Цената на рая

XI

Баджър подръпна дясното си ухо. Отвори уста, после я затвори, без да каже дума. Отново подръпна ухото си и най-после произнесе.

— Въпреки всичко, господин Спиърс, много съм притеснен. Поговорихме и стигнахме до съгласие. Разбирам необходимостта, но тя е наистина прекалено невинна. Вината е в майка й и в положението, в което се е намирала — държанка и майка на незаконородено дете. Тя се стремеше да защити дъщеря си, а това според нея означаваше да я държи в пълно невежество.

— Господин Баджър, давам си сметка, че положението не е цветущо, но време е да престанете да дърпате бедното си ухо, съвсем се е зачервило. Напрежението наистина е в състояние да докара напълно нормален човек до злоупотреба с алкохол, или, да речем, да му създаде нервната привичка да дърпа жестоко ухото си. Може би ще пийнете бренди? Не? Е, тогава, което е писано да се случи, ще се случи и вие го знаете. Може би в същия този момент негова светлост урежда формалностите около анулирането на брака си. Изключителни притеснения ще й създаде, ако той съумее да се справи. Тя е готова да приеме онова, което се налага. Аз лично ще се заема с оправянето на разположението на духа на негова светлост, преди тя да пристъпи към действие.

— А ако настроението му е непоправимо отвратително?

— Тогава, господин Баджър, няма да има друг избор освен да се чака. Не бих я оставил в ръцете му при такова положение.

— Проклет глупав младок! Ще ми се да го завлека на някое тъмно местенце и да избия всичката надутост от главата му.

Спиърс въздъхна.

— Да, той е млад човек, господин Баджър. Силен и натъпкан с гордост, а в нея вижда източника на всичките си проблеми.

— Но тя го спаси!

— Това нищо не променя. Неговото убеждение е, че спасителят трябва винаги да е мъж, а щом един мъж не може да се справи, значи никому не е по силите, най-малко на жена.

— Горкичкият — беше коментарът на Баджър.

— Освен това тя имаше наглостта да приеме петдесетте хиляди лири, поставяйки го в крайно унизително положение. Граф Чейз на издръжка, господин Баджър. На издръжка! Вие самият бихте ли могъл да измислите нещо по-унизително?

— Но вината не беше нейна!

— Разбира се. Но и тя взе участие, не разбирате ли? Беззащитното незаконородено дете се превърна в законна наследница, която отне всичко, принадлежащо му по право. Съвсем без значение е какво е било мнението й. Но тя ще постъпи, както се изисква от нея. Винаги го е правила.

— Срамът няма да я възпре, това мога да кажа — Баджър стана от удобния стол-люлка до огъня в стаята за почивка на Спиърс. — Е, ще се срамува, но ще действа.

— Разрешете да отбележа, че пилето с портокали и естрагон беше превъзходно, господин Баджър.

Въпросният господин кимна, но мислите му очевидно бяха другаде.

— Но, господин Спиърс, ами ако той й причини болка?

— Ще я понесе. А след това резултатът ще е налице.

Херцогинята изпитваше опасения, че внезапно е прекрачила прага на лудостта. Тя се спря пред затворената врата, ослуша се, но не дочу нищо.

Беше ли той вече заспал? Минаваше полунощ. Тя също отдавна щеше да е заспала, ако нощта беше една от обичайните, с обичайното време за сън.

Щеше да е милост, ако беше вече заспал.

Разтърси глава. Не искаше да е заспал. Искаше да е буден и изпълнен с желание. Милостта щеше да доведе до отлагане, а тя се страхуваше да отлага. Маркъс се изплъзваше като змиорка, беше непредсказуем и тя нямаше и най-малка представа нито какво да очаква от него, нито кога да го очаква. Много бавно и внимателно натисна бравата. Вратата се завъртя на добре смазаните си панти без предателски проскърцвания или стонове. Огънят догаряше в камината и стаята беше пълна с призрачни сенки от отблясъците на пламъците му. Беше топло, което щеше да й е от полза, доколкото можеше да предположи.

