Цената на рая

XIX

Лицето на Маркъс беше съвсем близо до нейното, когато отвори очи. Погледът му определено издаваше тревога. За нея ли? Не, той не беше особено загрижен за личността й. Освен това образът му й изглеждаше замазан и тя сигурно се заблуждаваше. Внезапен пристъп на болка я връхлетя и почти я изпрати обратно в небитието. Изстена от неочаквания шок.

— Маркъс! — тя вдигна ръка, но съпругът и внимателно я постави обратно.

— Шшт — каза той, — не мърдай. Знам, че боли. Имаш голяма цицина зад лявото си ухо.

Искаше й се да говори, но си даде сметка, че ако опита да го направи, болката ще я нападне с удвоена сила. Кимна и затвори очи.

Почувства как пръстите му отмятат падналата върху челото й коса и я заместват с прохладата на парче навлажнен плат.

— Спиърс каза, че парче муселин, натопено в розова вода, ще намали болката. Баджър смята, че още не може да ти се дава лауданум, преди да е сигурно, че от удара не си получила мозъчно сътресение.

Той я погали по бузата и тя непреднамерено притисна страната си към топлата му длан.

— Точно така, опитай да се отпуснеш. Когато се почувстваш по-добре, ще ни разкажеш какво се е случило. Джеймс те намерил в безсъзнание на пода в библиотеката. Върху бюрото догаряли свещи. Светлината им го накарала да надникне в библиотеката. Помислил те за мъртва. Трябва да кажа, Херцогиньо, че аз бях изплашен до смърт, а не мога да си представя какво е изпитал бедният Джеймс. Заекваше от уплаха, а лицето му беше пребледняло като на призрак. Никога повече не прави така. Сигурно си паднала, удряйки главата си в ръба на бюрото. Минавало е четири сутринта, когато Джеймс те открил. Какво си правила в библиотеката? Тихо, тихо. Забравих, че не трябва да говориш. Лежи спокойно и остави подробностите за по-късно. Само дръж очите си отворени. Точно така. Отпусни се. Баджър твърди, че не трябва да ти разрешаваме да заспиваш. Затова и не преставам да дрънкам. Кажи ми сега колко пръста виждаш?

Виждаше пръстите му размазано, но все пак ги виждаше. Навлажни устните си и прошепна.

— Три.

Задъха се от болката, която й причини произнасянето на късичката дума.

Парчето плат върху челото й беше сменено с по-влажно. Искаше й се да му каже, че това я облекчава, но болката все така дебнеше сетивата й и тя разбра, че всичко, което засега се изисква от нея, е да остане будна.

Той положи ръка върху гърдите й и тихо изрече.

— Пулсът й е бавен и ритмичен, Баджър. Така че — успокой се. Добре е.

— Знам, знам — чу гласа и на Баджър. — Знам, че сърцето й е силно, не ме изненадва. Винаги е била силна. Придърпайте завивките до брадичката й, милорд. Трябва да й е топло и да не говори. Но да не заспива. Трябва да я държим будна.

В този момент тя осъзна, че е в безопасност. Никой нямаше да я удари, докато Маркъс и Баджър бяха край нея. Чу Спиърс да казва, приближавайки се към леглото.

— Приготвих сместа според указанията ти, Баджър. Ако леко извиете главата й, милорд, аз ще намажа цицината.

— От сместа отокът ще спадне и болката ще намалее — каза Баджър.

— Не искам да й причинявам болка — каза Маркъс, но се подчини на необходимостта и премести главата й върху възглавницата.

Тя не осъзнаваше, че плаче, докато не усети някой да подсушава сълзите по бузите й и в ъгълчетата на затворените й очи. Маркъс каза меко.

— Не се вълнувай сега, Херцогиньо. Спиърс има най-леките пръсти измежду всички нас. Ще те заболи, но после ще почувстваш облекчение. Ако сгреши, ще се погрижа и него да го заболи главата.

