Дарът на светулките

9

— Не знам какво да ти кажа! — смая се Алвин. — Какво означава това според теб?

След като прочете съобщението десет пъти, Джеръми бе набрал номера му.

— Не знам — призна.

— Провери ли в дневника на Дорис?

— Не — отговори Джеръми. — Току-що получих имейла. Нямах време. Просто се опитвам да проумея ситуацията.

— Прочети дневника — посъветва го Алвин.

— Защо? — попита Джеръми. — Дори не знам какво да търся. И съм сигурен, че дневникът няма нищо общо с това, което се случва напоследък.

— Какво имаш предвид?

Джеръми се изтегна в стола, после стана и закрачи напред-назад, сетне пак се строполи тежко на стола, докато разказваше на приятеля си какво се е случило през последните няколко часа. Когато приключи, Алвин замълча.

— Искам само да се уверя, че съм чул правилно — рече най-сетне. — Била е при Родни?

— Да.

— И не ти е казала?

Джеръми се приведе напред, търсейки точните думи.

— Не, но твърди, че щяла да ми каже.

— И ти й вярваш?

Това беше същината на проблема, нали? Дали наистина е щяла да му каже?

— Не знам — призна Джеръми.

Чу как Алвин си поема дълбоко дъх.

— Наистина не знам какво да кажа…

— Какво означава според теб? Защо някой ми изпраща такива имейли?

— Сигурно знае нещо, което ти не знаеш — предположи Алвин.

— Или иска да ни раздели — посочи Джеръми.

Вместо да отговори, Алвин попита:

— Обичаш ли я?

— Повече от всичко на света.

Сякаш да разведри приятеля си, Алвин му напомни весело:

— Е, поне ще започнеш следващия етап от живота си със страхотно парти. Остават шест дни.

За пръв път от незнайно колко часа Джеръми се усмихна.

— Ще бъде забавно.

— Безспорно. Най-добрият ми приятел не се жени всеки ден. Очаквам те с нетърпение. А и една екскурзия до града ще ти се отрази добре. Бях там, помниш ли? Знам, че единственото развлечение е да гледаш как ти растат ноктите на краката.

И да наблюдаваш хората, помисли си Джеръми. Но не каза нищо.

— Обади ми се, ако научиш нещо от дневника на Дорис. Неприятно ми е да го призная, но започвам да съпреживявам приключенията ти.

— Не бих нарекъл имейлите приключение.

— Наричай ги както щеш, но те карат да се замислиш, нали?

— О, да — призна Джеръми. — Определено ме карат да се замисля.

— Ако ще се жениш за нея, трябва да й се доверяваш. Знаеш го, нали?

— Знам — отвърна Джеръми. — И още как!

Какво означава да вярваш на някого? Дневникът на Дорис лежеше върху бюрото и той се втренчи в него. Вярваше ли на Лекси? Всичко опираше до това. През повечето време й вярваше, да, но напоследък не му беше лесно.

А имейлите? Не един, а два. И вторият…

Ами ако научеше от дневника нещо, което не знае за Лекси и не иска да го знае? Ще повлияе ли това на чувствата му към нея? Ще го застави ли да сложи точка и да си тръгне оттук, без да поглежда назад?

Опита се да намести парченцата от мозайката. Човекът, изпратил имейлите, знаеше, че Лекси е бременна и че дневникът на Дорис е у него. Освен това му внушаваше безочливо, че ще научи нещо, което Лекси крие от него. Отново стигаше до извода, че някой иска да ги раздели.

Но кой? Неколцина в града бяха наясно, че Лекси е бременна, но малцина знаеха, че дневникът е у него. Освен Лекси само един човек знаеше какво съдържа той.

Дорис.

Не беше възможно обаче да е Дорис. Именно тя подтикна Лекси да се сближи с него; тя му обясняваше поведението й, за да я разбере по-добре. С Дорис споделяше колко го тревожи неспособността да пише.

Вглъбен в мисли, не осъзна веднага, че някой чука на вратата. Стана и отвори.

Лекси се усмихна насила. Въпреки смелото й изражение очите й бяха зачервени и подпухнали. Личеше, че е плакала. Известно време никой не проговаряше.

— Здрасти — поздрави накрая тя.

— Здрасти, Лекс.

Понеже не тръгна към нея, тя заби очи в пода.

— Питаш се защо съм тук, а? Надявах се да се върнеш, но ти не дойде.

Джеръми не отговори и тя отметна кичур коса зад ухото си.

— Искам да ти се извиня. Беше прав за всичко. Трябваше да ти кажа. Сгреших.

Той не продума. Отдръпна се от вратата. Лекси се възползва от безмълвната покана, влезе в стаята и седна върху леглото. Джеръми седна на стола зад бюрото.

— Защо не ми каза? — попита.

— Не смятах да ходя — отвърна тя. — Може би няма да ми повярваш, но мислех да се прибера вкъщи и… не знам… изведнъж ми хрумна, че трябва да поговоря с Родни. Надявах се да науча къде е отишла Рейчъл.

