XXII

Маркъс се закова в дъното на стълбището, от което се слизаше в грамадното фоайе на къщата. Пред двойната входна врата, до три куфара, беше застанала Маги — ярка картинка в пламтящо червено и тъмносиньо. Крачето й, обуто в елегантна обувчица, нетърпеливо потропваше: туй, туп, туп. Очевидно чакаше някого.

Той изръмжа.

— Къде, по дяволите, е тя, Маги?

Маги се обърна много бавно към него с дълбок реверанс.

— Коя, по дяволите, е тя, милорд?

— Не се занасяй с мен, момиче, или аз ще…

— Достатъчно, Маркъс. Тук съм, ако питаш за настоящия момент. С Маги напускаме Чейз Парк — чу се гласът на Херцогинята.

— Никъде няма да ходите, дяволите да ви вземат!

— Но ти съвсем ясно изрази желанието си. Искаше да тръгна незабавно, възпираха те само евентуалните коментари, че си изхвърлил бременната си жена посред нощ.

— Изобщо не беше посред нощ. Сега…

— Аз проявих отзивчивостта да изчакам утрото. Довиждане, Маркъс.

Тя му обърна гръб и пое навън с вирната брадичка — досущ херцогиня с кралска кръв. След няколко крачки залитна към един от куфарите и се строполи на едната си страна.

За секунда той беше до нея и я вдигна в прегръдките си.

— Добре ли си? Кажи нещо, напаст Божия!

— Всичко е наред. Какво неприятно падане — точно по средата на така добре изиграно царствено оттегляне.

— Да, това се случва, когато човек си вири носа. Няма да ти се смея, поне не сега. Чуй ме сега, Херцогиньо. Никъде няма да ходиш. Тук е домът ти и в него ще останеш — разтърси я. — Разбираш ли?

— Не съм сигурна, Маркъс. Може би ще ми помогнеш, като пак ме поразтръскаш. Помага на мисленето.

Той замълча, но погледът му беше като на някой от мрачните герои на лорд Байрон.

— Защо Чейз Парк да ми е дом? Защо тази сутрин пеете нова песен? Наистина, милорд, не ви разбирам.

— Твой дом е, докато аз кажа, че не е, а дори и тогава ще продължава да бъде, защото утрото е по-мъдро от вечерта и решенията се взимат и се променят в течение на часове. Сега разбираш ли?

— Никога няма да те разбера.

— Аз съм мъж. Същество, трудно за схващане. Ние не излагаме чувствата си на показ и всеобщ коментар, както това е обичай при жените.

Маги изсумтя презрително зад гърба му.

— О, Боже! — възкликна Херцогинята с познатия му тон, който го накара да се отстрани от пътя й без никакво колебание.

Тя изтича навън, спусна се по стъпалата и повърна в розовите храсти, изкарвайки акъла на един градинар, който от уплаха изпусна лопатата си.

Маги го измери с поглед отгоре до долу.

— Нарочно я разтърсихте, за да й стане лошо. Двадесет минути съм й четкала пелерината, за да премахна всички следи от лазенето по земята в онова скапано абатство, а сега какво? Пръст, червеи и Бог знае още какво.

— Не съм я разтресъл нарочно. Все пак от това може да има и полза — ако в женския й мозък се е отворило малко място за здрав разум. Сампсън! А, ти си бил зад мен. Научил си се да се промъкваш безшумно като Спиърс и Баджър. Веднага занеси куфарите на нейна светлост в стаята й. Без отлагане. Току-виж отново се е отдала на налудничавости, когато се изправи на крака.

Маги отново изсумтя.

Маркъс също излезе, за да се наслади на красивата лятна утрин. По небето в приятен светлосин цвят тук-там се виждаха облачета; въздухът беше наситен с миризмата на окосена трева, а — коленичила в розовите храсти — съпругата му повръщаше.

Изчака я, докато привърши със заниманието си, после я взе на ръце и я понесе обратно нагоре, без да обръща внимание на когото и да е от верните й слуги. Мина и покрай леля Уилхелмина, която вдигна учудено вежди и запита обнадеждено.

— Да не би най-накрая да хвърли топа?

— В никакъв случай. Приятен ден, лельо Уилхелмина.

— Мамо! — долетя гласът на Урсула. — Наистина, не бива да говориш такива ужасни неща. Тя е господарката тук.

— Аз ли? Нищо неблагоприлично не съм казала. Само се чудех дали не се е преуморила от толкова работа.

