Дарът на светулките

3

На другата сутрин, когато светлината заструи през пролуката между завесите, миглите на Джеръми запърхаха и той отвори очи. Лекси спеше по гръб, а тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Иззад прозорците долиташе боботенето на подранилите автомобили, чиито клаксони вече огласяха Пето авеню.

Лично той смяташе, че не би трябвало да чува нищо. Бе платил баснословна сума за апартамента в хотела и беше редно прозорците да са звукоизолирани. Не че се оплакваше. На Лекси й хареса всичко — високите тавани, старинната ламперия, любезността на келнера, който им донесе ягоди с шоколадова глазура и ябълков сайдер вместо шампанско, дебелите халати и удобните чехли, мекото легло. Всичко.

Докосна я нежно и си помисли колко е красива, легнала до него. Въздъхна облекчено, осъзнал, че не носи грозната зелена маска, която си бе представил вчера. Не носеше и ролки и развлечени пижами, не се размотаваше половин час в банята, както са склонни някои жени. Преди да легне, си наплиска лицето и се среса набързо. После се сгуши до него точно както му харесва.

Ето, познаваше я въпреки опасенията на Алвин. Не знаеше всичко, разбира се, но времето беше пред тях. Щеше да я опознае и тя щеше да го опознае и малко по малко щяха да създадат свой собствен свят. О, щеше да има изненади, естествено — винаги има изненади — но те са нещо неотменно в съвместния живот. С течение на времето тя щеше да познае истинския Джеръми, необременен от необходимостта да впечатлява. С нея той щеше да е себе си; да се размотава по потник и да яде „Доритос“ пред телевизора например.

Сключи ръце зад тила си и се усмихна доволно. Тя щеше да обикне истинското му аз. Щеше, нали?

Намръщи се ненадейно, питайки се дали Лекси знае какво я очаква. Внезапно реши, че да опознае истинското му аз може би не е чак толкова блестяща перспектива. Не беше зъл негодник, но като всички хора имаше… чудатости, с които тя едва ли щеше да свикне бързо. Щеше да разбере например, че винаги оставя тоалетната чиния вдигната. Откакто се помнеше, правеше така, но дали тя щеше да се подразни? Спомни си, че това се оказа голям проблем за една от бившите му приятелки. И какво щеше да си помисли, когато научи, че като цяло се интересува повече от класирането на „Никс“, отколкото от сушите в Африка? Или че — стига да не предизвиква негодуванието на околните — понякога хапва храна, паднала на земята? Това беше истинското му аз, но ако тя не го хареса? Ако намира странностите му за непростими недостатъци? Ако…

— За какво мислиш? — сепна го гласът на Лекси. — Изглеждаш все едно си глътнал буболечка.

Видя, че го наблюдава напрегнато.

— Нали знаеш, че не съм съвършен?

— Моля?

— Предупреждавам те овреме, че имам недостатъци.

Тя се усмихна.

— Нима? Аз пък смятах, че ходиш по вода.

— Не се шегувам. Искам да знаеш какво те чака. Преди да се оженим.

— За да ми дадеш шанс да се откажа?

— Именно… Имам странности.

— Например?

Той се замисли и накрая реши, че е най-добре да започне по-полека.

— Оставям водата пусната, когато си мия зъбите. Не знам защо, просто навик. Не съм сигурен дали мога да го променя.

Стараейки се да изглежда сериозна, тя кимна.

— Това ще го понеса.

— Понякога отварям вратата на хладилника и се застоявам дълго пред него, докато реша какво ми се яде. Знам, че студеният въздух излиза, но не мога да го преодолея. Такъв съм си.

Тя кимна.

— Разбирам. Нещо друго?

Той сви рамене.

— Не ям счупени бисквитки. Ако в пакетчето са останали само натрошени, го изхвърлям. Знам, че е прахосничество, но винаги съм си бил такъв. Вкусът им е различен.

— Ммм… — каза тя. — Трудно ще ми бъде, но ще го преживея.

