Сигурен ли си, че бебето е твое?
Без да отлепя очи от съобщението, Джеръми скочи на крака, събаряйки стола. „Мое е, разбира се! — прииска му се да изкрещи. — Сигурен съм!“
Да, сякаш казваше съобщението, сигурен си? Но защо?
Умът му започна да търси трескаво отговори. Заради вълшебната нощ с Лекси. Защото тя твърдеше, че бебето е негово, и нямаше причини да лъже. Защото щяха да се оженят. Защото не можеше да е на друг. Защото бебето беше негово…
Дали?
Ако беше друг мъж, ако миналото му беше различно, ако с Лекси се познаваха от години, отговорът щеше да е очевиден. Но…
Тръсна глава да отпъди съмнението. Втренчи се в съобщението и се опита да овладее обсебилите го чувства. Каза си, че е безсмислено да се задълбочава, макар съобщението да звучеше не само агресивно, но и… зловещо. Точно така! Зловещо! Що за човек би написал такова нещо? И защо? За да се позабавлява? За да настрои Лекси и Джеръми един срещу друг? За да…
За миг му причерня. Зави му се свят. Знаеше отговора, но не искаше да го признае. Защото…
Защото, обади се тъничкият гласец в главата му, онзи, който е написал съобщението, е предусетил собственото ти съмнение.
Не, помисли си Джеръми, това не е вярно. Бебето е мое.
Само дето ти не можеш да имаш деца, напомни му гласът.
Миналото се върна и го заля като вълна — първият му брак, невъзможността Мария да забременее, посещенията в гинекологичната клиника, изследванията, които му направиха, думите на лекаря: „Възможността да създадете дете е нищожна“.
Лекарят подбираше внимателно думите, за да не накърни чувствата му, но Джеръми бе разбрал, че е стерилен — факт, подтикнал Мария да поиска развод.
Спомни си как лекарят му обясни, че броят на сперматозоидите му е малък — пренебрежимо малък по-точно — а малкото, които произвежда тялото му, са недостатъчно подвижни. Спомни си как се вцепени при тези думи и умът му започна да търси изход. Ако нося боксерки? Чувал съм, че помага… Лекарят уточни, че медицината е безсилна. Няма ефективни мерки при такива случаи.
Онзи ден беше един от най-безнадеждните в живота му. Дотогава винаги бе предполагал, че ще има деца; след развода се преобрази коренно. Отдаде се на безразборни връзки; живееше с мисълта, че цял живот ще остане ерген. Докато не срещна Лекси. И чудото, детето, създадено с любов и страст, го накара да прозре колко безсмислено е пропилявал годините.
Освен ако…
Не, няма „ако“, помисли си Джеръми. Никакво „освен ако“! Бебето беше негово, разбира се. Всичко — обстоятелствата, поведението на Лекси, отношението на Дорис към него — говореше, че той е бащата. Повтаряше си тези доводи като мантра с надеждата да изтрие спомена за думите на лекаря.
Съобщението продължаваше да го измъчва. Запита се отново кой го е изпратил? И защо? Поназнайваше това-онова за интернет благодарение на дългогодишните проучвания в Мрежата и му беше ясно, че макар да не разпознава адреса на подателя, всеки имейл може да бъде проследен. С известно упорство и няколко телефонни обаждания до точните хора щеше да открие сървъра, откъдето е изпратен имейлът, а после и компютъра, на който е написан. Забеляза, че имейлът е получен преди по-малко от двайсет минути — горе-долу по времето, когато се бе върнал в „Грийнлийв“.
Но въпросът „защо“ оставаше? Защо са му го изпратили?
Освен на Лекси, не беше казвал на никого — дори на родителите и на приятелите си — че не може да има деца. Вярно, навремето изпита мимолетно съмнение как е забременяла Лекси, ала пропъди тутакси колебанието. Но щом знаеха само Мария и Лекси — а беше сигурен, че не те са изпратили съобщението — каква беше причината? Да му погодят номер?