Спиърс я намаза с балсама. Към нетърпимото пулсиране в главата й се прибави гадене, което сви и преобърна стомаха й. Тя преглътна конвулсивно. Баджър каза.

— Дишайте дълбоко, Херцогиньо. Точно така — за да преминат гаденето и слабостта. Направете каквото ви казвам. Дишайте дълбоко. Добре.

Когато и дадоха и лауданум, тя наистина се почувства по-добре, но Маркъс не й разреши да говори.

— Искам да заспиш, Херцогиньо.

Тя успя да събере сили и да прошепне.

— Не ме оставяй сама.

За момент настъпи тишина, пълна с изненада, през която на нея й се стори, че той не знае как да й каже, че не му се остава. Но след това думите му прозвучаха твърдо.

— Няма да те оставя сама, обещавам ти.

Бавно отвори очи. Маркъс го нямаше наблизо и тя извика в паника.

— Тук съм — обади се той и бързо се приближи до леглото. — Шшт, тук съм.

— Обеща, че няма да се отделяш от мен.

— Отдалечих се само до камината и по-далеч не съм отивал. Когато естествените ми нужди наложиха да изляза от стаята, извиках Баджър да следи за спокойствието на съня ти. Как се чувстваш?

— По-рано — като буренце с бира, което се е търколило от каруцата и се е разбило върху камъните. Сега буренцето има само една дупчица.

— Усещането ми е познато — той й се усмихна, наведе се и леко докосна с устните си нейните. Топъл, успокоителен допир. — Има чай, който трябва да изпиеш. Баджър ме предупреди, че ще си жадна и специално за теб приготви смес от билки за чая.

Помогна й да пие, после я попита.

— Гладна ли си?

— Нищо не ми се яде. Чаят е чудесен.

— Кажи ми честно, чувстваш ли се добре сега?

— Дупчицата сега е само цепнатина.

— Добре — гласът му загуби мекотата си и се превърна в ниско, ядосано ръмжене. — Какво, по дяволите, правеше в библиотеката в четири сутринта?

Досмеша я, но й достигнаха сили само за усмивка.

— Съкровището. Отидох да търся насочваща нишка и намерих книга — близнак на тази, която видяхме у господин Бърджес.

Той намръщено каза.

— Трябваше да ме събудиш, ако си искала да ходиш на лов за съкровище. Никога вече не прави нищо сама. Що се отнася до книгата, нямаше я, когато слязох в библиотеката.

— Някой ме удари и я е взел. Предполагам, че този някой ме е видял да я чета и ме е ударил, именно за да ми я отнеме.

— Не. Не виждам смисъл. Сигурно паметта ти се обърква, Херцогиньо. Трябва да си се подхлъзнала и да си паднала, удряйки главата си при падането.

— Съжалявам, но наистина някой ме удари, Маркъс — видя, че й вярва, но неохотно. Да приеме казаното от нея за истина означаваше, че някой нарочно я е наранил, някой с непочтени замисли. И на нея не й се искаше да е така.

— Проклето съкровище. Къде намери книгата?

— Зад друга книга, на един от ниските рафтове, които само периодично се почистват.

— Така. Значи ти отиде в библиотеката с определена цел и намери книгата. Застоя ли се там за дълго? Когато минах през спалнята ти, вече те нямаше там. Чувствах се объркан за много неща, но не тръгнах да те търся.

— Отидох в Стаята на златния лист, но не можах да заспя. Не съм очаквала, че в библиотеката ще намеря книгата или каквато и да е следа. Някой трябва да е видял светлината от свещите. Не чух никакъв ясен звук, само нещо подобно на шепот, но така се бях съсредоточила над текста и рисунката…

Той постави пръстите си върху устните й.

— Не се вълнувай, ще ти стане по-лошо. Затвори очи и дишай дълбоко. Точно така. Отпусни се.

Лицето й имаше ужасяващо бледен цвят, но Баджър се беше заклел, че тя ще се оправи. Било необходимо малко време за това.