— Това не ми харесва, Маркъс — каза Херцогинята.

— И на мен не би ми харесало. Сега знаеш, че трябва да си тиха и спокойна като крава и да вършиш точно каквото ти казвам.

Стигнаха до спалнята й и той я постави върху леглото. После й подаде чаша вода и тя отпи няколко глътки. Простена, хващайки се за стомаха. Маркъс излезе от стаята и тя го чу да вика.

— Маги, донеси няколко бисквити. Без съмнение имаш запаси от тях. Бързо!

Не бяха минали и три минути и тя вече предъвкваше бисквита с канела. Въздъхна облекчено.

— Ти не ме искаш тук. Защо говориш обратното? Да не би пасторът да ти идва на посещение и да се боиш, че ще види как съпругата ти те напуска?

Не й отговори. Вместо това се обърна и започна привичната си разходка — между леглото и люлеещия се стол. Черни ботуши, широки крачки. Възхитително създание. Тя го харесваше. Споменът за униформата му я накара да въздъхне.

— Искам да напусна имението, Маркъс. Както ти е известно, съм богата, но и без парите, оставени от баща ми, щях да се справя и това също ти е известно. Не съм си поставяла за цел да забременея, но има факти и не можем да им се опълчим — за момент някаква мисъл като че ли я задави и тя прошепна. — Невъзможно. Ти не би го поискал.

— Какво невъзможно не бих поискал?

— Чувала съм за жени, опитали се да се освободят от бебетата си и много от тях са успявали. Понякога те умират заедно с плода.

— За Бога, млъкни, Херцогиньо! Представям си те в някоя тъмна уличка в Йорк, да разпитваш за някоя стара вещица, която да премахне детето. Защо пък и аз да не те замъкна за косата в тъмна уличка? Спри да дрънкаш безумия. Ако щеш мълчи, ако щеш — бесней. Само не говори глупости — крачките му из стаята се ускориха.

— Как искаш да постъпя, Маркъс?

Когато я погледна, на устните му имаше усмивка.

— Сега, изглежда, няма нужда да внимавам, когато лягам с теб. Злото вече е сторено, така да се каже.

— Спомена, че Целеста ще бъде тук след четири дни.

— Може да съм те излъгал. Аз също съм Уиндъм, следователно може изобщо да не съм й писал да идва. Тъй като пристъпите ти на неразположение са непредсказуеми, мога да ти се радвам само в промеждутъците. Както сега, например.

Тя изобщо не помръдна, нито проговори и това състояние се проточи. После, без да бърза, стана до леглото, отиде до гърнето и повърна.

— О, по дяволите! — измърмори той и се втурна да подкрепи съпругата си, която накрая се облегна безсилно на него.

— Знаеш ли — каза той, лениво изговаряйки думите, докато ръката му махаше падналата върху лицето й коса, — в края на краищата може би трябва да повикам Целеста. Не си във форма да ми предложиш нито достатъчно страст, нито да се бориш с мен. Какво е твоето мнение?

— Само опитай — беше отговорът.

— Мисля, че започвам по-ясно да виждам нещата — същото беше изписано и на лицето му. — Не си възнамерявала наистина да напускаш нито Чейз Парк, нито мен, нали?

— Не видя ли куфарите? Не изглеждаше ли Маги подходящо екипирана? Не чакаше ли карета?

— А ти?

Всъщност той беше напълно прав. Всичко беше спектакъл — с празни куфари и така нататък, на който актьорската душа на Маги се бе насладила неизразимо. Целта й беше да го накара да почувства, губейки я, че желае и нея, и детето им. Крайният резултат засега не можеше да се определи.

— Сега ми предлагаш ново предизвикателство — каза той и сините му очи просветнаха. — Обичате ли игрите, мадам? Знам какво целиш и скоро ще осъзнаеш, че нямаш шанс да го постигнеш. Ще бъдеш унижена, тъй като не разбираш от стратегия и тактика. Предизвикателството от теб — когато не бълваш в розовите храсти — може да се окаже забавно.

— Може и да си тръгна тази вечер, в осем часа.

Той се засмя.



— Не ми се нрави положението — каза Маркъс на Баджър и Спиърс. — Тя се чувства непрекъснато зле. Бледа е и е тънка като вейка. Няма сили дори да се ядоса, а добрият Господ знае какви старания полагам да я изкарам от кожата й, когато има по-приличен вид. Ако бях на нейно място, щях да застрелям или да наръгам нахалника, какъвто съм, с кухненски нож, а от нея — никаква реакция.

