и по-бързо, което означаваше, че вдъхновението я е осенило. Цяло щастие е, че е така, помисли си той. В седмиците след завръщането им от Париж тя се бе затворила в мълчанието си, в съкрушението си.

Зачака търпеливо, благодарен, че се е намерило какво да отклони мислите й в различна посока. Тя вдигна глава, леко подскочи, стресната от внезапната му поява, и се усмихна.

— Влез, Баджър. Бях прекалено погълната от заниманието си. Хубаво е, че се случва понякога.

— Зная, зная. Значи, че това, което е в умната ви главица, свободно се излива.

— Умна, казваш. Не е ли странно, че сега го правя за развлечение, а не защото трябва да има с какво да платя наема, да купя яйца или да се опитам да ти платя?

Той винаги беше получавал възнаграждението си въпреки протестите. Неговите заплати се изплащаха даже преди наема за Пипуел котидж. Ужасно неприятно положение, но го приемаше, съзнавайки значението за нея — като му плащаше, тя се чувстваше сигурна, че съумява да се справя със собствения си живот.

— Чух песничката за цар Александър и херцогиня Катерина — каза Баджър. — Каква вещица! Заслужила си е всичко, което се пее за нея. Трябва да призная, че в този случай принц-регентът17 предизвиква съчувствието ми. Може да е дебел и егоистичен простак, но е англичанин и няма нищо общо с феодалните тирани в Русия, които трепят селяните си, само защото не харесват миризмата им.

— Вярно е. Великата херцогиня Катерина наистина го надмина по грубост, необразованост и развратност — смехът й го накара направо да се разтопи от щастие. — Римата е доста сочна, нали?

— Да, и доста добре прилепва към езика. Слушам я навсякъде, откъдето ми се случи да мина.

— Мисля, че принц-регентьт заслужава да му се посвети отделна песничка. Той е не по-малко отвратителен от царя, както си интимничи с вигите18, а те го считат за глупак.

— Вероятно. Но какво може да се сравни с намъкването на великата херцогиня на банкета в Гилдхол, на който били поканени само мъже, където тя настояла всякаква музика да спре, защото от нея й прилошавало. Как ми се ще да съм бил там!

— И на мен. Представяш ли си как принцът я е умолявал да разреши музикантите да изсвирят „Боже, краля ни пази“19?

— Да — продължи Баджър, — и през цялото време, докато го свирели, шумно се оплаквала. Но аз си мисля, че има и други неща достойни да занимават вниманието ви освен дипломатическите неразбории и малоумниците, които ги създават.

О, Боже, каква радост — отново я чуваше да се смее!

— Има нещо разумно в думите ти, Баджър. Може би трябва да чета и други части на „Лондон Таймс“ и „Лондон Газет“.

— По-рано изчитахте всяка думичка от вестниците. Защо и сега да не го правите? Дошъл съм да разговаряме за нещо друго, Херцогиньо. За негова светлост.

Можеше да се долови как тя се затваря в себе си, подчинявайки се на защитна реакция.

— Какво за него?

— Господин Спиърс ми писа, за да ме уведоми, че е възможно негова светлост скоро да се върне в Лондон.

— Разбирам. Да не би пак да е напуснал армията?

— Не знам. Господин Спиърс не спомена такова нещо и аз си правя заключението, че не е го е направил.

— Много добре. Налага се да поразмисля върху думите ти. На входната врата ли се тропа?

Нетълз, изпълняващ длъжността иконом в лондонската къща, въведе господин Уикс в гостната малко след почукването. Адвокатът я поздрави с нисък поклон и уморена усмивка.

— Какво ви води насам, уважаеми господин Уикс? Заповядайте, седнете, моля. Желаете ли чаша чай? Бренди?

— Не, не, миледи. Не ви нося хубави новини, но дойдох веднага, за да можем да изработим план. Ужасно съжалявам, Херцогиньо… ъ-ъ… миледи, че…

— Моля ви, господин Уикс, успокойте се. Нищо чак толкова лошо не може да се е случило. Седнете и разказвайте.

Във вълнението си той дърпаше кичур от не особено чистата си бяла коса. Херцогинята замълча, опитвайки се с това да му помогне да се успокои, и успя. Тя чудесно се справяше с укротяването на гнева или тревогата у хората, с изключение на тези при съпруга си. При него спокойствието й събуждаше желанието да убива.

Най-сетне господинът дълбоко си пое дъх и неспособен да изрази притесненията си по друг начин, направо изтърси:

— Американските Уиндъм са в Чейз Парк!

— Американците? А, да, семейството на най-малкия брат на баща ми.

