Дарът на светулките

10

През следващата седмица Джеръми разучаваше дневника. Дорис си беше водила подробни записки. Общо 232 имена бяха записани с писалка в него; още 28 жени бяха отбелязани само с инициали, макар да не се споменаваше защо. Бащите също бяха вписани — обикновено, но невинаги. Дорис отбелязваше датата, колко напреднала е бременността на майката и предсказания пол на бебето. Майките се подписваха след предсказанието. В три случая жените дори не бяха разбрали, че са бременни.

Под всяко предсказание Дорис оставяше място, където по-късно вписваше името и пола на бебето, понякога с химикалка с различен цвят. Тук-там прилагаше съобщението за раждането от вестника и както му беше казала Лекси, всичките й предсказания се сбъдваха. В тринайсет случая не беше предсказала пола на бебето — факт, който нито Лекси, нито Дорис му бяха споменали. От по-късните бележки на Дорис ставаше ясно, че майките са пометнали.

Имената се нижеха едно след друго.

Продължаваше да чете, търсеше закономерности, опитваше се да забележи нещо необичайно. Прочете дневника дванайсет пъти. В средата на седмицата го загложди усещането, че пропуска нещо, и прочете всичко отново. Този път започна от края. После го прочете пак.

В петък сутринта най-сетне го откри. След половин час трябваше да вземе Лекси, за да сключат сделката за къщата. Още не си беше събрал багажа за пътуването до Ню Йорк, но не можеше да отлепи очи от набързо надрасканите думи.

Отдолу не беше написано нищо, което означаваше, че майката е родила преждевременно.

Джеръми сграбчи дневника. Едва си поемаше дъх. Името не му говореше нищо, но бе разпознал инициалите: Л. М. Д. Лекси Мерин Дарнъл.

Бременна с бебето на друг мъж. Още една скрита истина. Още една лъжа.

Зави му се свят. Лекси го беше излъгала, както го бе излъгала за Родни. Както го излъга къде е била, след като си е тръгнала от дома на Дорис. И както преди това го излъга, че не знае истината за загадъчните светлини в гробището.

Лъжи и прикрити истини.

Закономерност?

Устните му се свиха и очертаха мрачна линия. Коя е тя? Защо го прави? Защо не му беше казала, за бога? Той щеше да я разбере.

Не знаеше дали да се ядосва, или да тъгува. Или и двете. Трябваше му време да премисли всичко, но време нямаше. Скоро с Лекси щяха да притежават къща; след седмица щяха да се оженят. Алвин се оказа прав. Не я познаваше, никога не я беше познавал. Нито й се доверяваше напълно. Да, обясни му лъжите си и взети поотделно, обясненията й звучаха убедително. Но щеше ли това да се случва винаги? С полуистини ли щеше да живее? Можеше ли да живее така?

И кой беше изпратил имейла? Отново се връщаше на този въпрос. Човекът, който издирваше подателя на загадъчните съобщения, се бе обадил по-рано през седмицата. Каза му, че имейлът най-вероятно е изпратен от друг град и се надява скоро да получи по-конкретен отговор. Което значеше… какво?

Не знаеше и нямаше време да размишлява. След двайсет минути трябваше да са в кантората на адвоката, за да сключат сделката. Дали да помоли за отсрочка? Възможно ли е, дори да иска?

Твърде много въпросителни; прекалено много задължения.

Движейки се на автопилот, той излезе от стаята в „Грийнлийв“; след десет минути, вцепенен от мислите, блъскащи се в ума му, спря пред къщата на Лекси. Мярна силуета й през прозореца и след миг тя излезе на верандата.

Отбеляза мимоходом, че се е облякла подобаващо — в светлобежов костюм с панталони и светлосиня риза. Усмихна му се и му помаха, спускайки се тичешком по стълбите. За момент забрави, че е бременна.

Бременна…

Като преди. Тази мисъл разпали отново гнева му, но тя не забеляза.

— Здрасти, скъпи, как си? Притесних се, че ще закъснеем.

Той не събра сили да отговори. Не събра сили да я погледне, докато сядаше до него. Не беше сигурен дали иска да я подложи на кръстосан разпит сега, или когато му остане време, да обмисли случилото се. Тя го докосна по рамото.

— Добре ли си? — попита плахо. — Изглеждаш отнесен.

Той стисна волана, стараейки се да не губи самообладание.

— Просто се замислих.

Лекси го погледна изпитателно.

— За какво?