Дорис бе споменала, че някои хора вече подозират за бременността на Лекси — Рейчъл например. Не можеше обаче да си представи Рейчъл да е написала имейла. Двете с Лекси бяха приятелки от деца, а приятелите не си погаждат такива номера.
Но ако не е безвкусна шега, тогава подателят е искал да създаде неприятности между Лекси и Джеръми. Това беше единственото логично обяснение. И отново изникваше въпросът кой е написал съобщението?
Истинският баща, прошепна вътрешният му глас и Джеръми мигновено си спомни как Лекси и Родни се държаха за ръце.
Поклати глава. Родни и Лекси? Премислял го беше хиляди пъти, но беше просто невъзможно. Невъзможно и абсурдно.
Само че обяснява имейла, обади се отново гласът. Не, помисли си Джеръми, този път по-разпалено. През онази седмица Лекси не беше спала с друг; Лекси дори не се виждаше с друг. А и Родни не беше от мъжете, които пишат имейли; той щеше да се изправи очи в очи срещу него.
Джеръми натисна бутона да изтрие имейла. Компютърът поиска потвърждение и пръстът му сякаш се вкамени. Наистина ли щеше да го изтрие, без да разкрие подателя?
Не, трябваше да узнае. Щеше да му отнеме време, но в крайна сметка щеше да разбере и да поговори със злосторника, за да му покаже колко подло е постъпил. Окажеше ли се Родни… е, тогава той щеше да си има работа не само с Джеръми, но и с Лекси.
Кимна. Да, щеше да разбере! Запази съобщението, решен да се заеме веднага с разследването. Щом научеше нещо, щеше да уведоми Лекси.
Вечерта с нея разсея напълно съмненията му, че той е бащата на детето. Разговаряха непринудено и през цялата следваща седмица тя се държеше, сякаш нищо не я тревожи. Което всъщност изглеждаше странно, понеже до сватбата оставаха четиринайсет дни, в петък щяха да сключат сделката за къщата — все още необитаема, естествено — а Джеръми вече се питаше какво ще работи в Бун Крийк, след като очевидно е забравил как се пишат статии. Беше изпратил поредния предварително написан материал. Оставаха му само три. Още не беше разобличил автора на съобщението, който явно се бе постарал да прикрие добре следите. Анонимният имейл бе препратен през няколко сървъра — единият зад граница и втори, чиито собственици отказваха да предоставят информация без съдебно разпореждане. За щастие познаваше хакер в Ню Йорк, който се съгласи да използва подмолни канали. Познайникът му обаче работеше за ФБР и не разполагаше с много свободно време, така че се налагаше да почака.
Погледнато от положителната страна, ако не броим още един сълзлив епизод посред нощ, Лекси изглеждаше далеч по-спокойна от него. Това, разбира се, не означаваше, че не го изненадва. Да, тя носеше бебето, тя преживяваше налудничавите промени в настроението и четеше всички книги за бременни, но Джеръми не оставаше пълен невежа. Той изслушваше всички отегчителни подробности, които Лекси намираше за изключително вълнуващи. За следващата слънчева априлска събота бяха предвидили обиколка на магазините. Лекси подрънка с ключовете, сякаш му дава последен шанс да загърби бащинските си задължения.
— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен? — попита го.
— Абсолютно.
— Нямаше ли баскетболен мач по телевизията? Ще го пропуснеш.
Той се усмихна.
— Ще го преживея. Утре пак ще дават мачове.
— Ще се забавим доста.
— Е, и?
— Просто не искам да скучаеш.
— Не скучая. Обичам да пазарувам.
— Откога? А и ще купуваме само бебешки неща.
— Обожавам да купувам бебешки неща.
Тя поклати глава.
— Както искаш.