— А преди това? — попита Джеръми. — Край реката? Защо не ми каза?

— Родни ми е приятел. Не му е лесно в момента. Знам как изглежда отстрани, но двамата се познаваме отдавна и аз исках просто да го подкрепя.

Джеръми забеляза колко предпазливо отбягва да отговори на въпроса му. Приведе се напред.

— Край на игричките, Лекси — предупреди я сериозно. — Не съм в настроение за шикалкавене. Искам да разбера защо не ми каза.

Тя се обърна към прозореца. Светлината на лампата се отрази в очите й.

— Беше ми… трудно. Не исках да се намесвам. Не исках да намесвам и теб. — Засмя се тъжно. — Но те намесих, а? — Поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Родни и Рейчъл се карат често напоследък. Заради мен. — Продължи с по-тих глас: — На Рейчъл й е неприятно, че с Родни сме излизали. Освен това знае какви чувства е изпитвал към мен. Мисли, че още е влюбен в мен. Според нея той ме споменава прекалено често. Според Родни обаче Рейчъл преувеличава. Това обсъждахме на пейката.

Джеръми събра длани.

— Има ли чувства към теб?

— Не знам — отговори Лекси.

Изражението му й подсказа, че не й вярва, и продължи бързо:

— Знам, че звучи като увъртане, но не съм сигурна какво друго да кажа. Държи ли Родни на мен? Да, но ние се познаваме от деца. Щеше ли да излиза с Рейчъл, ако не бяхме сгодени? Мисля, че щеше. И преди съм ти казвала, че според мен те са родени един за друг. Но…

Тя сбърчи угрижено вежди.

— Не си сигурна — довърши Джеръми вместо нея. На нейно място и той не би могъл да отговори категорично.

— Да — каза тя. — Но разбира, че съм сгодена за друг. Приема, че между нас няма да се случи нищо, и знам, че държи на Рейчъл. Тя обаче е чувствителна на тази тема и мисля, че Родни несъзнателно влошава положението. Каза ми, че Рейчъл се ядосала един следобед, когато минавали с колата край библиотеката и той погледнал към кабинета ми. Обвинила го, че търси мен, и се карали часове наред. Обяснявал й, че е просто навик, но Рейчъл повтаряла, че никога няма да ме прежали и само се оправдава. На другия ден Родни дойде в библиотеката да се посъветва с мен. Излязохме да поговорим. — Тя въздъхна. — А тази вечер, както казах, не бяхме планирали да се срещаме. Познавам и двамата, държа и на двамата и искам всичко между тях да е наред. Затова се чувствам длъжна да им помагам. Или поне да го изслушвам. Чувствам се впримчена в нещо, от което не знам как да се измъкна.

За пръв път, откакто дойде, тя сякаш се поуспокои.

— Може би си била права да не ми казваш. Южняшките сапунени опери не са ми по вкуса.

— На мен също. Понякога ми се иска да се върна в Ню Йорк, където никой не познава никого. Понякога ми идва до гуша, а на всичкото отгоре те ядосах. Започна да ме подозираш, а вместо да разсея съмненията ти, аз се опитах да те държа в неведение. Нямаш представа колко съжалявам. Няма да се повтори.

Гласът й стана още по-тих и по-колеблив. Когато избърса крайчеца на окото си, Джеръми стана от стола и седна до нея. Улови я за ръката и тя изхлипа.

— Хей! Недей да плачеш! — прошепна й той.

Думите му сякаш отприщиха чувствата й и тя закри лице с длани. Заплака сърцераздирателно, като че ли е сдържала сълзите много дълго. Джеръми я прегърна и сълзите рукнаха още по-силно.

— Успокой се… — прошепна й той.

— Не мога… — простена тя, заровила лицето си в дланите.

— Прощавам ти. Всичко е наред.

— Не, не е… Видях… как… как ме гледаш… когато се прибрах…

— Тогава бях ядосан. Сега не съм.

Тя потрепери, скрила лице.

— Напротив… Мразиш ме… Чакаме бебе… а се караме… през цялото време.

Нещата не се развиваха добре. Джеръми си напомни за вихрушката от хормони в тялото й. Като повечето мъже, и той беше склонен да вини хормоните за всеки емоционален изблик, но в този случай вероятно беше прав.

— Не те мразя. Сърдех ти се, но вече ми мина.

— Не… не обичам Родни… Обичам теб.

— Знам.

— Никога вече няма да проговоря на Родни.

— Говори с него. Но не в къщата му. И не го дръж за ръката.

Думите му предизвикаха още по-неудържим плач.

— Знаех си… че още си ми ядосан!

Едва след половин час Лекси спря да плаче. В крайна сметка Джеръми реши, че е най-добре да продължава да повтаря, че не е ядосан, и да не казва нищо друго. Всичко останало само влошаваше положението. Като малко дете, преживяло тежко разочарование, тя си поемаше дълбоко дъх през трийсет секунди и лицето й се сгърчваше, сякаш пак ще се разплаче. Уплашен да не провокира нов пристъп, Джеръми седеше мълчаливо, докато Лекси се опитваше да се овладее.

