Дарът на светулките

Епилог

Февруари 2005 г.

Звънът на телефона разбуди Джеръми. Къщата беше притихнала, обвита в плътната мантия на мъглата. Изправи се удивен, че изобщо е заспал. Миналата нощ не успя да мигне; от няколко седмици всъщност не му се събираха повече от няколко часа сън. Очите му бяха подути и зачервени, главата му пулсираше, изглеждаше изтощен, както се и чувстваше. Телефонът иззвъня отново. Той вдигна слушалката.

— Джеръми! Какво става? — попита брат му.

— Нищо — измърмори Джеръми.

— Спеше ли?

Джеръми погледна инстинктивно към часовника.

— Само двайсет минути. Нищо опасно.

— Ще те оставя тогава. Заспивай!

Джеръми насочи очи към ключовете си и якето, метнато върху стола, и се сети какво е замислил. Предстоеше му поредната безсънна нощ. Изпита благодарност, че е подремнал.

— Няма да заспивам. Радвам се да те чуя. Как си?

Погледна към коридора, където беше стаята на Клер.

— Получих съобщението ти. Затова се обадих — обясни гузно брат му. — Звучеше странно. Като зомби или нещо такова.

— Съжалявам. Цяла нощ бях будувал.

— Пак ли?

— Случва се — въздъхна Джеръми.

— Не се ли случва прекалено често напоследък? Мама се притеснява за теб. Мисли, че ако продължава така, ще се разболееш.

— Няма — увери го Джеръми и се протегна.

— Не съм сигурен. Струваш ми се ни жив, ни умрял.

— Но съм мъж за милиони.

— Ха! Слушай, мама ми заръча да ти предам да си отспиваш, така че си лягай веднага.

Въпреки умората Джеръми се засмя.

— Не мога.

— Защо?

— Няма смисъл. Ще лежа и ще броя овце цяла нощ.

— Не цяла нощ.

— Напротив. Цяла нощ. Това означава безсъние.

Усети как брат му се поколеба.

— Не разбирам… Защо не спиш?

Джеръми погледна към прозореца. Сребристата мъгла забулваше небето. Помисли си за Лекси.

— Кошмари — отговори.

Кошмарите започнаха преди месец, точно след Коледа, привидно без причина.

Беше най-обикновен ден — Клер му помогна да направи бъркани яйца, закусиха заедно и напазаруваха в бакалията. После Джеръми я остави за няколко часа при Дорис. Когато се прибраха вкъщи, Клер гледа „Красавицата и звярът“ — сигурно за десети път. Вечеряха пуйка, макарони и кашкавал и четоха същите приказки както винаги. Тя не беше нито болна, нито разтревожена, когато си легна. След двайсет минути Джеръми надникна в стаята й. Спеше дълбоко.

След полунощ обаче се събуди с писъци.

Джеръми се втурна в стаята й и я прегърна да я утеши. Тя се успокои най-сетне, той я зави и я целуна по челото.

След час Клер се събуди отново, крещейки.

После пак.

Продължи така почти цяла нощ, но на сутринта тя очевидно не си спомняше какво се е случило. Джеръми, изтощен и със зачервени очи, благодари богу, че всичко е приключило. Така си мислеше. Същото обаче се повтори и следващата нощ. И следващата. И следващата.

След седмица заведе Клер на лекар, но го увериха, че физически е напълно здрава. Кошмарите не били необичайно явление. С времето щели да отшумят.

Ала не отшумяха. Ставаше по-зле. Отначало се будеше по два-три пъти нощем, а сега по четири-пет, сякаш кошмарите я спохождат при всеки цикъл на съня. Успокояваха я единствено нежните думи, които Джеръми й шепнеше, люлеейки я в прегръдките си. Опита се да я премести в своето легло, да спи при нея, държеше я в скута си часове след като заспи. Опита с музика, с различни нощни лампи и без лампи, промени хранителния й режим, даваше й чаша топло мляко преди лягане. Обади се на майка си, обади се на Дорис; когато остана да пренощува при баба си, Клер също се събуди с писъци. Нищо не помагаше.