След час пристигнаха в Грийнвил и влязоха в магазин за бебешки стоки, наподобяващ безкраен лабиринт. Джеръми се запита дали Лекси не е била права. Не беше виждал такова нещо в Ню Йорк — приличаше на огромна пещера с високи тавани и широки просеки между щандовете, побрали главозамайващо количество стоки. Ако пазаруването е доказателство за родителска обич, този магазин очевидно беше най-подходящото място. През първите няколко минути Джеръми се щураше зашеметено насам-натам, чудейки се кой е измислил всичко това.
Хилядите различни подвижни играчки, прикрепящи се към бебешките кошарки например? Някои с животни, други с цветя, трети с черно-бели геометрични фигури, четвърти с музикален съпровод, пети — описващи бавни кръгове. И естествено, беше научно доказано, че всеки модел стимулира интелектуалното развитие на детето. С Лекси стояха пред въртележките поне двайсет минути, през които Джеръми разбра единствено, че мнението му не е от никаква полза.
— Четох, че бебетата реагират предимно на бяло и черно — каза Лекси.
— Тогава да вземем тази — Джеръми посочи играчка с черно-бели фигури.
— Но аз съм избрала животинска тема за детската стая. Не се връзва.
— Това е нищо и никаква въртележка. На никого няма да направи впечатление.
— На мен ще ми прави впечатление.
— Тогава да вземем тази. С хипопотамите и жирафите.
— Но тя не е черно-бяла.
— Мислиш ли, че има значение? Ако бебето ни няма черно-бяла въртележка, ще остане умствено недоразвито?
— Не, разбира се.
Лекси обаче продължи да оглежда играчките със скръстени ръце, очевидно раздвоена.
— Какво ще кажеш за тази? — предложи Джеръми. — Има приставки за сменяне — черни и бели фигури и животни. Върти се и има музика.
Тя го изгледа с почти тъжно изражение.
— Тази ще й дойде в повече.
Някак си успяха да изберат най-сетне — черно-бели животни, които се въртят, но без музика. Незнайно защо Джеръми реши, че от тук нататък пазаруването ще протече гладко. През следващите няколко часа някои покупки наистина бяха лесни — чаршафите, бибероните и колкото и да е странно, кошчето. Когато стигнаха до щанда с бебешките столчета за автомобили обаче, отново изпаднаха в затруднение. Джеръми не беше сънувал такова многообразие — „за бебета под шест месеца с лице назад“, „лесна за сваляне и олекотена“, „за прохождащи с лице напред“, „силно обезопасена срещу инциденти“… Прибавете безкрайните десени и цветове, степента на сложност при поставяне в колата, механизмите за закопчаване на бебето и ще разберете защо на Джеръми му олекна, когато най-после се спряха само на два варианта — и двата определени като „най-добра покупка“ по отношение на безопасността в „Класацията на потребителите“. Определението „най-добра покупка“ съдържаше известна ирония с оглед на баснословната цена и факта, че няколко месеца след раждането на бебето столчето ще събира прах на тавана.
Безопасността обаче беше първостепенна грижа. Както му напомни Лекси:
— Нали не искаш бебето ни да пострада?
Как да възрази?
— Имаш право — отговори й и натовари двете кутии върху планината от стоки, които вече бяха избрали. Бяха напълнили две колички; сега работеха върху третата. — Между другото, колко е часът?
— Три и десет. Минаха десетина минути, откакто ме попита за последно.
— Така ли? Стори ми се, че е по-късно.
— Така каза и преди десет минути.
— Съжалявам.
— Предупредих те, че ще се отегчиш.
— Не съм отегчен — излъга той. — За разлика от някои бащи аз съм загрижен за детето си.
Тя очевидно се развесели.
— Добре. А и почти приключихме.
— О?
— Искам само да поогледам набързо дрешките.
— Чудесно! — усмихна се насила Джеръми, мислейки си колко неправдоподобно звучи сценарият за бързия оглед.
— Няма да се бавя.
