Дарът на светулките

2

Поиска ръката й на покрива на Емпайър Стейт Билдинг в Деня на свети Валентин.

Банално, но нима всички предложения за брак не бяха изтъкани от клишета? Нямаше кой знае колко варианти. Да е седнал, да е прав, да коленичи, да легне. Да се храни или не, да е вкъщи или другаде, със или без свещи, вино, изгреви, залези и прочее романтични декори. Наясно беше, че все някога, все някъде някой мъж вече ги е използвал, та нямаше смисъл да се притеснява дали Лекси ще се разочарова. Знаеше, разбира се, че някои мъже се престарават — пускат хвърчила, поставят плакати, организират романтични излети. Той обаче беше сигурен, че Лекси не държи на абсолютната оригиналност. Освен това гледката към Манхатън спираше дъха. Оставаше само да не пропусне главното — да обясни защо иска да прекара остатъка от живота си с нея, да й подари пръстена и да изрече въпроса.

Все пак нямаше да я изненада кой знае колко. Не бяха го обсъждали преди, но фактът, че той се мести в Бун Крийк, плюс разговорите за бъдещото им „ние“ („Ще купим кошче, което да сложим до нашето легло“ например, или „Ще гостуваме на родителите ти“) не оставяха съмнение какво предстои. Понеже Джеръми не оспорваше глаголната форма, би могло да се сметне, че Лекси вече кажи-речи му е предложила да се оженят.

Въпреки че не се смая обаче, Лекси очевидно остана доволна. Първият й порив, след като го прегърна и целуна, бе да се обади на Дорис и да й съобщи новината. Разговорът продължи двайсет минути. Джеръми не се изненада. Нямаше нищо против. Въпреки привидното му спокойствие фактът, че тя наистина се съгласи да се омъжи за него, беше удивителен.

Сега, почти седмица по-късно, пътуваха с такси към дома на родителите му. Той забеляза пръстена върху ръката й. Да се сгодиш (а не просто да излизаш с някого) беше следващата голяма стъпка, изпълваща с доволство повечето мъже, включително Джеръми. Например на него му бе позволено да прави с нея неща, забранени за всеки друг на света. Да я целува, да речем. Да се наведе и да я целуне, както си седят в колата. Най-вероятно тя няма да се засегне. Напротив — дори ще й стане приятно. Пробвайте това с непозната и вижте какво ще ви сполети, помисли си Джеръми. Всичко това го караше да се чувства много удовлетворен от стореното.

Лекси, от друга страна, се взираше през прозореца с угрижено изражение.

— Какво има? — попита я.

— Ами ако не ме харесат?

— Ще те харесат. Невъзможно е да не те харесат. А и вече обядва с мама. Каза, че двете сте намерили общ език.

— Да — отвърна тя колебливо.

— Тогава какво те тревожи?

— Ами ако решат, че те обсебвам? Отвеждам те надалеч? — попита тя. — Ако майка ти се държи мило, но дълбоко в себе си роптае?

— Не е така — успокои я той. — Не бой се. Първо, не ме отвеждаш. Аз напускам Ню Йорк, защото искам да съм с теб, и те го знаят. Радват се, повярвай ми. Мама от години ми натяква да се оженя пак.

Лекси сви замислено устни.

— Добре… Но не искам да разбират, че съм бременна.

— Защо?

— Ще останат с погрешно впечатление.

— Бездруго ще научат.

— Знам, но не е необходимо да е тази вечер. Нека първо ме опознаят, да свикнат с мисълта, че ще се женим. За един ден им стигат толкова изненади. Да не говорим, че още не ме познават. Останалото ще отложим за по-нататък.

— Разбира се — съгласи се той. — Както искаш. — Облегна се назад. — Но дори да го спомена неволно, не се притеснявай.

Тя примигна.

— Как така? Да не би вече да си им казал?

Джеръми поклати глава.

— Не, разбира се. Но казах на Алвин.

— Казал си на Алвин? — повтори тя с пребледняло лице.

— Съжалявам. Просто ми се изплъзна от устата. Но не бой се, той ще си мълчи.

След кратко колебание тя кимна.

— Добре…

— Няма да се повтори — обеща Джеръми и я улови за ръката. — Няма причини да се тревожиш.

Тя се усмихна попресилено.

— Лесно ти е да го кажеш.

Лекси се обърна отново към стъклото. Малко ли й бяха грижите, та сега да се безпокои и за това? Толкова ли е трудно да опазиш тайна?