Безсънието го изнервяше; изнервяше и Клер. Напоследък гневните изблици бяха повече от обикновено, раздразнителността и безпричинните сълзи — също. Тя явно не се контролираше, но Джеръми също избухваше и в неговия случай възрастта не беше оправдание. Изтощението изопваше нервите му. И тревогата. Страхът, че нещо не е наред, че ако тя не започне да спи спокойно, нещо лошо ще й се случи. Той щеше да оцелее, знаеше как да се грижи за себе си, но… Клер? Беше отговорен за нея. Тя се нуждаеше от него, а той се проваляше.

Спомни си как изглеждаше баща му в онзи ден, когато по-големият му брат Дейвид претърпя автомобилна катастрофа. През нощта осемгодишният Джеръми свари баща си да седи на фотьойла в дневната и да се взира в нищото. Беше неузнаваем — някак си смален. За миг Джеръми се почуди дали е разбрал правилно, когато родителите му обясниха, че Дейвид е добре. Да не би брат му да е умрял и те да се страхуват да му кажат истината. Изведнъж дъхът му секна и аха да избухне в сълзи, но баща му се изтръгна от вцепенението. Джеръми седна в скута му и усети острите му бакенбарди. Попита за Дейвид и баща му поклати глава.

— Дейвид е добре — успокои го той. — Но това не разсейва тревогите. Родителите винаги се притесняват.

— Притесняваш ли се за мен? — попита Джеръми.

Баща му го прегърна.

— Притеснявам се за всички вас. През цялото време. Мислех си, че щом децата пораснат, тревогите свършват. Но не съм бил прав. Те не свършват никога.

Спомнил си думите му, Джеръми надникна в стаята на Клер. Гърдите й се надигаха и спускаха едва забележимо. Едва сдържа желанието си да я прегърне, за да прогони кошмарите. Тя спеше от час. Всеки момент щеше да се събуди с писъци.

Както винаги се зачуди какви ли страховити образи рисува съзнанието й. Като всички деца тя се развиваше с невероятно темпо, усъвършенстваше езиковите си умения, сръчността си, пробваше докъде се простират забраните и учеше житейските правила. Понеже не познаваше достатъчно живота и страховете на възрастните не я измъчваха, Джеръми предполагаше, че кошмарите са продукт на свръхактивното й въображение или са опит на съзнанието й да проумее сложността на света. Но как се отразява това в сънищата й? Чудовища ли вижда? Или я преследва нещо ужасно? Не знаеше, не можеше дори да предположи. Детското съзнание е загадка.

Понякога се питаше дали той не е причината. Осъзнава ли Клер, че е различна от другите деца? Прави ли й впечатление, че в парка той често е единственият баща, разхождащ се с детето си? Чуди ли се защо всички имат майки, а тя няма? Разбираше, че не е виновен той; никой не беше виновен. Често си напомняше, че са жертва на сляпа трагедия. Някой ден щеше да разкаже на Клер своя най-страшен кошмар — кошмара в болницата, който не беше само сън.

Влезе в стаята и отиде на пръсти до дрешника. Отвори тихо вратата. Свали яке от закачалката и се озърна, спомнил си как се изненада Лекси, когато й показа как е подредил детската стая.

Оттогава стаята се бе променила — като Клер. Сега беше боядисана в жълто и виолетово; тапетите до средата на стените изобразяваха момиченца с ангелски личица, облечени като за църква. Клер избра десена и седя с кръстосани крака върху пода, докато Джеръми лепеше тапетите.

Над леглото й бяха окачени две неща, които непременно би спасил, ако избухне пожар. Когато Клер беше бебе, доведе фотограф да заснеме десетина снимки в черно и бяло — на крачетата, на ръчичките й, на очите, носа, ушите. Снимките оформяха два големи колажа в рамка и погледнеше ли ги, Джеръми си спомняше колко мъничка я бе усетил в ръцете си.

През седмиците след раждането й Дорис и майка му им помагаха в тандем. Майката на Джеръми дойде в Бун Крийк и му показа основното — как да сменя пелени, как да приготвя биберона с млякото, как да дава лекарства на Клер, за да не ги изплюва. За Дорис храненето на бебето беше утеха — след това гушкаше малката с часове. Понякога вечер Джеръми я чуваше как разговаря тихо с майка му в кухнята. От време на време Дорис се разплакваше, а майка му й шепнеше ласкаво.