— Звучи наистина обезпокояващо — каза Спиърс. — Малцина могат да издържат да ги дразнят, както вие го правите, милорд. Разбирам загрижеността ви, но ще трябва да си наложите да издържите още две седмици. След това състоянието й рязко ще се подобри. Господин Баджър й приготвя превъзходни гозби и което от тях успява да се задържи в стомаха й, е много полезно, както за нейното, така и за здравето на плода.

Маркъс трепна, както всеки път, когато ставаше дума за детето. Все още нямаше представа как точно да постъпи. Да я изпъди, когато се почувства по-добре? В Пипуел котидж? Ругатнята му, която последва, донякъде изненада слугите.

— Мислех, милорд — каза Спиърс, — че разговорът ни е предназначен да облекчи ума ви от тревогите по продължаващото неразположение на съпругата ви.

— Строг си като майка ми, Спиърс. Между другото, кога се очаква пристигането на обичния ми родител?

— През третата седмица на юли, по думите на господин Сампсън.

— Боже, можете ли да си представите майка ми и леля Уилхелмина заедно? Хубавичко ще си прекарат с тая балтиморска харпия. Бедната леля Гуенет — ще бъде погребана, като всички нас, под дъжда от отровни стрели, които двете непрекъснато ще си разменят.

— Майка ви изобщо не създава проблеми — каза Спиърс. — Забавна е. Не се впечатлява от глупости и мога да се обзаложа, че харпията от Балтимор бързо ще се почувства в небрано лозе. Вече споменах пред господин Баджър, че тя е надарена с въображение, което се подхранва от силния й интерес към средновековните легенди и науки. Очарователна личност, милорд, която — бих казал — никому няма да напакости.

— Е, интересите й са не само в средновековието, Спиърс. Мария Стюърт й се струва много по-земна и привлекателна от Дева Мария. Двете заедно ще ни се отразят нездравословно, опасявам се. Майка ми ме плаши с острия си език.

От вратата се раздаде покашляне. Джеймс Уиндъм беше заковал поглед в Маркъс.

— А, Джеймс, заповядай, влез. С Баджър и Спиърс разменяхме мнения за вероятния победител на конните надбягвания в Аскът следващия месец.

— Господин Баджър, най-добре е да се връщате в кухнята — обади се Спиърс — Колкото по-малко се отдаваме на тревоги — по-добре.

— Какво имаме за обяд, Баджър?

— Пържена риба треска и пушени миди, милорд. Както и много други ястия, но няма да ви отегчавам с изреждането им. Също и желиран пудинг — любим десерт на Херцогинята. От него стомахът й няма да се бунтува. Може да се опитам да приготвя и някое жабарско ядене, може би стомахът й ще приеме и картофи и гъби.

— Защо не — каза Маркъс, наблюдавайки с половин око Джеймс, който очевидно се чувстваше не съвсем на място сред странните обитатели на Чейз Парк.

Когато останаха сами, Маркъс се обърна към него.

— Какво има, Джеймс? Нещо май те притеснява.

— Мислех и се опитвах да си спомня, Маркъс. Когато намерих Херцогинята безчувствена на пода, онази книга не беше върху бюрото. Ако нямаш нищо против да отключиш библиотеката, мисля, че трябва да преровим лавиците около мястото, където книгата е открита. Възможно е да се намерят още части, които да ни подскажат допълнително къде да търсим съкровището.

— Да вървим — Маркъс взе ключа от Сампсън и братовчедите влязоха в мрачното помещение. Маркъс разтвори тежките завеси. Ярка следобедна светлина нахлу през прозорците.

— Да отворим няколко прозореца. Това място плаче за проветряване.

В това време Джеймс, коленичил до лавиците, издърпваше внимателно книгите от втория ред отдолу-нагоре. Зад първия ред други книги нямаше. Докато Джеймс връщаше книгите на местата им, Маркъс повтори същата процедура със следващия, по-горен ред. Със същия резултат. Без много коментар, те продължиха заниманието си и най-сетне от устата на Джеймс се изтръгна вик.

— Божичко, тук има нещо, Маркъс!

Ръцете му издърпаха много стар дебел том, от който изригнаха кълба задушлив прах, когато го повдигна. Беше поставен зад проповедите на някой си Джордж Комън, странстващ свещеник от началото на миналия век.