Джеръми сви устни, питайки се дали да спомене тоалетната седалка. От опит знаеше, че е чувствителна тема за някои жени, и реши засега да я подмине.

— Ще го преглътнеш ли?

— Налага се.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Ами ако ти кажа, че си режа ноктите в леглото?

— Не прекалявай, драги!

Той се усмихна и я прегърна.

— Обичаш ме, въпреки че не съм съвършен?

— Разбира се.

Удивително, помисли си той.

Двамата наближиха Бун Крийк точно когато подранилите звезди замъждукаха по небосклона. Първата мисъл, споходила Джеръми, беше, че мястото не се е променило никак. Не се изненада. Тук времето сякаш бе спряло преди сто години. Или преди триста. Откакто потеглиха от летище „Рали“, гледката от двете страни на магистралата напомняше безкрайна версия на филм за Дивия запад — порутени ферми и хамбари за тютюн, запустели поля, рехави горички… миля след миля. Прекосяваха, разбира се, по някой град, но дори градовете изглеждаха еднакви.

Но пък Лекси беше до него и това разведряваше картината. Тя беше в добро настроение през целия ден и когато наближиха дома й — не, поправи се той мислено, нашия дом — се развесели още повече. Няколко часа обсъждаха случилото се в Ню Йорк, но по лицето й се изписа истинско задоволство, щом прекосиха река Памлико.

Джеръми си спомни как първия път едва откри мястото. Пропусна отклонението за града и се наложи да спре колата, за да разгледа картата. Щом свърна по главната улица обаче, остана запленен.

Сега поклати глава, поправяйки се наум. Мислеше за Лекси, а не за Бун Крийк. Макар и запазил някакво старинно обаяние като повечето малки градчета, Бун Крийк не беше пленителен. Поне на пръв поглед. Спомни си как тогава му се стори, че градът бавно ръждясва. Магазините едва се сместваха по възкъсата централна улица. Боята по фасадите им се лющеше и въздушните вълни от вановете, профучаващи покрай тях, влошаваха още повече положението. След затварянето на фосфорната мина и на текстилния завод някога процъфтяващият град се бореше за оцеляване и Джеръми се запита дали ще успее да оживее.

Не беше ясно, заключи в крайна сметка. Ала Лекси искаше да е тук и това изчерпваше въпроса. А и ако не броим призрачната атмосфера, градът беше по южняшки живописен с обраслите си с мъх и бръшлян дървета. От кея, където се сливаха Бун Крийк и река Памлико, се виждаха платноходките, плъзгащи се по реката, а според туристическите справочници тукашните азалии и дрянове създаваха „палитра от цветове, сравнима само с огнения есенен листопад“ (каквото и да означава това). Лекси, от друга страна, се кълнеше, че неповторимият дух на града се дължи на хората. Като мнозина жители на малки градчета тя възприемаше съгражданите си като сродници. Джеръми смяташе (но не споделяше мнението си с нея), че всяко семейство си има неколцина смахнати лели и чичовци и този град не прави изключение. Хората тук придаваха на думата „особняк“ нова окраска.

Колата мина покрай таверната „Лукилу“, където местните се събираха надвечер, край пицарията и бръснарницата; зад ъгъла се намираше масивната готическа сграда, където се помещаваше областната библиотека — работното място на Лекси. Когато наближиха „Хърбс“ — ресторанта на баба й Дорис, Лекси поизпъна рамене. По ирония на съдбата именно Дорис бе довела Джеръми в града. Тукашната „ясновидка“ определено принадлежеше към групата на гореспоменатите „особняци“.

Ярко осветените прозорци на „Хърбс“ се виждаха отдалеч. Внушителната сграда във викториански стил се издигаше в края на улицата. Навсякъде около нея бяха паркирани автомобили.

— Нали в „Хърбс“ сервират само закуска и обяд? — учуди се Джеръми.

— Да.

Спомнил си празненството, организирано от кмета в чест на предишното му посещение (което очевидно включваше всички жители на областта), Джеръми застина зад волана.