Те се привързаха една към друга и макар и двете да страдаха — всяка посвоему — не позволяваха на Джеръми да се удави в самосъжаление. Оставяха го насаме и се грижеха за Клер, но настояваха и той да поема своята отговорност, независимо колко е съкрушен. И двете му напомняха постоянно, че той е бащата и той носи отговорност за Клер.

Лека-полека Джеръми се научи как да се грижи за бебето и скръбта започна бавно да отшумява. В началото се терзаеше от сутрин до вечер, но след време успяваше понякога да забрави болката, погълнат от грижите за дъщеря си. Живееше обаче на автопилот и когато настъпи часът майка му да си тръгне, той се паникьоса при мисълта, че ще остане сам. Майка му повтори всички инструкции десет пъти; увери го, че винаги може да й се обажда; напомни му, че Дорис е на няколко преки и че може да говори с педиатъра, ако нещо го притеснява.

Обясни му спокойно всичко, но въпреки това той я помоли да остане още малко.

— Не мога — отвърна тя. — А ти трябва да се вземеш в ръце. Тя разчита на теб.

През първата нощ наглежда Клер десет пъти. Тя спеше в кошарката до леглото му; върху нощната масичка имаше фенер, за да проверява дали диша. Тя се събуди с плач, той я нахрани, вдигна я да се оригне, а на сутринта я изкъпа и се паникьоса, че трепери. Облича я прекалено дълго. Остави я върху одеяло в дневната и я гледа, докато си пиеше кафето. Реши да поработи, когато тя задряма, но не успя; Клер пак заспа и той пак реши да поработи, но отново се отказа. През първия месец съумяваше само да си провери имейла и да отговори на получените писма.

Постепенно свикна. Приспособи се към нейния режим. Работеше в промеждутъците между сменянето на пелените, храненето, къпането и прегледите при лекаря. Водеше Клер да я ваксинират и се обаждаше на педиатъра, когато кракът й се подуваше и отокът не спадаше с часове. Слагаше я в детското столче и ходеше с нея на църква и да пазарува. Преди да се усети, Клер започна да се усмихва и да се смее с глас; току протягаше пръсти към лицето му и той я наблюдаваше с часове, както тя наблюдаваше него. Често я снимаше; успя да заснеме и момента, когато тя пусна ръба на масата и направи първите си стъпки.

Рождените и празничните дни се нижеха бавно. Клер растеше и характерът й се променяше. Като малка носеше само розово, после синьо, а сега — на четири — виолетово. Обичаше да оцветява, но мразеше да рисува. Носеше любимия си дъждобран с Лили Чудото на ръкава дори когато грее слънце. Избираше си сама дрехите, обличаше се и се обуваше — не умееше само да си връзва обувките — и знаеше почти всички букви от азбуката. Колекцията й от филми на „Дисни“ заемаше почти целия рафт до телевизора. След банята Джеръми й четеше по три-четири приказки, преди да коленичат заедно за молитва.

В живота му имаше и радост, и еднообразие. Времето също играеше подмолната си роля — топеше се, когато излизаше от вкъщи (винаги закъсняваше поне десет минути), и спираше, когато играеха с куклите Барби или оцветяваха по цяла вечност. Понякога го гнетеше мисълта, че трябва да направи нещо повече с живота си, но веднага осъзнаваше, че не иска да го променя.

Както Лекси беше предсказала, Бун Крийк се оказа идеално място, където Клер да расте. Двамата често посещаваха „Хърбс“. Дорис беше по-бавна напоследък, но обичаше да прекарва много време с малката, а Джеръми винаги се подсмихваше, когато в ресторанта влезе бременна жена и попита за Дорис. Нищо чудно всъщност. Преди три години той най-после реши да приеме предложението й да напише статия за нея. Организира експеримент — Дорис се срещна с деветдесет и три жени и предсказа пола на бебетата им. След година разпечатаха записите и тя се оказа права във всички случаи.

