Дарът на светулките

4

През следващия месец Джеръми започна да се приспособява към живота в Бун Крийк. В Ню Йорк първите повеи на пролетта се усещаха през април, но тук се запролетяваше по-рано — около средата на март. Клоните на дърветата напъпиха, студените утрини постепенно станаха хладни, а меките слънчевите дни не изискваха нищо повече от риза с дълги ръкави. Кафявите ливади започнаха да се обагрят в смарагдовозелено, азалиите и дряновете разцъфтяха. Въздухът миришеше на цветя, на борове и сол, а по необятното синьо небе само тук-таме се стелеха пухкави облаци. Градът изглеждаше по-ярък и по-жизнерадостен, сякаш зимното униние е било само лош сън.

Мебелите му най-сетне пристигнаха и ги складираха в бараката на Дорис. Понякога се питаше дали не е по-добре да се премести при тях. Не че не беше свикнал Джед да е единственият му съсед; собственикът на „Грийнлийв“ продължаваше да не обелва нито дума, но от време на време му пишеше съобщения. Трудно се разчитаха и бяха оплескани с… нещо — течност за балсамиране вероятно или друго вещество, с което препарираше създанията — но пък благодарение на него бележките залепваха здраво за вратата, а нито Джед, нито Джеръми се кахъряха за мазните петна по дъските.

Успя да си създаде и някакъв дневен режим. Лекси излезе права — възможността за бърза интернет връзка в „Грийнлийв“ бе изключена, но все пак съумяваше да си провери пощата и да провежда бавно търсене (страниците се зареждаха за около пет минути). Погледнато откъм положителната страна, това му даваше повод да посещава често библиотеката. Понякога се усамотяваха с Лекси в кабинета й, друг път излизаха да обядват, но след час-два тя казваше нещо от рода на: „Искам да съм с теб по цял ден, но ме чака работа“. Той разбираше намека и сядаше пред някой компютър да снове из Мрежата. Агентът му Нейт се обаждаше непрекъснато, оставяше съобщения и питаше дали Джеръми има идеи за бъдеща история, „понеже сделката с телевизията още не е зачеркната“. Като повечето агенти Нейт беше оптимист по неволя. Джеръми отговаряше, че той пръв ще научи плановете му. Не беше измислил история; не бе написал дори статия, откакто заживя на юг. Случващото се му отвличаше вниманието.

Поне така се оправдаваше. Всъщност му хрумнаха няколко идеи, но нищо не излезе от тях. Седнеше ли да пише, мозъкът му сякаш се превръщаше в желе, а пръстите му се вдървяваха. Написваше едно-две изречения, препрочиташе ги критично петнайсетина минути и ги изтриваше. По цели дни пишеше и триеше и накрая не оставаше нито ред. Понякога се чудеше защо клавиатурата го е намразила, но махваше с ръка, защото по-важни неща заемаха мислите му.

Лекси например. И сватбата. И бебето. И разбира се, ергенското парти. Алвин настояваше да уточнят датата още откакто Джеръми бе заминал, но всичко зависеше от управата на парка. Въпреки настойчивото напомняне на Лекси, Джеръми не успяваше да се свърже с някого, който да му помогне. В крайна сметка реши да не отлага повече и каза на Алвин да насрочи партито за последния уикенд на април. Алвин отговори с развълнуван кикот и обещание да организира паметна вечер.

Едва ли щеше да се затрудни. Колкото и да… свикваше с Бун Крийк, градчето не беше Ню Йорк. Измъчваше го носталгия. От самото начало разбираше, естествено, че няма да му е лесно да се приспособи, но все още се удивляваше от липсата на възможности да запълниш свободното си време. В Ню Йорк излизаше от апартамента и след две пресечки влизаше в киносалон с богат избор от филми — от нашумял екшън до артистично френско кино. В Бун Крийк нямаше кино, а най-близкото, във Вашингтон, беше само с три салона, в единия от които целогодишно излъчваха анимационни филми на „Дисни“. В Ню Йорк винаги имаше изобилие от ресторанти с всякаква кухня за всякакво настроение — виетнамска, италианска, гръцка, етиопска; в Бун Крийк изборът се свеждаше до пица в картонена кутия или домашна кухня в „Недс Дайнър“, където всичко беше пържено и въздухът бе наситен с толкова мазнина, че се налагаше да си бършеш челото с платнена салфетка, преди да излезеш. Веднъж чу хората зад тезгяха да обсъждат как се препържва свинската сланина за по-богат вкус и с колко мас и масло е редно да се заливат зеленчуците. Кой друг, ако не южняк ще измисли нездравословно зеленчуково ястие?