— Не ми казвай, че чакат нас.

Лекси се засмя.

— Не. Колкото и да е странно, светът не се върти около нас. Днес е третият понеделник от месеца.

— Тоест?

— Градският съвет провежда съвещание. След това играят бинго.

Джеръми примигна.

— Бинго?

Тя кимна.

— Така поощряват хората да посещават съвещанията.

— Аха — отвърна замислено той и се зарече да не прибързва със заключенията. Този свят просто е различен, напомни си. Какво от това, че никой от досегашните му познати не играе бинго?

Забелязала изражението му, Лекси се засмя.

— Не виждаш ли колко коли има? Никой не идваше на събранията, докато не започнаха да играят бинго. Има награди и прочее.

— Нека позная. Идеята е на кмета Джъркин?

— Разбира се — засмя се Лекси.

Кметът Джъркин седеше в дъното на помещението, приклещен между две маси, събрани една до друга. От двете му страни се бяха настанили двама членове на градския съвет — съсухрен адвокат и закръглен лекар. До ъгъла на масата седеше Джед, скръстил ръце и сбърчил вежди. Лицето на огромния мъж (по-грамаден Джеръми не беше виждал) беше почти изцяло скрито от брада и чорлава гъста коса, които му придаваха вид на мамут. Уместно сравнение впрочем, защото освен собственик на „Грийнлийв Котиджис“ — единствения „хотел“ в града — Джед беше и местният препаратор. Цяла седмица Джеръми бе делил стая в „Грийнлийв“ с препарирани версии на знайни и незнайни създания, обитаващи тази част на света.

Останалите в помещението стояха прави, скупчени край масите, където трескаво попълваха картончетата за бинго. Джъркин говореше по микрофона сред пелена от цигарен дим, която се стелеше като мъгла въпреки въртящите се вентилатори, провесени от тавана. Повечето присъстващи носеха гащеризони, карирани ризи и шапки с огромни козирки. Джеръми си помисли, че са си избрали дрехите от един и същи кош в магазина за втора употреба. Облечен в черно от главата до петите — предпочитаният стил на нюйоркчани — внезапно се почувства като Джони Кеш, припяващ кънтри върху подиума на местен панаир.

Въоръжен с микрофона, кметът едва надвикваше гълчавата:

— Б-11… Н-26…

При всяко ново число тълпата ставаше по-шумна. Онези, които не бяха успели да се доберат до маса, използваха за подложка первазите и стените. Сервираха им бухти от царевично брашно, сякаш устремилите се дръзко към победата се нуждаят от нещо мазничко за успокоение на нервите. Лекси и Джеръми си запроправяха път през множеството и зърнаха Дорис да пълни нови кошнички с бухти. В ъгъла Рейчъл — съблазнителната сервитьорка в ресторанта — отпъждаше с ръка цигарения дим. За разлика от Ню Йорк Бун Крийк не гледаше с лошо око на пушенето — всъщност тук цигарите очевидно бяха по-популярни дори от бингото.

— Сватбени звънчета ли чувам? — пропя кметът в микрофона.

Ненадейно изреждането на числа секна и само пърпоренето на вентилаторите нарушаваше възцарилата се тишина. Всички лица в ресторанта се извърнаха към Лекси и Джеръми. През целия си живот Джеръми не беше виждал толкова много цигари, увиснали между нечии устни. После, спомнил си какво правят хората тук, кимна и махна с ръка.

Всички закимаха и му помахаха.

— Направете път… — чу се настойчивият глас на Дорис.

Хората се сместиха да й освободят място и Дорис се появи пред тях. Веднага протегна ръце и прегърна Лекси.

Пусна я, огледа я от главата до петите, погледна към Джеръми и после пак към Лекси. Джеръми усети как всички наоколо правят същото, сякаш участват в семейната среща. Всъщност предвид няколкото педи разстояние, което ги делеше, това не беше далеч от истината.