— Грант Уиндъм е мъртъв. Но същото не се отнася за съпругата му Уилхелмина и трите им деца — Тревор, Джеймс и Урсула. Всичките са в Чейз Парк.

— Разказвайте, господин Уикс.

— Аз им писах, миледи. Трябваше да го сторя, защото през април бях убеден, че графът, настоящият ви съпруг, няма да се ожени за вас и наследници ще станат американците. Уведомих ги какво състояние ги очаква и ето ги тук. Не отговориха на писмото ми, не ме посетиха в Лондон, директно са се отправили към Йоркшир.

— Много странно. Откъде са разбрали къде се намира имението? Казахте, че чичо Грант е мъртъв. Той би могъл да знае, но не и съпругата му.

Господин Уикс поклати глава разсеяно.

— Това не знам. Знам само, че трябва да замина днес или не по-късно от утре сутринта за Чейз Парк, за да им обясня коренната промяна в ситуацията. Ужасно неприятно. Защо не ви повярвах, че ще се справите с негова светлост? Какъв глупак съм!

Самият той се уплаши от емоционалния си изблик и млъкна. Херцогинята се усмихна.

— Вероятно е трябвало да изчакате, но не сте го сторил. Постъпил сте, както сте сметнал за правилно. Не се притеснявайте, господин Уикс.

— Облекчение е за мен, че не заварвам тук графа и ако Бог е още милостив към мен, ще успея да се справя с неприятностите, преди негова светлост да узнае.

— Присъствието му или осведомеността му нямаше да променят положението. Действал сте, опирайки се на преценките си, господин Уикс. Престанете да се самообвинявате.

Тя се изправи, оправяйки полите на роклята си и промърмори повече на себе си.

— Е, животът ни сервира какво ли не.

После се обърна към адвоката и му протегна ръка.

— Ще дойда с вас, господин Уикс. Моля ви, не се тревожете. Заедно ще се сблъскаме със страховитите американци. Чудя се дали Маркъс ще обяви Уилхелмина за толкова грозно име, колкото Джозефина.

Маркъс Уиндъм, осми граф на Чейз, пристигна във фамилната къща на Уиндъм на Бъркли Скуеър на двадесет и шести юни.

Нетълз пое наметката и шапката на негова светлост.

— Милорд — обърна се икономът с дължимото почитание към графа, който вече беше благородник не само по титла, — нейна светлост и господин Уикс заминаха за Чейз Парк вчера сутринта. Придружаваха ги Баджър и червенокосата прислужничка Маги.

— Разбирам — каза Маркъс. — Спиърс — обърна се той към камериера си, който в този момент разглеждаше някаква изящна декорация във фоайето, — погрижи се за багажа. Чудя се дали ще се намери кой да ни нахрани, след като Баджър е заминал с моята… с Херцогинята.

— Предупредих госпожа Хърли да се върне към задълженията си, милорд. Нейна светлост ми го заръча, защото било възможно скоро да пристигнете. Ако разрешите, милорд, нейна светлост прояви изключителна загриженост. Ако нямате нищо против да го отбележа.

— Нямам нищо против, Нетълз.

Думите му насърчиха иконома да добави.

— Много сдържана дама, милорд, не допуска по никакъв начин фамилиарничене. Сякаш някой изобщо би помислил да си го позволи. А сега, милорд, бихте ли желал чаша портвайн? В библиотеката може би?

Маркъс се отправи с чашата портвайн към най-голямата спалня в дъното на коридора на втория етаж. Грамадна стая, с тъмни завеси и още по-тъмни килими. Стари, но лъснати с восък мебели. Може би придирчивата му съпруга ги беше полирала със собствените си ръце.

Спиърс се бе заел с подреждането на шалчетата му в едно от чекмеджетата на гардероба.

— Чудя се защо се е отправила към Чейз Парк точно с господин Уикс — каза Маркъс.

— Милорд, у мен се намира писмо, дадено ми от господин Нетълз, който от своя страна го е получил от Херцогинята, за да ми го предаде, а пък аз да го предам на вас. Разбирате ли?

— Напълно, Спиърс. Къде е писмото, което е било невъзможно да се връчи директно на мен, а е трябвало да мине през толкова ръце преди това?

— Ето го, милорд.

— Заобиколният път поражда подозрения — каза Маркъс, разкъсвайки плика. Съдържанието на посланието го накара първо да изругае, а после да се разсмее. — Колко интересно! Изглежда, че американският клон на фамилията е в Чейз Парк по покана на господин Уикс, който — обърни внимание! — в изпълнение на задълженията си им писал и ги уведомил, че щастието ще им се усмихне на шестнадесети юни. По всичко личи, че са пристигнали в Чейз Парк точно за тази дата. Херцогинята и господин Уикс са хукнали по следите им. Тя пак се бърка, където не й е работа.

