Цената на рая

XXVIII

Баджър ги убеждаваше почти с пяна на уста.

— Всеки от негодниците може да го е сторил, всеки един от тях. А ако не им е стискало, са платили на някого, жалките мръсници. Да знаете, само дъртата кучка стои зад всичко това.

— Успокойте се, господин Баджър. Гневът няма да помогне да установим истината. Твърдите, че всички те са имали алибита. Много объркващо е, че не сте успял да се доберете до нещо определено.

— Може да търсим в грешна посока — намеси се Маги, заета с изучаването на маникюра си. — Може негодникът да е под носа ни. Как беше името на човека от селото? Оня, с магазина за книги, другото уиндъмово копеле?

— Не помня — отвърна Баджър, гледайки я замислено. — Но идеята е добра, Маги. Още тази сутрин ще се разходя дотам и хубавичко ще си поговоря с човека.

— Пазете се, господин Баджър. Много негодници се навъдиха напоследък.

— Ще внимавам, скъпа моя.

Маги пооправи разкошната си прическа и прилепналата по тялото й рокля и се запъти към вратата, подхвърляйки през рамо.

— Отивам при Херцогинята. Горката жена е страшно отегчена. Графът се мотае около нея непрекъснато и я третира като с малко дете. Тя ми се оплака от него, но господинът е притеснен, а не е лошо да видиш, че наказанието му го е стигнало. Беше време, според мен. Надявам се да ми разреши да й измия косата тази сутрин.

— Графът — уточни Спиърс, — най-сетне разбра какъв късметлия е. Аз също се радвам на очовечаването му. Но дори и на мен поведението му за последните три дни е необяснимо.

— Просто е силно загрижен за Херцогинята — предложи обяснението си Баджър. — Защо, по дяволите, трябваше тя да помята?

— Ще го прибавим към сметката на оня, който стреля по тях — каза Спиърс. — Помятането задълбочава депресията й. Въпреки че е нелепо, обвинява себе си.

— Не може да се разбере какво става с тях. Затворили са се като при обсада.

— Вярно е, но сигурно помятането не е единствената причина, въпреки че и тя е повече от достатъчна.

— Бих казал — намеси се Сампсън, — че цялата прислуга е ужасно разтревожена. Херцогинята е тяхната любимка. Що се отнася до господин графа, загрижеността, която показва към съпругата си, го издига в очите им — като господар и съпруг. Може да се каже, че е на път да спечели пълното им уважение.

— Все същият твърдоглавец си е — каза Маги. — Ако питате мен, плаче да бъде наложен с камшик от Херцогинята. Аз одобрявам промяната у нея. На всички жени е известно, че мъжът трябва постоянно да е под напрежение. Камшикът чудесно върши тая работа.

И тримата джентълмени мъдро оставиха последните реплики без коментар. Само Спиърс додаде.

— Мисля да си поговоря с госпожа Уиндъм. Жена със забележителен ум е тя.

Спиърс завари Патриша Уиндъм легнала по гръб върху килима в средата на Зелената кубовидна стая, заковала поглед в тавана, абсолютно неподвижна, създаваща погрешното стряскащо впечатление, че е труп.

— Госпожо!

Тя бавно обърна глава към него и се усмихна.

— Здравей, Спиърс. Ела да ми помогнеш. Уверена съм, че килимът е чист. Госпожа Емъри е същински тиранин по отношение на чистотата. Ето тук, Спиърс. Благодаря ти.

— Ще разрешите ли да се поинтересувам от целта на заниманието ви, просната върху пода, госпожо?

— Ще разреша, но не сега, Спиърс. Къде е синът ми?

— Вероятно негова светлост дава наставления на Херцогинята или на Маги, отнасящи се до Херцогинята.

— Такова сладко момче е.

Думите й една не задавиха Спиърс.

— Сладък не е точно определението, което бих прикачил на негова светлост. Аз… ъ-ъ… имах намерение да ви запитам, госпожо, дали имате някаква представа по отношение на личността, отговорна за сполетелите ни нещастия.

