Дарът на светулките

20

Джеръми тръгна по коридора като насън. Докторът вървеше на половин крачка след него. Мълчеше.

Не можеше да повярва, не събираше сили да повярва на думите на лекаря. Реши, че е допуснал грешка; Лекси е жива. Докато им е обяснявал, някой е забелязал нещо — мозъчна дейност, слаб пулс — и е взел мерки. Тя някак си се е възстановила. Станало е чудо и е оживяла.

Лекси е млада и силна, едва на трийсет и две. Невъзможно е да си отиде. Невъзможно.

Лекарят спря пред стая до интензивното отделение и Джеръми усети как сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще излезе прав.

— Преместих я тук, за да не ви безпокоят — каза лекарят с мрачно лице и облегна длан върху рамото на Джеръми. — Останете колкото искате. Много съжалявам…

Джеръми не обърна внимание на думите му. Протегна трепереща ръка към вратата. Тежеше тон, десет тона, сто тона, но все пак успя да я отвори. Очите му се впиха във фигурата върху леглото. Тя лежеше неподвижно, не беше свързана с никакви машини, монитори, системи. Всяка сутрин изглеждаше така. Спеше с коси, разпилени върху възглавницата. Но странно, ръцете й бяха отпуснати до тялото. Прави, сякаш ги е наместил някой, който не я познава.

Гърлото му се сви и всичко, освен нея почерня. Виждаше само нея, но не искаше да я вижда така. Не искаше да вижда ръцете й така. Тя трябваше да се събуди. Беше на трийсет и две. Здрава, силна, издръжлива. Обичаше го. Беше неговият живот.

Ала тези ръце… тези безжизнени ръце… едната трябваше да е под главата й, а другата — върху корема.

Не можеше да диша.

Съпругата му я нямаше.

Съпругата му.

Не беше сън. Разбра го и сълзите потекоха, сякаш никога няма да спрат.

По-късно и Дорис дойде да се сбогува. Джеръми я остави сама с внучката й. Тръгна като хипнотизиран по коридора. Забелязваше смътно медицинските сестри и доброволците, тикащи колички. Те не го поглеждаха.

Дали защото знаеха какво се е случило, или защото не знаеха?

Върна се в стаята със сините столове, изтощен и замаян. Нищо не му беше останало; нито капчица сила. Едва не припадна. Представяше си картини от родилната зала, опитваше се да определи точния момент, когато амниотичната течност е достигнала сърцето на Лекси, питаше се дали не е зърнал нещо, което да го предупреди. Дали когато тя простена? Или миг след това? Не успяваше да се отърси от горчивото чувство за вина. Трябваше да я убеди да роди с цезарово сечение или поне да не се напряга толкова. Ядосваше се на себе си, гневеше се на Бог, на лекаря. И на бебето.

Не искаше дори да го вижда. Получавайки живот, то бе отнело друг живот. Ако не беше бебето, Лекси щеше да е при него. Ако не беше бебето, последните им месеци заедно нямаше да са изпълнени с тревоги. Ако не беше бебето, щеше да прави любов със съпругата си. Но всичко беше свършило. Лекси беше мъртва заради бебето. И Джеръми се чувстваше мъртъв.

Как ще я заобича? Как ще й прости? Как ще я види, ще я прегърне и ще забрави, че е отнела живота на Лекси? Как да не я мрази заради това, което стори на любимата му?

Осъзнаваше колко безумни и зловещи са тези мисли. Разбираше, че никой родител не бива да изпитва такива чувства, но как да смълчи сърцето си? Как да се сбогува с Лекси и след минути да се срещне с бебето? И как да се държи? Да го прегърне и да гука нежно като другите бащи? Все едно нищо не се е случило с Лекси?

А после какво? След като се приберат у дома? В момента не можеше да си представи да се грижи за другиго; едва се сдържаше да не се строполи на пода, свит на кълбо. Не разбираше нищо от бебета. Знаеше със сигурност само, че трябва да бъдат с майките си. Лекси изчете всички книги; Лекси беше гледала малки деца на младини. По време на бременността й неведението го устройваше; беше сигурен, че тя ще му покаже какво да прави. Но бебето имаше други планове. Бебето, убило съпругата му.

Вместо да тръгне към залата с новородените, той седна пак в чакалнята. Не искаше да изпитва такива чувства към бебето, знаеше, че не бива, но… Лекси бе умряла при раждане. Нещо невъзможно в модерна болница. Къде са чудодейните лекарства? Къде са щастливите моменти като за телевизионен сериал? Не изглеждаше ли всичко нереално? Той затвори очи, убеден, че ако се съсредоточи достатъчно, ще се събуди от кошмара, в който се бе превърнал ненадейно животът му.