Подозираше, че не е съвсем справедлив, но какво да правят младите без ресторанти и кина? Дори да се разхождаш из града означаваше да вървиш пет минути в едната посока и после да се върнеш по обратния път. На Лекси, разбира се, това не й се струваше странно и след работа й стигаше да седи на верандата, да пие сладък чай или лимонада и да помахва на съседите, минаващи по улицата. Ако пък природата реши да съдейства и се извие буря, седенето на верандата включваше трепетно очакване да проблесне светкавица. За да му вдъхне допълнителна увереност, Лекси го уверяваше, че „през лятото има толкова светулки, че прилича на Коледа“.

— Очаквам го с нетърпение — въздишаше Джеръми.

От друга страна, в Бун Крийк той най-сетне осъществи своя отколешна мечта — купи си първата кола.

Наречете го мъжка ексцентричност, но щом осъзна, че ще се мести в Бун Крийк, това беше събитието, което очакваше с най-голямо нетърпение. Не беше спестявал и инвестирал толкова години за нищо! Извади късмет да купи акции на Яху и АОЛ — след като написа статия за бъдещето на интернет — и преди да замине за Бун Крийк, продаде изгодно част от портфолиото си. Предвкусваше всеки момент от покупката — от разлистването на различни автомобилни списания до посещението на автопарка. Представяше си как сяда зад волана и вдишва прословутата миризма на „нова-новеничка кола“. Безброй пъти съжаляваше, че живее в Ню Йорк само защото да притежаваш автомобил в града беше абсолютно ненужно. Жадуваше да се качи в купето на спортен кабриолет с две врати и гюрук и да го подкара по спокойните провинциални пътища. Сутринта, когато с Лекси тръгнаха към автопарка, по лицето му грееше усмивка при мисълта, че е ударил часът да седне зад кормилото на мечтаната кола.

Не беше предвидил обаче как ще реагира тя, когато застанаха пред лъскавия спортен автомобил и той запрокарва благоговейно длан по елегантните му извивки.

— Как ти се струва? — попита я.

Беше сигурен, че и Лекси не може да устои на изкушението.

Тя повдигна объркано вежди.

— Къде ще сложим детското столче?

— Ще използваме твоята кола — отвърна той. — Тази ще е само за нас двамата. За бързи излети до крайбрежието или до планините. Или за екскурзии до Вашингтон през уикендите.

— Моята кола няма да издържи още дълго. Най-добре да вземем нещо за цялото семейство.

— Например?

— Миниван?

Джеръми примигна.

— Няма начин. В никакъв случай. Не съм чакал трийсет и седем години, за да купя миниван.

— Седан?

— Седан? Татко кара седан! Прекалено млад съм за седан.

— Джип? Джиповете изглеждат спортни и хващат окото. И са подходящи за планината.

Той се опита да си представи как ще изглежда зад волана и поклати глава.

— Джиповете са за майки от предградията. На паркинга пред „Уолмарт“ съм виждал повече джипове, отколкото в планините. Освен това замърсяват въздуха повече от обикновените коли, а аз съм загрижен за околната среда.

Улови се за сърцето за по-убедително. Лекси обмисли думите му.

— Какво ще изберем тогава?

— Спортна кола. Представи си колко чудесен ще е животът. Ще летим по магистралите, вятърът ще развява косата ти…

Тя се засмя.

— Все едно си изскочил от реклама. Повярвай ми, разбирам колко ще е страхотно. И на мен ми се иска да имам лъскава фурия като тази. Но признай, че не е практична.

Джеръми я погледна с пресъхнали устни, осъзнал, че мечтата му умира. Лекси беше права, разбира се. Той се помести от крак на крак и си пое дълбоко дъх.

— Коя ти харесва?

— Онази ей там ще е подходяща за семейството — посочи тя седан с четири врати. — В „Справочник на потребителя“ беше отбелязана с „Най-добра покупка“ за сигурност и надеждност. Получаваме и седемдесет мили гаранция.

Икономичен. Практичен. Надежден. Автомобилът отговаряше на всички критерии, призна Джеръми, но сърцето го присви при вида му. Изглеждаше елегантен колкото дървена каруца.

Забелязала изражението му, тя приближи до него и го прегърна.

— Знам, че не мечтаеш за такава кола… Но ако я поръчаме в огненочервено?

Той повдигна вежди.

— С изрисувани пламъци на предния капак?

Тя се засмя отново.

— Ако наистина искаш.

— Не. Исках само да проверя докъде мога да стигна.