Босите й стъпала потънаха в мекия дебел килим. Продължи от камината до леглото, проследявайки безредно разхвърляните му дрехи. Коженият колан, грижливо навит около сабята, беше поставен върху масата. За малко щеше да стъпи върху един от ботушите му, изритани до леглото — така, както пиян човек би се освободил от тях. Наметката се беше проснала на пода в удивително подобие на прилеп в полет.

Застана до леглото и се вгледа в спящия. Маркъс лежеше по гръб, поставил едната си ръка върху челото, а другата — с обърната нагоре отворена длан — отпусната покрай тялото му. Беше се завил единствено с чаршаф, покриващ го от кръста надолу.

Едро тяло, добре окосмено и мускулесто. И без униформа еднакво привлекателно, както и в нея. Но тя още не си беше дала достатъчно сметка за различията им и внушителните очертания на фигурата под чаршафа я караше да се замисля.

Видя синините около ребрата му, започнали да придобиват различни оттенъци на зелено и жълто. Зачуди се колко ли силна ще да е болката му.

Големият въпрос какво да прави, обаче, стоеше пред нея. Спомни си за книгата, която Баджър й беше връчил същия следобед, стараейки се да отбягва погледа й, като измърмори.

— Може да ти е от помощ, Херцогиньо. Вътре има… ъ-ъ… рисунки.

— Рисунки ли, Баджър?

— Да, рисунки. Майка ти разказвала ли ти е какво се случва между мъжете и жените?

На отрицателното й поклащане с глава той беше добавил.

— Прегледай книгата, Херцогиньо. Ако имаш въпроси, ще помоля господин Спиърс да се отбие при теб.

Маркъс разбира се изглеждаше много по-добре от доста схематично изрисуваните мъже от картинките в книгата. Странна книга, но пълна с полезна информация. Докосна с връхчетата на пръстите си раните по обраслата му с твърда брада челюст, после положи дланта си върху плътта, под която се намираше сърцето му и почувства силните пулсиращи тласъци. Косата му се къдреше под пръстите й. В един момент той се размърда, повдигна се леко настрана, после отново се отпусна по гръб. Другата му ръка се преметна върху корема.

Сега какво?

Не се плашеше, просто не знаеше как да постъпи, защото Маркъс спеше, за разлика от мъжете по картинките в книгата. Нямаше възбуда, нямаше сладострастни усмивки. Сигурно беше, че не е готов да легне върху нея, както беше прочела, че е необходимо.

Той отвори очи, замъглени от съня, и ги втренчи в нея. Гласът му прозвуча остро.

— Каква неописуема изненада! От всички хора на света точно ти в спалнята ми. Какво искаш, Херцогиньо?

— Теб — каза тя. — Искам теб, Маркъс.

Той не й отговори, само се усмихна и пак затвори очи. Само след секунди дишаше равно и дълбоко като човек, потънал в здрав сън. Най-вероятно изобщо не беше преставал да спи, а на нея й се бе сторило, че се е събудил. Значи сама трябваше да свърши най-важното.

Тя избърса овлажнелите си длани в робата си. Бавно, съзнавайки неизбежността на всяко следващо действие, развърза коланчето от кръста си и с движение на раменете се измъкна от робата, която падна в краката й. Остава и нощницата, помисли си тя. Трябваше да го направи. В следващия момент седна до него на леглото, вече гола. С гърба си усещаше топлината на огъня.

Наведе се към него и докосна с устата си неговата.

— Маркъс. Моля те, събуди се. Не съм напълно сигурна какво трябва да правя. Искам да кажа, че знам какво искам да се случи, но не знам какво да направя, за да се случи. Моля те, събуди се, Маркъс.

Той се усмихна на думите й и произнесе меко.

— Лизет, няма ли да ме оставиш поне малко да поспя? По-ненаситна си от мъж.

Ръцете му обхванаха гърдите й. Тя изхълца, но се сдържа да не се отдръпне. Ръцете му галеха гърдите й, повдигаха ги, нежно ги стискаха, а през цялото време очите му бяха затворени. Тя видя как тялото под чаршафа се променя и знаеше какво означава — че най-важната му в случая част беше започнала да се пробужда.

