Дарът на светулките

6

Джеръми разбираше, че видяното не бива да го притеснява. Дълбоко в себе си усещаше, че Лекси не таи чувства към Родни, но не успяваше да прогони от ума си сцената, на която бе станал свидетел. Когато онзи ден я попита дали се е случило нещо необичайно, тя каза „не“, целия следобед била в библиотеката. Можеше да продължи да я разпитва, но не виждаше смисъл. Тя остана очарована от цветята и го целуна още щом й ги подаде. Джеръми потърси нещо различно в целувката — дали е колеблива или прекалено дълга като изкупление на нечиста съвест — но не долови нищо странно. Разговорът по време на вечерята също протече нормално, както и обичайното съзерцание от верандата след това.

Въпреки всичко не можеше да забрави как Лекси държеше ръката на Родни. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че изглеждаха като влюбени. Напомняше си обаче, че е невъзможно. Лекси и Родни не се срещаха тайно. През деня Джеръми работеше в библиотеката, а вечерите прекарваше с нея. Не му се вярваше тя да се отдава на мечтания какво би могло да се случи между нея и Родни, ако Джеръми не беше се появил. Беше му разказвала, че Родни се влюбил в нея още когато били деца и че от време на време ходели заедно на градските празненства, но това било минало. Не искала връзката им да се задълбочава и едва ли си бе променила мнението сега. Да, държеше го за ръката, но това не означаваше непременно, че таи чувства към него. За бога, Джеръми понякога улавяше майка си за ръката! Възможно беше да е израз на привързаност и подкрепа или просто знак, че го изслушва внимателно. Възможно бе да е жест на приятелска близост, понеже тя и Родни се познаваха от години.

Не можеше да изисква Лекси да загърби хората, с които бе отраснала, нали? Или да спре да проявява загриженост към другите? Нали затова се бе влюбил в нея всъщност? Тя успяваше по някакъв начин да накара хората да се почувстват като център на Вселената. Това важеше и за Родни, но не означаваше, че е влюбена в него. Следователно нямаше причини за безпокойство.

Защо тогава продължаваше да размишлява? И защо, когато ги видя, го прониза ревност?

Защото тя го излъга. Или не каза истината.

Джеръми усети, че няма да издържи нито миг повече, скочи от стола, грабна ключовете за автомобила и пое към библиотеката.

Видя колата й, паркирана на обичайното място, и се взря в осветения прозорец на кабинета й. Гледа го няколко минути, но я мярна зад стъклото и бързо отклони очи. Съзнаваше, че се поддава на безумна параноя, но въпреки това въздъхна облекчено. Повтори си пак, че няма основания да се тревожи. Каза си колко нелепо е изобщо да я подозира, че е другаде. Върна се поуспокоен в „Грийнлийв“.

Седна отново пред екрана. Да, всичко беше наред и съмненията бяха излишни. Реши да се реваншира някак. Беше необходимо и трябваше да го направи, дори да не може да признае истинската причина. Размисли дали да не я изведе на вечеря някъде извън града.

Ако не броим обичайното седене на верандата, нямаха други планове и разнообразието щеше да им се отрази добре. Освен това щеше да я изненада приятно. От опит знаеше, че жените обичат изненадите, а ако успееше да уталожи чувството си за вина, задето си е позволил да я следи, още по-добре.

Кимна. Нуждаеха се точно от една по-различна нощ. Реши пак да й купи цветя, а после двайсет минути издирва в интернет подходящо място. Откри ресторант, обади се на Дорис да я пита чувала ли е за него — тя го препоръча горещо — и направи резервация.

Оставаха още два часа до края на работното й време. Той си взе душ и седна отново пред компютъра, отпуснал пръсти върху клавиатурата. Ала след почти цял ден зад бюрото, осъзна, че от писането го дели познатата вече пропаст.

— Днес те видях — погледна го Лекси над менюто.

— Така ли?

Тя кимна.

— Мина с колата край библиотеката. Къде отиваше?

— О… Никъде — отвърна той, зарадван, че не е забелязала как се взира към прозореца й. — Просто пообиколих наоколо да си проясня ума, преди да седна отново пред компютъра.