— Не е необходимо да бързаш — отвърна галантно той.
И тя не прибърза. Стори му се, че разглеждаха дрехите шест години. С подути крака и с чувството, че е товарно добиче, Джеръми приседна на ръба на един рафт. Лекси, от своя страна, огледа старателно всяка дрешка, изложена в магазина. Взимаше ги една по една, разгъваше ги, вдигаше ги и или се намръщваше, или се усмихваше, представяйки си бебето им облечено в тях. Което, разбира се, на него му се струваше напълно безсмислено, понеже не знаеха как ще изглежда то.
— Какво ще кажеш за Савана? — попита Лекси, вдигнала поредната дрешка — розова с виолетови зайчета.
— Ходил съм само веднъж — отбеляза.
Тя остави дрешката.
— Говоря за името на бебето. Харесва ли ти Савана?
Джеръми се замисли.
— Не. Прекалено южняшко е.
— Че какво от това? Тя е южнячка.
— Но баща й е янки.
— Добре де. Какви имена харесваш?
— Анна?
— Като половината жени от семейството ти?
Вярно, помисли си Джеръми.
— Но пък всички ще останат поласкани.
Лекси поклати глава.
— Не бива да е Анна. Трябва да има свое име.
— Оливия?
Лекси пак поклати глава.
— Не. Не бива да й го причиняваме.
— Какво му е на Оливия?
— Имах съученичка Оливия. Беше с ужасно акне.
— Е, и?
— Навява ми лоши спомени.
Джеръми кимна. Разумен довод. Той например не би кръстил дъщеря си Мария.
— Ти имаш ли други идеи?
— Мислех си за Бони? Как ти се струва?
— Не, излизах с една Бони. Имаше лош дъх.
— Шарън?
Той сви рамене.
— Същото. Само че Шарън беше клептоманка.
— Линда?
Той поклати глава.
— Съжалявам. Линда ме замери с обувка.
Лекси го изгледа изпитателно.
— С колко жени си излизал през последните десет години?
— Нямам представа. Защо?
— Защото имам чувството, че си отметнал всички имена на света.
— Не е вярно.
— Кажи едно име тогава.
Джеръми се замисли.
— Гъртруд. Честна дума, никога не съм излизал с жена на име Гъртруд.
Лекси присви устни, вдигна отново дрешката, огледа я още веднъж и я остави. Посегна към друга. Остават още около десет милиона, помисли си Джеръми. С тази скорост бебето щеше да се роди в магазина.
Лекси вдигна нова дрешка и го погледна.
— Хмм…
— Какво?
— Гъртруд? Имах леля Гъртруд. Не съм срещала по-мила жена. — По лицето й се изписа отнесено изражение, сякаш е погълната от спомени. — Може би си струва да помислим…
— Чакай — възкликна Джеръми, уплашен, че на някого е възможно да му хрумне да нарече дете Гъртруд. — Шегуваш се, нали?
— Ще я наричаме Гърти. Или Труди.
Джеръми стана.
— В никакъв случай — отсече. — Склонен съм да се примиря с много неща, но бебето ни няма да се казва Гъртруд. Точка! Като баща имам думата и отказвам да нарека дъщеря си Гъртруд. Попита ме за име на жена, с която не съм излизал.
— Добре — съгласи се Лекси и остави дрешката. — Бездруго се шегувах. Името не ми харесва. — Застана до него и го прегърна. — Знаеш ли? Искам да ти се реванширам за висенето в магазина. Какво ще кажеш за романтична вечеря вкъщи? Със свещи и вино… така де, вино за теб. А след вечеря ще измислим нещо интересно.
Осъзна, че само Лекси е способна да внесе ведрост в ден като този.
— Аз отговарям за интересната част.
— Очаквам с нетърпение да чуя предложението ти.
— Ами ако се наложи да ти покажа?
— Още по-добре — усмихна се тя, но когато се надигна на пръсти да го целуне, телефонът й иззвъня.