Но той си мислеше, че тя е любовницата му.

Изведнъж ръцете му се смъкнаха и обхванаха кръста й. Той я вдигна и се разкрачи, за да я положи между краката си. Ръцете й се подпряха за опора на гърдите му, а косата й се спускаше от раменете й и го докосваше. Отново галеше гърдите й, а от устата му се изтръгваха стонове.

Тя беше прекалено уплашена, за да се помръдне.

— Какво означава това? — прошепна той и се засмя. Пъхна едната си ръка между бедрата й и дръпна чаршафа надолу. Тялото му излъчваше топлина като пещ. Усети колко е твърда онази част, когато се долепи до нея. Дишаше тежко, тя чувстваше колко е напрегнат, но не знаеше как да продължи.

— Какво става, Лизет? Не си още готова да ме приемеш и искаш да се събудя и да те възбудя ли? Стой спокойно, точно така, не мърдай, и ми позволи да ти се насладя.

Придърпа я нагоре така, че да легне върху гърдите му. Сладката топлина от неговите устни я накара да разтвори своите. Езикът му докосна нейния и тя леко подскочи, което го накара да се разсмее, без да отделя устните си от нейните. Тя се съсредоточи върху това, което той правеше с езика и устните си, докато не усети как пръстите му тръгват по тялото й и проникват в нея. Не можа да се сдържи да не извика, но той я зауспокоява, галейки хълбоците й. Сякаш съм уплашено животно, помисли си тя стреснато. Пръстите му й причиняваха болка, но движението им навътре-навън не преставаше и тя вдигна глава и захапа долната си устна, за да не издаде звук, докато тялото й с нежелание разкриваше тайните си. Не беше глупава, знаеше какво ще последва, знаеше и че това, което предстоеше да влезе в нея, беше по-голямо от двата вече проникнали пръста. Объркана усети и собствената си влага, но нямаше време да разсъждава какво става, защото той пак я повдигна, притисна се плътно към нея и изведнъж се намери вече вътре в интимността й, стенейки от удоволствието, което изпитваше.

Не искаше да вика, забраняваше си да вика. Облегна се с цялата си тежест на гърдите му, затвори очи и стисна уста, докато той проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, натискаше все по-силно и по-силно преградата, докато най-накрая, с едно последно движение, обръчът около хълбоците й се стегна и той силно ги натисна надолу, като в същия момент рязко повдигна своите.

От гърлото й, въпреки усилията й, се откъсна стенание. Болката беше ужасна, изгаряща. Струваше й се, че не би могъл да проникне по-навътре в нея, но ако го стореше, тя щеше да припадне.

Сега той я повдигаше и спускаше ритмично, като пръстите му бяха потънали в меката плът на бедрата й. Дишаше тежко, а тазът му се тресеше неспирно. Тя отвори очи и погледна лицето му. Бузите му бяха придобили тъмночервен цвят, очите му бяха затворени, а устните — разделени. На нея й изглеждаше сякаш изпитва болка. Значи е едно и също и за двама ни, помисли си тя, преди всяка мисъл да се изпари от главата й, когато движенията му бясно се учестиха, гърдите му се издуха като мях, а дъхът се накъса в гърлото му, откъдето стоновете излизаха по-шумни от всякога. Главата му беше заровена във възглавницата, а по нейното лице се стичаха сълзи; тя усети соления им вкус в устата си, докато безкрайната болка от пръстите и члена му, потънали в нея, я разкъсваше.

После всичко свърши. Той застина абсолютно неподвижен под нея. С последна дълбока въздишка главата му се търколи на една страна. Ръцете му се отпуснаха. Краката му се изпънаха. Той все още беше дълбоко в нея, но тя усещаше мокротата от него в себе си — неговото семе беше в нея и тази мисъл намаляваше нечовешкото й напрежение.