— Сложи я върху бюрото, Джеймс.

— Проклет да съм — обади се Маркъс малко по-късно. — Добре ти работи мозъкът, Джеймс.

— И майка ми е на същото мнение — каза Джеймс, самодоволно усмихнат. — Трябва да призная, че тя ми подхвърли идеята, докато не можеше да си намери място как да открие съкровището и да го скрие от вас, разбира се.

— Да погледнем последните страници.

— Маркъс, знам, че подозираш майка ми в нападението срещу Херцогинята. Разбирам, че човек от къщата трябва да е отговорен, но точно майка ми — трудно е да се преглътне.

— Оставате Тревор, ти и Урсула.

— Разбирам мисълта ти — каза Джеймс, разгръщайки внимателно страниците.



Маркъс я погледна втренчено, реши, че тя говори честно и каза.

— Много добре, щом стомахът ти няма да се бунтува през следващите няколко минути, ето книгата, намерена от Джеймс. Ще забележиш, че в нея няма рисунки, а само текст. Превел съм го възможно най-добре, според силите си. Монахът или монасите посочват мястото на съкровището, но по начин, напълно неразбираем за мен. Ето стиховете.

Погледни нагоре, знака за да зърнеш,

числото девет потруди се да откриеш.

Към кладенеца плитък отнеси го,

под дъба е той във долчинката.

Голяма кофа и въже си донеси,

и сабята; и приготви се да убиваш.

Наведи се хубавичко, но внимавай —

в бърлогата си е чудовището зло.

Деветките обърнати звяра ще повикат,

бърз бъди или то ще те излапа.

— Ужасно е заплетено, нали? Какво мислиш, Херцогиньо?

— Не е толкова просто. А числото девет, какво означава то? А чудовището в кладенеца…

— Милорд.

— Какво има, Спиърс?

— Господин Тревор Уиндъм желае да ви види.

— Да го допусна ли в спалнята ти, Херцогиньо? Мръсникът му, може да изпадне в заблуждение. Той е мъж с предостатъчно опит, за да съм спокоен. Изглеждаш безумно прелъстителна.

— Покани господин Уиндъм да влезе, Спиърс — каза тя. — Съпругът ми ще съумее да защити добродетелта ми.

Маркъс впери в братовчед си заплашителен поглед и тя побърза да каже.

— Здравей, Тревор. Дошъл си да видиш книгата, която Джеймс намери ли?

— Изглеждаш прекрасно, Херцогиньо. Чувстваш ли вече малкото нещо вътре в себе си? Досажда ли ти този нещастник? Да го извикам ли на дуел?

— Лазиш ми по нервите с дрънкането си — каза Маркъс и погледна братовчед си право в очите. — Знаеш ли, нямаше да ми е неприятно, ако беше идиот или конте. Тогава щях да те правя за смях или да не ти обръщам внимание, според настроението си.

Тревор му се усмихна с всичките си бели зъби и отвърна.

— Съжалявам, Маркъс, последния път, когато бях мъничък и беззащитен, бях на пет годинки. Глупостите настрана. Джеймс ми показа стихчетата. Само това ли може да е от полза? Цял том, изпълнен с глупавото хленчене на монасите, задето манастирът е бил принуден да се подчини на Акта на върховенство на краля над църквата и тревогите им за последствията от обвиненията на крал Хенри, че се подчиняват на папата, а не на него, които, разбира се, са били самата истина. И в самия край — това глупаво стихче за съкровището.

— Накратко казано, нямаш никакви идеи, предполагам?

— Нека видя книгата и ще ви кажа.

Десет минути по-късно Маркъс остро се обади.

— Взимай проклетата книга и я носи на майка си. Ние разполагаме със стихчета, които със сигурност са бълнуванията на болния мозък на някой монах. Нищо друго полезно не успяхме да открием с Джеймс. Пълна бъркотия, лишена от смисъл.

— Така е, но все пак ще дам книгата на майка ми. Ще се пръсне от любопитство и яд, разбира се, задето Джеймс е въвлякъл и теб в търсенето. Със стиховете ще й се отвори работа, поне за известно време.

— Тревор — каза Херцогинята, след като въпросният господин напусна спалнята й, — няма нищо общо с конте или глупак.

— Не, той по-скоро е звярът в кладенеца, хиената му проклета!

Загрузка...