— Не искам да го обсъждам сега — каза той.

Тя продължи да се взира в него, сякаш се чудеше дали да се разтревожи. След миг се облегна назад и закопча колана.

— Вълнуващо е, нали? — каза, опитвайки се да разведри настроението и същевременно да смени темата. — Първият ни дом! Трябва да го отпразнуваме! Да отидем на обяд, да речем, преди да тръгнеш за летището. Освен това няма да те виждам няколко дни.

Той включи двигателя и колата потегли.

— Както искаш.

— Не изглеждаш много въодушевен.

Той се престори, че е съсредоточен в пътя, стиснал здраво волана.

— Казах ти, че съм съгласен.

Тя поклати глава и се обърна към стъклото.

— Благодаря — промърмори.

— Какво? Сърдита ли си?

— Не разбирам защо си в толкова лошо настроение. Би трябвало да се вълнуваш. Купуваме си дом, после заминаваш за ергенското си парти. Редно е да си доволен. А ти се държиш, все едно отиваме на погребение.

Джеръми отвори уста да отговори, но размисли. Избухнеше ли свада сега, нямаше начин да приключат, преди да стигнат до адвокатската кантора. Сигурен беше. А не искаше всички да разберат, нито пък знаеше откъде да започне. По-късно обаче щяха да поговорят. Непременно.

През останалия път мълчаха. Атмосферата в колата помрачняваше с всяка изминала минута. Когато стигнаха кантората и видяха госпожа Рейнълдс да ги чака отпред, Лекси вече дори не поглеждаше към него. Щом колата спря, отвори вратата и се отправи към брокерката, без да го чака.

Браво, помисли си той. Ядосана си? Добре дошла в клуба, скъпа. Захлопна вратата и тръгна бавно след нея. Не изпитваше никакво желание да я настигне.

— Днес е големият ден — усмихна се госпожа Рейнълдс. — Готови ли сте?

Лекси кимна. Джеръми не продума. Госпожа Рейнълдс погледна първо Лекси, после Джеръми, после пак Лекси. Усмивката й се стопи. Беше живяла достатъчно, за да усети кога положението е напечено. Покупката на къща не беше шега работа и хората реагираха различно. Нейната задача беше да ги въведе вътре, за да подпишат документите, преди кавгата да прерасне в нещо, което да отмени сделката.

— Вече ни чакат — подкани ги тя, преструвайки се, че не забелязва мрачните им лица. — Ще се настаним в конферентната зала. — Тръгна към вратата. — Насам. Сключвате страхотна сделка. Щом свърши ремонтът, ще притежавате истинско бижу.

Задържа вратата отворена, но не дочака отговор.

— Надолу по коридора — подкани ги пак. — Втората врата вляво.

Щом влязоха, тръгна бързо пред тях, принуждавайки ги да я последват. Така и направиха, но за жалост адвокатът не беше в стаята.

— Седнете. Сигурна съм, че е излязъл за минутка. Ще отида да го доведа.

Лекси и Джеръми седнаха в двата края на масата, след като госпожа Рейнълдс изчезна от погледите им. Той взе химикалка и забарабани разсеяно по масата.

— Какво ти става? — попита го тя.

Джеръми вдигна бавно поглед.

— Кажи ми какво се случи с господин Тревър Нюланд? — каза тихо. — Или да го наричам господин Ренесанс?

Очите на Лекси се разшириха едва забележимо. Отвори уста да отговори, но в този момент се появи госпожа Рейнълдс, следвана от адвоката. Седнаха и адвокатът подреди документите пред тях.

Обясни им процедурата, но Джеръми почти не го слушаше. Мислено се завърна в миналото. За последен път бе седял в такава стая, когато финализираха развода с Мария. Всичко му изглеждаше същото — голямата маса от черешово дърво с тапицирани столове, полиците с юридически книги, големите прозорци, пропускащи слънчевите лъчи.

Няколко минути адвокатът обяснява договора страница по страница. Прочете им цифрите, показа им на колко възлиза целият банков кредит, оценката на имота и предварителните такси. Общата сума изведнъж му се стори необозрима, както и фактът, че ще изплаща къщата трийсет години. Със свито сърце Джеръми подписа документите и подаде страниците на Лекси. Не задаваха въпроси, просто изпълняваха надлежно каквото им кажат. Джеръми зърна как адвокатът се споглежда с госпожа Рейнълдс и тя свива рамене.