Гърдите му отново задишаха равномерно и очите му се отвориха. Тутакси върху лицето му се изписа удивление.

— Херцогиньо, за Бога, това си ти, Херцогиньо! Опита се да влезеш в ролята на Лизет? Защо си тук? Защо сме в това положение, защо съм в теб? Не може да е истина! Аз сънувам! Да, това е сън — той потрепери и отново се отпусна неподвижно. Тя усети как излиза от нея и след това бавно се претърколи до него и застана до леглото. Чувстваше се сякаш краката й бяха покрити с рани, а мускулите на бедрата й трепереха неконтролируемо.

Чаршафът беше оплетен в краката му. Погледът й премина по гладкия му корем, през тъмното окосмяване на слабините му, до стихналата му мъжественост, навлажнена от неговите и нейните сокове, а също и от кръвта й. Гледката не беше от най-приятните и тя, бързо дръпна чаршафа към кръста му.

Нахлузи през глава първо нощницата си, а после и робата върху нея. Удържа сълзите си, докато не се озова в убежището на собствената си спалня, върху собственото си легло, завита с куп одеяла. Но и те като че ли не можеха да я стоплят.

Сънят й, когато се спусна над нея, беше изпълнен с фантоми, призрачни присъствия, които нямаха лица, а й носеха само болка. Тя не можеше да помръдне, а те не преставаха да се смеят. Изведнъж смехът им секна и я заля топлина, повече топлина, отколкото би могла да почувства насън. Топлината я обгърна в полусънното й състояние и се превърна в усещане за плът, чужда плът, притисната до нейната, и това усещане беше чудесно. Този призрак не й причиняваше болка, напротив, искаше й се да го задържи. Големи, силни ръце галеха гърба й, притегляха тялото й към друго тяло. Гърдите й се долепиха до гърдите на това тяло, после двете тела сякаш се сляха, после усети тежестта на другото тяло върху своето, после бедрата й се оказаха в чуждите ръце и започнаха ритмично да се движат напред-назад. Тя се стресна и се събуди.

Не беше призрак. Беше Маркъс — в леглото й, гол, и тя също беше гола. Къде се беше дянала нощницата й? Ръцете му ровеха косата й, докато устата му целуваше шията, ухото й. Дъхът му отмахваше къдриците, които пречеха на целувките му. Устните му се преместиха върху брадичката и сетне върху устата й, а тя се почувства объркана от топлината и възбудата, които започваха да изтикват всички други усещания. Краката й сами се притискаха към неговите, гладката й мека плът обгръщаше стегнатите му изпъкнали мускули.

— Маркъс — прошепна тя, привлече главата му към своята и го целуна, — аз не съм Лизет, не съм любовницата ти.

— Знам — целувките му ставаха все по-страстни, а ръцете му отново обхванаха гърдите й, покрити от тънкото було на косите й; в съзнанието й беше съвсем пресен споменът за удоволствието от този допир. Едната му ръка се спусна надолу, между телата им, и тя почувства усмивката му върху устните си, когато той разбра, че е овлажняла. После отново беше върху нея, тежестта му я притискаше. Ръцете му, пъхнати под бедрата й, я придържаха нагоре, след което той влезе лесно в нея. Болката този път, когато той запрониква дълбоко в нея, не беше нетърпима, но се усещаше въпреки влагата, и тя се опита да се отдръпне, но хватката му беше здрава и най-накрая той се настани удобно отгоре й.

— Недей — опита се да го възпре, защото беше започнал да се движи, а тялото й беше още твърде чувствително, но той не обърна внимание на молбата й. — Моля те, Маркъс, боли ме!

Усети надигащата се вълна от възбуда в него, още преди да се е превърнала в диви, неконтролирани движения на някаква чувствена буря, която тя все още не можеше да започне да разбира. Болезненият й вик се издигна до крясък.

— Не, Маркъс! Моля те, недей отново. Не е необходимо. Моля те, Маркъс, недей!