Дорис го откри. Не я чу да влиза в стаята, но усети досега на ръката й върху рамото си. Очите му се отвориха рязко и се взряха в подутото й мокро от сълзи лице.

— Обади ли се на родителите си? — попита го тя.

Джеръми поклати глава.

— Не мога. Знам, че трябва, но сега не мога.

Ръцете й се разтрепериха.

— О, Джеръми — проплака тя.

Той стана и я прегърна, сякаш ако поплачат заедно, ще се спасят. След малко Дорис се отдръпна и избърса сълзите си.

— Видя ли Клер? — прошепна тя.

Името призова предишните чувства.

— Не. Само в родилната зала.

Дорис се усмихна тъжно и усмивката й прониза сърцето му.

— Прилича на Лекси.

Джеръми се извърна. Не искаше да чува това; не искаше да слуша нищо за бебето. Как да се зарадва? Възможно ли е изобщо да изпита отново радост?

Не можеше да си го представи. Най-щастливият ден в живота му ненадейно се бе превърнал в най-злокобния. Никой не е подготвен за това. Ами сега? Не само трябва да оцелява някак, да преодолява немислимото, но и да се грижи за другиго. За бебето, убило съпругата му.

— Красива е — наруши тишината Дорис. — Отиди да я видиш.

— Не мога — прошепна Джеръми. — Не още. Не искам да я виждам.

Дорис се втренчи в него, сякаш да прочете мислите му през мъглата на болката си.

— Тя ти е дъщеря — рече най-сетне.

— Знам — каза Джеръми, но усети само глухия гняв да пулсира под кожата му.

— Лекси би искала да се грижиш за нея. — Дорис го улови за ръката. — Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради съпругата си. Тя би искала да видиш детето си, да го прегърнеш. Трудно е, но не може да кажеш „не“ на Лекси, на мен, на Клер. Ела с мен.

Така и не разбра откъде Дорис намери сили и самообладание да се справи с него, но тя стисна ръката му и го поведе решително към залата с новородените. Той се движеше на автопилот, но с всяка изминала крачка усещаше как тревогата му расте. Страхуваше се, че ще се срещне с дъщеря си. Разбираше колко несправедлив е гневът му към нея, но се боеше и че гневът ще се разсее, щом я види, и това също му се струваше грешно — сякаш така ще й прости за случилото се с Лекси. Знаеше със сигурност, че не е готов нито за едната, нито за другата възможност.

Дорис обаче беше непреклонна. Прекосиха няколко плъзгащи се врати. В стаите от двете страни на коридора Джеръми виждаше бременни и току-що родили жени, заобиколени от семействата си. В болницата цареше трескава дейност; край тях сновяха забързани медицински сестри. Минаха край стаята, където Лекси беше раждала, и той се опря на стената, за да не падне.

Подминаха стаята на медицинските сестри и свиха към залата с новородените. Плочникът на сиви петна го дезориентираше; пак му се зави свят. Прииска му се да се освободи от ръката на Дорис и да побегне; да се обади на майка си и да й каже какво се е случило, да се разплаче, да си намери извинение да не изпълни този дълг…

Пред тях група хора се бяха струпали в коридора и надничаха през стъклената стена на детската зала. Сочеха, усмихваха се и шепнеха: „Взела е неговия нос“, „Струва ми се, че ще е синеока“. Не познаваше тези хора, но ги намрази, защото изпитваха радостта и вълнението, които се полагаха на него. Не можеше да си представи да застане до тях, да го разпитват кое дете е дошъл да види, да ги слуша как възклицават колко е сладка и красива дъщеря му. Зад тях, запътила се към служебния кабинет, зърна медицинската сестра, която беше в стаята, когато Лекси умря. Сега си вършеше работата, сякаш днес е съвсем обичаен ден.

Почувства се сломен и все едно четеше мислите му, Дорис спря и стисна ръката му.

— Влизай — посочи му вратата.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не. Ще те чакам тук.

— Ела, моля те.

— Не. Трябва да го направиш сам.

Джеръми се взря умолително в нея.

— Ела — прошепна.

Лицето на Дорис омекна.

— Ще я заобичаш. Още щом я видиш — успокои го тя.

Възможна ли е любовта от пръв поглед?

Едва ли. Той влезе предпазливо в залата с новородените. Изражението на медицинската сестра се промени още щом го забеляза. Не бе присъствала в родилната зала, но историята явно се беше разнесла — как Лекси, здрава и жизнена млада жена, е умряла внезапно, оставяйки шокиран съпруг и осиротяло момиченце. Най-лесно щеше да е да изрази съчувствие или да отвърне поглед, но сестрата не направи нито едното, нито другото. Усмихна се леко и посочи креватчето до прозореца.

— Дъщеря ви е вляво — упъти го.

