Дарът на светулките

5

— Още ли не си запазил дата за фара? — попита Лекси.

Изтичаше последната седмица на март и двамата с Джеръми вървяха към колата в края на работния ден.

Тя поклати глава.

— Опитах се — обясни той. — Но не можеш да си представиш колко са недостъпни тези хора. Половината отказват да разговарят с мен, ако не попълня еди-какви си формуляри, а другите, изглежда, през цялото време са в отпуска. Още не съм разбрал дори какво точно следва да направя.

Тя поклати глава.

— Ще мине юни, докато проумееш процедурата.

— Ще измисля нещо — обеща Джеръми.

— Знам. Но не искам да ми личи, а вече наближава април. Не мога да чакам до юли. Панталоните вече ми отесняват. Напълнявам.

Джеръми се поколеба. Съзнаваше, че навлиза в минно поле, където няма желание да се шляе. През последните дни се случваше все по-често. Изречеше ли истината — „Напълняваш, разбира се… нали си бременна?“ — щеше да спи в „Грийнлийв“ поне седем нощи.

— На мен ми се струваш съвсем същата — каза накрая.

Лекси кимна замислено.

— Говори с кмета Джъркин — предложи.

Той я погледна със сериозно изражение.

— Той смята, че си напълняла?

— Не! За фара! Сигурна съм, че ще помогне.

— Добре — съгласи се Джеръми, потискайки напушилия го смях. — Непременно.

Тръгнаха. След няколко крачки тя го побутна шеговито с рамо.

— Не съм напълняла!

— Не си, разбира се.

Както винаги, преди да се приберат вкъщи, провериха как напредва ремонтът.

Щяха да сключат официално сделката едва в края на април, ала собственикът — който беше наследил къщата, но живееше в друг щат — им позволи да започнат ремонта и Лекси се зае ентусиазирано със задачата. Понеже познаваше всички в града — включително дърводелци, водопроводчици, майстори на покриви, бояджии, електротехници — и си представяше как трябва да изглежда обновеният им дом, тя пое отговорността за проекта. Ролята на Джеръми се изчерпваше кажи-речи с подписването на чековете.

Макар че не знаеше какво точно предстои, определено не си го представяше така. Цели взводове работеха в къщата и той си спомняше колко се удиви от постигнатото през първия ден. Кухнята беше изтърбушена; дъските бяха натрупани пред къщата, мокетът и повечето прозорци — свалени. Огромни купчини отпадъци никнеха навсякъде, но оттогава работниците сякаш само местеха купищата насам-натам. Дори през деня, когато идваше да види как напредват, всички се помайваха. Стояха в кръг и пиеха кафе или пушеха на задната веранда, но да работят? Неизменно обясняваха, че очакват доставка или строителния инженер, или пък че са в „кратка почивка“. Работниците, разбира се, получаваха почасова надница и Джеръми винаги се прибираше в „Грийнлийв“, обзет от финансова паника.

Лекси обаче беше доволна от напредъка и забелязваше неща, които винаги му убягваха. „Започнали са да окабеляват горния етаж“, или: „Поставили са новите тръби за водата и ще можем да поставим мивката под прозореца“.

Обикновено Джеръми кимаше:

— Да, забелязах.

Ако не броим чековете за строителните работници, той все още не пишеше нищо, но погледнато от положителната страна, вече проумяваше причината. Умът му не беше блокирал, а се чувстваше претоварен. Толкова много неща се променяха, не само очевидните, но и всякакви дреболии. Като например как се облича. Открай време смяташе, че има вроден нюх за стил, макар и с характерен нюйоркски оттенък. Бившите му приятелки обсипваха с комплименти външния му вид. Четеше модни списания, купуваше си обувки „Бруно Мали“ и италиански ризи. Лекси обаче очевидно не споделяше мнението му и искаше да промени изцяло стила му. Преди два дни го изненада с красиво опакована кутия и Джеръми остана очарован от жеста… докато не видя подаръка.

В кутията имаше карирана риза. Като онези, дето ги носят дърводелците. И дънки „Ливайс“.

— Благодаря — рече колебливо.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не ти ли харесват?

— О… харесват ми — излъга той, за да не я обиди. — Много са хубави.