— Не ви очаквах толкова рано — провлече Дорис с южняшкия си акцент.

Лекси кимна към Джеръми.

— Благодари на Железния крак. Той приема ограничението на скоростта по-скоро за сведение, отколкото като закон.

— Браво, Джеръми! — намигна му Дорис. — А сега ми разкажете за Ню Йорк! Искам да чуя всичко от игла до конец! И да видя пръстена.

Очите на всички се стрелнаха към Лекси. Тя протегна ръка, хората проточиха шии и пристъпиха по-наблизо да виждат по-добре. Джеръми усети нечий дъх върху врата си.

— Бива си го! — каза някой зад него.

— Вдигни ръка, Лекси! — обади се друг.

— Прилича ми на циркон от „Хоум Шопинг“ — констатира женски глас.

Лекси и Дорис сякаш едва сега осъзнаха, че са център на вниманието.

— Шоуто свърши! — заяви Дорис. — Искам да поговоря с внучката си. Освободете ни място!

С разочарован ропот хората се опитаха да се отдръпнат, но нямаше накъде и само запристъпваха от крак на крак.

— Да отидем отзад — предложи Дорис.

Сграбчи Лекси за ръката и я повлече; Джеръми си запроправя път след тях към офиса й зад кухнята.

Щом влязоха, Дорис засипа Лекси с порой от въпроси. Лекси заразказва за Статуята на свободата, за Таймс Скуеър и разбира се, за Емпайър Стейт Билдинг. Колкото по-бързо говореха, толкова по-южняшки звучаха и въпреки старанието си Джеръми изпусна нишката на разговора. Успя да дешифрира, че Лекси е харесала семейството му, но не остана очарован от уточнението, че вечерта приличала на епизод от „Всички обичат Реймънд“, само дето била „шест пъти по-шумна“ и всеки роднина „бил смахнат посвоему“.

— Ясно! Истинска дандания! — каза Дорис. — Покажи ми пак пръстена.

Лекси протегна гордо ръка. Дорис погледна към Джеръми.

— Ти ли го избра?

Джеръми сви рамене.

— С малко помощ.

— Красив е!

В този момент Рейчъл надникна в стаята.

— Здрасти, Лекс. Здрасти, Джеръми. Съжалявам, че ви прекъсвам, но бухтите свършиха, Дорис. Да изпържа ли още?

— Щом трябва… Но ела първо да видиш пръстена на Лекси.

Пръстенът. Жените явно обичат да зяпат пръстени, помисли си Джеръми, както обичат да повтарят думата „годеница“.

Рейчъл дойде при тях. С кестенявата си коса и стройната фигура изглеждаше привлекателна както винаги, но по-изморена. В гимназията Рейчъл била най-добрата приятелка на Лекси; все още бяха близки — в градче с такива размери близостта е неизбежна — но се поотчуждили, когато Лекси заминала в колежа.

— Много е красив — каза Рейчъл. — Честито, Лекси! И на теб, Джеръми! Целият град се вълнува.

— Благодаря, Рейч. Как вървят нещата с Родни? — попита Лекси.

Родни, местният шериф и любител на щангите, вехнел по Лекси още откакто били деца. Не останал никак доволен, че тя се е влюбила в пришълеца от Ню Йорк, но се примирил и започнал да излиза с Рейчъл.

— Вървят…

Приятелката й заби поглед в пода. Лекси я наблюдаваше. Знаеше, че не бива да я пришпорва. Рейчъл отметна кичур коса от челото си.

— Искам да остана да си побъбрим, но в ресторанта е менажерия. Нямам представа защо разрешавате на кмета да организира срещите тук. Бухтите и бингото влудяват хората. Ще се видим по-късно!

Рейчъл излезе и Лекси се обърна към Дорис.

— Добре ли е тя?

— О, заради Родни е — махна с ръка Дорис, сякаш съобщава престаряла новина. — Преди няколко дни се посдърпали нещо.

— Не е заради мен, надявам се.

— Не, разбира се — увери я Дорис, но не успя да убеди Джеръми.