Както предвиждаше, Лекси остана очарована от букета от нарциси и предложението да вечерят извън града. Наложи се, разбира се, да се върнат в къщата й, за да се преоблече, което ги забави с почти четирийсет и пет минути. Когато пристигнаха в „Керидж Хаус“ в покрайнините на Грийнвил масата им беше заета и чакаха на бара двайсет минути.

Лекси очевидно не изгаряше от желание да зададе логичния следващ въпрос. Нищо чудно. Все ден го питаше как върви писането и Джеръми неизменно отговаряше, че няма промяна. Положението вероятно бе започнало да я потиска, както потискаше него.

— Хрумна ли ти някаква идея? — осмели се все пак да попита.

— Няколко — излъга Джеръми. Всъщност не беше точно лъжа — беше му хрумнала странната идея за нея и Родни — но знаеше, че тя няма предвид това.

— Наистина ли?

— Още ги обмислям. Ще видим какво ще излезе.

— Чудесно, скъпи! — възкликна доволно тя. — Значи имаме повод да празнуваме! — Огледа дискретно осветената зала; свещите върху всяка маса и сервитьорите в бяло и черно придаваха изненадващо изискана атмосфера. — Как разбра за това място? Никога не съм идвала тук, макар че отдавна ми се искаше.

— Потърсих в интернет — каза той. — После се обадих на Дорис.

— „Керидж Хаус“ много й харесва. Сигурна съм, че ако можеше да избира, би заменила „Хърбс“ за такъв ресторант.

— Но някой трябва да плаща сметките…

— Именно — каза Лекси. — Какво ще поръчаш?

— Бифтек — отвърна той. — Не съм ял хубав бифтек, откакто напуснах Ню Йорк. И картофен огретен.

— Бифтекът се състои от две парчета месо, нали? Рибица и филе?

— Затова е вкусен — заключи той и затвори менюто с овлажняла уста; погледна я и забеляза, че е сбърчила нос. — Какво?

— Колко калории съдържа?

— Нямам представа. А и ми е все едно, честно казано.

Тя се усмихна насила и пак се зачете в менюто.

— Прав си — рече. — Не излизаме толкова често. Половин килограм тлъсто месо не е болка за умиране.

Той сви вежди.

— Не съм казал, че ще изям всичко.

— Няма значение, дори да го изядеш. Не е моя работа да ти се бъркам. Поръчай си каквото искаш.

— Разбира се — отвърна той с отбранителен тон.

В последвалата тишина я наблюдаваше как разглежда менюто и мислеше за бифтека. Наистина беше много месо, пълно с холестерол и мазнина. Не твърдяха ли експертите, че една порция следва да съдържа не повече от сто грама месо? А колко съдържаше бифтекът? Пет пъти повече? Достатъчно да нахрани цяло семейство.

Но какво от това? Той беше млад и утре щеше да изгори калориите с упражнения. Щеше да излезе да потича, да направи повече лицеви опори.

— Ти какво ще поръчаш?

— Още не съм решила — отговори тя. — Колебая се между риба тон на скара и пълнени пилешки гърди със сос. За гарнитура ще взема варени на пара зеленчуци.

Естествено, помисли си Джеръми. Нещо леко и здравословно. Ще остане стройна и ще й бъде леко, въпреки че е бременна, а той ще се клатушка с препълнен стомах на излизане от ресторанта.

Взе отново менюто и си отбеляза мислено как тя се престори, че не го забелязва. Което, разбира се, означаваше, че е забелязала. Разгърна на раздела с морските дарове и пилешките ястия. Всичко изглеждаше чудесно. Но не колкото бифтека. Затвори менюто с чувство за вина. Ненужно чувство за вина.

Кога храната се бе превърнала в отражение на характера? Който се храни здравословно е добър човек; който се храни нездравословно е лош. Та той не страдаше от наднормено тегло, нали? Реши да поръча бифтека, но си напомни да изяде само половината, дори по-малко. Не биваше обаче и да прахосва храната. Щеше да помоли да му опаковат останалото за вкъщи. Кимна си мислено, доволен от решението.

