Дарът на светулките

16

— Още не сме избрали име за бебето — отбеляза веднъж Лекси.

Беше ранно утро през втората седмица на август; тя и Джеръми седяха на верандата в новата си къща. Още не се бяха пренесли, но работниците имаха почивен ден и двамата съзерцаваха реката. Безветрието превръщаше водата в неподвижно гладко огледало. Отразени в него, кипарисовите дървета на другия бряг изглеждаха така, сякаш растат наопаки.

— Реших да предоставя тази чест на теб — каза Джеръми.

Вееше си със „Спортс Илюстрейтид“. Мислеше да го чете, но осъзна, че вестникът има по-добро приложение в горещата лятна вечер.

— Не може така. Бебето е на двамата. Искам да чуя мнението ти.

— Казах ти какво мисля — напомни й Джеръми. — Но на теб не ти хареса.

— Няма да нарека дъщеря си Мисти.

— Мисти Марш? Невъзможно е да не ти харесва!

Предишната седмица предложи името на шега. Негодуванието на Лекси обаче го предизвика да продължава да я дразни.

— Но не ми харесва! Никак даже!

Макар и само по шорти и широка тениска, тя беше почервеняла от жегата. Понеже краката й бяха започнали да се подуват, Джеръми придърпа стара кофа, за да ги вдигне върху нея.

— Не го намираш за мелодично и изразително?

— Не повече от другите комбинации с фамилията ти — Смели Марш или Крийпи Марш например.

— Тези ги пазех за братята й.

Лекси се засмя.

— Сигурна съм, че ще ти бъдат благодарни до гроб. Сериозно обаче, имаше ли идеи за име?

— Не. Ти избери.

— Но аз не мога да реша!

— Знаеш ли защо? Купи си всички сборници с имена и огромният избор те обърква.

— Искам името да й отива.

— Няма начин. Каквото и да избереш, няма да й пасне веднага. Никое бебе не изглежда като Синди или Дженифър. Всички приличат на Елмър Фъд2.

— Не е вярно. Бебетата са сладки.

— Но са еднакви.

— Не са! Предупреждавам те, че ще се разочаровам много, ако не познаеш дъщеря ни сред другите новородени.

— Не бой се. Слагат им табелки с имената.

— Ха, ха! Твоята задача е да я различиш без чужда помощ!

— Ще я позная, разбира се. Тя ще е най-красивото бебе в историята на Северна Каролина. Фотографи от цял свят ще я снимат и ще се дивят, че е взела моите уши.

Лекси се засмя отново.

— И трапчинката.

— Да. Щях да забравя.

Тя го улови за ръка.

— Вълнуваш ли се за утре?

— И още как! Първият ехограф също беше вълнуващ, но сега… сега ще я видим по-добре.

— Радвам се, че ще дойдеш.

— Шегуваш ли се? Не бих го пропуснал. Ехографиите са най-забавната част. Надявам се да ми разпечатат снимка, за да се фукам пред приятелите.

— Какви приятели?

— Не знаеш ли? Джед например. Не ме оставя на мира. Обажда ми се непрекъснато и е по-словоохотлив от всякога.

— Май си слънчасал. Доколкото знам, той още не ти е продумал нито дума.

— Така ли беше? Няма значение. Искам снимка, за да й се любувам колко е красива.

Лекси повдигна вежди.

— Вече си сигурен, че е момиче?

— Успя да ме убедиш.

— Какво ти казва това за Дорис?

— Казва ми, че при вероятност петдесет на петдесет е налучкала правилно. Както биха направили петдесет процента от земляните.

— Все още не вярваш значи?

— Предпочитам думата скептик.

— Мъжът мечта!

— Именно — кимна Джеръми. — Напомняй си го, за да не се налага да го доказвам.

Лекси се размърда върху стола, сбърчила лице.

— Какво ще кажеш за решението на Родни и Рейчъл да се оженят?

— Привърженик съм на брака. Намирам го за полезна институция.

— Знаеш какво имам предвид. Мислиш ли, че прибързват?

— Уместно ли е точно ние да задаваме този въпрос? Предложих ти няколко седмици след като се срещнахме. Те се познават от деца. Би трябвало те да се двоумят за нас, а не обратното.

— Сигурно се питат, но не това е важното…

— Чакай! — прекъсна я Джеръми. — Смяташ, че ни одумват?

— Несъмнено. Мнозина ни обсъждат.

— Наистина ли?

— Естествено. — Лекси изпухтя, сякаш отговорът е очевиден. — Градчето е малко. Това правят хората тук. Седят и обсъждат другите. Питат се как живеят другите, разискват дали постъпват правилно или погрешно и разрешават проблемите им. Никой не би си признал, разбира се, но всички шушукат. Начин на живот.

Джеръми обмисли думите й.