Родни излизаше с Рейчъл, вярно, но Джеръми беше сигурен, че още не е прежалил Лекси. Чувствата, дори в зряла възраст, не отшумяват лесно, а и разпрата очевидно съвпадаше с новината за годежа им.

— Ето ви и вас! — прогърмя гласът на кмета и прекъсна размишленията на Джеръми.

Джъркин, окръглен и плешив, явно страдаше от далтонизъм по отношение на дрехите. Тази вечер носеше морави полиестерни панталони, жълта риза и вратовръзка с ориенталски мотиви. Като изпечен политик, говореше, без да си поема дъх. Беше истински тайфун от думи и сега се развихри с пълна сила.

— Криете се зад кулисите, а? Ако не ви познавах добре, щях да си помисля, че кроите тайни планове за бягство, за да лишите този град от церемонията, която заслужава. — Пристъпи напред, сграбчи ръката на Джеръми и я раздруса енергично. — Радвам се да те видя. Радвам се да те видя — повтори многозначително и продължи. — Представям си ви на осветения градски площад… на стълбите на библиотеката, да речем. Като вдигнем повечко шумотевица, нищо чудно да успеем да доведем и губернатора. Приятели сме и ако съвпадне с кампанията му… е, човек никога не знае.

Втренчи се в Джеръми с повдигнати вежди.

Джеръми прочисти гърло.

— Още не сме обсъждали сватбата, но мислехме за нещо по-дискретно.

— Дискретно? Глупости! Една от най-изтъкнатите ни гражданки се омъжва за истинска знаменитост! Да не би да се случва всеки ден?

— Журналист съм… Не съм знаменитост. Мислех, че вече сме го уточнили…

— Недей да скромничиш, Джеръми. Виждам го като на длан… — Той присви очи, сякаш наистина надзърта в бъдещето. — Днес пишеш статии за „Сайънтифик Америкън“, утре ще водиш собствено публицистично предаване и ще се усмихваш на зрителите от цял свят оттук, от Бун Крийк, Северна Каролина!

— Съмнявам се…

— Мисли дръзко, момчето ми. Ако не съществуваха мечтатели, Колумб нямаше да отплава за Новия свят, а Рембранд нямаше да вземе четката. — Потупа Джеръми по гърба, приведе се и целуна Лекси по бузата. — А ти си по-прелестна от всякога, госпожице Лекси. Годежът определено ти отива, скъпа.

— Благодаря, Том — отвърна Лекси.

Дорис подбели очи и отвори уста да го отпрати, но кметът се обърна отново към Джеръми.

— Да обсъдим един делови въпрос, ако не възразяваш? — Продължи, без да дочака отговор: — Като застъпник на обществения интерес съм длъжен да те попитам дали планираш да напишеш нещо специално за Бун Крийк. Понеже ще живееш тук, имам предвид. Идеята е чудесна според мен. И полезна за града. Знаеш ли например, че три от четирите най-големи сома, уловени във водите на Северна Каролина, са извадени в Бун Крийк? Представяш ли си? Три от четири! Водата тук сигурно има някакви магически свойства.

Джеръми се зачуди какво да отговори. О, издателят му направо ще заподскача от радост! Особено като чуе заглавието „Гигантски сомове се въдят в магически води“. Никакъв шанс. Бездруго рискува достатъчно, напускайки Ню Йорк. Наложеше ли се да съкращават персонала на списанието, той щеше да си тръгне пръв. Не че доходът му беше крайно необходим; печелеше предимно от статиите, които публикуваше в други списания и вестници, а и бе инвестирал добре през годините. Имаше повече от достатъчно да преживява известно време, но рубриката в „Сайънтифик Америкън“ определено обслужваше престижа му.

— Всъщност вече съм написал статиите за следващите седем броя. Не съм решил каква ще е следващата, но ще взема предвид гигантския сом.

Кметът кимна доволно.