Сервитьорът дойде и Лекси поръча пълнени пилешки гърди с боровинков сос. Джеръми каза, че и той иска боровинков сос.

— А за вечеря, сър?

Усети как Лекси го наблюдава.

— Ммм… риба тон. Средно изпечена.

Когато сервитьорът се отдалечи, Лекси се усмихна.

— Риба тон?

— Да — отвърна Джеръми. — Изкуших се, когато я спомена.

Тя сви загадъчно рамене.

— Сега пък какво има?

— Ресторантът се слави с бифтеците си. Надявах се да опитам от твоя.

Джеръми оклюма.

— Следващият път — успокои я.

Колкото и да се стараеше, не успяваше да разбере жените. Понякога имаше чувството, че е на крачка от успеха, че съумява да разтълкува израженията и жестовете им и да ги използва в своя изгода. Но както показа вечерята с Лекси, всъщност му предстоеше дълъг път.

Проблемът не беше, че поръча риба тон вместо бифтек. Истинският проблем бе далеч по-дълбок, а именно — че повечето мъже искат жените да им се възхищават и са готови почти на всичко, за да постигнат целта. Подозираше, че жените изобщо не проумяват това. Предполагат например, че мъжете се застояват дълго в офиса, защото поставят работата на първо място в живота си. Нищо подобно! Мъжете не преследват самоцелно властта — добре де, някои жадуват за власт, но те са малцинство — а се домогват до нея, защото властта привлича жените по същите причини както красивите млади жени привличат мъжете. Това са унаследени подсъзнателни пориви, от памтивека предавани от поколение на поколение. Преди години написа статия за еволюционната база на поведението. Посочи, че мъжете се чувстват привлечени от млади, здрави и красиви жени, защото тези характеристики издават плодовитост — с други думи, възможност за създаване на издръжливо поколение — а жените предпочитат мъже с власт, достатъчно силни да закрилят семейството и да осигурят прехраната му.

Получи много отзиви за статията, но реакциите бяха странни. Мъжете приемаха еволюционната му теория, но жените я оспорваха разпалено. След няколко месеца написа статия, посветена на разногласията, използвайки откъси от писмата.

Съзнаваше, че е поръчал риба тон, за да спечели възхищението на Лекси — и да се почувства силен — но не разбираше нейния начин на мислене, а бременността още повече усложняваше положението. Не знаеше много за бременните жени, вярно, но беше сигурен, че на бременните им се приискват странни неща. Лекси беше експерт по всичко друго, но той бе готов да изпълнява прищевките й в това отношение. Братята му го бяха предупредили да очаква какво ли не — едната от снахите му ядяла спаначена салата, друга — пастърма и маслини, трета се събуждала посред нощ да похапва доматена супа и сирене чедър. Затова, когато не се опитваше да пише, Джеръми обикаляше магазините и пълнеше багажника на колата с каквото му хрумне, за да е готов да удовлетвори и най-чудатите желания на Лекси.

Не беше подготвен обаче за необяснимите промени в настроението. Една нощ, около седмица след вечерята в „Керидж Хаус“, той се събуди и чу Лекси да хлипа. Погледна я. Седеше облегната на таблата на леглото. В сумрака не различаваше чертите й, но забеляза купчина смачкани салфетки в скута й. Изправи се.

— Лекс? Добре ли си? Какво има?

— Съжалявам — подсмръкна тя, сякаш страдаше от жестока хрема. — Не исках да те събудя.

— Не се безпокой… Какво има?

— Нищо.

Прозвуча като „мисто“. Той я погледна колебливо. Лекси продължи да плаче.

— Тъжна съм — подсмръкна.

— Да ти донеса ли нещо? Пастърма? Доматена супа?

Тя примигна, сякаш недоумяваше дали е чула правилно.

— Пастърма? Защо ми е пастърма, за бога?

— Не знам… — Той се намести по-близо до нея и я прегърна. — Не си ли гладна? Не ти ли се яде нещо необичайно?

— Не — поклати глава тя. — Просто съм тъжна.