След още една година книжката, която написа за нея, се задържа в списъка с бестселъри цели пет месеца; в заключението Джеръми отбелязваше, че не съществува научно обяснение.

Джеръми се върна в дневната. Метна якето на Клер върху стола до своето, застана пред прозореца и дръпна завесите. В отдалечения край на двора се виждаха лехите, които бяха засадили с Лекси.

Често мислеше за нея, особено в тихи нощи като тази. Не беше излизал с друга жена, а и не искаше. Знаеше, че близките му се притесняват за него. И семейството, и приятелите го съветваха да помисли за друга жена, но той винаги отговаряше по един и същи начин — грижите за Клер обсебват цялото му внимание. Това донякъде беше вярно; не им казваше обаче, че част от него е умряла с Лекси. Лекси щеше винаги да остане с него. Когато си я представяше, никога не я виждаше легнала в болничното легло. Виждаше я да съзерцава усмихнато града от Рикърс Хил; виждаше лицето й, когато за пръв път усетиха бебето да рита, или съсредоточеното й изражение, докато чете книга. Чуваше заразителния й смях. Тя беше жива, жива завинаги. Джеръми се питаше къде ли щеше да е сега, ако не беше я срещнал. Щеше ли да се ожени? В Ню Йорк ли щеше да живее? Не знаеше, никога нямаше да узнае, но хвърлеше ли поглед назад, понякога му се струваше, че животът му е започнал преди пет години. Питаше се дали след още няколко години ще си спомня изобщо дните в Ню Йорк.

Не се чувстваше нещастен. Беше доволен, че е станал такъв човек, такъв баща. Лекси беше права, че любовта осмисля живота. Ценеше миговете, когато Клер слизаше по стълбите сутрин, докато той си четеше вестника и пиеше кафе. Пижамката й висеше накриво, единият ръкав бе подгънат, коремчето й се виждаше, тъмната й коса беше бухнала като чорлав ореол. В огряната от слънцето кухня тя спираше, присвиваше очи и ги разтъркваше.

— Здрасти, татко — казваше с едва доловим глас.

— Здрасти, скъпа — отговаряше той и я прегръщаше.

Тя облягаше глава на рамото му, обвила врата му с ръчички.

— Обичам те — казваше Джеръми.

— И аз те обичам, татко.

В такива моменти го заболяваше, че не познава майка си.

Време беше. Джеръми си надяна грейката и я закопча. Тръгна по коридора, понесъл якето, шапката и ръкавиците й. Влезе в стаята й. Погали я по гърба и усети колко бързо тупти сърцето й.

— Клер? — прошепна. — Събуди се.

Побутна я леко и тя обърна глава от едната страна на другата.

— Хайде, скъпа — подкани я той.

Прегърна я и я вдигна внимателно. Стори му се ужасно лека. След няколко години обаче нямаше да може да я носи.

— Тате? — промълви тя.

Джеръми се усмихна. Клер беше най-прекрасното дете на света.

— Време е да тръгваме.

— Добре, тате — съгласи се тя със затворени очи.

Той я сложи да седне върху леглото, обу й гумените ботушки, облече й якето върху плътната пижама, надяна й ръкавиците и шапката. После я взе пак.

— Тате?

— Да?

Клер се прозя.

— Къде отиваме?

— В колата — обясни Джеръми и я пренесе през дневната.

Потупа се по джоба да се увери, че е взел ключовете.

— В колата?

— Да.

Тя се озърна с детинско недоумение, което винаги го разнежваше. Погледна към прозореца.

— Тъмно е — отбеляза.

— Да — съгласи се Джеръми. — Тъмно и мъгливо.

Въздухът навън беше резлив и влажен. Пустият път край къщата им изглеждаше така, сякаш някой го е наметнал с облак. Не се виждаха нито луната, нито звездите, все едно Вселената бе изчезнала. Прехвърли Клер на другия си хълбок, за да извади ключовете. Сложи я в столчето.

— Страшно е — каза тя. — Като в „Скуби Ду“.

— Нещо такова — призна той. — Но не се бой.

— Добре — кимна тя.

— Обичам те — добави той. — Знаеш ли колко?

Тя извъртя очи като актриса.

— Повече от рибите в морето и по-високо от луната. Знам.