— Тя е ваша съпруга, милорд. Не е месене, когато съпругата се грижи за интересите на съпруга си при невъзможност той самият да го стори.

Маркъс отговори на забележката на камериера си с нечленоразделен звук и започна да съблича дрехите си.

— Бих искал да приготвиш банята ми, Спиърс.

— Да, милорд.

С единия крак все още в панталоните, Маркъс продължи.

— Не ми е ясно защо са отишли в Чейз Парк. Не е възможно господин Уикс да им е казал, че и имението е част от това, което вероятно ще наследят.

— Пълна загадка, милорд.

— Човек би очаквал от тях първо да спрат в Лондон и да се отбият при господин Уикс. Тогава вероятно той е щял да ги насочи към къщата в Есекс. Чудесна е, виждал съм я преди няколко години заедно с Чарли и Марк.

— Сега къщата в Есекс, както и всичко останало, ви принадлежи, милорд.

— Известно ми е.

— Ще останете ли вкъщи тази вечер, милорд?

— Ако те интересува истината — отговори Маркъс, навличайки един халат, — ще бъда в Уайт’с20. Ще вечерям в компанията на няколко джентълмена.

— Предлагам да не отделяте твърде много време за вечерята, милорд. Освен това, предлагам и ние да се отправим към Чейз Парк утре заран, милорд.

— Да вървят по дяволите предложенията ти, Спиърс. Нямам никакво намерение да посещавам Чейз Парк. Господин Уикс е забъркал кашата, той да я оправя. Без съмнение Херцогинята ще му окаже неоценима помощ. Защо иначе ще го придружава, ако не се намеси лично? Не ми отговаряй, не е нужно. Това, което безусловно трябва да свърша утре, е да се срещна с лорд Дрейкърнет във военното министерство.

— Ще се погрижа за банята ви, милорд.

— Добре. Не се опитвай да променяш решението ми, Спиърс. Няма за тръгна за Чейз Парк, дори за да се срещна с оня дебелак Тревор — бъдещият граф — погледът на Маркъс обходи бързо смрачаващата се спалня. — Знаеш ли, може би трябва да предупредя господин Уикс да не избързва да изритва американците от имението. Може би трябва да му подшушна, че Тревор би могъл да бъде граф някой ден. Може би трябва да му подскажа да насърчи глупака Тревор да се сдобие с потомство за всеки случай. Да, трябва да поговоря с господин Уикс.

— А Херцогинята, милорд? Вашата съпруга?

— О, тя е напълно наясно, че децата й няма да бъдат заченати от мен. И следователно няма да наследят титлата.

Спиърс само дето не хлъцна от изненада. Не беше лошо да постресне невъзмутимия камериер. Маркъс се усмихна. Усмивката не беше слязла от лицето му, когато двама слуги влязоха в спалнята с кофи гореща вода за къпане.

Насапуниса главата си, докато Спиърс стоеше пред него с плътно стиснати устни и неодобрителен поглед. Почувства се още по-добре. Изпревари камериера си, когато последният отвори уста, за да изкаже мнението си.

— Не, Спиърс, няма да отида в Чейз Парк. Не ме вълнуват действията нито на господин Уикс, нито на Херцогинята. Възнамерявам чудесно да се позабавлявам тук, в Лондон. Възнамерявам да се сдобия с любовница и да я настаня на „Братън Стийт“ или може би на „Стретън Стрийт“ — достатъчно близо, така че да мога да отскачам дотам през свободното си време. Точно така възнамерявам да постъпя.

— Милорд, струва ми се, че подобни занимания ще изискват повече време, отколкото вие имате в момента, на служба при лорд Дрейкърнет. Най-вероятно ще бъдете прекалено зает с изработването на позициите за предстоящия конгрес във Виена21.

— Нищо подобно, Спиърс. Аз не съм дипломат и интригите не ме занимават. Във Виена ще падне безкрайно надлъгване. Не е работа за мен. Аз предпочитам челните сблъсъци. Отказах на лорд Касълриа да се включа в делегацията за конгреса, като разбира се не му отказах направо, а се постарах да бъда колкото е възможно по-тактичен. Що се отнася до лорд Дрейкърнет и задълженията ми в Лондон, измолил съм си кратка почивка, за да се оправя с формалностите около поемането на титлата на осми граф Чейз. И то със съответните финансови осигуровки. Лорд Дрейкърнет толкова се радваше, че се отървавам от мизерното си досегашно положение, че съвсем искрено ми пожела всичко най-добро.