Тя се отдръпна сепнато, затършува из чантата си да го извади и отговори на третото позвъняване.
— Ало?
Не каза нищо повече, но Джеръми усети, че се е случило нещо лошо.
Платиха бързо покупките, натовариха колата и след час седяха в „Хърбс“. Дорис говореше толкова бързо, че Джеръми едва я разбираше.
— Започни отначало — вдигна ръце той.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не мога да си го обясня — каза. — Знам, че Рейчъл е неуравновесена, но никога не е правила така. Днес трябваше да е на работа. А никой не знае къде е отишла.
— Родни? — попита Джеръми.
— По-разтревожен е и от мен. Цел ден я търси. Родителите й също. Не е характерно за нея да изчезне, без да съобщи на никого къде отива. Ами ако й се е случило нещо?
Дорис едва се сдържаше да не се разплаче. Рейчъл работеше в ресторанта от дванайсет години, а с Лекси бяха приятелки от деца; Джеръми знаеше, че тя я смята за част от семейството.
— Сигурен съм, че няма нищо страшно. Решила е да си отдъхне извън града.
— Без да съобщи на никого? Без да ми се обади, че няма да дойде на работа? Без да каже на Родни?
— Какво точно ти обясни Родни? Скарали ли са се?
Дорис поклати глава.
— Нищо не ми каза. Дойде сутринта и попита дали Рейчъл е тук. Отговорих му, че още я няма, и седна да я чака. Рейчъл не се появи и той реши да провери в дома й. Върна се след малко да пита дали е пристигнала, защото я нямало вкъщи.
— Ядосан ли беше? — попита Лекси, включвайки се със закъснение в разговора.
— Не — отговори Дорис и взе платнената салфетка. — Беше разтревожен, но не и ядосан.
Лекси кимна, но замълча. Джеръми се размърда неспокойно.
— И не се е отбивала другаде? При родителите си?
Дорис мачкаше салфетката с пръсти, сякаш изстисква пране.
— Родни не ми каза, но знаеш какъв е. Сигурно я е търсил навсякъде.
— И колата й също я няма? — попита Джеръми.
Дорис кимна.
— Затова съм притеснена. Ами ако й се е случило нещо? Ако някой я е отвел?
— Искаш да кажеш, че някой я е похитил?
— Какво друго? Дори да поиска да замине, къде ще отиде? Тук е отраснала, семейството й е тук. Никога не съм я чувала да говори за някого от Рали или Норфък. Нито откъдето и да било. Не е от хората, които ще отпътуват, без да кажат на никого.
Джеръми замълча. Погледна към Лекси, която привидно ги слушаше, но изглеждаше отнесена, сякаш мисли за друго.
— Как вървят нещата между нея и Родни? — попита той. — Спомена, че са се счепкали наскоро.
— Това пък какво общо има? — учуди се Дорис. — Родни е по-притеснен и от мен. Той няма пръст в тази работа.
— Не казвам, че има. Опитвам се да разбера защо е заминала.
Дорис го изгледа втренчено.
— Знам какво си мислиш, Джеръми. Лесно е да обвиниш Родни, че е казал или направил нещо, което е отблъснало Рейчъл. Но не е така. Той няма нищо общо с това. Случилото се е свързано с Рейчъл. Или с някого другиго. Не замесвай Родни. Нещо се е случило с Рейчъл. Или просто е решила да замине. Това е.
Гласът й не допускаше възражения.
— Просто се опитвам да разбера какво е станало — повтори Джеръми.
Тонът на Дорис поомекна.
— Знам — каза тя. — И знам, че сигурно няма причина да се тревожа, но… но нещо не е наред. Рейчъл просто не би постъпила така.
— Родни издаде ли заповед за издирване? — попита Джеръми.
