Дарът на светулките

18

Как би могъл да опише следващите седмици, хвърляйки поглед назад? С какво щеше да ги запомни? Как с Лекси обикаляха антикварните магазини, за да довършат мебелировката на новата къща? Как Лекси проявяваше не само изтънчен вкус, но и нюх да прецени коя е най-подходящата и най-изгодната покупка; нюх, благодарение на който похарчиха далеч по-малко от предвиденото? Как накрая дори подаръкът на Джед изглеждаше като неотменна част от къщата?

Щеше ли да запомни как най-сетне се обади на семейството си и съобщи за проблема с бебето. Как накрая се разплака неудържимо и изля всички страхове и чувства, които сдържаше, за да не тревожи Лекси.

Или безкрайните нощи пред компютъра, отчайващо безуспешните опити да пише, които го изпълваха с гняв и отчаяние, защото часовникът отброяваше последните часове от кариерата му?

Не, помисли си, щеше да запомни тези дни като период на трескаво очакване, разделен на двуседмични отрязъци между ехографските прегледи.

Страховете им оставаха непроменени, но първоначалният шок избледняваше и безпокойството вече не обсебваше денонощно мислите им. Инстинктът за оцеляване се бе намесил като противовес на непоносимото бреме. Процесът беше постепенен и неусетен; едва след няколко дни Джеръми осъзна, че почти цял следобед страховете не са го парализирали. Същата плавна промяна преживяваше и Лекси. През седмицата преди прегледа си организираха няколко романтични вечери, посмяха се на една-две комедии в киното и се вглъбяваха в книгите, които четяха преди лягане. Тревогите продължаваха да ги сполитат изневиделица и без предупреждение — когато видеха бебе в църквата например или при поредната мнима контракция — но и двамата сякаш бяха приели факта, че са безсилни да променят обстоятелствата.

Понякога Джеръми дори се питаше дали изобщо е необходимо да се страхува. Доскоро съзнанието му рисуваше най-безнадеждните варианти, а сега си представяше как след време ще описват този ужасен период, изразявайки искрена благодарност, че всичко е приключило благополучно.

Наближеше ли обаче денят за следващия ултразвук, Джеръми и Лекси притихваха; често мълчаха през целия път до клиниката. Лекси стискаше ръката му и се взираше като онемяла през стъклото.

Прегледът на осми септември не показа неблагоприятна промяна. Оставаха още шест седмици.

Същата нощ празнуваха с охладен ябълков сок. Когато седнаха на дивана в дневната, Джеръми изненада Лекси с малък подарък. В красиво опакованата кутийка имаше лосион. Докато тя го разглеждаше любопитно, той й каза да се облегне назад и да се настани удобно. Взе лосиона, събу чорапите й и започна да разтрива стъпалата й. Беше забелязал, че краката й се подуват, но отрече да му е направило впечатление.

— Просто реших, че ще ти хареса — обясни й.

Тя му се усмихна скептично.

— Не виждаш ли колко са подути?

— Не — отвърна той и продължи да разтрива пръстите й.

— Ами коремът ми? И той ли не е подут?

— Е, малко… Но, повярвай ми, изглеждаш по-добре от повечето бременни.

— Огромен е. Все едно съм глътнала баскетболна топка.

Той се засмя.

— Красива си! Отзад не личи изобщо, че си бременна. Само когато се обърнеш настрани, се притеснявам да не събориш някоя лампа.

Тя се засмя.

— Внимавай! Бременните жени са истерични!

— Затова ти масажирам краката. Знам, че на мен ми е лесно. Не се налага да нося Клер.

Лекси се изтегна назад и намали осветлението.

— Така е по-добре. По-отпускащо.

Той разтриваше мълчаливо стъпалата й, а тя промърморваше доволно от време на време. Усещаше как краката й се затоплят под дланите му.

— Имаме ли череши с шоколадова глазура? — попита Лекси.

— Не мисля. Освен ако вчера не си купила.

— Не съм. А ти?

— Че защо да купувам?

— Не знам. Доядоха ми се. Звучи изкусително, нали? Череши с шоколадова глазура…

Той спря да я масажира.

— Да изтичам ли до магазина?

— Не, разбира се. Късно е, а и сега празнуваме. Не е редно да те пращам до магазина заради някаква глупава прищявка.

— Добре…

Той взе шишенцето с лосиона и продължи да масажира краката й.

— Не ти ли потекоха лигите? — обади се тя.

Той се засмя.

— Ясно! Отивам да купя!

— Сигурен ли си? — попита тя. — Не искам да те затруднявам.

— Няма проблем, скъпа.

— Ще продължиш ли да ме масажираш, когато се върнеш?

— Разбира се. Докато не ти омръзне.

Тя се усмихна.

— Споменавала ли съм ти колко се радвам, че се оженихме? И колко съм щастлива, че си с мен?