— Това разбрах, милорд, но негова светлост има и многобройни други задължения. Граф Чейз е притежател на огромни имения. От десетте месеца, прекарани в Чейз Парк, сигурно си спомняте колко време отиваше за надзираване и поддържане благосъстоянието на собствеността.

— Разбира се, че си спомням, Спиърс. Ако имаш още аргументи, можеш да ми ги спестиш. Няма да се връщам в Чейз Парк. Проклетата Херцогиня е последната жена на света, която бих искал да срещна.

— Тя вече е графиня, милорд.

— Каква духовитост! Излез и ме остави на мира. Забрави за Чейз Парк. За мен не съществува такова място.

Чейз парк

Херцогинята се взря удивено в Уилхелмина Уиндъм. Сигурно не беше чула добре.

— Моля за извинение, госпожо?

— Казах, че дивите птици от околността може да са носители на много опасни паразити.

— Ще поръчам на Баджър внимателно да преглежда всички птици, преди да разреши да бъдат сготвяни.

Уилхелмина Уиндъм кимна и се обърна да разгледа огромната гостна.

— Всичко е точно както съпругът ми го е описвал. По думите му можех да си съставя мислена картина на Чейз Парк. Най-сетне го виждам наяве. Сигурно се чудите защо не отидохме първо в Лондон. Знаех точно къде се намира Чейз Парк и нямах търпение да го посетя.

Херцогинята се опита да бъде деликатна.

— Но, госпожо, дори с Маркъс да не бяхме се оженили, имението щеше да остане негово по силата на изрично разпореждане.

— Да, знам. Мислите американците за глупаци, но не сме такива. Това е било домът на съпруга ми. Не ми се вярва да мислите, че не бих искала да посетя дома на съпруга си.

— Такова желание е напълно естествено и вие сте добре дошли. Имението е внушително и има впечатляваща история, но сигурно ще искате да посетите и Лондон, преди да се върнете в Америка.

— Ти си само една мръсница и аз няма да ти обръщам никакво внимание.

Херцогинята запремига често-често.

— Моля за извинение, госпожо.

— Няма да те изоставя, Джозефина. Нали не ни чувстваш като натрапници?

— Разбира се, че не, госпожо, но Чейз Парк не е ваш дом. Както ви обясни снощи господин Уикс, след сватбата ни с негова светлост няма други наследници на имота на предишния граф освен нас двамата.

— Бясна кучка!

Този път Херцогинята чу много ясно репликата, но от изненада сякаш си глътна езика и само зяпна събеседницата си в очакване на продължение, но Уилхелмина сви рамене и се упъти към огромния портал.

— Да — каза американката, — сигурно е много приятно да си много богат.

— Истина е.

Уилхелмина се усмихна и весело додаде.

— Как намирате момчетата ми?

Момчета? Тревор беше навършил двадесет и четири — връстник на Маркъс, а Джеймс беше на двадесет.

— Очарователни са, госпожо. Урсула също е много хубава.

— Урсула е момиче и от нея няма полза, не струва повече от теб, дявол да те вземе.

— Извинете?

— Казах, че Урсула има добър произход, със сигурност не по-лош от вашия, агънце сладко. Мисля, че ще си намери чудесна партия за женитба. Вие не мислите ли така?

Главата й се пръскаше от главоболие. Само кимна, благодарна, че леля й Уилхелмина се оттегля и бързо се измъкна през странична врата, за да се скрие в разцъфналите градини на Чейз Парк. Из въздуха се носеха упоителни и успокоителни аромати. Насочи се към един вековен дъб, толкова разкривен и приведен, че можеше да служи за място на събор на вещици. Настани се на пейка, скрита сред клоните му, облегна се на ствола му и затвори очи. Само ден с леля Уилхелмина я беше довел до пълно психическо изтощение. Даже не цял ден, а само вечер и сутрин.

Господин Уикс също се бе оттеглил за възстановяване, защото госпожа Уиндъм почти се бе нахвърлила с пестници върху него предишната вечер.

При пристигането им предишния ден следобед леля Уилхелмина ги беше посрещнала като свои гости. Най-странно изглеждаше покорството, с което леля Гуенет се беше отдръпнала назад, очевидно покорявайки се на тая застаряваща жена с все още красиво лице и платинено руса коса. Херцогинята се усмихна, припомняйки си изблиците на презрение на Маркъс към лелята и братовчедите си от Америка.