Накрая адвокатът подреди трите екземпляра — един за продавача, втори за своя архив и трети за Джеръми и Лекси. Протегна им документа. Джеръми го взе и стана.

— Поздравления — каза адвокатът.

— Благодаря — отговори Джеръми.

Госпожа Рейнълдс изпрати смълчаните купувачи до вратата. Честити им и тръгна бързо към колата си.

Навън, под ярките слънчеви лъчи, Джеръми и Лекси сякаш не знаеха какво да кажат. Накрая Лекси наруши мълчанието.

— Да отидем ли до къщата? — попита.

Джеръми я изгледа втренчено.

— Не искаш ли първо да поговорим?

— Ще поговорим там.

Когато наближиха, Джеръми веднага забеляза балоните, завързани за стълба до входната врата. Под тях имаше плакат с надпис „Добре дошли у дома“. Погледна към Лекси.

— Аз ги сложих тази сутрин — обясни тя. — Исках да те изненадам приятно.

— Изненада ме — отвърна той.

Разбираше, че трябва да каже повече, но замълча.

Лекси поклати глава — леко, едва доловимо движение, по-красноречиво от всякакви думи. Без да проговори, тя отвори вратата на колата и излезе. Джеръми я проследи с очи как тръгва към къщата. Не спря да го почака, не погледна назад.

Усети, че е разочарована от него, както той — от нея; че гневът й е огледален образ на неговия. Той знаеше какво е станало с Тревър Нюланд; тя знаеше, че той знае.

Но очевидно не й се говореше за това.

Джеръми излезе от колата. Лекси вече стоеше на предната веранда със скръстени ръце, извърнала лице към гората от стари кипарисови дървета. Джеръми тръгна към нея. Чуваше стъпките си, докато крачеше към верандата. Приближи до нея. Гласът й прозвуча като шепот:

— Бях планирала всичко. За днес. Бях толкова развълнувана, когато купувах балоните и плаката. Представях си как ти предлагам да излезем на пикник, как вземаме сандвичи и нещо за пиене от „Хърбс“ и те довеждам тук. В нашия пръв дом. Представях си как сядаме на задната веранда и… Не знам… И двамата сме щастливи, защото разбираме, че този ден няма да се повтори. — Тя замълча. — Няма да стане така, нали?

Думите й го изпълниха с разкаяние, макар и само за миг. Но той не беше виновен; просто научи нещо за Лекси, което тя не му беше казала, защото не му се доверяваше достатъчно.

Чу я как си поема дълбоко дъх и се обръща към него.

— Защо те интересува Тревър Нюланд? Вече ти разказах за него. Преди няколко години дойде в града през лятото, излизахме известно време, но той си тръгна. Това е всичко.

— Попитах те какво се случи.

— Има ли значение? Влюбих се в него, но той си тръгна и повече не го видях.

— Но нещо се е случило — настоя Джеръми.

— Защо го правиш? — попита тя. — Бях на трийсет и една, когато се срещнахме, Джеръми. Не съм живяла в пещера, нито скрита на тавана. Да, излизала съм с мъже, преди да се запозная с теб. И, да, дори съм се влюбвала. Ти също, но аз не те разпитвам за Мария и за бившите ти приятелки. Не знам какво ти става напоследък. Принуждаваш ме да претеглям всяка дума, за да не те засегна с нещо. Да, може би трябваше да ти разкажа за Тревър, но ти си толкова докачлив, че сигурно пак щяхме да се скараме.

— Мислиш, че съм докачлив?

— Да! Малко ревност е допустима, но това е абсурдно! Първо Родни, сега Тревър? Има ли край? Искаш ли да ти изредя имената на всички момчета, с които съм излизала в колежа? Интересува ли те с кого бях на абитуриентския бал? Или с кое момче се целунах за пръв път?

— Не става дума за ревност! — прекъсна я той.

— Нима? А за какво става дума тогава?

— За доверие.

— Доверие? — възкликна смаяно тя. — Как да ти се доверя, щом ти не ми вярваш? През цялата седмица не смеех дори да поздравя Родни, особено откакто Рейчъл се върна, от страх какво ще си помислиш ти. Още не знам къде е била и какво става с нея, но денонощно съм нащрек да не те обидя някак, та нямах време да я попитам. И тъкмо когато сметнах, че отношенията ни са се изгладили, ти започваш да ме разпитваш за Тревър. Сякаш само търсиш поводи да се счепкаме. Омръзна ми!