— Леле — каза най-сетне тя с пресипнал глас.

— Да — съгласи се той. — Леле.

— Съжалявам — извини се Лекси, очевидно зашеметена като него. — Не знам какво стана.

— Плака — обясни й Джеръми.

Тя го изгледа строго — с подпухналите очи обаче не успя да му окаже обичайното въздействие.

— Разбра ли нещо за Рейчъл? — попита я той.

— Не много. Родни е сигурен, че не е заминала днес. Мисли, че е тръгнала вчера след работа. В четвъртък вечерта се скарали и тя му казала, че всичко е свършено и не иска да го вижда повече. По-късно минал край дома й и не видял колата й на алеята.

— Шпионирал я? — полюбопитства Джеръми, доволен, че не е единственият.

— Не, искал да се сдобрят. Но ако е заминала в четвъртък след работа, сигурно смята да прекара уикенда извън града. Това обаче не обяснява защо не се е обадила на Дорис, че няма да дойде на работа в петък, и не ни подсказва къде е.

Джеръми се замисли, спомнил си как Дорис и Лекси твърдяха, че Рейчъл няма приятели извън града.

— Не би ли отишла някъде на крайбрежието? Може би е искала да се усамоти? Да не вижда Родни известно време?

— Кой знае — сви рамене Лекси. — Но дори преди това… — Очевидно подбираше внимателно думите. — Държеше се странно напоследък дори с мен. Все едно преживява криза на средната възраст.

— Прекалено млада е за това — посочи Джеръми. — Както каза, вероятно е свързано с отношенията й с Родни.

— Знам… но не е само това. Потайна е. Обикновено говори непрекъснато, но когато избирахме роклята й за сватбата, почти не продума. Сякаш криеше нещо.

— Сигурно е обмисляла пътуването.

— Вероятно — съгласи се Лекси. — Не знам…

Двамата замълчаха. В настъпилата тишина тя се прозя и го погледна виновно.

— Съжалявам. Изморих се.

— Всеки ще се измори, ако плаче цял час.

— А и бебето ме изморява — каза тя. — Напоследък си затварям вратата на кабинета и подремвам пред бюрото.

— Почивай си. Носиш моето бебе все пак. Прибирай се вкъщи да поспиш.

Тя повдигна вежди.

— Искаш ли да дойдеш?

Той се замисли.

— По-добре да не идвам — отвърна. — Знаеш какво става, когато остана да спя при теб.

— Имаш предвид, че всъщност не спим?

— Да.

Тя кимна сериозно.

— Сигурен ли си, че не ми се сърдиш вече?

— Да — усмихна й се той. — Не съм ядосан. Разбрах какво става и се чувствам по-спокоен.

Тя го целуна и стана от леглото. Протегна се. Той забеляза, че коремът й вече не е толкова плосък, и погледът му се задържа върху него малко по-дълго.

— Не ми зяпай тлъстините — скастри го смутено тя.

— Не си дебела — отговори автоматично той, изпълнен с доволство. — Бременна си и си красива.

Тя го наблюдаваше изпитателно, сякаш преценяваше дали е казал истината защо не иска да дойде при нея. После явно реши да не подхваща пак темата. Джеръми стана и я изпрати до вратата. Целуна я и я проследи с поглед как върви към колата, припомняйки си цялата вечер.

— Лекси?

Тя се обърна.

— Да?

— Забравих да те питам… Дорис има ли компютър?

— Дорис? Не.

— Дори в ресторанта?

— Няма — отговори Лекси. — Дорис е старомодна. Сигурно не знае дори как се включва компютър. Защо?

— Просто ми хрумна.

Забеляза недоумението, изписало се по лицето й, но реши да не се впуска в подробности.

— Лека нощ — каза й. — Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя тихо.

Отвори вратата на колата и седна зад волана.

Джеръми я видя как запалва двигателя, тръгва на заден ход и прекосява чакълената алея. Отдалечи се и стоповете бавно избледняха и се стопиха в мрака. След няколко минути той се върна зад бюрото. Всичко се бе изяснило. Вече не подозираше Родни, но въпросът с имейлите оставаше.

Ако Лекси казваше истината, Дорис не беше изпратила съобщенията. Но щом не е тя, кой е тогава?

Върху бюрото му лежеше дневникът и той пак се втренчи в него. Колко пъти се беше питал дали да го прочете с надеждата да му хрумне тема за статия? Ала незнайно защо го беше отбягвал. Сега обаче се сети пак за последния имейл.

Каза ли ти истината? Прочети дневника на Дорис. Там ще намериш отговора.

Каква истина? И какво щеше да открие в дневника? Какъв отговор щеше да намери там?

Не знаеше. Не знаеше и дали иска да разбере. Ала съобщението не му даваше мира и той посегна несъзнателно към бележника.