— Не е във възможностите ми да знам всичко, Спиърс.

— Поне нещичко известно ли ви е, госпожо?

— О, да, доста повече от нещичко. Възможно е скоро да разбуля най-малко част от загадката.

— Разбирам, госпожо. Може би имате нужда от нечие благоразумно ухо, в което да излеете част от вижданията си?

— Твоето, за да бъдем точни?

— Точно така, госпожо.

— Не още, Спиърс. Извини ме, не се преструвам на срамежлива, просто не съм готова със заключенията си. Има елементи, които не се вписват в цялостната картина, разбираш ли? Сега, мисля, е време да видя как скъпото ми момче се отнася с Херцогинята. Бедното момиче, загубата на бебето й наистина я съсипа.

Без да броим това, че стреляха по нея, отбеляза Спиърс мислено, но си замълча.

Скъпото момче крещеше колкото му глас държи, както любящата му майка има възможност да се убеди, далеч преди да стигне до спалнята на Херцогинята. Тя отвори врата и видя, че Херцогинята е застанала неподвижно до леглото, опряна на една от украсените с херувимчета табли.

— Маркъс, престани да викаш — каза Херцогинята и невъзмутимостта в гласа й силно се понрави на свекърва й. — За Бога, повярвай, нищо ми няма!

— Ти ми обеща да не мърдаш от леглото, дяволите да те вземат! Погледни се само — бяла като платно, не можеш дъх да си поемеш, а вече си станала!

— Скъпи мои — нахлу Патриша в спалнята, — всичко това със сигурност не е добро за нервите на Херцогинята. Но все пак, мила, той има право. Какво те накара да напуснеш толкова удобно легло?

— Знаех си, че ще заемеш неговата страна.

— Какво друго ми остава като майка?

— Няма да допусна това да се повтори, чуваш ли, Херцогиньо? Веднага в леглото!

— Натам се бях упътила, когато ти се втурна в стаята и започна да крякаш.

— Хайде, Херцогиньо, ще ти помогна — обади се госпожа Уиндъм.

— Ти не се меси, майко — Маркъс много внимателно повдигна жена си, така че да не засегне раната й и я пренесе през оставащия един метър до леглото, където я положи по гръб. През изминалите четири дни болките й бяха значително намалели.

— Няма да мърдаш, иначе лошо ти се пише!

— Звучи интригуващо, но не мисля, че заплаха ще ме убеди да ти се подчиня.

— Скъпи мои, нали нямате намерение точно сега да обсъждате съпружеските си отношения? Такива теми не са особено подходящи за нежния слух на една майка. Баджър ме помоли да ви информирам, че обядът е готов и ще ви го изпрати тук горе. Имате ли нещо против да обядваме заедно, наслаждавайки се на сладки приказки.

— На сладки какво?

— Приказки, милото ми момче. Жените на моята напреднала възраст имат свой начин на изразяване. Успокояващо е.

— Дрън-дрън — каза Маркъс, издърпвайки кресло за майка си. — Езикът ти е деликатен колкото на нахалната прислужница на Херцогинята.

— А, Маги. Не е ли тя интересен екземпляр?

От вратата долетя гласът на Спиърс.

— Може би мадам ще бъде така любезна да обясни на сина си какво правеше по гръб върху килима в средата на Зелената кубовидна стая.

— Надявах се на минимум дискретност от твоя страна, Спиърс. Разочарована съм до дъното на душата си. Положенията на тялото ми не влизат в работата на когото и да е от вас за момента.

— Празни приказки! — Маркъс изглеждаше раздразнен. — Защо си лежала по гръб? Нов вид медитация ли си упражнявала?

— Мое мило момче, не е твоя работа.

Херцогинята се засмя.

— Благодаря ви, госпожо, че отклонихте огъня от мен.

Сините му очи отново се върнаха върху бледото й лице. Той се наведе и я целуна по устата.