— О!

— Студено е — добави тя.

— Ще пусна отоплението, щом запаля двигателя.

— При баба ли отиваме?

— Не. Тя спи. Отиваме на специално място.

Улиците на Бун Крийк бяха безлюдни; градът бе потънал в сън. С изключение на лампите по верандите, повечето къщи бяха тъмни. Джеръми караше бавно по пътя, виещ се между хълмовете.

Спря пред гробището „Седар Крийк“ и извади фенерчето от жабката. Разкопча колана на Клер и тя слезе от колата. Улови го за ръка.

Той си погледна часовника. Минаваше полунощ, но им оставаха няколко минути. Клер държеше фенерчето. Листата под краката им шумоляха. Въпреки гъстата мъгла тя разбра веднага къде са.

— При мама ли отиваме? — попита. — Защото си забравил да донесеш цветя.

Когато я водеше тук, винаги носеха цветя. Преди повече от четири години погребаха Лекси до родителите й. Изискваше се изрично разрешение от областната управа, но кметът Джъркин им съдейства.

Джеръми спря.

— Ще видиш — обеща й.

— Защо сме тук? — настоя тя.

Той стисна ръката й.

— Ще видиш — повтори.

Тръгнаха мълчаливо.

— Ще проверим ли дали цветята са тук?

Той се усмихна, доволен, че тя помни и не се страхува от тъмнината.

— Разбира се, скъпа.

Джеръми посещаваше гробището през две-три седмици, обикновено с Клер. Тук й разказваше за майка й — как са седели с Лекси на върха на Рикърс Хил, как именно тук се бе влюбил в нея, как се преместил в Бун Крийк, защото не можел да си представи живота без нея. Говореше по-скоро за да не избледняват спомените му за Лекси; съмняваше се, че Клер го слуша. Но макар да не бе навършила пет, тя вече преразказваше историите му, все едно ги е преживяла. Последния път, когато бяха тук, го слушаше мълчаливо, а на връщане му се стори някак замислена.

— Искам да е жива — каза му в колата.

Беше малко преди Деня на благодарността и той се запита дали няма връзка с кошмарите. Те започнаха месец по-късно, ала нямаше как да е сигурен.

Най-сетне стигнаха гробовете, притихнали във влажната и студена нощ. Клер насочи фенерчето към тях. Джеръми видя имената на Джеймс и Клер, изписани върху надгробните плочи. До тях беше Лекси Марш и цветята, които бяха оставили в деня преди Коледа.

Поведе Клер към мястото, където с Лекси бяха видели светлините. Седна и прислони дъщеря си в скута си. Спомни си как Лекси му разказваше за родителите си и за кошмарите, които са я измъчвали. Усетила, че ще се случи нещо особено, Клер почти не помръдваше.

Джеръми си даде сметка, че тя е дъщеря на Лекси в по-голяма степен, отколкото той го съзнава. Когато светлините затанцуваха по небето, Клер се втренчи занемяла в тях. Клер, чиято баба я уверяваше, че призраците съществуват, наблюдаваше като омагьосана сияйния спектакъл. Джеръми предусети — макар да беше само предчувствие, по-късно се оказа прав — че кошмарите ще секнат и още тази нощ Клер ще спи непробудно. Не можеше да го обясни, но през последните няколко години беше разбрал, че науката не предоставя всички отговори.

Както винаги светлините бяха неземно чудо — спускаха се и описваха вълшебни спирали. Джеръми ги наблюдаваше благоговейно като дъщеря си. Тази нощ те танцуваха няколко секунди по-дълго. Виждаше удивеното лице на Клер, озарено от сиянието им.

— Мама ли е това? — попита тя.

Гласът й прозвуча тихо като вятъра в листата над тях.

Той се усмихна с пресъхнали устни. В тишината на нощта те сякаш бяха единствените хора на земята. Пое си дълбоко дъх, спомнил си Лекси, повярвал, че тя е била тук при тях. Ако можеше да я зърне сега, тя несъмнено щеше да се усмихва радостно, доволна, че дъщеря й и съпругът й се справят добре.

— Да — отговори Джеръми и прегърна крепко Клер. — Дойде да те види.