— Разбира се, че е необходимо — гласът му не приличаше на неговия, — защото…

Дишането му се учести дотолкова, че пресече думите му. Продължи, докато стигна до освобождаването. Само за момент остана неподвижно върху й след това. Претърколи се и застана до леглото, взирайки се надолу към нея. Беше запалил свещ и тя отвори очи, за да срещне погледа му. Тялото й беше простряно с разтворени крака на леглото.

— Защо го направи?

— Защо не? — отговори той и сви рамене. В очите му нямаше гняв и лицето му не изразяваше нищо. — След като ти ме облада, защо да не ти върна услугата? Не ме ли считаш да джентълмен, Херцогиньо?

Тя се размърда, за да придърпа завивките върху себе си.

— Ето от това няма нужда. Вече почувствах тялото ти и имах възможност да го погледам. Да не мислиш, че си първата гола жена, която виждам? Или мислиш, че се отличаваш от всички останали с по-оригинално, по-привлекателно тяло? Не се заблуждавай, Херцогиньо — дългите му пръсти погладиха брадичката му, имитирайки размисъл. — Всъщност, сега е първият път, в който имам възможност да те огледам, а аз бях прекалено зает да… Е, не искам да бъда груб, разбираш какво имам предвид. А пък и през цялото време бяхме под завивките.

Тя метна одеялата надолу без коментар. Усети как сърцето й лудо тупка, но запази мълчание — несъзнателна реакция на самозащита от по-тежки подигравки, въпреки че и така нямаше да ги избегне. Той щеше да изкаже всичко, което беше решил да каже. Въпрос на характер.

Видя, че се канеше да си тръгне. Не можеше да го допусне, преди да е сигурна, че е разбрал мотивите й. Бързо изрече.

— Трябваше да го направя, Маркъс. Сигурна съм, че разбираш. Мисля, че не ти беше неприятно.

— Взех те за Лизет. Ако първия път бях разбрал, че си ти… — той сви рамене, а очите й пробягаха надолу по тялото му. — Трябвало да го направиш. Звучи много странно от устата ти. Защо е трябвало? Сигурен съм, че ти си последната жена, последната от всички проклети девственици, които ще пожелаят да ги обладае мъж. Толкова си студена, че се съмнявам, че би ме допуснала в себе си, освен ако… — в гласа му прозвучаха мразовити нотки. Той я загледа безмълвно за потвърждение.

— Абсолютно необходимо беше това да се случи поне веднъж. Сега си в безопасност, Маркъс. В безопасност от последиците на безразсъдния си гняв. Не можеш да анулираш брака.

— Така значи. Мина ми през ума, но не исках да повярвам дори и в замаяното ми състояние в подобно изтезание. Божичко, Джозефина, каква жертва е трябвало да понесеш! А аз ти помогнах, защото те взех за Лизет. Това обстоятелство наистина те улесни. Ако желанието ми към нея не беше прогонило съня ми, чак до сутринта нямаше да осъзная какво се е случило. Но и аз, и чаршафите бяхме оплескани с кръвта ти, безценната кръв на девица, която Лизет отдавна не е в състояние да пролее за никой мъж. Права си, няма да има никакво анулиране на брака — изражението му беше още по-тежко и безкомпромисно от думите.

— Маркъс — каза тя и му протегна ръка.

Той поклати глава.

— Съмнявам се, че бих анулирал брака, дори и да не беше постъпила по този начин, Херцогиньо. Не съм чак толкова глупав. Дори и аз нямаше да пожертвам такова богатство заради гордостта си.

— Но ти ме накара да мисля, че ще го сториш, ти…

Усмивката му не вещаеше нищо хубаво.

— Бях ядосан. И дотук с обясненията и извиненията. Станалото — станало. Анулиране няма да има. Не ме разбирай погрешно, Херцогиньо. Все още съм убеден, че проклетият глупак Тревор може да ме наследи или, ако се сдобие с глупави малки дечица, някое от тях да стане наследник. Не се заблуждавай, че скъпоценната ти кръв ще тече в жилите на следващия граф. Никога няма да доставя на гадния ти баща такава радост. Ако някога стана баща, детето ми ще бъде незаконородено, каквато си и ти, тоест беше. А за разлика от теб, синът ми ще си остане копеле. Не, не, никакво анулиране! Можеш да се успокоиш. Ти направи върховната си жертва като жена. Аз пък бях толкова груб, че да те насиля да я направиш още веднъж. Ето съпругът, с който си се сдобила.