— Ако си изядеш обяда и поспиш след това, ще разреша на Маги да измие косата ти.

— А останалото?

— Аз ще измия останалото.

— Но, Маркъс, не може ти, аз…

— Млъкни, Херцогиньо!

— Явно, няма и помен от невинното ми момченце — заключи Патриша Уиндъм.

Знаеше, че той ще се справи. Маркъс никога не вършеше работата си наполовина. Що се отнася до раната й, уверена беше, че ще внимава да не й причини абсолютно никаква болка. Въпреки това не можеше да превъзмогне неудобството си, защото продължаваше да кърви след помятането и имаше превръзка между краката. Надяваше се, че няма да се занимава с тази част от тялото й. Той наистина започна добре — сякаш държеше в ръцете си безжизнен предмет; но добрите му намерения се поизпариха, когато стигна до гърдите й.

— Забравил съм колко възбуждащо е тялото ти. Обличал съм те и съм те събличал, разтривал съм те и съм те държал в ръцете си, но сега положението е различно. Състоянието ти се е подобрило и аз го виждам. Гледаш ме през цялото време и се смущавам. Не мърдай, за да приключа по-бързо.

Опита се, но не му беше по силите да свърши работата си делово. След като изтри корема й, затвори очи и ръката му — с насапунисаната кърпа — се спусна по-надолу.

— Моля те, Маркъс, недей! Причиняваш ми ужасно неудобство и аз не…

— Кървенето ти изобщо не ми пречи. Слава Богу, то е от месечното ти неразположение и не се налага да се притеснявам, че може да умреш в ръцете ми. Замълчи, Херцогиньо и ми се довери.

При тези думи очите му не се отделиха от лицето й и той видя как се промени изражението й с движението на ръката му все по-надолу. Намерението му беше наистина само да я измие, без никакви примесени в него сексуални помисли, но сега ръката му, стигайки най-деликатното й място, започна да трепери.

Мина доста време. Той забеляза, че дишането й се учестява, а бузите й се зачервяват. В разширените й зеници се съдържаше ням въпрос. Той й се усмихна. Защо не? Обичаше я и искаше да й достави удоволствие след всичката ужасна болка, която беше преживяла.

Отначало плътта й се съпротивляваше, но постепенно тялото й се напрегна, гърбът й се изви й тя достигна с вик екстаза си.

— Боже мой!

— Кротувай, Херцогиньо. Не съм измил още прелестните ти крака.

След като с къпането беше приключено, Маркъс смени превръзките и й облече нощница.

— Престани да ме гледаш като че ли съм най-безцеремонният грубиян. Аз съм съпругът ти и мога да разполагам с тялото ти. Моля те да не го забравяш. Не трябваше да разрешавам на Джордж Рейвън изобщо да се докосва до теб. Само аз ще те докосвам, винаги аз. Така че няма за какво да се притесняваш.

— Трудно е, Маркъс. Ти си мой съпруг, имам ти доверие, но винаги съм държала на дискретността, а има неща, които не са за очите на мъж.

— Глупости. Явно, нямаш ми достатъчно доверие. Бузите ти придобиха малко цвят. Сигурно причината е току-що изпитаното удоволствие.

Той захвърли използваните кърпи и дрехи на пода. Върху лицето му се изписа сериозно изражение. Погледна към ръцете си и й каза.

— Като моя съпруга ти трябва да споделяш с мен всичко, което чувстваш и мислиш. Недей да криеш каквото и да е, независимо дали е свързано с тялото ти или с твои постъпки. Никога вече. И разбира се, имаш свободата да повишаваш тон или да ме удряш всеки път, когато те раздразня. Признавам глупостта си, която съм проявявал към теб, откакто се познаваме като деца. Сигурно не бих могъл да изброя случаите, в които се е налагало да ми прощаваш.

Сега вниманието й беше напълно приковано в думите му и той разбираше ясно, че жена му се страхува какво още й предстои да чуе.