Разбираше, че Джеръми не го е направил нарочно, а и Алвин сигурно щеше да си държи езика зад зъбите. Не това я тревожеше обаче, а фактът, че Джеръми не осъзнава как семейството му може да приеме новината. Предполагаше, че са разумни хора — майка му изглеждаше приветлива жена — и едва ли щяха да я сметнат за развратница, но изненадващата им сватба бездруго щеше да ги смае. Изобщо не се съмняваше. Стигаше само да се постави на тяхно място. Преди шест седмици с Джеръми дори не се познаваха, а сега — като на забързан кадър — вече бяха официално сгодени. Изумително!

А ако на всичкото отгоре научеха, че е бременна?

Е, тогава щяха да проумеят. Щяха да решат, че това е единствената причина Джеръми да се ожени за нея. Няма да му повярват, когато им обяснява, че я обича. Ще кимат и ще повтарят: „Чудесно… чудесно“. Ала щом той и тя си тръгнат, ще обсъдят въпроса като истински задружно старомодно семейство. Нали Джеръми й разказваше как се събират поне два пъти месечно? Не беше наивна. И за какво си говорят семействата? За семейството! Радостни моменти, трагедии, разочарования, успехи… Задружните семейства споделят всичко. Споменеше ли Джеръми за бебето, тя знаеше какво ще последва. Вместо сватбата ще обсъждат бременността й. Ще се питат знае ли Джеръми какво прави? Или още по-лошо — ще си помислят, че някак си го е впримчила.

Възможно бе да греши, разбира се. Нищо чудно да останат очаровани. Нищо чудно всичко да им се стори съвсем в реда на нещата. Може би щяха да повярват, че сватбата и бременността нямат нищо общо, защото такава беше истината. Тогава тя ще размаха ръце като криле и ще полети към вкъщи. Как не!

Не искаше проблеми с роднини — нещо неизбежно, естествено, но защо да се препъват още на старта?

Освен това, колкото и да й бе неприятно да си го признае, ако тя беше от семейството на Джеръми, щеше да изпитва недоверие. Бракът е голяма стъпка за всяка двойка, камо ли за влюбени, които почти не се познават. Майката на Джеръми не я подложи на кръстосан разпит, но очевидно я преценяваше, докато разговаряха, както би направила всяка добра майка. Лекси остави отлично впечатление и накрая жената я прегърна и я целуна за довиждане.

Добър знак, призна Лекси. Или поне добро начало. Семейството нямаше да я приеме веднага в клана. За разлика от другите снахи тя нямаше да е на разположение през уикендите и вероятно щяха да я подложат на нещо като изпитателен срок, докато времето покаже, че Джеръми не е допуснал грешка. Навярно година или две, нищо чудно и повече. Сигурно би могла да ускори процеса с редовни писма и телефонни обаждания…

Отбележи си го в мисления списък, каза си. Да купя листове и пликове.

Ако трябваше да бъде съвсем честна, всъщност дори тя самата се чувстваше стъписана колко бързо се развиват събитията. Наистина ли беше влюбена? Задаваше си този въпрос по десет пъти на ден през последните седмици и винаги си отговаряше по един и същи начин. Да, беше бременна, и да, детето беше негово, но не би се съгласила да се оженят, ако не вярваше, че ще бъдат щастливи заедно.

А те щяха да са щастливи. Щяха, нали?

Питаше се дали Джеръми също е изненадан от бързия развой на нещата. Вероятно. Беше невъзможно да не е. Но изглеждаше по-спокоен от нея. Чудно защо. Дали защото е бил женен? Или понеже той я ухажваше упорито през онази седмица в Бун Крийк. Каквато и да беше причината, Джеръми винаги изглеждаше по-сигурен във връзката им от нея — странно, защото се смяташе за заклет скептик.

Погледна тъмната му коса и трапчинката и видяното й хареса. Спомни си колко привлекателен й се стори още щом го зърна. Какво каза Дорис, след като се запозна с него? Не е такъв, за какъвто го мислиш. Е, рече си, времето ще покаже.

Пристигнаха последни в дома на родителите му. Личеше, че Лекси е нервна, докато вървяха към къщата и когато застанаха пред входната врата.

— Ще те харесат — увери я Джеръми. — Повярвай ми.

— Стой близо до мен.

— Че къде другаде да стоя?

Опасенията на Лекси не се сбъднаха. Всъщност тя се справяше повече от чудесно и въпреки обещанието да не я оставя сама, Джеръми излезе на задната веранда. Скръстил ръце, пристъпваше от крак на крак да се предпази от резливия студ, докато баща му се суетеше край барбекюто. Татко му обичаше да готви на барбекюто, независимо от времето. Като дете Джеръми го беше виждал да изрива снега с лопата от скарата, да изчезва в снежната виелица и да се появява след половин час с поднос пържоли и пласт лед на мястото, където би трябвало да се намират веждите му.