— Не ти вярвам.

— Наистина ми харесват.

— Просто сметнах, че в гардероба ти трябва да има нещо, с което да се впишеш сред момчетата.

— Кои момчета?

— Момчетата от града. Приятелите ти. В случай че… излезеш да играеш покер или да ловиш риба. Или отидеш на лов.

— Не играя покер. Не ходя на лов и на риболов.

Нямам и приятели, осъзна внезапно. Удивително как не бе забелязал.

— Знам — каза Лекси. — Но човек се променя… Такива са заниманията на тукашните мъже. Родни например веднъж седмично играе покер с приятели, а Джед е най-добрият ловец в областта.

— Родни и Джед? — възкликна Джеръми, опитвайки се напразно да си представи как прекарва няколко часа в компанията им.

— Какво им е на Родни и Джед?

— Джед не ме харесва. Както и Родни.

— Глупости! Защо да не те харесват? Но най-добре се посъветвай утре с Дорис.

— Покер с Родни? Лов с Джед? О, готов съм да платя за шоуто! — разкикоти се Алвин в слушалката.

Понеже беше заснел мистериозните светлини в гробището, той знаеше за кого говори Джеръми и още помнеше ясно въпросните особи. Набеждавайки го за мнимо нарушение, Родни бе хвърлил Алвин в ареста след флирта му с Рейчъл в „Лукилу“, а Джед го плашеше, както плашеше Джеръми.

— Представям си го съвсем ясно… Как дебнеш дивеча в гората с обувките „Гучи“ и в елегантна риза…

— „Бруно Мали“ — поправи го Джеръми.

Беше се прибрал в „Грийнлийв“, но мисълта, че не се е сприятелил с никого, продължаваше да го гложди.

— Както и да е — засмя се Алвин. — Звучи страхотно! Градският мишок става селски мишок, за да изпълни желанието на малката си женичка. Нали ще ме извикаш да заснема преобразяването за спомен на идните поколения?

— Ще пропусна фотосесията.

— Но тя е права донякъде. Наистина трябва да си намериш приятели. Което ми напомня… онова момиче, сещаш ли се?

— Рейчъл?

— Да! Виждаш ли я?

— Понякога. Всъщност е почетна гостенка на сватбата, така че и ти ще я видиш.

— Как е тя?

— Излиза с Родни.

— Мускулестият шериф? Заслужава нещо по-добро… Знаеш ли? Хрумна ми нещо. Защо не излизате на двойни срещи? Обяд в „Хърбс“, задушевен разговор с приятели на верандата…

Джеръми се засмя.

— Струва ми се, че ще се приспособиш идеално тук. Наясно си с всички вълнуващи възможности за разтуха.

— Такъв съм си. Господин Адаптация! Ако срещнеш Рейчъл, поздрави я от мен и й кажи, че очаквам с нетърпение да се видим отново.

— Непременно.

— Как върви писането? Обзалагам се, че те сърбят ръцете да подхванеш нова история.

Джеръми се помести неспокойно на стола.

— Де да беше така!

— Не пишеш ли?

— Нито дума, откакто дойдох тук — призна. — Сватбата, къщата и Лекси ангажират цялото ми внимание. Нямам никакво свободно време.

Възцари се мълчание.

— Чакай малко! Изобщо ли не пишеш? Дори за рубриката?

— Да.

— Но ти обичаш да пишеш.

— Обичам. И ще запретна ръкави, щом нещата се поуспокоят.

Джеръми долови скептицизма на приятеля си.

— Добре — рече Алвин след кратка пауза. — Колкото до ергенското парти… ще бъде неповторимо! Всички са на линия и както ти обещах, ще помниш тази нощ до края на дните си.

— Не забравяй обаче — никакви танцьорки! И не искам дами по бельо да изскачат от торта и тем подобни.

— О, хайде! Това е традиция!

— Не се шегувам, Алвин. Влюбен съм.

— Лекси се тревожи за теб — каза Дорис.

Двамата обядваха в „Хърбс“. Повечето клиенти вече се разотиваха и в ресторанта беше спокойно. Както обикновено Дорис настоя да похапнат; мернеше ли го, винаги обявяваше, че Джеръми е „кожа и кости“. Днес го угояваше с пилешки сандвич с ръжен хляб.