— Мислиш ли, че дори в този момент говорят за нас?

— Абсолютно — сви рамене Лекси. — Някои вероятно предполагат, че се оженихме, защото съм бременна. Други твърдят, че няма да издържиш тук, трети се чудят как сме си позволили къщата и подозират, че сме затънали до шията в дългове, за разлика от техни спестовни височества. О, обсъждат ни и още как! И им е много забавно.

— Не те ли тревожи това?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Все ми е едно. Никога няма да споделят с нас съображенията си, а срещнем ли се, ще се разтапят от любезност. А и ние го правим. Което ме връща отново към Родни и Рейчъл. Не смяташ ли, че прибързват?

Тази нощ Джеръми и Лекси четяха в леглото. Той най-сетне се бе вглъбил в „Спортс Илюстрейтид“ и тъкмо четеше история за женски волейболен отбор, когато тя остави книгата си настрани и го попита:

— Мислиш ли за бъдещето?

— Разбира се — отговори Джеръми. — Всеки мисли.

— Как си го представяш?

— Нашето? Или на света?

— Говоря сериозно.

— Аз също — увери я Джеръми. — Двата въпроса са съвсем различни. Откриват съвсем различни теми — за глобалното затопляне, за глада, за съдбата на човечеството изобщо. Съществува ли Бог и как съдят хората пред Небесните порти. Което впрочем обезсмисля някак си живота на земята. Възможно е да обсъдим състоянието на икономиката и как тя рефлектира върху бъдещето ни. Или политиката и дали следващият президент ще ни поведе към гибел или към благоденствие? Или…

Тя му запуши устата с длан.

— Винаги ли ще бъдеш такъв?

— Какъв?

— Такъв. Господин Прецизност. Господин Буквалист. Не възнамерявах да се впускаме във философска дискусия. Просто те попитах.

— Мисля, че ще бъдем щастливи — отговори Джеръми. — Не мога да си представя да живея без теб.

Тя се усмихна доволно.

— И аз мисля така — сподели. — Но понякога…

Джеръми я изгледа.

— Какво?

— Питам се какви родители ще бъдем. Тревожа се.

— Ще бъдем страхотни родители — успокои я той. — Ти ще бъдеш чудесна майка.

— Откъде знаеш? Ами ако тя стане като онези гневни тийнейджъри, които се обличат в черно, вземат наркотици и бягат от вкъщи?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — потвърди Джеръми. — Ще бъде чудесно момиче. Няма как да е другояче с такава майка.

— Мислиш, че е лесно, но не е. Щом пораснат, децата вземат самостоятелни решения. Невъзможно е да ги възпреш.

— Въпрос на възпитание…

— Да, но понякога усилията на родителите удрят на камък. Записваш я на уроци по пиано, на тренировки по футбол, водиш я на църква всяка неделя, изпращаш я на училище по етикеция, обсипваш я с обич. Но порасне ли… е, тогава си безпомощен. Със или без нас децата порастват и стават такива, каквито им е писано да бъдат.

Джеръми я прегърна замислено.

— Наистина ли се тревожиш?

— Не. Но мисля. А ти?

— Честно казано, не. Децата стават такива, каквито трябва. Родителите са длъжни само да ги направляват в правилната посока.

— Но ако се окаже недостатъчно? Не се ли безпокоиш?

— Не. Тя ще бъде добро дете.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто съм сигурен — вдигна рамене Джеръми. — Познавам те, вярвам в теб и знам, че ще бъдеш фантастична майка. Не забравяй, че съм писал статии за природата и възпитанието. И двете са важни, но в повечето случаи средата определя поведението, а не гените.

— Но…

— Ще вложим усилия. И съм сигурен, че тя ще е добро дете.

Лекси обмисли думите му.

— Наистина ли си писал статии по тази тема?

— Да. А преди да ги напиша, проведох обстойно проучване. Знам какво говоря.

Тя се усмихна.

— Много си проницателен — отбеляза.

— Ммм…

— Не говоря за заключенията ти. Все ми е едно дали са верни или не, но точно това исках да чуя.

— Това е сърцето на бебето, ето тук — посочи лекарят на другия ден, втренчен в мъглявия образ върху екрана. — А това са белите дробове и гръбначният стълб.

Джеръми се протегна и улови ръката на Лекси, която лежеше върху болничната кушетка. Намираха се в гинекологичната клиника във Вашингтон. Честно казано, тя не беше любимото място на Джеръми. Вярно, очакваше с нетърпение да види пак бебето — неясните снимки от първата ехография още стояха върху хладилника — но Лекси, вдигнала крака за преглед… е, не държеше да става свидетел на тази процедура.