— Нямам представа — отвърна Дорис. — Знам само, че продължава да я търси. Обеща да ме осведомява, но имам лошо предчувствие. Това не биваше да се случва. Усещам, че ще последва нещо лошо. — Тя замълча. — Мисля, че е свързано с вас двамата.
Джеръми долови, че я водят не толкова чувствата, колкото инстинктите й. Макар охотно да се наричаше ясновидка и да твърдеше, че умее да предсказва пола на бебетата, Дорис не претендираше за прозрения по други въпроси. Сега обаче явно не се съмняваше в правотата си. Изчезването на Рейчъл някак си щеше да повлияе на всички.
— Не разбирам какво се опитваш да ни кажеш — рече й.
Дорис въздъхна и стана. Захвърли смачканата салфетка върху масата.
— И аз не разбирам — отрони и се обърна към прозореца. — Нищо не разбирам. Рейчъл я няма и знам, че трябва да се тревожа за нея. Безпокоя се, разбира се, но усещам и друго… Не мога да го обясня, но знам, че това не биваше да се случва и…
— Ще последва нещо лошо — довърши Лекси.
Дорис и Джеръми се обърнаха към нея. Гласът й звучеше убедено като гласа на Дорис; тонът й сякаш подсказваше, че разбира кристално ясно това, което баба й не съумява да изрази с думи. Джеръми пак се почувства като аутсайдер.
Дорис замълча; не беше необходимо да говори. Каквато и честота да споделяха, каквато и информация да протичаше безмълвно помежду им, Джеръми нямаше достъп до нея. Изведнъж почувства, че и двете биха могли да бъдат по-изчерпателни, ако пожелаят, но незнайно защо са решили да го държат в неведение. Както Лекси го държеше в неведение за онзи следобед на пейката с Родни.
Като по даден знак, Лекси се пресегна и положи длан върху ръката му.
— Ще остана за малко при Дорис.
Той отдръпна ръка. Дорис не продума.
Джеръми кимна и стана, отново обзет от чувството, че е пришълец. Опита се да се убеди, че Лекси иска да остане, за да успокои Дорис, и се насили да се усмихне.
— Да… добра идея.
— Сигурен съм, че Рейчъл е добре — избумтя гласът на Алвин в слушалката на мобилния телефон. — Голямо момиче е, знае какво прави.
След като си тръгна от „Хърбс“, Джеръми остави бебешките покупки в дома на Лекси. Размисли дали да не я почака там, но реши да се върне в „Грийнлийв“. Не за да пише, а за да поговори с Алвин. Започваха да го глождят съмнения дали наистина познава Лекси. Стори му се, че тя е по-загрижена за Родни, отколкото за приятелката си, и пак се запита какво ли означава внезапното заминаване на Рейчъл.
— Знам, но е странно, нали? Искам да кажа… ти я познаваш. Изглежда ли ти като човек, който ще тръгне ей така, без да съобщи на никого?
— Кой знае — отвърна Алвин. — Но вероятно е свързано с Родни.
— Защо смяташ така?
— Нали излиза с него? Може би са се скарали. Възможно е Рейчъл да подозира, че той все още е влюбен в Лекси. Навярно е решила да замине за няколко дни, за да си събере мислите. Както Лекси отпътува за крайбрежието.
Джеръми си спомни внезапното отпътуване на Лекси и се запита да не би това да е нещо, характерно за жените от Юга.
— Възможно е — съгласи се. — Но Родни не е казал нищо на Дорис.
— Така твърди тя. Не знаеш със сигурност. Нищо чудно Лекси и баба й да обсъждат точно това в момента. Нали са поискали да останат насаме? Ами ако Дорис се безпокои както за Рейчъл, така и за Родни?
Джеръми не отговори, замислен дали приятелят му е прав.
Алвин добави:
— Но най-вероятно не е нищо особено. Всичко ще е наред, сигурен съм.
— Да — отвърна Джеръми. — Вероятно си прав.
Чу как Алвин си поема дъх.