— Няма нищо тревожно! — възрази Джеръми. — Промените просто следват една през друга.

— Разбира те. Но тя иска да се почувстваш в свои води тук. Да си щастлив.

— Щастлив съм.

— Щастлив си, защото си с Лекси, и тя го знае. Но иска да обикнеш Бун Крийк като нея. Иска да си тук не само заради нея, а и защото имаш приятели. Защото тук се чувстваш като у дома си. Знае каква жертва направи, напускайки Ню Йорк, но не иска да се чувстваш така.

— Не се чувствам така. Пръв ще й кажа, ако се почувствам. Но… моля те… Родни и Джед?

— Колкото и да не ти се вярва, те са добри момчета. Джед разказва най-смешните истории, които съм чувала. Но, да, ако не споделяш интересите им, те не са подходящите хора. — Тя потупа замислено с показалец брадичката си. — Какво правеше с приятелите си в Ню Йорк?

„Обикалях баровете с Алвин, флиртувах с момичета“, помисли си Джеръми.

— Мъжки работи… — каза. — Гледахме мачове, ходехме да плуваме понякога, размотавахме се. Сигурен съм, че и тук ще си намеря приятели, но в момента наистина съм много зает.

Дорис обмисли отговора му.

— Лекси казва, че не пишеш.

— Не пиша.

— Защото…?

— Не, не — поклати глава Джеръми. — Не защото живея на чуждо място. Писането не е като другите професии — появяваш се в офиса и изпълняваш обичайните задачи. Изисква вдъхновение, идеи, а понякога… понякога идеите пресъхват. Ще ми се да умеех да пускам кранчето, но нейсе! Знам от опит обаче, че рано или късно вдъхновението се завръща.

— Не можеш да измислиш идея?

— Не ми хрумва нищо оригинално. Принтирах стотици страници от компютъра в библиотеката, но се оказа, че вече съм писал по тези теми. Обикновено повече от веднъж.

Дорис се замисли.

— Искаш ли да използваш дневника ми? — попита. — Убедена съм, че няма да повярваш, но може би… Не знам, може да проучиш прочетеното и да напишеш статия.

Дорис твърдеше, че умее да предвижда пола на бебетата и си записваше случаите. Дневникът й съдържаше стотици имена и дати, включително предсказанието за раждането на Лекси.

Джеръми всъщност бе обмислял въпроса. Дорис му беше предлагала неведнъж. Първия път й отказа, понеже знаеше, че способностите й няма как да са действителни, после — защото не искаше убежденията му да помрачат отношенията му с Дорис. Та нали скоро щяха да станат роднини!

— Не знам…

— Слушай! Разгледай дневника и после вземи решение. Не бой се — обещавам ти, че ще понеса славата, ако в крайна сметка напишеш за мен. Не се безпокой. Ще си остана същата чаровна жена. Дневникът е в кабинета ми. Чакай ме тук!

Преди Джеръми да успее да възрази, Дорис стана и тръгна към кухнята. Когато тя се скри от погледа му, входната врата на ресторанта се отвори със скърцане и той видя Джъркин да влиза.

— Джеръми, момчето ми! — възкликна кметът и го тупна по гърба. — Не очаквах да те сваря тук. Мислех, че вземаш проби от водата, за да разбулиш поредната местна загадка.

Сомовете.

— Съжалявам, че ви разочаровах, кмете. Как сте?

— Добре, добре. Но затрупан с работа. Градските дела край нямат. Почти не спя напоследък, но не се тревожи за мен. Стигат ми по час-два сън, откакто ме удари ток преди дванайсет години. Уредът против влага даде накъсо. Водата и електричеството не се съвместяват.

— Чух за това — отвърна Джеръми. — Хей, слушай! Радвам се, че те виждам. Лекси ме помоли да поговоря с теб за сватбата.

Джъркин повдигна вежди.

— Решили сте да приемете предложението ми да се ожените тържествено пред целия град и да поканим губернатора?

— Не. Лекси иска да проведем церемонията при фара на нос Хатерас. Не успявам обаче да се свържа с управлението на парка, за да получа разрешение. Ще ни помогнеш ли?