Тя го целуна.

— Благодаря. И за твое сведение мисля, че ще изглеждаш много секси зад волана.

— Ще приличам на баща ми.

— Не — възрази тя. — Ще приличаш на единствения и неповторим баща на бебето ни.

Той се усмихна. Разбираше, че тя се опитва да го разведри. Когато след час подписа документите за покупката обаче, провеси нос съвсем мъничко при мисълта какво би могло да бъде.

Като изключим известното разочарование, което изпитваше винаги щом седнеше зад кормилото, животът не беше толкова лош. Понеже не пишеше, разполагаше с непривично много свободно време. От години издирваше истории по цял свят, разследваше всичко — от Снежния човек в Хималаите до Торинската плащаница в Италия — изобличавайки фалшификации, легенди и измислици. Между редовните дванайсет статии годишно за „Сайънтифик Америкън“ сместваше публикации за измамници, мними ясновидци и лечители. Дните му бяха напрегнати, понякога изтощителни и най-често просто безпощадни. Когато живееше с първата си съпруга Мария, постоянното пътуване подклаждаше недоволството й. Тя го молеше неведнъж да загърби свободната практика и да постъпи на работа в някой известен нюйоркски вестник. Навремето не взе на сериозно предложението й, ала сега, хвърляйки поглед назад, се питаше дали не е била права. Необходимостта непрекъснато да издирва теми и да ги представя увлекателно се отразяваше на всички аспекти от живота му. От години беше затрупан с работа от сутрин до вечер. Не можеше да стои със скръстени ръце; винаги четеше, проучваше, пишеше нещо; малко по малко бе изгубил способността да отпочива и дълги периоди от живота му се сливаха в сивота, а годините си приличаха като две капки вода.

Последният месец в Бун Крийк, макар и отегчителен, беше всъщност… ободряващ. Нямаше никакви задължения, а след петнайсет години трескава работа кой би се оплакал от това? Беше като ваканция, непредвидена, но освежителна. За пръв път сякаш от цяла вечност той определяше ритъма на живота си, вместо животът да определя ритъма. Реши, че отегчението е недооценено съзидателно състояние.

Особено му харесваше скуката, когато е с Лекси. Не толкова седенето на верандата, харесваше му да я прегръща, докато гледат баскетболен мач например. С нея се чувстваше уютно; наслаждаваше се на тихите им разговори надвечер и на топлината на тялото й, когато присядаха на върха на Рикърс Хил. Очакваше тези непринудени моменти с въодушевление, което го изненадваше. Най-приятни обаче му бяха сутрините, когато спяха до късно и се събуждаха заедно. Забранен плод, разбира се — тя го позволяваше единствено когато го взимаше от „Грийнлийв“ след работа, за да не зърнат съседите колата му пред къщата й. Тайнствеността обаче само подхранваше удоволствието. Щом станеха, четяха вестника на малката маса в кухнята. Най-често Лекси беше по пижама и чехли. Косата й беше разчорлена, а очите — леко подпухнали от съня. Заструяха ли обаче сутрешните лъчи през прозореца, той виждаше, че няма по-красива жена от нея.

Понякога тя забелязваше, че я гледа, и го улавяше за ръката. Джеръми се зачиташе отново във вестника и докато седяха така, ръка за ръка, вглъбени в собствените си мисли, той се питаше има ли по-голямо щастие на света.

Заеха се и да намерят къща. Понеже Лекси знаеше какво иска, а в Бун Крийк така или иначе нямаше кой знае колко имоти за продан, Джеръми смяташе, че ден-два ще им стигнат да изберат най-подходящата. Ако извади късмет, дори един следобед.

Оказа се, че греши. Незнайно защо три дълги уикенда оглеждаха всички къщи за продан в града. По два пъти. Цялата ситуация по-скоро го обезкуражаваше, вместо да го въодушевява. Обиколките из чуждите къщи сякаш го заставяха да раздава правосъдие. А той беше суров съдник. Градът пазеше историческото си наследство и отвън къщите изглеждаха обаятелни, но вътре двамата с Лекси се сблъскваха с неизбежното разочарование. Все едно влизаха в музей от 70-те. През целия си живот не беше виждал толкова бежови килими, оранжеви тапети и зелени кухненски мивки. Разнасяха се странни миризми — на нафталин и котешки изпражнения, а повечето мебели го караха да сбърчва нос. Дори насън не си беше представял в дневната му да се мъдрят люлеещи се столове, а на предната му веранда да има фотьойли. Но, да, човек се учи, докато е жив.