Стройният и елегантен доктор Андрю Сомърс, разбира се, се стараеше да създаде впечатление, че не прави нещо повече от премерване на пулс, да речем, и Лекси явно се включваше охотно в играта. По време на прегледа двамата с лекаря обсъждаха необичайните горещини, горските пожари в Уайоминг, мечтата му да се отбие в Бун Крийк и да похапне в „Хърбс“, защото всичките му пациенти препоръчвали разпалено ресторанта. От време на време доктор Сомърс вмъкваше по-типични въпроси в разговора — за контракциите на Бракстън-Хикс например, дали й се вие свят, дали й прилошава. Лекси отговаряше спокойно, сякаш са седнали да вечерят.

На Джеръми, настанен до главата й, сцената му изглеждаше сюрреалистична. Да, Сомърс беше лекар и сигурно преглеждаше по десет пациентки дневно, но все пак, опиташе ли се да го заговори, той се стараеше да го гледа право в очите и да не вижда какво прави с жена му. Лекси навярно беше свикнала, но подобни гледки го изпълваха с благодарност, че е мъж.

Докторът излезе и Джеръми и Лекси останаха сами в очакване на специалистката по ехография. Тя влезе и помоли Лекси да си вдигне блузата. Изстиска гел върху заобления й корем и Лекси си пое рязко дъх.

— Съжалявам. Трябваше да ви предупредя, че е студено. Но да видим как е бебето…

Жената задвижи сензора, като натискаше ту по-силно, ту по-леко и им обясняваше какво вижда.

— Сигурна ли сте, че е момиче? — попита Джеръми.

Миналия път го увериха, че бебето е момиче. Той не различи добре образа на екрана, но му стана неудобно да си признае.

— Сигурна съм — отвърна жената и премести сензора. Спря и посочи екрана. — Ето ви добър изглед. Вижте сам.

Джеръми присви очи.

— Не виждам нищо.

— Това са хълбоците — поясни жената. — А това краката. Все едно седи върху камерата.

— Нищо не виждам — повтори Джеръми.

— Именно! Така разбираме, че е момиче.

Лекси се засмя и Джеръми се наведе към нея.

— Кажи „здрасти“ на Мисти — прошепна й.

— Шшт! Наслаждавам се на момента! — стисна ръката му тя.

— Сега ще премерим това-онова, за да се уверим, че бебето се развива както трябва — обясни жената.

Задвижи отново сензора, натисна един бутон, после друг. Джеръми си спомни процедурата от миналия път.

— Бебето си спазва графика — констатира жената. — Тук пише, че терминът е на 19 октомври.

— Добре ли се развива? — попита Джеръми.

— Очевидно — кимна жената.

Раздвижи отново сензора, за да премери обиколката на главата и дължината на бедрената кост. Внезапно ръката й застина. Вместо да натисне бутона, отдалечи сензора от крака и го спря върху нещо като бяла нишка, проточена към бебето. Намръщи се леко. После започна да движи бързо сензора, спирайки от време на време за по-обстоен оглед. Явно оглеждаше бебето от всеки ъгъл.

— Какво правите? — осведоми се Джеръми.

— Проверявам нещо — промърмори жената, без да отлепя очи от екрана.

След малко поклати глава, довърши бързо измерванията и пак започна да шари по екрана. Снимки на бебето от всеки ъгъл се появяваха и изчезваха. Жената пак се съсредоточи върху вълнообразната светла линия.

— Наред ли е всичко? — настоя Джеръми.

Тя си пое дълбоко дъх, втренчена в екрана. Гласът й прозвуча странно безизразно:

— Видях нещо, което трябва да покажа на лекаря.

— Какво значи това?

— Ще извикам доктор Сомърс — каза тя и стана. — Той ще ви обясни по-подробно. Връщам се след минута.

При тези премерени думи кръвта се отцеди от лицето на Лекси. Тя стисна силно ръката на Джеръми. Рояк страховити картини пробягаха през ума му, защото разбра, че жената е видяла нещо необичайно, нещо различно… нещо лошо. В този момент времето спря, а съзнанието му започна да изрежда възможностите. В сякаш смалилата се стая се опитваше да проумее какво означава мъглявата линия.

— Какво става? — прошепна Лекси. — Какво се случи?

— Не знам — призна Джеръми.

— Да не би бебето да не е добре?

— Не каза такова нещо — отговори й Джеръми, за да вдъхне увереност не само на нея, но и на себе си. Преглътна с пресъхнала уста. — Сигурен съм, че е дреболия.

Лекси едва се сдържаше да не заплаче.

— Тогава защо отиде да извика лекаря?

— Длъжна е, предполагам, ако забележи нещо.

— Какво е забелязала? — попита умолително Лекси. — Аз не видях нищо.

— Не знам — отговори Джеръми след кратко колебание.

По бузата й се търкулна сълза.

— Кажи ми какво става…

Той придърпа безпомощно стола си към нея.