Той я целуна нежно по челото.

— Всеки ден.

За рождения й ден Джеръми изненада Лекси с елегантна черна рокля за бременни и билети за театъра в Рали. Беше наел лимузина и преди представлението вечеряха в ресторант; по-късно щяха да пренощуват в луксозен хотел.

Реши, че Лекси има нужда точно от това — да излезе от града, да избяга от тревогите, да останат сами. Осъзна обаче, че и той се е нуждаел от същото. По време на представлението я наблюдаваше и се наслаждаваше на вълнението, изписано по лицето й, на абсолютната й вглъбеност в случващото се на сцената. Понякога тя се привеждаше към него, друг път двамата се поглеждаха едновременно, сякаш свързани от невидима емоционална нишка. На излизане от залата видя как я гледат мъжете. Макар и бременна, тя беше красива. Лекси обаче не забелязваше погледите им и това го изпълни с гордост; макар да живееха заедно, все още му се струваше, че сънува, и когато тя го улови за ръка пред театъра, той потрепери.

Беше чувал, че към края на бременността романтиката е невъзможна, но твърдението се оказваше напълно погрешно. Не правиха любов, но лежаха в леглото и си разказваха за детството. Говориха с часове, а историите им предизвикваха смях или недоумение. Най-сетне угасиха лампите и Джеръми си пожела тази вечер никога да не отминава. Прегърна я в мрака, удивен от мисълта, че може да го прави вечно; когато започна да се унася, усети как Лекси нежно поставя дланта му върху корема си. В тишината на нощта бебето беше будно — движеше се и риташе, сякаш да го увери, че е добре и всичко ще е наред. Заспа с мисълта, че единственото му желание е да прекарат заедно хиляда нощи като тази.

На другата сутрин закусиха в леглото като на меден месец. Целуна я сигурно десет пъти. По пътя към дома обаче се умълчаха; магията на отминалите часове си отиде и мястото й зае страхът от предстоящото.

Следващата седмица, осъзнал колко недостатъчни са оставащите седем дни, Джеръми се обади отново на редактора. Той пак го увери, че разбира какви трудности преживява. Ала едва доловимото нетърпение в гласа му напомни, че не може да отлага вечно неизбежното. Това изнерви Джеръми още повече и го държа буден две нощи, но притесненията му бяха несравними с тревожното очакване на следващия ултразвук.

Същата стая, същата машина, същата ехографистка. Някак си обаче всичко изглеждаше различно. Не бяха тук да разберат как се развива бебето, а дали ще се роди недъгаво или мъртво.

Намазаха с гел корема на Лекси; сензорът се раздвижи. И двамата чуха веднага туптенето на сърцето — силно, бързо и равномерно. Въздъхнаха едновременно.

Вече знаеха какво да гледат и очите на Джеръми се насочиха към амниотичната връв. Проследи я дали е прикрепена към бебето; предвиждаше движенията на ехографистката и четеше мислите й. Виждаше сенките и се насилваше да мълчи, когато му се приискваше да й каже да премести сензора. Наблюдаваше съсредоточено екрана, виждаше каквото вижда жената и разбираше каквото разбира и тя.

— Бебето расте — отбеляза ехографистката, сякаш говореше на себе си — и размерите му затрудняват прегледа.

Продължи да обхожда бавно плода. Джеръми предчувстваше какво ще им каже — че бебето е добре. Думите й обаче го изненадаха. Обясни им, че лекарят й е позволил да им съобщи, ако всичко й се стори нормално. Според нея амниотичната връв не била прикрепена. Все пак искала да извика и него, за да е сигурна.

Стана и отиде да го доведе. Лекси и Джеръми чакаха цяла вечност. Лекарят най-сетне се появи; изглеждаше напрегнат и изморен; навярно беше израждал бебе през нощта. Огледа плода и се съгласи със заключението на ехографистката.

— Бебето е добре — констатира. — Справя се по-добре, отколкото очаквах. Сигурен съм обаче, че амниотичната връв нараства и се разпростира към него.

— Възможно ли е цезарово сечение? — попита Джеръми.

Лекарят кимна, сякаш е предвидил въпроса.

— Възможно е, но цезаровото сечение е сериозна хирургическа намеса и също крие рискове. Понеже амниотичната връв не е прикрепена и бебето се развива добре, смятам, че цезаровото сечение не е препоръчително. Но ще го имаме предвид като възможен вариант. Засега ще процедираме по същия начин както преди.

Джеръми кимна, неспособен да продума. Оставаха още четири седмици.

Джеръми държеше Лекси за ръка по пътя към колата. Щом седнаха, забеляза по лицето й да се изписва същата загриженост, каквато тормозеше него. Разбраха, че бебето е добре, но радостта им бе помрачена от новината, че цезаровото сечение засега е изключено, а амниотичната връв се разраства.