— В Париж имах желание да те удуша, задето беше взела в свои ръце контрола над събитията и ми беше отнела възможността да избирам. На всеки мъж е присъщо да реагира, забравяйки разума, в подобна ситуация. Ти знаеш, Херцогиньо, че гневът бързо ме завладява и под неговото влияние изприказвам неща, от които се плаша, припомняйки си ги по-късно. Знам, че съм ти нанасял непоносими обиди.

— Нарочно те наранявах, защото си дъщеря на баща си, а Бог ми е свидетел, че продължавам да ненавиждам стария негодник за причиненото не само на мен, но и на теб. Наказвах теб заради прегрешенията на мъртвеца, когото отмъщението ми не можеше да достигне.

— Опитай се да ми простиш още веднъж… и не за последен, ако все още имаш намерение да обвържеш бъдещето си с глупака, когото си взела за съпруг. Нека децата ни изпълнят цялото имение, а баща ти да се пържи в собствената си злоба. Децата ще си бъдат наши, твои и мои, и бъдещето им ще бъде свързано само с нашето. Той няма да има нищо общо с нашето бъдеще отсега нататък.

Ръката й се вдигна, за да докосне бузата му.

— Желаеш ли наистина да имаш наследник? Бъдещият граф Чейз, във вените на който ще тече моята кръв, следователно и тази на баща ми?

— Да. И той трябва да има братя и сестри.

— Защо? Съжаляваш ме, задето загубих бебето си ли? Вина ли те измъчва?

— Да, но не това е причината.

— Каква е причината?

— Обичам те. Не искам повече между нас да съществува недоверие, не искам да си нащрек спрямо действията ми във всеки следващ момент. Вярваш ли ми? Ще ми простиш ли?

За момент насреща му застана предишната Херцогиня — неподвижна, мълчалива, вперила замислен поглед в него. Отделена с някакво свое високомерие от него.

— Направи нещо, каквото и да е. Викни ми. Удари ме. Не мога да те понасям такава.

— И това ще стане по-късно, но сега ти ми говори, Маркъс.

— Обичам те и няма да те деля с никого. Нямам доверие на оня сладострастник Джордж Рейвън, комуто ще се наложи да разреша да изроди децата ни. Ще трябва да му намерим жена. Това ще отклони плътските му щения от теб.

Тя се засмя и по цялото му тяло се разля топлина.

— Аз също те обичам, Маркъс. Обичала съм те сигурно още преди да мога да разбирам какво означават чувствата ми. Принудих те да се ожениш за мен, не само за да оправя бъркотията, оставена от баща ми, но и за да те имам целия за себе си. Не можех да допусна американските ни роднини да докопат принадлежащото по право на теб.

— На нас. На нашия син, на неговия син и на още безброй наши поколения. Когато дойде при мен през първата брачна нощ, само за да ме предпазиш от глупостта да анулирам брака ли го направи?

— До голяма степен — да. Нямах представа какви невероятни преживявания ми предстоят, какво се случва в леглото между мъж и жена. Тогава главно страхът да не извършиш глупост ме доведе при теб.

— А сега защо продължаваш да ме прелъстяваш?

— За да те влудявам. Но има още много неща, които трябва да науча.

— Когато напълно се излекуваш, аз ще бъда най-старателният учител в цял Йоркшир. Какво ти — в цяла Англия!

В усмивката й имаше само радост.

— Можеш да ми казваш всичко отсега нататък, нали помниш, Херцогиньо? — той я погледна косо. — Не трябва да има тайни между нас, независимо какви са те.

Тя не отговори, само го погали по лицето и Маркъс се запита дали ще чуе някога от устата й историята, свързана с псевдонима Р. Л. Куутс.

Но сега не господин Куутс беше важен, а тя. Някой ден сигурно щеше да му бъде разказано и за написването на песничките, и за странния избор на името на автора. Искаше му се само да й каже колко се гордее с нея. Целувките му бързо изтикаха мисълта за Р. Л. Куутс и остана само желанието да й даде колкото е възможно повече от себе си, да й покаже, че я обича.