Дишането й се изравни и тя потъна в сън. Маркъс бавно се изправи от леглото и се протегна. Нуждаеше се от баня и чисти дрехи. Позвъни за Маги и прислужницата се появи. Разбърканата й коса правеше лицето й още по-красиво. Беше сравнително рано, едва осем часа сутринта. Изпрати я да намери Баджър, който се оказа в спалнята на Спиърс, отделен само с една стена от Херцогинята.

Проклети досадници, помисли си Маркъс.

Беше седнала в леглото — все още немощна, но напълно владееща се отново. Не понасяше да се чувства безпомощна.

— Все още сте смъртно бледа — каза Маги, докато внимателно сплиташе косата й, — но в сравнение със сутринта, когато приличахте на самата смърт, и това е подобрение.

— Благодаря ти, Маги.

— Трябва да хапнете още от ечемичената супа, която господин Баджър ви приготви. За човек, разминал се на косъм със смъртта, който трябва да е благодарен, че е в състояние да яде каквото и да е, супичката би трябвало да е като деликатес. Аз я опитах и не ми хареса, но за разлика от вас, Херцогиньо, съм здрава. Не се чувствам, като че ще изповръщам вътрешностите си.

— Не усещам вече гадене, Маги.

— Слава Богу. Изобщо не си представям да се занимавам с почистване на мръсотии от повръщано.

Маркъс чу последното изречение и едва сдържа усмивката си. А и всякакво желание да се смее се изпари него, когато зърна жена си. Изглеждаше абсолютно беззащитна. Страстната фурия не можеше да скрие уязвимостта си и това го плашеше. Предпочиташе тя да крещи, заплашително размахвайки юзди във въздуха, а не да го гледа уплашено, като че ли отново се страхува.

Някой я беше ударил жестоко. Някой от пребиваващите в имението. Някой от проклетите колонисти най-вероятно. Главният заподозрян в неговия списък беше леля Уилхелмина, дъртата вещица.

— Здравей — каза той, упътвайки се към леглото й. Наведе се и я целуна по бузата. Вгледа се в очите й и бистрият им поглед му хареса. — Господата Баджър и Спиърс ти оказаха неоценима услуга, като те отърваха от господин Тивит, изхвърляйки го собственоръчно от стаята.

— Смътно си спомням за някакъв дребен дебелан с червено лице и висок глас. Носеше мръсно черно палто, нали?

— Отвратително. Радвам се, че не видя ръцете му. Това е господин Тивит, местният доктор. Некадърник. Опита се да ти пусне кръв, но Баджър му каза да си събере инструментите за мъчение и да се измита. Той се отнесе към мен за защита, но аз се присъединих към мнението на Баджър и човекът се оттегли с шумни оплаквания за нараненото си достойнство.

Тя вдигна ръката си и я постави в неговата. Това го накара да се почувства силен; топлина се разля в душата му.

— Докторът е стар глупак. Никога не бих го допуснал близо до теб, но Тревор пратил да го повикат, без да знае, че още като млад оня не е бил с всичкия си.

— Някой помогна ли да се изясни какво се е случило?

— Искаш да кажеш дали леля Уилхелмина, просълзявайки се, си е признала? Де тоя късмет. Оказа се, че по това време Джеймс се бил отправил към конюшните. Решил бил да тръгне към развалините на зазоряване, за да търси съкровището. Идея, нелишена от романтика, която щеше да му коства възпаление на дробовете, като се има предвид колко влажни са тук утрините. Възможно е Джеймс да те е зашеметил, да е взел книгата и после да е вдигнал тревога. Може да се е изплашил, че те е убил или че ще умреш, ако не ти се окаже помощ — той замълча за момент, после я погледни право в очите. — Защо не си стоя в спалнята?

— Боях се, че ти ще дойдеш.

— Разбирам — кръвта започна да се качва в главата му, но съумя да запази гласа и изражението си непроменени. Въпросът беше глупав, като се имаше предвид състоянието й в последно време. Щеше да й го зададе пак, когато щеше да бъде възможно да й викне, да й вдигне полите и за пореден път да я докара до полуда.