— Искаш ли наистина да бъдеш мой съпруг? — ядоса се на себе си за умоляващите нотки, прозвучали във въпроса й, защото знаеше, че той няма да се поколебае да я нарани, използвайки собствената й слабост, което и направи.

— Чудя се какво ли означава да бъда твой съпруг? Дали, че трябва да съм любезен с теб на масата за закуска? Дали, че ще е необходимо от време на време да правя любов с теб? Така, както тази нощ ли? Да ти кажа честно, Херцогиньо, първия път, когато те помислих за Лизет, ми достави огромно удоволствие. Втория път дойдох при теб, за да проверя дали наистина си толкова студена, колкото мисля, че си.

— Не съм студена.

— Вие, Херцогиньо — произнесе графът, натъртвайки на всяка дума, — едвам понасяхте докосването ми. Не отричайте. Трудно ми беше да се възбудя и да постигна някакво удовлетворение, докато вие ми пищяхте да спра. Много трудно. Трябваше непрестанно да насочвам мисълта си към Лизет и към начина, по който тя се притиска към мен, гали ме, стене от възбуда.

— Не ми беше неприятно докосването ти. Ти ме събуди, само за да ми причиниш отново болка, но реакцията ми на болката не означава, че съм студена. Аз не зная как да те докосвам и да те галя. И не съм искала от теб да спреш. Просто не разбирах какво става и се уплаших.

— Е, добре, нека ти обясня по-елементарно, Херцогиньо. Ти влезе насила в живота ми и аз не мога да те прогоня от него, но няма да приема сегашното положение. Върни се в Англия, Херцогиньо. Не се нуждаеш от ничие досадно присъствие около себе си, най-малко от това на съпруг. Можеш чудесно и сама да се оправяш, цениш извънредно независимостта си, а имаш вече и положение — никой не може да оспори графската ти титла. От съюза ни няма да има потомство. Не съм сторил на баща ти нищо лошо, докато беше жив, но няма да допусна продължението на рода му да бъде заченато в утробата ти. Допуснах грешка тази нощ, идвайки повторно при теб, но няма да я повторя. Иди в Лондон, Херцогиньо, и се забавлявай. Имаш и богатство, и титла. Никой няма да застане на пътя ти във висшето общество. Но първо няма да е лошо, ако ми кажеш къде си скрила Лизет.

Битката беше спечелена и загубена. Пирова победа. Нямаше надежда за подобрение. Гласът й прозвуча спокойно, когато отговори.

— Тя е настанена в апартамент на същата улица. На улица „Роял“ има посолства, а в тях са мъжете с власт и пари. Дадох й десет хиляди франка.

— Ти си разговаряла с Лизет?

Тя само кимна.

— Какво й каза? Божичко, цялата тая пародия ли й разказа?

— Разказах й истината — че се боя да не анулираш брака и че не мога да го допусна. Тя ме разбра, Маркъс. Много те обича и желае най-доброто за теб. Искаше да ми помогне да ти помогна.

— И никак не предизвика съпружеската ти ревност, а?

— Нямаше никакво място за съпружеска ревност.

— Изобщо ли не те притесни мисълта, че ще станеш моя съпруга, след като съм се наслаждавал на прекрасното тяло на любовницата си, което ме е карало да изпитвам неизразимо удоволствие? Пак мълчиш. Благородството ти надхвърля всичките ми представи и желания. Предполагам, че ти си платила за новия й апартамент.

— Да. Намира се на улица „Роял“, номер четиридесет и седем.

— Благодаря ти, Херцогиньо. Много е късно за посещение, така че ще се върна в леглото си. Лека нощ, Херцогиньо. Благодаря за поучителната история.

— Наистина беше поучителна — каза тя.