— Непременно, момчето ми, непременно. И слушай, искам официално да ви приветствам, че се завръщате у дома. На седмото небе съм, че сте избрали да живеете в нашия град. Сега обаче трябва да се заема пак с бингото. Емет съобщава числата, но едва срича. Ще допусне някоя грешка и ще избухне метеж. Бог знае на какво са способни сестрите Гарисън, ако сметнат, че ги мамят.

— Хората вземат присърце бингото — съгласи се Дорис.

— По-верни думи не съм чувал. Извинете ме. Дългът ме зове.

Извърна се пъргаво — забележително пъргаво, предвид внушителната обиколка на талията му — и излезе от стаята. Джеръми заклати глава. Дорис надникна през вратата да се увери, че никой не идва, и се приведе към Лекси. Посочи корема й.

— Как си?

Докато ги слушаше как обсъждат шепнешком бременността на Лекси, Джеръми се замисли каква ирония крие отглеждането на деца.

Повечето хора осъзнаваха колко е отговорно да имаш и да възпитаваш деца. Наблюдаваше братята си и съпругите им и виждаше как децата променят живота им; край на излежаването в почивните дни, на импровизираните вечери в ресторант. Твърдяха обаче, че това не им пречи, защото са готови на всякакви жертви в името на децата си. В Манхатън Джеръми неведнъж беше ставал свидетел на подобна самопожертвователност. Всички родители, които познаваше, записваха децата си в най-добрите училища, осигуряваха им най-добрите учители по пиано и участие в най-добрите спортни лагери. Заветната цел беше някой ден детето да учи в колеж от Бръшляновата лига.

Тази самопожертвователност обаче не беше ли прикрит егоизъм?

Точно в това се състои иронията, помисли си Джеръми. Все пак да имаш дете не е жизнена необходимост. Не, решението за дете се свежда до две основни неща — то е логическата следваща стъпка във връзката, но същевременно е и тайно желание да създадеш миниатюрна версия на себе си. Сякаш сме толкова специални, че не бива да товарим света с бремето на неповторимото ни „аз“. А другото? Жертвите в името на Бръшляновата лига? Джеръми беше сигурен, че единствената причина едно петгодишно дете да е чувало за Лигата са родителите му и значението, което те й придават. Иначе казано, повечето родители искат не само да пресъздадат себе си, но и да създадат по-добра версия на своя „аз“. Кой родител мечтае след трийсет години да обяснява на събеседниците си на коктейлното парти: „О, Джими се справя чудесно! Освободиха го предсрочно от затвора и почти заряза наркотиците“. Не, те искат да казват: „Освен че стана мултимилионер, Емет току-що защити докторантура по микробиология и «Ню Йорк Таймс» публикува статия как научните му открития са решаваща крачка към откриването на лечение на рака“.

Разбира се, тези съображения не се отнасяха до него и Лекси и Джеръми усети как се възгордява от този факт. Те не бяха типичните бъдещи родители поради простата причина, че бременността не беше планирана. Когато се случи, не мислеха за „малкото си подобие“, а и то не беше логичната следваща стъпка във връзката им, понеже реално погледнато, все още нямаха кой знае каква връзка. Не, тяхното дете бе заченато в красота и нежност, без егоистичните подбуди на другите родители. Което означаваше, че с Лекси са по-безкористни и в дългосрочна перспектива тази безкористност ще предостави на детето им предимство по отношение на приема в Харвард.

— Добре ли си? — попита го Лекси. — Умислен си, откакто си тръгнахме от „Хърбс“.

Наближаваше десет и тя и Джеръми бяха в дома й — малко старо бунгало край горичка от вековни борове. Отвъд прозореца вятърът люлееше върховете на дърветата; лунната светлина посребряваше игличките. Лекси се сгуши на канапето до него. Малка свещичка мъждукаше върху ниската масичка и осветяваше подноса с остатъците от храната, която Дорис им беше приготвила.

— Мислех за бебето — каза Джеръми.

— Така ли? — наклони глава тя.

— Да. Защо? Мислиш, че не се сещам за него?

