Дарът на светулките

15

Следващите дни се занизаха като насън. Горещината на ранното лято обви като пелена Бун Крийк и градът се движеше в бавен, умиротворен ритъм. Към средата на юни в живота на Лекси и Джеръми също се възцари блажено спокойствие. Тревогите от миналото бяха забравени. Дори ремонтът течеше по-гладко, макар че продължаваше да поглъща много средства. Лекотата, с която се приспособиха към новия си живот, не ги изненада особено.

След кратък меден месец в бунгалото край брега с лениви утрини в леглото и дълги следобедни разходки край океана се върнаха в Бун Крийк, освободиха стаята на Джеръми в „Грийнлийв“ и заживяха в къщата на Лекси. Кабинетът на Джеръми се намираше в стаята за гости, но вместо да работи, той подготвяше къщата за кандидат-купувачите. Окоси моравата, посади цветя около дърветата, подряза живия плет, боядиса верандата и стаите и складира ненужните вещи в бараката зад ресторанта на Дорис. Понеже парите от продажбата им бяха необходими за ремонта, двамата с Лекси искаха къщата да изглежда възможно най-привлекателна. Иначе животът в Бун Крийк течеше в познатото русло. Кметът Джъркин организираше летния фестивал, Джед отново бе онемял, а Родни и Рейчъл започнаха да излизат отново и изглеждаха далеч по-щастливи.

Все пак не липсваха главоблъсканици. Макар че вече живееха постоянно заедно, прегръдките сякаш никога не стигаха на Лекси, а Джеръми мислеше за по-удовлетворителни форми на близост. Не искаше обаче да я разочарова. Което означаваше… какво? Колко е достатъчно? Всяка нощ ли трябваше да се гушкат? Гушкането включваше ли целувки? Опитваше се да разгадава желанията й… но понякога се объркваше.

Температурата в спалнята също създаваше затруднения. Той се чувстваше добре, когато климатикът работи с пълна пара, а вентилаторът на тавана се върти главоломно, но на Лекси вечно й беше студено. Когато навън беше трийсет и пет градуса, въздухът лепнеше от влага, а стените и прозорците се сгорещяваха, Джеръми нагласяше термостата на двайсет и пет градуса и си лягаше потен, само по бельо и без завивка. След малко Лекси излизаше от банята, включваше термостата на двайсет и осем градуса, завиваше се с две одеяла и трепереше, сякаш са в арктическа тундра.

— Защо е толкова студено? — питаше, сгушена под завивките.

— Защото аз се потя — отговаряше той.

— Как така се потиш? Тук е като в хладилник.

Поне бяха на една вълна, когато правеха любов. През седмиците след сватбата Лекси беше ненаситна, което — поне според Джеръми — отговаряше напълно на определението за меден месец. Думата „не“ не съществуваше в речника й и той си го обясняваше с факта, че вече официално са семейство и че е неустоим. Всичко й доставяше удоволствие и това дотолкова го опияняваше, че по цели дни мечтаеше за нея. Представяше си меките контури на тялото й и ласките й; спомняше си с трепет сладкия й дъх или копринения досег на косата й, когато прокарва пръсти през нея. Върнеше ли се от работа Лекси, едва се стърпяваше да я целуне нежно, а докато вечеряха, се взираше в устните й, предвкусвайки момента, когато ще удари неговият час. Никога не го отблъскваше. Дори да беше плувнал в пот от косенето в двора, влезеха ли в спалнята, нямаха търпение да се разсъблекат.

После, изневиделица, всичко се промени. Все едно от изгрев до залез-слънце Лекси се превърна в друга, охладняла жена. Помнеше ясно деня, защото за пръв път му отказа — 17 юни. Цяла вечер си повтаряше, че не е болка за умиране, и се питаше дали не е объркал нещо. На другия, а и през следващите осем дни се случи същото. Той я прегръщаше страстно, тя казваше, че е изморена или че не е в настроение, и Джеръми лягаше до нея намусен, чудейки се как се е превърнал в съквартирант, от когото се изисква да я приспива с гушкане в стаята, сгорещена като пещ.

— Днес май си се събудил вкиснат — отбеляза Лекси на сутринта след първия отказ.

— Не спах добре.

— Кошмари ли сънува? — осведоми се загрижено тя.