— И не знаеш защо?

Лекси се разплака сърцераздирателно. Раменете й се тресяха. Джеръми усети как буца засяда в гърлото му. Няма по-тъжно нещо от женския плач. Обзе го непреодолимо желание да я успокои на всяка цена.

— Хайде, хайде! — зашепна. — Всичко е наред.

— Не е наред — изхлипа тя. — Нищо не е наред. И никога няма да бъде.

— Какво има?

От очите й пак рукнаха сълзи. След цяла вечност се овладя що-годе и го погледна със зачервените си подути очи.

— Убих котката си — заяви.

Очакваше да чуе какво ли не. Че е объркана от промените, настъпили в живота й например. Или че й е домъчняло за родителите й. Разбираше, че емоционалният изблик е свързан с бременността, но признанието й го изуми. Втренчи се в нея, изгубил ума и дума.

— Котката? — повтори най-сетне.

Тя кимна и взе нова салфетка.

— Убих я — отрони.

— О — рече Джеръми.

Честно казано, не знаеше какво да добави. Не беше виждал котка в къщата й, не беше я чувал да говори за котка. Дори не подозираше, че харесва котки.

Тя продължи с дрезгав глас. Личеше си, че е обидена от реакцията му.

— Само… това ли… ще кажеш?

Обърка се. Как да постъпи? Да поиска обяснение? Защо я уби? Да прояви съчувствие? Не тъгувай. Заслужила си го е. Да я подкрепи? Мисля, че си добър човек, въпреки че си убила котката. Същевременно тършуваше трескаво из паметта си. Имаше ли наистина котка? Как се казваше? И как, за бога, не я е забелязал досега? Внезапно го споходи прозрение и съвършеният отклик изплува в съзнанието му.

— Разкажи ми какво се случи — каза с възможно най-ласкав глас.

Тя явно искаше да чуе точно тези думи, слава богу, и хлипането стихна. Издуха си носа.

— Перях. Изпразних сушилнята, за да сложа новите мокри дрехи. Знаех, че обича да е на топло, но не проверих вътре, преди да затворя вратата. Убих Бутс.

Бутс, помисли си Джеръми. Ясно. Котката се е казвала Бутс. Но останалото му се губеше.

— Кога се случи това? — попита плахо.

— През лятото — въздъхна Лекси. — Когато си събирах багажа за Чапъл Хил.

— О, когато си заминавала в колежа! — възкликна победоносно той.

Тя го погледна, очевидно объркана и раздразнена.

— Разбира се. Ти какво си помисли?

Джеръми реши, че е по-благоразумно да не отговаря.

— Съжалявам, че те прекъснах. Продължавай — поощри я, стараейки се да звучи съчувствено.

— Бутс беше малкото ми бебче — подхвана тя с разнежен глас. — Намерих го на улицата. Малко пухкаво вързопче. Докато бях в гимназията, всяка нощ спеше в леглото ми. Беше толкова миловиден — с червеникава козина и бели лапички. Знаех, че Бог ми го е поверил да го закрилям. И аз го закрилях… докато не го затворих в сушилнята.

Тя грабна нова салфетка.

— Не внимавах. Шмугнал се е в сушилнята, без да го забележа. И преди се беше случвало. Обикновено проверявах, но онзи ден не го направих. Просто натъпках мокрите дрехи от пералнята в сушилнята, затворих вратата и натиснах бутона. — Сълзите потекоха отново и Лекси продължи с пресеклив глас: — Бях долу… след половин час… чух… бумтене… отидох да проверя… и го видях…

В този момент тя се разхълца неистово, притисната в Джеръми. Той инстинктивно я прегърна по-здраво и й зашепна утешително:

— Не си убила котката. Станало е случайно…

Тя се разплака още по-неудържимо.

— Не… не разбираш ли?

— Какво?

— Че… ще съм… ужасна майка. Затворих… затворих… горката си котка… в сушилнята…

— Прегръщах я, а тя продължаваше да плаче — обясняваше Джеръми по обяд на другия ден. — Уверявах я, че ще е чудесна майка, но не ми вярваше. Плака часове. Каквото и да кажех, не се успокояваше. Най-после заспа от изтощение. Когато се събуди, изглеждаше добре.