— Недей да виниш мен! — отсече Джеръми. — Аз не крия нищо.

— И аз не крия нищо.

— Прочетох дневника на Дорис. Видях инициалите ти.

— Какво говориш?

— Дневникът й! — повтори той. — Там е записано, че Л. М. Д. е била бременна, но Дорис не е предсказала пола на бебето. Според нея това означава, че жената ще пометне. Л. М. Д. Лекси Мерин Дарнъл! За теб става дума, нали?

Тя преглътна, без да прикрива изумлението си.

— Записано е в дневника?

— Да. Както и името Тревър Нюланд.

— Чакай… — заекна Лекси, очевидно още по-смутена.

— Кажи ми! — настоя той. — Видях инициалите ти, видях неговото име и събрах две и две. Била си бременна, нали?

— И какво от това? — извика тя. — Има ли значение?

— Обидно е, че не ми се доверяваш достатъчно, за да ми кажеш. Додея ми от тези тайни…

Тя го прекъсна, преди да успее да продължи:

— Обидно ли? Помисли ли за моите чувства, докато четеше дневника? Че може би не съм ти казала, защото не искам да си спомням? Че предпочитам да забравя този ужасен период от живота ми? Това няма нищо общо с доверието, Джеръми. Забременях. Пометнах. И какво? Всеки допуска грешки.

— Не се опитваш да се поставиш на мое място.

— Напротив! Поставям се! Приискало ти се е пак да се скараме и си потърсил повод. Е, поздравления, намери го! Но на мен ми писна! Знам, че си напрегнат, но не бива да си го изливаш върху мен!

— Това пък какво означава?

— Писането! — разпери ръце тя. — То е причината и ти го знаеш! Не можеш да пишеш и си го изкарваш на мен, все едно аз съм виновна. Преувеличаваш всичко, а аз съм под обстрел. Приятелят ми е в беда и аз решавам да поговоря с него. И — хоп! — не ти се доверявам! Не съм ти казала, че преди четири години съм забременяла, защото ти нямам доверие! Омръзна ми да излизам лоша, понеже ти не можеш да напишеш статия!

— Не хвърляй вината върху мен! Аз се жертвах да дойда тук…

— Виждаш ли! — извика тя. — Точно това исках да кажа! Жертвал си се! — Лекси буквално просъска думата. — Точно така се държиш! Сякаш си съсипал целия си живот, като си се преместил тук!

— Не съм казвал такова нещо.

— Не, но го мислиш! Изнервен си заради писането и изливаш гнева си върху мен. А хрумвало ли ти е, че на мен също не ми е лесно? Аз отговарям за сватбата! Аз отговарям за ремонта на къщата! И при това нося дете! Какво получавам обаче? „Не ми се доверяваш, не ми казваш истината!“ Дори да ти кажа всичко, пак ще намериш причина да се ядосаш! Да ме обвиниш в нещо! Превърнал си се в човек, когото не познавам.

Джеръми усети как гневът му се разпалва отново.

— Аз изоставих семейството си, защото ти не пожела да се преместиш! Аз рискувах кариерата си, защото ти не пожела да рискуваш своята. Аз живея в мизерен мотел, заобиколен от мъртви животни, защото ти не искаш хората в града да останат с погрешно впечатление! Аз плащам всичко, което поискаш, а не обратното!

— И за парите ли се ядосваш?

— Разорявам се, а ти дори не забелязваш! Можехме да почакаме с ремонта. Не ни трябва бебешко легло за петстотин долара! Не ни трябва цял гардероб с бебешки дрехи! Бебето още го няма! — Той разпери ръце. — Сега разбираш защо се притеснявам за писането, нали? Защото така купувам нещата, които искаш, а тук не мога да пиша. Тук нищо не се случва, тук няма живец, няма нищо!

Той замълча и двамата се втренчиха един в друг. Гледаха се дълго, без да проговорят.

— Наистина ли мислиш така? Че тук няма нищо? Ами аз и бебето? Нищо ли не означаваме?

— Разбираш какво искам да кажа.

Лекси скръсти ръце.

— Не разбирам. Обясни ми.

Джеръми поклати глава. Почувства се изтощен до краен предел. Искаше само тя да го изслуша. Напразно! Слезе безмълвно от верандата.

Тръгна към колата, но реши да я остави на Лекси. Той щеше да измисли нещо по-късно. Извади ключовете от джоба си и ги хвърли до гумата. Закрачи по алеята, без да поглежда назад.