— Какво става всъщност? — попита го.
— Моля?
— Изглеждаш ми все по-потиснат.
Джеръми изстреля стандартния си отговор:
— Просто съм зает. Тук е истинска суматоха.
— Да, все това повтаряш. Ремонтът те съсипва, ще се жениш, чакаш бебе… Но и преди си преживявал трудности, а сега животът ти не е толкова напрегнат както след развода с Мария. Тогава обаче не беше изгубил чувството си за хумор.
— И сега не съм го изгубил. Ако не виждах смешната страна на нещата, щях да се свия на топка и да бръщолевя несвързано от сутрин до вечер.
— Пишеш ли?
— Не.
— Идеи?
— Не.
— Защо не започнеш да работиш гол? Джед ще ти пази дрехите, докато пишеш.
Джеръми се засмя за пръв път.
— Чудесно предложение! Сигурен съм, че той ще изпадне във възторг.
— Предимството е, че няма да каже на никого. Понеже не говори.
— Говори.
— Така ли?
— Лекси твърди, че говори. Но не и на теб и на мен.
Алвин се засмя.
— Свикна ли с откачените животни в стаята си?
Джеръми осъзна, че вече почти не ги забелязва.
— Няма да повярваш, но свикнах.
— Не знам дали е за добро или за зло.
— Честно казано, и аз не знам.
— Слушай, имам гости! Трябва да приключваме. Обади ми се по-късно. Или аз ще ти звънна.
— Добре — каза Джеръми и прекъсна връзката.
Втренчи се в компютъра и поклати глава. Може би утре, помисли си. Надигна се да стане, но телефонът иззвъня отново. Реши, че Алвин е забравил да му каже нещо.
— Да?
— Здрасти, Джеръми — чу гласа на Лекси. — По странен начин вдигаш телефона.
— Извинявай. Току-що разговарях с Алвин и помислих, че пак се обажда. Какво има?
— Неприятно ми е, но се налага да отложим вечерята. Ще се видим утре.
— Защо?
— Заради Дорис. Ще се прибира вкъщи, но още е разстроена и искам да съм край нея.
— Да дойда ли? Ще донеса нещо за хапване.
— Няма нужда. Има много за ядене, но честно казано, Дорис не е в настроение за пиршества. Безпокоя се за сърцето й, та затова ще поостана.
— Добре — каза Джеръми. — Разбирам.
— Сигурен ли си? Наистина ми е неприятно…
— Няма проблем.
— Обещавам да ти се реванширам. Утре. Ще сложа нещо по-прозрачно, докато ти готвя.
Джеръми се постара да прикрие обзелото го разочарование.
— Звучи добре.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Добре.
— Обичам те. Знаеш, нали?
— Да — отвърна Джеръми. — Зная.
Лекси притихна. Едва след като прекъсна връзката, Джеръми осъзна, че не е казал „обичам те“.
Трябва ли да се заслужи доверието? Или то е въпрос на вяра?
Няколко часа по-късно Джеръми още не беше сигурен. Въпросите кръжаха в ума му, но не знаеше как да постъпи. Да остане в „Грийнлийв“? Да отиде в дома на Лекси и да я чака там? Или да провери дали наистина е у Дорис?
Всичко опира до това, помисли си. Наистина ли е там? Сигурно би могъл да измисли някакво правдоподобно извинение и да се обади на Дорис, но това означаваше, че не вярва на Лекси, нали? А щом не й вярва, защо тогава ще се жени за нея?
Защото я обичаш, прошепна му вътрешният глас.
Обичаше я, но сам в тихата стая в „Грийнлийв“ се питаше дали любовта му не е сляпа. През годините, прекарани с Мария, нито веднъж не се беше питал къде е тя. Дори през последните дни на брака им. Никога не се бе обаждал у родителите й да проверява наистина ли е там, рядко й звънеше на работното място, а още по-рядко се появяваше без предупреждение при нея. Тя никога не му даваше поводи да се съмнява и той никога не се бе съмнявал.