— Бременните жени са такива — каза Дорис. — Бременността е като огромно увеличително стъкло. Всичко се уголемява — коремът, задникът, ръцете. Чувствата и спомените. От време на време обезумяваш и правиш странни неща. Неща, немислими при други обстоятелства.

Коментарът на Дорис съживи спомена за Лекси и Родни, уловени за ръце, и за миг Джеръми се запита дали да го спомене. Пропъди желанието бързо, както се бе породило.

Дорис сякаш прочете мислите му.

— Джеръми? Добре ли си?

Той поклати глава.

— Да. Просто са ме налегнали много грижи напоследък.

— Бебето?

— Всичко — отвърна той. — Сватбата, къщата. Всичко. В края на месеца трябва да сключим сделката за къщата, а Джъркин успя да издейства разрешително само за първия уикенд на май. Напрежението ми идва в повече… Благодаря ти, че помагаш на Лекси да организира сватбата.

— Няма за какво да ми благодариш. Не правя кой знае какво. Ще осигуря тортата и сандвичи за почерпката на открито. Тази сутрин ще избера масите за пикник, цветарят ще ги украси с букети, а фотографът вече е готов.

— Лекси ми каза, че си е избрала рокля.

— Да. Купиха и за Рейчъл.

— Прикрива ли коремчето на Лекси?

Дорис се засмя.

— Това беше единствената й грижа! Но не бой се, ще бъде красива. Почти не й личи, че е бременна. Но мисля, че хората и без това започват да подозират. — Тя кимна към Рейчъл, която разтребваше масите в ресторанта. — Мисля, че тя знае.

— Откъде? Ти ли й каза?

— Не, разбира се. Но жените усещат, когато приятелките им забременеят. Чувам как хората си шушукат. Лекси, естествено, налива масло в огъня. Онзи ден разглеждаше бебешки дрешки в магазина на Джъркин. Хората забелязват такива неща.

— Тя няма да остане доволна.

— Всъщност няма значение. Тя бездруго не вярваше, че ще опази тайната толкова дълго.

— Да уведомя ли тогава и моето семейство?

— Мисля — отвърна бавно Дорис, — че е най-добре да попиташ Лекси. Все още се притеснява, че няма да я харесат, особено след като сватбата ще е толкова скромна. Чувства се зле, че не може да покани целия клан. — Тя се усмихна. — Лекси използва думата клан.

— Подходяща е — съгласи се Джеръми. — Те са клан. Но на сватбата ще присъства малобройна група.

Дорис посегна към чашата си и Рейчъл дойде до масата им с кана чай.

— Да ви сипя ли?

— Благодаря, Рейч — каза Джеръми.

— Вълнуваш ли се за сватбата? — попита го Рейчъл.

— Донякъде. Как мина пазаруването с Лекси?

— Забавно беше — отвърна Рейчъл. — Приятно е понякога да излезеш от града. Но се обзалагам, че ти го разбираш по-добре от мен.

И още как, помисли си Джеръми.

— Между другото, говорих с Алвин. Изпраща ти поздрави.

— О!

— Каза, че очаква с нетърпение да те види отново.

— Предай му поздрави и от мен. — Тя си приглади престилката. — Искате ли орехов пай? Останаха няколко парчета.

— Не, благодаря — отказа Джеръми. — Преядох.

— И аз не искам — каза Дорис.

Рейчъл тръгна към кухнята, а Дорис си сгъна платнената салфетка върху масата и се обърна отново към Джеръми.

— Вчера минах край къщата. Работата явно напредва.

— Нима? Не съм забелязал.

— Ще стане — увери го тя, доловила съмнението в тона му. — Тук хората работят по-бавно, но в крайна сметка си свършват работата.

— Надявам се да я свършат, преди бебето да замине за колежа. Наскоро открихме щети от термити.

— Какво очакваш? Къщата е стара.

— Поглъща пари като бездънна яма. Непрекъснато изниква нов проблем.