Причините да се разочароват бяха много, но дори когато нещо им допадаше, то граничеше с абсурда.

— Виж! — възкликна той веднъж. — В тази къща има тъмна стаичка.

— Но ти не си фотограф — отбеляза Лекси. — Няма да промиваш снимки.

— Да, но някой ден може би ще стана.

Или:

— Харесват ми високите тавани — въодушеви се в една къща Лекси. — Винаги съм мечтала за спалня с високи тавани.

— Но спалнята е като кибритена кутийка. Няма как да сместим двойно легло.

— Знам. Но видя ли колко е висок таванът?

В крайна сметка намериха къща. Или по-скоро къща, която харесва на Лекси. Той се колебаеше. Двуетажната тухлена постройка в плантаторски стил с открита веранда с изглед към Бун Крийк се бе задържала на пазара две години и цената беше примамлива — по нюйоркските стандарти се продаваше направо на безценица — но се нуждаеше от сериозен ремонт. Лекси обаче настоя да я разгледат за трети път и госпожа Рейнълдс, брокерката, разбра, че гладната риба е глътнала кукичката. Кльощавата сивокоса дама увери Джеръми със самодоволна усмивка, че ремонтът няма да струва повече от къщата.

— Страхотно — отвърна той, пресмятайки наум дали банковата му сметка ще покрие разходите.

— Не се безпокойте — добави госпожа Рейнълдс. — Къщата е идеална за младо семейство, особено ако се предвиждат деца. Изгодни предложения като това не се срещат под път и над път.

Ако беше толкова изгодна, все някой щеше да я купи за две години, помисли си Джеръми.

Тъкмо формулираше забележка в този дух, когато Лекси се обади от стълбите:

— Може ли да разгледам още веднъж горния етаж?

Госпожа Рейнълдс й отговори с усмивка, предизвикана несъмнено от мисълта, че комисионата й е в кърпа вързана.

— Разбира се, скъпа. Между другото, обмисляте ли да си имате деца? Защото ако е така, трябва да видиш тавана. От него ще излезе чудесна стая за игри.

Госпожа Рейнълдс се качи горе с нея, а Джеръми се запита дали не се е досетила, че с Лекси вече са подминали етапа на обмислянето.

Съмняваше се. Лекси пазеше в тайна бременността си. За нея знаеше само Дорис, което някак си беше успял да преглътне. Само дето напоследък с Лекси разговаряха за много странни неща, които той лично би предпочел тя да споделя с приятелките си. Както си седеше на канапето например, се обръщаше внезапно към него и казваше: „Матката ми ще е уголемена седмици след като родя“, или: „Няма да повярваш, че разкритието на шийката на матката е десет сантиметра“.

Откакто Лекси започна да чете книги за бременни, Джеръми чуваше думите „плацента“, „пъпна връв“ и хемороиди твърде често. Споменеше ли тя още веднъж, че зърната на гърдите й ще се разранят при кърменето — „Дори ще кървят!“ — беше сигурен, че ще се наложи да напусне стаята. Като повечето мъже той имаше само най-обща представа „как расте детето в теб“ и още по-малък интерес; като цяло го интригуваше повече специфичният акт, който задвижва процеса. Него не би отказал да обсъжда, особено ако тя го гледа над ръба на чашата с вино в стая, осветена от свещи, и му говори с напевния си глас.

Проблемът беше, че Лекси подмяташе тези думи като съставки, изписани върху кутия с мюсли, и вместо да се почувства обнадежден, на него по-скоро му призляваше.

Въпросните разговори обаче не помрачаваха вълнението му. Имаше нещо трепетно във факта, че тя носи неговото дете. Изпитваше гордост, че е дал своя принос в продължаването на вида и е изпълнил ролята си на създател на живот — дотолкова, че често му се приискваше Лекси да не го е молила да пази бременността й в тайна.

Вглъбен в мисли, не чу, че тя и госпожа Рейнълдс слизат по стълбите.

— Това е нашата къща! — възкликна грейнала Лекси и го улови за ръката. — Ще я купим ли?

Усети как изпъчва леко гърди, макар че щеше да се наложи да продаде значителна част от портфолиото си, за да изпълни желанието й.

— Както искаш — каза, надявайки се тя да долови възвишения му тон.

Същата вечер подписаха документите; на другата сутрин приеха предложението им. По ирония на съдбата щяха да сключат сделката на 28 април — същия ден, когато Джеръми щеше да отпътува за ергенското си парти в Ню Йорк. Едва по-късно му хрумна, че през последния месец е станал съвсем друг човек.