— Защо се усмихваш, Маркъс?

— Какво? А, мислех си за непоносимия овесен буламач, който Баджър ти приготвя в момента. Миризмата му прогони и Есми, котката ми. Или тя, или пеенето на Баджър, докато разбъркваше сместа, я накара да се омете със силно измяукване от кухнята.

Лъжеше я, но го правеше сполучливо и тя не възрази. За последните пет минути и той беше чул една-две лъжи от нейна страна.

— Разкажи ми за книгата и последните й страници.

Описанието на старото дърво, струпаните съвсем не безредно камъни и кладенеца със старата дървена кофа го потопиха за известно време в размисъл, после той се изправи.

— Къде отиваш?

— Да не би компанията ми да е най-желаната? Не се притеснявай, Херцогиньо. Скоро ще дойде леля Гуенет, която е много разтревожена за теб. Няма да мръдне оттук, преди да се върна.

По-малко от пет минути след пристигането на леля Гуенет, в спалнята се появи и Уилхелмина, обгърната в тъмен пурпур, предхождана от впечатляващия си бюст, както скулптурната фигура на носа на стар кораб предхожда самия него.

— О, скъпа — каза Гуенет, — не мисля, че Маркъс иска при нея да има повече от един човек, Уили. Херцогинята все още е твърде слаба.

Херцогинята отвори очи и ги впери в лице, което някога е било доста привлекателно, а сега вечно недоволно. Отвърна й поглед, пълен с жестоко злорадство, че я вижда на легло. Уили? Не съвсем подходящо име за леля й. Ако към някого се обръщаха с Уили, можеше да се очаква това да е личност, преизпълнена с добрина и жизнерадост. Името й прилягаше точно толкова, колкото името Тревор за по-големия й син.

— Значи някой те удари лошо? Колко жалко!

— За да вземе книгата, същата като на господин Бърджес.

— Лъжеш. Никой не би те ударил заради глупавата книга.

— Моля те, Уили, Херцогинята е болна. Трябва да си почива. Умолявам те да си тръгнеш.

— Дано пукне и в пъкъла да иде.

Леля Гуенет се втрещи.

— Какво? Какво каза, Уили?

— Казах, че ще плача много и ще се моля да й мине.

Херцогинята затвори очи и обърна глава на другата страна.

Само намесата на близначките и Урсула можеше да помогне и миг по-късно главите им надникнаха в спалнята.

— Мамо, Херцогинята трябва да почива — каза Урсула с нетърпящ възражение глас на възрастен. — Ела с нас. Фани и Антония искат да видиш хранилката за птици, която сме сглобили. Дърводелецът на имението ни помогна, но по-голямата част от работата свършихме сами, включително и боядисването. Прилича на къщата ни в Балтимор.

— Много добре. Почивай си, Херцогиньо, може би завинаги.

— Уили!

— Какво ти става, Гуенет? Казах й да почива, за да се оправи.

Когато останаха отново двете, леля Гуенет се опита да я извини.

— Прости й, Херцогиньо. Животът й не е бил лесен и не винаги успява да прояви дипломатичност.

— Искаш да кажеш, че е тънела в мизерия, преди брат ти да се ожени за нея? Или може би, че е сираче, израсло в приют за бедни? Досещам се — преболедувала е едра шарка, нали? Или да не би да намекваш, че брат ти, моят чичо, я е биел?

— Ами, не, не точно. Ти, общо взето, изреди всички възможности. Изглеждаш ми променена, Херцогиньо. Причината е, че Уилхелмина е… ами, не много щастлив човек.

— Тя е злодейка — каза Херцогинята и въздъхна дълбоко. — Иска ми се да си почина, лельо Гуенет, но не завинаги.

— Разбира се, че не, скъпа. Каквото и лекарство да ти дава Баджър, не спирай да го пиеш. Харесва ми промяната в теб, тя те е изпълнила с нови сили, не мислиш ли?