— Можех да ти го кажа по-отрано. Защо според теб се е задържала на пазара толкова дълго? Колкото и да струва обаче, е по-евтина от всичко в Манхатън, нали?

— И по-потискаща.

Дорис го изгледа втренчено.

— Значи все още не пишеш?

— Моля?

— Чу ме — каза тя тихо. — Не пишеш. Ти си журналист. Писането те определя. А ако не пишеш… е, получава се нещо като бременността на Лекси. Всичко се вижда през увеличително стъкло.

Джеръми реши, че Дорис има право. Не го тревожеше нито цената на новата къща, нито сватбата, нито бебето, нито фактът, че все още се приспособява към живота с Лекси. Напрежението, което изпитваше, се дължеше на неспособността му да пише.

Предишния ден изпрати поредната си статия. Оставаха му още четири, написани предварително, а редакторът му в „Сайънтифик Америкън“ току оставяше съобщения на мобилния му телефон и настойчиво му напомняше да се свърже с него. Дори Нейт започваше да нервничи; преди го разпитваше кога ще измисли история, която да се хареса на телевизионните продуценти, а сега се чудеше дали Джеръми изобщо работи.

Отначало му беше лесно да измисля оправдания — и редакторът, и Нейт разбираха колко промени са настъпили в живота му. Ала когато стандартните извинения започнаха да се повтарят до втръсване, дори той самият усети, че звучат именно като извинения. Недоумяваше обаче какво се е объркало. Защо мислите му се оплитат на възел, щом включи компютъра? Защо пръстите му се размекват над клавиатурата? И защо това се случва само когато се накани да напише нещо, което ще му плати сметките?

Алвин му изпращаше редовно имейли. Джеръми за нула време му написваше дълъг отговор. Същото важеше и за имейлите на майка му, баща му и братята му. Не срещаше проблем и когато той самият изпращаше писма или си водеше бележки за нещо, открито в интернет. Пишеше с лекота за телевизионни програми, бизнес и политика; знаеше, защото беше пробвал. Всъщност пишеше с лекота за всичко… стига да не е свързано с темите, които са му специалитет. В тези случаи умът му просто блокираше. И още по-лошо — чувстваше се, сякаш занапред няма да успее да напише нито ред.

Подозираше, че изпитва неувереност. Странно усещане, което не познаваше, докато не дойде в Бун Крийк.

Това ли беше причината? Преместването? Тогава започна проблемът; не заради къщата и не заради сватбата. Блокира, откакто дойде в града. Пито-платено. Ако беше така обаче, би трябвало в Ню Йорк да може да пише. Дали? Размисли. После поклати глава. Нямаше значение. Беше тук. След по-малко от три седмици — на 28 април — щеше да купи къщата и да замине за ергенското си парти. След още една седмица — на 6 май — щеше да се ожени. За добро или за зло, домът му беше тук.

Погледна дневника на Дорис. Как би започнал история за него? Не че смяташе да пише за дневника, но като експеримент…

Отвори празен документ и се замисли. Пръстите му застинаха над клавиатурата. И не помръднаха цели пет минути. Не му хрумваше нищо. Нищичко. Не знаеше дори как да започне.

Прокара ядосано ръка през косата си. Прииска му се да се поразсее, но къде да отиде? В никакъв случай в къщата, каза си, понеже ще се отчая съвсем. Реши да убие известно време в интернет. Модемът зажужа, страницата започна да се зарежда. Забеляза, че има дванайсет нови съобщения и отвори пощенската си кутия.

Повечето беше спам; изтри ненужната информация, без да я чете. Нейт го питаше дали е чул новината за метеоритния дъжд в Австралия. Отговори му, че е писал четири статии за метеорити — последната през миналата година — но му благодари за идеята.

Аха да изтрие следващото съобщение, което нямаше заглавие, но размисли и го отвори. Втренчи се в екрана, устата му пресъхна. Нямаше сили да извърне глава. Нямаше сили дори да диша. Съобщението беше кратко и трепкащият курсор сякаш му намигаше: Сигурен ли си, че бебето е твое?