По лицето й се изписа колебание, което му напомни колко нередна е тази сцена. Лекси също трябваше да е тук. Лекси. Дъхът му отново заседна в гърлото. Някъде отдалеч чу сестрата да каза тихо:

— Красива е.

Джеръми тръгна механично към легълцето. Искаше да си отиде, но искаше и да я види. Все едно наблюдаваше случващото се през очите на друг човек. Не беше тук. Това не беше той. Това не беше неговото бебе.

Застина, забелязал името на Клер, изписано върху пластмасовата гривна около глезена й. Видя и името на Лекси и си пое дълбоко дъх да сдържи напрелите сълзи. Погледна към дъщеря си. Мъничка и уязвима под топлите лъчи на лампата, увита в одеялце и с шапчица, с мека и розова кожа. Видя мехлема върху клепачите й и се удиви от странните резки движения на ръцете й, с които сякаш се опитваше свикне да диша въздуха, вместо да го получава от майка си. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо. Джеръми се наведе над нея. Наистина приличаше на Лекси — дори по формата на ушите, по леко заострената брадичка. Медицинската сестра застана до него.

— Красиво бебе — повтори. — Спи спокойно, а събуди ли се, почти не плаче. Озърта се, сякаш да проумее къде е.

Джеръми не продума. Не чувстваше нищо.

— Утре ще я вземете у дома — продължи медицинската сестра. — Няма никакви усложнения, вече суче. Понякога малките ни създават проблеми, но тя веднага засука от биберона. О, вижте, събужда се.

— Добре — промърмори Джеръми.

Едва я чуваше. Едва събираше сили да гледа. Медицинската сестра постави длан върху миниатюрното коремче на Клер.

— Здрасти, захарче. Татко ти е тук.

Бебето пак размаха ръчички.

— Какво е това?

— Нормално е — обясни сестрата и понамести одеялцето. — Здрасти, захарче — повтори.

Джеръми усещаше как Дорис се взира в него от другата страна на стъклената стена.

— Искате ли да я гушнете?

Той преглътна. Струваше му се прекалено крехка; всяко движение би могло да я прекърши. Не искаше да я докосва, но думите се изплъзнаха от устните му, преди да успее да ги спре.

— Може ли?

— Разбира се.

Медицинската сестра вдигна Клер и Джеръми се зачуди възможна ли е такава сръчност.

— Не знам какво да правя — прошепна той. — Никога не съм държал бебе.

— Лесно е — успокои го с тих глас медицинската сестра. Беше по-възрастна от него и по-млада от Дорис и Джеръми се запита дали има свои деца. — Седнете в люлеещия се стол и аз ще ви я подам. Едната ви ръка трябва да подпира гръбчето й, а другата — главичката. И най-важното — обичайте я до края на живота си.

Джеръми седна ужасен и едва удържащ порива да се разплаче. Не беше готов за това. Искаше Лекси да е до него, искаше да тъгува за нея, трябваше му време. Зърна отново лицето на Дорис зад стъклото; стори му се, че се усмихва едва забележимо. Медицинската сестра застана до него. Носеше дъщеря му спокойно, все едно е носила хиляди бебета.

Джеръми протегна ръце и усети лекото телце на Клер да се спуска в тях. След миг тя се сгуши в прегръдката му.

Десетки чувства го завладяха — отчаянието, което изпита в лекарския кабинет с Мария, шокът и ужасът в родилната зала, празнотата, докато крачеше по болничния коридор, объркването, завладяло го преди миг.

Клер се втренчи в него. Сребристите й очи се насочиха към лицето му. Помисли си, че тя е единственото, останало от Лекси. Клер беше дъщеря на Лекси, нейна плът и кръв и частица от духа й. Джеръми затаи дъх. Образът на съпругата му изплува в ума му — Лекси, решила да роди детето му, защото вярва в него; Лекси, омъжила се за него с пълното съзнание, че няма да е съвършен, но е бащата, когото Клер заслужава. Лекси бе пожертвала живота си, за да му я подари. Изведнъж го осени мисълта, че ако има избор, пак ще постъпи по същия начин. Дорис беше права — Лекси иска той да обича Клер и да бъде силен, защото Клер се нуждае от него. Въпреки страданието и горчилката, преживени през последните часове, той се взираше просълзен в детето си, внезапно убеден, че това, което прави сега, е единствената причина за съществуването му. Да я обича. Да й помага, да носи бремето на тревогите й, докато тя укрепне, за да го носи сама. Да се грижи всеотдайно за нея, защото в крайна сметка именно това осмисля живота. Лекси беше дала живот на Клер, сигурна, че Джеръми ще го осъзнае.

В този момент, вперил очи в дъщеря си през пелена от сълзи, той изпита безкрайна обич и желание да я закриля завинаги.