— Не. Просто ми се стори, че изключи, когато с Дорис заговорихме за нея. И какво си мислеше?

Той я прегърна по-здраво и реши, че е по-добре да не споменава думата „егоизъм“.

— Мислех колко щастливо е бебето, че си има майка като теб.

Тя се усмихна и после го погледна съсредоточено.

— Надявам се дъщеря ни да има като твоите трапчинки.

— Харесваш трапчинките ми?

— Обожавам ги. Но се надявам да наследи моите очи.

— Какво им е на моите?

— Нищо им няма.

— Но твоите са по-хубави? Ако искаш да знаеш, мама обожава очите ми.

— Аз също. Неустоими са. Но не искам дъщеря ни да има изкусителни очи. Та тя ще е бебенце!

Той се засмя.

— Какво друго искаш?

Лекси се втренчи замислено в него.

— Искам да има коса като моята. И нос и брадичка като моите. — Затъкна кичур коса зад ухото си. — И чело като моето.

— Дори чело като твоето?

Тя кимна.

— Между веждите ти има бръчка.

Той я опипа разсеяно с пръст, сякаш не е подозирал за съществуването й.

— Защото се мръщя. — Показа й. — Виждаш ли? Изразява дълбоко съсредоточаване. Размисъл. Не искаш ли дъщеря ти да умее да мисли?

— А ти искаш ли дъщеря ти да има бръчки?

— Хмм… не. Но според теб излиза, че имам само една нищо и никаква трапчинка.

— Какво ще кажеш да вземе и ушите ти?

— Ушите? Никой не обръща внимание на ушите.

— Мисля, че ушите ти са много сладки.

— Така ли?

— Ушите ти са съвършени. Най-съвършените уши на света. Чувала съм хората да говорят колко са прекрасни ушите ти.

Той се засмя.

— Така значи… Моите уши и трапчинки. Твоите очи, нос, брадичка и чело. Нещо друго?

— Най-добре да спрем дотук. Кой знае какво ще кажеш, ако поискам краката й да са като моите. Доста си докачлив в момента.

— Не съм докачлив. Но смятам, че мога да предложа повече от уши и трапчинки. Колкото до краката ми… след тях са се обръщали доста глави, ако искаш да знаеш.

Тя се разкикоти.

— Добре де, добре, вярвам ти. А какво мислиш за сватбата?

— Сменяш темата?

— Все някога трябва да я обсъдим. Сигурна съм, че искаш да внесеш свой принос.

— Предпочитам да се доверя на теб.

— Мислех си за фара? Близо до хижата.

— Сещам се…

Спомни си, че тя говори за фара на нос Хатерас, където се оженили родителите й.

— Национален парк е и ще трябва да поискаме разрешение. За края на пролетта или началото на лятото. Не искам коремът ми да личи на снимките.

— Звучи ми разумно. Нали не бива да разберат, че си бременна? Какво ще си кажат хората?

Тя се засмя.

— Значи нямаш претенции за сватбата? Нещо специално, за което винаги си мечтал?

— Не… Но за ергенското парти имам.

Тя го сръга шеговито с лакът.

— Внимавай! — предупреди го и след малко добави: — Радвам се, че си тук.

— И аз се радвам, че съм тук.

— Кога ще изберем къща?

Поредната рязка смяна на темата отново напомни на Джеръми колко драстично се е променил животът му.

— Моля?

— Кога ще потърсим къща? Знаеш, че трябва да си купим къща.

— Мислех, че ще живеем тук.

— Тук? В това тясно бунгало? Къде ще е кабинетът ти?

— В спалнята за гости. Достатъчно просторна е.

— А бебето? Къде ще спи?

О, да, бебето. Чудно как го забрави за момент.

— Имаш ли нещо предвид?

— Предпочитам да е близо до реката, ако не възразяваш.

— Звучи ми добре.