Въпреки разчорлената коса и дългата пижама изглеждаше странно съблазнителна и Джеръми не знаеше дали да се ядосва, или да се срамува от себе си, че зърне ли я, мисли само за секс. Разбираше, че това са подмолните течения на навика; режимът им през предишните седмици го изпълваше със задоволство, но тя явно не споделяше мнението му. Първият му брак обаче го бе научил никога да не се оплаква от честотата на секса. В това отношение мъжете и жените бяха различни. Жените понякога искаха; мъжете винаги изпитваха необходимост. Голяма разлика! От нея в най-благоприятния случай произтича разумен компромис, който не задоволява напълно нито една от страните, но е приемлив и за двете. Знаеше обаче, че ще прозвучи като каприз, ако се оплаче от краткотрайността на медения месец. Ако пожелае той да продължи по-дълго. Петдесет години, да речем.

— Не съм сигурен — отвърна най-сетне.

Объркването му през последните една-две седмици се задълбочаваше от факта, че през деня Лекси изглеждаше същата както винаги. Четяха вестника, споделяха наблюденията си; сутрин, докато се подготвяше за работа, тя го канеше да я придружи в банята, за да не прекъсват разговора си.

Джеръми се стараеше да не преувеличава проблема.

Ала всяка нощ лягаше в леглото и се подготвяше за поредното „не“, убеждавайки се, че то не го безпокои. След като, разбира се, тайничко връщаше термостата на двайсет и пет градуса. С течение на времето обаче се чувстваше все по-унил и по-объркан. Една нощ гледаха телевизия, после изключиха лампите и той прегърна Лекси. След малко се претърколи в другия край на леглото да се поохлади. Тя улови ръката му.

— Лека нощ — каза нежно, а палецът й погали бавно дланта му.

Той не отговори, но на другата сутрин Лекси му се стори смутена, когато тръгна към банята. Последва я; измиха си зъбите и чак тогава тя го погледна.

— Какво ти стана снощи? — попита го.

— В какъв смисъл?

— Бях в настроение, а ти заспа.

— Откъде да знам, че си била в настроение?

— Улових те за ръката, нали?

Джеръми примигна. Що за знак?

— Съжалявам — извини се, — не разбрах.

— Няма нищо — поклати глава тя, сякаш има нещо.

Тръгна към кухнята и Джеръми си отбеляза мислено да не забравя какво означава да те уловят за ръка в леглото.

След две нощи тя отново го хвана за ръката и Джеръми се обърна толкова бързо към нея, че чаршафите се оплетоха. Понечи да я целуне.

— Какво правиш? — Лекси се отдръпна назад.

— Държиш ме за ръката — обясни той.

— Е, и?

— Нали така проличавало, че си в настроение? Миналия път го спомена.

— Онзи път бях в настроение, но тогава ти галех дланта с палец.

Джеръми с всички сили се постара да проумее думите й.

— Значи сега не си?

— Не много. Спи ми се.

Той положи усилие да не въздъхне.

— Добре.

— Ще ме погушкаш ли?

— Защо не? — отговори й след известно колебание.

Едва на другата сутрин всичко се изясни. Събуди се и я видя седнала на канапето — всъщност по-скоро изглеждаше, сякаш се опитва да лежи и да седи едновременно. Горнището на пижамата й беше навито до гърдите. Настолната лампа бе насочена към корема й.

— Какво правиш? — попита я и се протегна.

— Ела бързо! — подкани го тя. — Седни до мен.

Той се настани до нея и тя му посочи корема си.

— Гледай! Не мърдай, за да го видиш.

Джеръми я послуша и внезапно върху корема й се появи малка подутина. Стана бързо и той се почуди какво става.

— Видя ли го? — възкликна Лекси.

— Май забелязах нещо. Но не знам какво е.

— Бебето е. Рита. През последните седмици го усещам да се движи от време на време, но сега за пръв път съм сигурна.

Подутината се появи отново.

— Видях! — възкликна Джеръми. — Наистина ли е бебето?

Лекси кимна възторжено.

— Цяла сутрин рита, но не исках да те будя. Дойдох тук, за да видя по-добре. Невероятно е, нали?

— Удивително — съгласи се той, без да отлепя очи от корема й.

— Дай ми ръка — каза тя.

Постави дланта му върху корема си. След няколко секунди той усети движението и се усмихна.

— Боли ли?

— Не — увери го Лекси. — По-скоро е като натиск или нещо такова. Трудно е да се опише, но е прекрасно!