С Лекси обаче не беше така. Нея сякаш я възприемаше по два начина — когато бяха заедно, се кореше за параноята си; когато бяха разделени, позволяваше на въображението си да се развихри.
Но сега не ставаше дума за разюздано въображение. Беше видял Лекси и Родни да се държат за ръце. Когато я попита какво е правила през деня, Лекси не спомена, че се е срещала с Родни. Получи странен имейл от човек, положил неимоверни усилия да прикрие следите си. А когато Дорис говореше за Рейчъл, Лекси я попита единствено дали Родни е изглеждал ядосан.
От друга страна, ако наистина таи чувства към Родни, защо просто да не признае? Защо се съгласи да се омъжи за Джеръми? Защо купува къща с Джеръми, излиза да пазарува за бебето с него и прекарват заедно почти всички вечери? Заради бебето? Лекси държеше на традициите, вярно, но възгледите й не бяха като на жена от средата на миналия век. Беше живяла с приятеля си в Ню Йорк, беше се впуснала в страстна връзка с господин Ренесанс… Не би загърбила възможността да живее с мъж, когото наистина обича — ако приемем, че е Родни — само заради бебето. Което, разбира се, означаваше, че обича Джеръми точно както му каза по телефона. Както му казваше всеки път, когато бяха заедно. Както му шепнеше, когато лежаха прегърнати.
Реши, че няма причина да не й вярва. Никаква. Тя е негова годеница и щом твърди, че е у Дорис, значи е у Дорис. Само дето някак си се съмняваше, че е там.
Небето отвън причерня. От мястото си виждаше как клоните се полюшват леко. Нови пролетни листа покриваха доскоро оголелите дървета, посребрени от сиянието на месечината.
Помисли си, че трябва да остане тук и да почака да му се обади. Щяха да се женят и той й вярваше. Колко пъти бе проверявал Лекси, след като я видя с Родни? Колко пъти бе виждал колата й пред библиотеката и се бе чувствал като абсолютен глупак. Пет-шест? Десетина? Защо тази нощ да е различна?
Няма да е различна, каза си, но посегна към ключовете. Като молец, привлечен от пламъка на свещта, сякаш нямаше друг избор. Продължаваше да се кори мислено по целия път до колата и докато сядаше зад волана.
Нощта беше тиха и тъмна; главната улица на града пустееше, а потулен в сенките, „Хърбс“ изглеждаше необяснимо зловещо. Джеръми подмина бързо ресторанта и се запъти към къщата на Дорис, сигурен, че Лекси ще е там. Видя автомобила на Дорис, паркиран на алеята, и въздъхна със странна смесица от облекчение и разкаяние. Едва сега се сети, че е оставил Лекси в „Хърбс“ без кола, и едва не се засмя на глас.
Добре, рече си, въпросът е приключен. Понечи да тръгне към дома на Лекси, решил да я чака там. Каза си, че когато тя се прибере, ще я изслуша съчувствено, ще й предложи безрезервна подкрепа и ще й свари горещ шоколад, ако поиска. Беше си спретнал буря в чаша вода.
Когато свърна по улицата на Лекси обаче и видя къщата й, кракът му инстинктивно потърси спирачката. Забави скорост, приведе се към предното стъкло, примигна да се увери, че очите не го лъжат, и се вкопчи във волана.
Колата й не беше на алеята. Къщата тъмнееше. Той зави рязко, без да обръща внимание на пронизителното свистене на гумите. Взе завоя с пълна скорост и пое натам, където беше сигурен, че ще открие Лекси. Щом не беше в библиотеката, в „Грийнлийв“, в „Хърбс“ или при Дорис, оставаше само едно възможно място.
Излезе прав. Мина по улицата, където живееше Родни Харпър, и видя колата й, паркирана пред дома му.