Тя продължи със замечтано изражение:

— Къща с голяма веранда, уютна, с просторни стаи и високи прозорци, които пропускат слънчевите лъчи. И с ламаринен покрив. Не си живял, ако не си чувал как дъждът ромоли по ламаринен покрив. Най-романтичната музика на света!

— Обожавам романтична музика.

Тя сбърчи чело.

— Много лесно се съгласяваш.

— Забравяш, че от петнайсет години живея в апартамент. Градските мишки се безпокоят за други неща. Дали асансьорът работи например.

— Доколкото си спомням, асансьорът в твоя блок не работеше.

— Тоест знаеш, че не съм придирчив.

Тя се усмихна.

— Е, тази седмица няма да ни остане време. В библиотеката са се натрупали купища документи. Ще трябва да наваксам. Но през почивните дни ще поразгледаме.

— Звучи чудесно.

— А ти какво ще правиш? Докато работя?

— Ще късам цветни листенца и ще копнея за теб.

— Сериозно!

— Е, знаеш. Ще се постарая да вляза в ритъм. Ще включа компютъра и принтера, ще видя дали има бърз достъп до интернет, за да черпя информация. Свикнал съм да подготвям пет-шест статии предварително, за да разполагам с време, ако изникне интересна история. А и издателят ми спи по-спокойно така.

Тя се замисли.

— В „Грийнлийв“ няма бърза интернет връзка. Там нямат дори кабел.

— Кой говори за „Грийнлийв“? Ще се свързвам оттук.

— Най-добре да използваш библиотеката. Искам да кажа… след като ще отседнеш в „Грийнлийв“.

— Защо в „Грийнлийв“?

Тя се измъкна изпод ръката му.

— Къде другаде?

— Тук.

— При мен? — удиви се тя.

— Разбира се — отвърна той, сякаш отговорът е очевиден.

— Но още не сме женени.

— Е, и?

— Знам, че е старомодно, но тук двойките не живеят заедно преди сватбата. Хората ще се мръщят. Ще шушукат, че спиш с мен…

Той се втренчи изумено в нея.

— Но аз наистина спя с теб… Забрави ли, че си бременна?

Тя се усмихна.

— Признавам, че звучи нелогично. Ако зависеше от мен, предпочитам да останеш тук. И, да, знам, че рано или късно ще разберат за бебето. Хората тук умеят да прощават грешките, но това не означава, че е редно да живеем заедно. Ще говорят зад гърба ни и дълго няма да забравят, че сме „живели в грях“. Години наред ще ни описват така. — Тя поклати глава и го улови за ръката. — Знам, че искам много, но ще го направиш ли за мен?

Той си спомни „Грийнлийв“ — порутени дървени бунгала сред мочурище, гъмжащо от отровни змии; Джед — страховитият безмълвен собственик; препарираните животни, красящи всяка стая. „Грийнлийв“. Мили боже!

— Да — отвърна. — Добре. Но… защо „Грийнлийв“?

— Къде другаде? Е, има навес зад ресторанта на Дорис. Май има и баня, но е по-неуютно от „Грийнлийв“.

Джеръми преглътна.

— Джед ме плаши — призна.

— Знам. Той ми каза, когато направих резервацията, но ми обеща да се държи по-мило, понеже вече си съгражданин. Добрата новина е, че ще ползваш отстъпка, понеже ще отседнеш за по-дълго време.

— Късметлия съм! — опита се да се пошегува Джеръми.

Тя прокара показалец по ръката му.

— Ще ти се реванширам. Ако си дискретен, ще ми гостуваш често. И ще ти готвя вечеря.

— Дискретен?

Тя кимна.

— Няма да паркираш колата отпред например. Или ако я паркираш пред къщата, ще си тръгваш преди изгрев-слънце, за да не я видят.

— Защо ми се струва, че пак станах шестнайсетгодишен, който се крие от родителите си.

— Защото точно това ще правиш. Само че тези хора не са склонни да проявяват майчинско великодушие. Напротив.

— Защо тогава ще живеем тук?

— Защото ме обичаш — отвърна тя.