Що се отнася до Тревор, очакванията й бяха да срещне добре изглеждащ млад мъж, с цвета на лицето и косата на майка си. Може би не много добре облечен или говорещ, но в това отношение Маркъс щеше да бъде изненадан. Не, всъщност изненада нямаше да има, поне докато тя е в Чейз Парк, защото в такъв случай Маркъс нямаше да го посети.

Чудеше се дали съпругът й се е върнал в Лондон.

Десет минути по-късно Урсула и близначките я откриха. Но дотогава поне пулсирането в главата й се бе превърнало в по-поносима тъпа болка. Първите думи на Антония бяха.

— Реших да се омъжа за Тревор, Херцогиньо. Той напълно отговаря на вкуса ми.

Урсула — дребно четиринадесетгодишно момиче с красиви черти, чиято хубост щеше да достигне разцвета си след четири-пет години, се обърна сериозно към нея.

— Тревор сега е нещастен. Няма да иска веднага да се ожени за теб, Антония. Освен това ти си само на петнадесет. Трябва да минат поне още няколко месеца. Тревор е стар.

— Стар! Нищо подобно. Тревор е млад мъж — заяви разгорещено Антония и се изчерви от прочувствеността на защитата на новоизбрания си идол.

Винаги практична Фани попита.

— А защо е нещастен? — и с шумно мляскане отхапа и задъвка от ябълката, която държеше в ръката си. На Херцогинята й се струваше, че чертите на лицето на Фани са се изострили за времето, през което не я беше виждала. Очевидно и двете с Антония растяха. Чувстваше се твърде стара до тях.

— Съпругата му почина — каза Урсула.

Брадичката на Херцогинята увисна от изненада.

— Бил е женен, Урсула?

— Да, Херцогиньо. Името й беше Хелън, най-красивото момиче в Балтимор, но Тревор разправяше, че е болнава. Умря при раждане, след като падна от кобилата си. И бебето умря заедно с нея. Случи се преди четири месеца, след като бяха женени само година и половина. Тревор замина за Ню Йорк тогава, ако не се лъжа. Върна се, за да ни придружи до Англия по молба на мама, която му писа. На Джеймс това не му се понрави, защото искаше да заеме мястото на татко и той да се грижи за състоянието ни. Не проговори на Тревор поне една седмица, но се съмнявам, че Тревор дори е забелязал. При нас беше само телом, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да — каза Херцогинята, — знам точно какво искаш да кажеш, Урсула.

Божичко, помисли си тя, никога не съм си правила труда да опозная някого, да науча какво е преживял и що за човек е!

— До времето, когато навърша осемнадесет, Тревор ще е преодолял мъката си — заяви Антония с убедеността на богато момиче с голяма зестра, чиито желания цял живот са били изпълнявани. — Тогава той ще се ожени за мен и аз няма да умра при раждане, защото яздя превъзходно и съм здрава като впрегатно животно. Така казва леля Гуенет.

Фани отхапа от ябълката за последен път и захвърли огризката в езерото зад дъба.

— Може би аз пък ще взема Джеймс. Искаше ми се само да е малко по-стар. Момчетата са толкова неопитни. Те трябва да отлежават като виното, така поне казваше татко. Помниш ли, Антония? Татко дразнеше Чарли и Марк винаги, когато обсъждаше някое красиво момиче. Казваше им, че още са кисели като оцет и трябва да минат години, за да придобият вкуса на портвайн.

Урсула се засмя. Антония се смути. Херцогинята каза, влизайки в тона на разговора.

— Мога да си представя как ги е дразнил, Фани. Добре е, че си спомняш за братята си с хубаво и можем да се посмеем.

— Затова новият граф е хлапак, нали? — намеси се Урсула. — Понеже братовчедите ми са умрели…

Херцогинята спокойно я прекъсна.

— Маркъс също ти е братовчед. Той е граф Чейз. Твоят баща и неговият са братя. Дължиш му уважение, Урсула, като към глава на рода Уиндъм.

— Да, госпожо.

— Предполагам, че още сега можеш да ми засвидетелстваш уважението си, нали, Урсула?

Херцогинята застина. После съвсем бавно се обърна, за да се озове срещу Маркъс, подпрял се нехайно на дъба. Колко ли дълго беше стоял там, незабележим зрител и слушател на разговора им? Тя се взря безмълвно в него.

— Да, милорд — отговори Урсула.

— Можеш да ме наричаш Маркъс, след като сме братовчеди.

— Да, Маркъс.

— Няма ли да получа поздрав и от любящата си съпруга? — той се приближи до нея, погледна я в очите и вдигна отпуснатата й длан към устните си.