Джеръми си помисли колко красива изглежда в мекото сияние на лампата. Тя го погледна със светнал поглед.

— Това осмисля всичко, нали?

— И не само това — допълни Джеръми.

Тя отпусна ръка върху неговата.

— Съжалявам, че напоследък не съм много отзивчива, но пак ми се гади. Странно, понеже през първите месеци не се чувствах така. Сега обаче стомахът ми непрекъснато се бунтува. Страхувах се да не повърна, докато се любим. Е, поне разбрах причината.

— Не се притеснявай — успокои я Джеръми. — Нищо ми няма.

— Как не! Разбирам кога си кисел.

— Нима?

Тя кимна.

— Мяташ се в леглото. Понякога въздишаш. Очевидно е. Но сега не ми се гади.

— Така ли?

— Всъщност се чувствам както след сватбата.

— О?

Тя кимна отново с изкусително изражение.

Единствено работата помрачаваше първите им месеци заедно. Както през май и през юни, към края на юли Джеръми изпрати на редактора си в Ню Йорк последната от предварително написаните статии. От сега нататък започваше обратното броене. Разполагаше с четири седмици да измисли нещо.

Ала седнеше ли пред компютъра, нищо не му хрумваше.

През август настана безмилостен зной, за какъвто той беше чувал, но никога не бе преживявал. През лятото Ню Йорк беше влажен и горещ, но през най-жарките дни Джеръми оставаше вкъщи, където климатикът работеше с максимална мощност. Бун Крийк, от друга страна, предразполагаше към живот на открито — реката и летният фестивал примамваха хората извън домовете им.

Както предсказа Джъркин, фестивалът привлече хиляди от източната част на щата. По многолюдните улици се редяха сергии, предлагащи всичко — от сандвичи с месо на скара до скариди на клечка. Край реката имаше пътуващ лунапарк и децата чакаха на опашка да се повозят на въртележката и на скрибуцащото виенско колело. Хартиената фабрика край града беше дарила хиляди кубчета с различни размери, с които хлапетата строяха сградите на мечтите си.

Астронавтът пожъна горещи овации и часове наред раздава автографи. Джъркин бе проявил ненадминат талант, пресъздавайки темата за Космоса. Предлагаха се временни татуировки на космически совалки, метеорити, планети и сателити; освен това кметът бе успял някак си да убеди „Лего“ да дари конструктори, та децата да сглобяват космически кораби. Разположена под огромен балдахин, импровизираната игрална зала се превърна в притегателен център и за родителите, понеже беше единственото сенчесто място в района.

Джеръми подгизна от пот за няколко минути, но Лекси, вече навлязла в седмия месец, се чувстваше още по-зле. Още не беше натежала, но бременността определено й личеше и по-възрастните жени от града, разбрали новината едва сега, не криеха изненадата си. След задължителното повдигане на вежди обаче повечето откликваха с искрено вълнение.

Лекси смело се преструваше на по-бодра, отколкото се чувстваше. Настоя да останат колкото пожелае Джеръми. Забелязал зачервеното й лице обаче, той поклати глава, увери я, че е видял достатъчно, и й предложи да прекарат почивните дни далеч от шумотевицата. Събраха си багажа и заминаха за бунгалото в Бъкстън. И там беше горещо, но океанският бриз предлагаше освежителна прохлада. Когато се върнаха в Бун Крийк, научиха, че Родни и Рейчъл са се сгодили. Двамата бяха успели някак си да преодолеят проблемите и след два дни Рейчъл покани Лекси да й кумува на сватбата.

Дори къщата беше почти готова — основният ремонт бе приключил и кухнята и баните изглеждаха като нови. Оставаше само довършителните работи да превърнат мястото от строителна площадка в дом. В края на месеца щяха да се нанесат — отлично стечение на обстоятелствата, понеже получиха предложение за покупка от семейство пенсионери от Вирджиния, които искаха възможно най-бързо да заживеят в бунгалото на Лекси.

Ако не броим липсата на творческо вдъхновение, Джеръми се чувстваше добре. Понякога си спомняше изпитанията, които преживяха с нея преди сватбата, но осъзнаваше, че те са ги сплотили. Погледнеше ли Лекси, си даваше сметка, че никога не е изпитвал по-дълбока привързаност. Не подозираше обаче, нямаше как да предвиди, че най-трудните дни предстоят.