Лекси се обърна към него, прехапала устни.

— Да се прибираме вкъщи — отрони изморено и ръцете й инстинктивно се отпуснаха върху корема.

— Сигурна ли си?

— Да.

Понечи да включи двигателя, но видя, че тя заравя лице в длани.

— Не издържам! Помисля ли си за момент, че всичко е наред, веднага разбирам колко съм се лъгала. Не издържам вече!

И аз, прииска му се да каже.

— Разбирам те — опита се да я утеши.

Не знаеше какво друго да добави; искаше му се да подобри някак си положението, но тя имаше нужда просто да я изслуша.

— Съжалявам — прошепна Лекси. — Знам, че и на теб ти е трудно. Знам, че и ти си притеснен. Но изглежда се справяш по-добре от мен.

Той се засмя.

— Съмнявам се. Сърцето ми заби като барабан, когато лекарят влезе в стаята. Развивам непоносимост към медицинския персонал. Настръхвам при вида на лекари. За нищо на света няма да позволя на Клер да стане доктор.

— Как е възможно да се шегуваш в такъв момент?

— Така преодолявам стреса.

Тя се усмихна.

— Защо не с истеричен пристъп?

— Това е по-скоро в твой стил.

— Да, истерична съм за двама.

— Не бой се. Освен това новините са добри. Засега всичко е наред. Надеждите ни се оправдават.

Тя го улови за ръката.

— Ще се прибираме ли у дома?

— Да. Предвкусвам с нетърпение ябълковия сок за успокоение на нервите.

— Не, ти ще пиеш бира. Аз ще пия ябълков сок и ще те гледам завистливо.

— Хей! — надникна в кабинета му Лекси следващата седмица.

След вечеря Джеръми беше седнал зад бюрото, втренчен в монитора. Гласът на Лекси го изтръгна от съзерцанието. Видя я, застанала пред прага, и за кой ли път си помисли, че въпреки изпъкналия корем тя е най-красивата жена на света.

— Как си?

— Добре. Реших да те нагледам. Как върви писането?

Споделяше с нея творческите си проблеми, но само ако го попита. Нямаше смисъл да я товари с ежедневните си битки, когато се прибира вечер от работа. Не искаше Лекси да остава с впечатление, че съпругът й е неудачник. Оттегляше се в кабинета с надеждата божествена намеса да направи невъзможното възможно.

— Все същото — отговори той уклончиво и същевременно изчерпателно.

Очакваше Лекси да кимне и да излезе от стаята. Така правеше винаги, откакто разбра, че е отложил следващата статия с два месеца. Тя обаче се приближи до него.

— Искаш ли да поостана при теб?

— Разбира се. Бездруго нищо не се получава.

— Тежък ден?

— Както казах, все същото.

Тя се подпря на облегалката на стола. Джеръми схвана намека, плъзна го назад и Лекси седна в скута му. Прегърна го през рамо, сякаш не забелязваше изненаданото му изражение.

— Съжалявам, че те смачквам. Знам, че съм натежала.

— Няма проблем. Винаги си добре дошла в скута ми.

Тя го изгледа и въздъхна тежко.

— Не постъпвам справедливо с теб — призна.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. — Проследи с показалец невидима фигура върху рамото му. — Не бях справедлива от самото начало.

— Не разбирам…

— Мислих за всичко, което направи през последните девет месеца — продължи тя. — Държа да знаеш, че искам да живея с теб до края на дните си, независимо какво ще ни поднесе съдбата. Сигурно говоря несвързано, но ще стигна до главното. Омъжих се за писател. И искам да пишеш.

— Опитвам се — прекъсна я той. — През цялото време се опитвам…

— Точно това имам предвид. Знаеш ли защо те обичам? Обичам те заради всичко, което правиш, откакто разбрахме за Клер. Обичам те, защото винаги ме уверяваш, че всичко ще бъде наред. Обичам те, защото изгубя ли присъствие на духа, ти винаги знаеш какво да кажеш и какво да направиш. Но най-вече те обичам заради това, което си, и съм готова на всичко, за да ти помогна.

Прегърна го.

— Напоследък мисля много за теб. Не знам… навярно ти е дошло в повече. От януари насам преживя какво ли не. Сватбата, къщата, бременността… и на всичкото отгоре се премести тук. Твоята професия е различна от моята. Аз знам какви задачи трябва да отхвърля. Понякога е отегчително или изморително, но библиотеката няма да затвори, ако не си свърша работата. Твоята професия обаче е… творческа. Аз не бих могла да пиша. А твоите статии са удивителни.

Джеръми не скри изненадата си.

— Чета ги в библиотеката, когато ми остане време. Май изчетох всичко, което си писал. Не искам да спираш. И ако животът тук те спира, нямам право да изисквам от теб такава жертва.