Маркъс не се обърна. Изгледа го как напуска гол спалнята й. Гневът сякаш струеше от него. Не че с нещо го показваше, но тя умееше да го почувства — още от времето, когато беше четиринадесетгодишно момче и се радваше и скърбеше както момчетата на неговата възраст. Но спомените сега нямаха значение. Тя беше спечелила, защото бракът беше консумиран и интересите му бяха защитени от самия него, от гнева му. Зачуди се дали решението му да не анулира брака е било твърдо. Може би се опитваше да убеди самия себе си с думите си.

На другата сутрин не Маги, а Баджър я събуди. Носеше табла в ръцете си. Вдигна смачканата нощница от пода и й я подаде, а след това се извърна, докато тя се напъха в нея. Разреши му да й помогне да облече робата си. Изпи чаша силно кафе. Той запази мълчание, докато тя отхапе от топлите кифлички.

— Искате ли малко масло и мед?

— Няма нужда, Баджър. Кифличките са чудесни. Ти ли ги опече?

Баджър не обърна внимание на въпроса й.

— Негова светлост излезе. Господин Спиърс каза, че когато тази сутрин влязъл да събуди графа, той вече нахлузвал ботушите си. Господин Спиърс каза, че нямало никакви видими прояви на ярост от негова страна. Господин Спиърс естествено нямал възможност да го разпита. Попитал го само кога възнамерява да се завърне и негова светлост казал: „Ами, че аз живея тук, Спиърс, не знаеш ли? Но аз…“ — устните на Баджър се превърнаха в тънка линия.

— Моля те, Баджър, разкажи ми всичко. Думите му не биха могли да ме изненадат. Разбери, свикнала съм напълно с пристъпите му на ярост и обидите.

— Казал, че сега знае къде сте изпратила Лизет и възнамерявал да прекара голяма част от времето си с нея.

Тя продължи да се храни.

— Да изпратя ли Маги? Като минавах покрай вратата й, я чух да си тананика. Косата й изглежда по-червена тази сутрин, ако това въобще е възможно. Чешит е тя, какво ще кажете?

— Да. Развеселява ме. А, Баджър, моля те да й съобщиш, че тримата заминаваме за Кале не по-късно от днес на обяд.

Десет минути по-късно между Баджър, Спиърс и Маги се проведе следният разговор.

— Всичко пропадна. Господарят ти и моята господарка напълно я оплескаха. Връщаме се в Лондон. Ще ви изпратя адреса, когато пристигнем.

— Няма да останете в къщата на фамилия Уиндъм?

Баджър сви рамене.

— Нямам представа. Нищо не ми казва. Но мисля, че ще отседнем там. Тя продължи срока на наема на Пипуел котидж в Смардън. Не я виждам точно сега да измине целия път до Чейз Парк.

— Слава Богу — добави Маги пламенно.

Баджър й се усмихна.

— Къщата в Лондон ще ти хареса. Намира се в средището на всевъзможни развлечения. Ще се наложи да поръчам на някой лакей специално да те пази от младите безделници.

— Наистина се надявам да го сторите, господин Баджър — каза девойката с целомъдрения тон на монахиня и намигна на Спиърс. — Но може би няма нужда да бързате толкова — с лакея и други подобни неща.

За неин късмет Спиърс не забеляза намигването й, защото изражението му беше по-строго от това на съдия.

— Аз също ще се свържа с вас, господин Баджър, веднага щом ситуацията ми се изясни.

— Негова светлост е пъзльо, господин Спиърс.

— Да, поне за момента така изглежда, госпожице Маги. Аз ще се погрижа за него и тогава ще видим какво ще излезе от цялата работа. Желая ви приятно пътуване, господин Баджър, госпожице Маги. Господин Баджър, с нетърпение ще очаквам възможността отново да вкуся от деликатесите ви с телешко и бекон.

— А какво ще очаквате с нетърпение от мен, господин Спиърс?

— Устата ви отговори, госпожице Маги, какво друго?

— Колко сте скромен, господин Спиърс!