— Не знам. Но сърдечният ритъм на бебето беше нормален. Развива се както трябва. Щяха да ни кажат, ако бяха забелязали нещо нередно.

— Видя ли изражението й? Изглеждаше… уплашена.

Този път Джеръми не успя да отговори. Втренчи се в рафта с брошури за бременни до отсрещната стена. Слънцето, високо и силно, напираше да нахлуе в стаята. Въпреки че беше с Лекси, той се почувства съвсем сам.

След секунда лекарят и ехографистката влязоха в стаята с пресилени усмивки. Жената седна пред екрана, а доктор Сомърс застана зад нея. Джеръми и Лекси мълчаха. Във възцарилата се тишина Джеръми чуваше как бие сърцето му.

— Да видим… — каза доктор Сомърс.

Ехографистката добави нов слой гел, опря сензора върху корема на Лекси и бебето се появи отново. Жената обаче не посочи него.

— Виждате ли? — попита тя.

Лекарят се наведе напред, Джеръми също. Пак видя вълнообразната бяла линия. Този път забеляза, че излиза от тъмните стени, заобиколили бебето.

— Е?

Лекарят кимна.

— Прикрепена ли е?

Жената раздвижи сензора и отново разгледа бебето от всички страни.

— Не забелязвам да се е прикрепила някъде — поклати глава тя. — Мисля, че проверих навсякъде.

— Да се уверим още веднъж — предложи доктор Сомърс и зае мястото й.

Раздвижи мълчаливо сензора; боравеше по-несръчно с уреда и образите се появяваха по-бавно. Приведе се съсредоточено към екрана и известно време не продума.

— Какво има? — попита Лекси с разтреперан глас. — Какво проверявате?

Лекарят погледна ехографистката и тя излезе от стаята. Когато останаха насаме, той им показа бялата линия.

— Виждате ли я? — попита ги той. — Нарича се амниотична връв. Проверявах дали се е прикрепила към бебето. Обикновено се прикрепя към крайниците — ръцете или краката. Засега не се е прикрепила и това е добре.

— Не разбирам — прекъсна го Джеръми. — Какво причинява тази връв?

Доктор Сомърс си пое дъх.

— Лентата е изградена от същото влакнесто вещество като амниона — сака, в който се помещава бебето. Виждате ли го? — Лекарят описа кръг с показалец върху екрана. — Единият край на връвта е прикрепен към сака, другият плува свободно. Този свободен край може да се прикрепи към плода. Тогава бебето ще се роди с амниотичен синдром. — Доктор Сомърс помълча и добави с неутрален тон: — Ще бъда напълно откровен — случи ли се това, рискът от вродени аномалии се увеличава многократно. Затова огледахме внимателно бебето. Искахме да се уверим, че амниотичната връв не го е засегнала.

Джеръми едва си поемаше дъх. Забеляза как Лекси прехапа устни.

— Ще се прикрепи ли към него? — попита Джеръми.

— Няма начин да предвидим. Засега свободният край плува в амниотичната течност. Плодът все още е малък. С увеличаването му вероятността да пострада нараства, но амниотичният синдром е рядкост.

— Какви аномалии? — прошепна Лекси.

Пролича си, че на лекаря му е неприятно да отговори на този въпрос.

— Зависи къде ще се прикрепи връвта, но по принцип причинява сериозни увреждания.

— Колко сериозни? — попита Джеръми.

Лекарят въздъхна.

— Ако се прикрепи към крайниците, бебето може да се роди без крайник, с деформиран крак или с ципа между пръстите. Прикрепи ли се другаде, може да е още по-зле.

На Джеръми му се зави свят.

— Какво да направим? — попита едва чуто. — Застрашена ли е Лекси?

— Амниотичният синдром не засяга майката — отговори лекарят. — Не е необходимо тя да остане на легло. Засега ще чакаме. Препоръчвам ви втори ултразвук с по-чисто изображение, но повтарям, че ще търсим единствено дали амниотичната връв се е прикрепила към плода. Аз лично смятам, че не е. След това ще правим редовни ехографски прегледи — веднъж на две седмици вероятно. Това е всичко.

— Как е станало?

— От само себе си. И не забравяйте, че най-вероятно няма поражения. Важно е да го разберете. Бебето ви засега е невредимо. Расте нормално, сърдечният му ритъм е добър, мозъкът се развива. Засега няма проблеми.

В настъпилата тишина Джеръми чуваше равномерното механично жужене на ехографа.

— Споменахте, че ако се прикрепи другаде, ще е по-зле — отрони той.

Доктор Сомърс се размърда на стола.

— Да — призна. — Но вероятността е извънредно малка.

— Колко по-зле?

Доктор Сомърс побутна папката си настрани, сякаш преценява каква част от истината да разкрие.

— Ако се прикрепи към пъпната връв — рече най-сетне, — е възможно да изгубите бебето.