— Не е жертва — възрази той. — Сам поисках да дойда тук. Не си ме принуждавала.

— Да, но ти знаеше, че аз не искам да се местя. И сега не искам, но съм готова да го направя. — Тя го погледна в очите. — Ти си ми съпруг и ще те последвам където и да е. Ако това ще ти помогне, ще се преместим в Ню Йорк.

Той не знаеше какво да каже.

— Готова си да напуснеш Бун Крийк?

— Ако решиш, че там ще пропишеш.

— А Дорис?

— Ще й гостувам. Но тя ще разбере. Вече го обсъдихме.

Лекси се усмихна в очакване на отговор. За момент Джеръми се изкуши да приеме предложението й. Представи си енергията на града, светлините на Таймс Скуеър, блесналия Манхатън нощем. Спомни си как тичаше всеки ден в Сентръл Парк, спомни си любимия ресторант, безкрайните възможности да посещаваш различни заведения, пиеси, магазини, да виждаш всякакви хора.

Но само за момент. Погледна през прозореца към белосаните стволове на кипарисите, възправени край бреговете на Бун Крийк, към неподвижните води на реката, отразяващи небето, и разбра, че няма да си тръгне. Осъзна с неочаквана увереност, че не иска да си тръгва.

— Тук съм щастлив — отговори. — И не мисля, че Ню Йорк ще ми помогне да започна да пиша.

— Не искаш ли да помислиш? — учуди се Лекси.

— Не — отсече той. — Тук имам всичко, което ми е необходимо.

Лекси излезе от стаята и Джеръми се зае да разтреби бюрото. Канеше се да изключи компютъра, но зърна дневника на Дорис. Лежеше върху бюрото, откакто се бяха преместили. Напомни си да й го върне. Отвори го и видя имената, редящи се по страниците. Колко ли живеят все още в околността, запита се. Какво ли е станало с децата им? Имат собствени семейства? Учат в колеж? Знаят ли, че майките им са се допитвали до Дорис, когато са били бременни?

Почуди се колцина ще повярват, ако Дорис се появи по телевизията с дневника си и разкаже историята си. Половината зрители вероятно, дори повече. Но защо? Защо хората вярват на толкова абсурдни неща?

Седна замислен пред компютъра. Хрумнаха му няколко отговора. Отбеляза си как теорията влияе върху наблюденията, как анекдотите се разминават с действителността, как дръзките твърдения често се схващат като истина, как повечето хора не се нуждаят от доказателства, как слуховете изкривяват реалността. Нахвърли петнайсет съображения и започна да ги подкрепя с примери. Пишеше въодушевено, трескаво и думите се лееха свободно. Боеше се да спре, да изключи компютъра, да си сипе чаша кафе, да не би музата да го изостави. Отначало се страхуваше да изтрие каквото и да било, дори грешките — по същата причина; после инстинктът надделя, започна да нанася корекции, но думите не секнаха. След час гледаше доволно следващата си статия: „Защо хората са готови да повярват на всичко“.

Принтира и изчете още веднъж написаното. Не беше изгладено, звучеше тромаво и се налагаше да го редактира. Ала скелето беше готово и му хрумваха нови идеи. Разбра със сигурност, че е настъпил краят на сушата. Нахвърли още няколко бележки върху страницата за всеки случай.

Излезе от кабинета и намери Лекси да чете в дневната.

— Здрасти! — каза му тя. — Досетих се, че ще дойдеш при мен. Какво става?

Той й протегна листовете с широка усмивка.

— Искаш ли да прочетеш следващата ми статия?

След кратко колебание, докато осмисли думите му, тя стана от дивана и все листовете с учудено и доволно изражение. Прегледа ги набързо и му се усмихна.

— Сега ли го написа?

Той кимна.

— Звучи чудесно! Ще го прочета с удоволствие!

Седна отново на дивана и се вглъби в статията. Джеръми я наблюдаваше как върти кичур коса около пръста си. Докато я гледаше, си даде сметка какво му е пречело да пише. Не животът в Бун Крийк, а подсъзнателният страх, че няма възможност да си тръгне оттук.

Абсурдно обяснение — би го оспорил, ако друг го предложи — но усещаше, че е вярно, и усмивката не слизаше от устните му. Прииска му се да прегърне Лекси и да я задържи завинаги в обятията си. Чувстваше се празнично, искаше да отгледа дъщеря си на място, където ще ловят светулки през лятото и ще наблюдават светкавиците, подслонени на верандата. Това беше неговият — техният — дом сега и изведнъж го изпълни увереност, че бебето ще е добре. Толкова много преживяха, че нямаше как да не е добре.

На шести октомври ултразвукът — последният преди раждането — потвърди правотата му. Засега Клер се справяше чудесно.

Засега.