Джеръми предпочиташе да остане вътре, но майка му настоя да прави компания на баща си — нейният начин да го помоли да се погрижи за него. Преди две години баща му бе получил сърдечен удар и макар да се кълнеше, че студът не го плаши, майка му се тревожеше за него. Би го наглеждала лично, но в малкия й дом от кафяв камък се бяха събрали трийсет и петима души и мястото напомняше лудница. Върху печката къкреха четири тенджери, братята му заемаха всички столове в дневната, а племенниците му току нахълтваха при тях и се налагаше да ги отпращат обратно в сутерена. Джеръми надникна през прозореца да се увери, че годеницата му е добре.

Годеница… Странен заряд имаше тази дума. Не беше странно, че има годеница, но в устата на снахите му думата звучеше по-особено. Сигурно я бяха повторили поне сто пъти досега. Още щом влязоха, още преди Лекси да си е свалила якето, София и Ана се спуснаха към тях с въодушевени възгласи:

— Време беше да се запознаем с годеницата ти!

— Как се забавлявахте с годеницата ти?

— Донеси нещо за пиене на годеницата си.

Братята му, от друга страна, се въздържаха да споменават думата.

— Ти и Лекси, а?

— Харесва ли й на Лекси в Ню Йорк?

— Разкажи ми как се запознахте с Лекси.

Сигурно е женска особеност, помисли си Джеръми, понеже и той като братята си още не бе изрекъл думата. Запита се дали да не напише нещо по въпроса, но реши, че редакторът му вероятно ще откаже с довода, че темата е недостатъчно сериозна за „Сайънтифик Америкън“. Макар да обожава статии за НЛО и Голямата стъпка. Вярно, съгласи се Джеръми да изпраща статии за списанието от Бун Крийк, но нямаше да му липсва ни най-малко.

Джеръми потри длани, докато баща му обръщаше поредната пържола. Носът и ушите му бяха почервенели в мразовития въздух.

— Подай ми онзи поднос. Хотдогът е готов.

Джеръми грабна подноса и отиде до баща си.

— Студеничко е тук.

— Студено? Как не! Освен това въглищата ме сгряват.

Баща му — последен екземпляр от застрашен от изчезване вид — още използваше въглища. Една година Джеръми му подари газова скара за Коледа, но тя събираше прах в гаража, докато брат му Том най-сетне не помоли да я вземе.

Баща му започна да трупа сандвичите върху подноса.

— Разменихме си само няколко думи, но Лекси ми се струва симпатична млада дама.

— Така е, татко.

— Е, заслужаваш го. Мария не ми харесваше много. От самото начало усещах нещо гнило.

— Защо не ми каза?

— Ха! Нямаше да ме послушаш. Забрави ли, че си всезнайкото в семейството?

— Мама харесва ли Лекси? Вчера обядваха заедно.

— Харесва я. Смята, че ще те държи в правия път.

— И това е добре?

— Доколкото познавам майка ти, това е повече от комплимент.

Баща му се усмихна.

— Някакъв съвет?

Джери остави подноса и поклати глава.

— Не. Не ти трябват съвети. Пораснал си вече. Сам решаваш. Освен това не съм в състояние да ти помогна много. Женен съм от почти петдесет години, но дори сега понякога недоумявам какво вбесява майка ти.

— Колко успокоително!

— Ще свикнеш. — Баща му прочисти гърло. — Всъщност има едно нещо…

— Какво?

— Две по-точно. Първо — не го приемай лично, ако се ядоса. Всички се гневим, та не си го слагай на сърцето.

— И второ?

— Обаждай се на майка си. Често. Плаче всеки ден, откакто разбра, че ще се местиш. И не прихващай южняшкия акцент. Няма да ти го каже, но от време на време трудно разбирала Лекси.

Джеръми се засмя.

— Обещавам.

— Не беше толкова зле, нали? — попита Джеръми.

Часове по-късно се връщаха в „Плаза“. Понеже в апартамента му цареше хаос, Джеръми бе решил да си позволят лукса да прекарат в хотел последната нощ в града.

— Беше прекрасно. Имаш страхотно семейство. Разбирам защо не си напуснал града.

— И за в бъдеще ще ги виждам често. Винаги когато идвам в офиса на списанието.

Тя кимна. Очите й обхождаха небостъргачите, върволиците от автомобили, гъмжилото по тротоарите. Бе живяла в Ню Йорк, но беше забравила тълпите, високите сгради, шумотевицата. Толкова различен от мястото, където щяха да живеят, съвсем друг свят. Цялото население на Бун Крийк сигурно щеше да се побере в един-единствен нюйоркски блок.

— Ще ти липсва ли градът?

Той се взря мълчаливо през стъклото, преди да отговори.

— Донякъде — призна. — Но всичко, за което мечтая, е на юг оттук.

И така, след една последна вълшебна нощ в „Плаза“ започна новият им живот.