Кметът се позамисли, после подсвирна тихо.

— Трудна работа — поклати глава. — Държавните власти са костелив орех. Много костелив. Все едно ходиш по минно поле. Някой трябва да ти посочва пътя.

— Затова ми е необходима помощта ти.

— С радост ще ти помогна, но съм много зает с Фестивала на чаплите. Провежда се през лятото и е най-тържественото събитие в града, по-тържествено дори от Деня на историческите паметници. Организираме карнавални шествия за децата, паради, състезания. Търговците разпъват сергии по главната улица. Както и да е… Почетният гост на парада трябваше да е Мирна Джаксън от Савана, но ми се обади, че съпругът й се разболял и няма да успее да участва. Чувал ли си за Мирна Джаксън?

Джеръми напрегна памет.

— Не мисля…

— Известната фотографка Мирна Джаксън?

— Съжалявам — отвърна Джеръми.

— Знаменита жена е — продължи кметът, сякаш не го е чул. — Сигурно най-известната фотографка от Юга. Забележителен творец! Като малка прекара в Бун Крийк едно лято и разчитахме да дойде. Но съпругът й се разболял от рак. Ужасно нещо и всички ще се молим за него, но ни поставя в много трудно положение. Ще ни отнеме време да намерим нов почетен гост. Чакат ме безкрайни разговори по телефона да убеждавам избраниците. Трябва да са известни хора. Жалко, че нямам връзки в света на знаменитостите. Не познавам никого… Освен теб, разбира се.

Джеръми се втренчи в кмета.

— Каниш ме за почетен гост?

— Не, разбира се. Ти вече си гражданин на Бун Крийк. Някой друг… Някой, чието име хората са чували. — Той поклати глава. — Въпреки ненадминатата красота на града ни и чудесните му обитатели не е лесно да доведеш звезда от метрополис в Бун Крийк. Честно казано, тази задача е истинско бреме. Прибави всичко останало около организацията, разправиите с щатската бюрокрация и…

Той замълча, сякаш притиснат под товара на предстоящото. Джеръми разбираше накъде бие кметът. Джъркин караше хората да правят, каквото поиска, внушавайки им, че сами са дали идеята. Беше очевидно, че очаква Джеръми да се нагърби с проблема за почетния гост в замяна на помощта, която ще му окаже за разрешителното. Единственият въпрос беше дали Джеръми ще реши да се включи в играта. Честно казано, нямаше никакво желание, но Лекси настояваше да определят час по-скоро датата за сватбата…

Джеръми въздъхна.

— Бих могъл да помогна. Какво точно искаш?

Джъркин се почеса по брадичката, сякаш съдбата на света зависи от дилемата му.

— Вариантите са много, предполагам. Но трябва да е известно име. Някой, който ще накара града да ахка и да охка и ще привлече тълпи от хора.

— Ще се опитам да намеря някого. Ако ни помогнеш с разрешителното.

— Чудесна идея! Питам се как не ми хрумна. Дай ми минутка да обмисля предложението. — Джъркин забарабани с пръсти по масата. — Добре! Възможно е да се получи. Ако доведеш подходящ човек, имам предвид. Кого например?

— Интервюирал съм мнозина. Учени, професори, Нобелови лауреати…

Кметът клатеше глава.

— Лекари, химици, математици, изследователи, астронавти…

Джъркин го погледна втренчено.

— Астронавти ли каза?

Джеръми кимна.

— Момчетата, които летят със совалките. Преди две години написах статия за НАСА и се сприятелих с неколцина. Ще им се обадя, ако искаш…

— Споразумяхме се! — Джъркин щракна с пръсти. — Вече си представям плакатите: „Фестивалът на чаплата: Космосът застава пред прага ви“. Ще използваме темата навсякъде. Не просто надяждане с пайове, ами надяждане с лунни пайове… Ще пуснем хвърчила като ракети или сателити…

— Пак ли тормозиш Джеръми с нелепата история за сомовете, Том? — прекъсна го Дорис, която дотича от кухнята, стиснала дневника си под мишница.

— Не — отвърна Джъркин. — Той предложи да намери почетен гост за летния парад. Обеща ни истински астронавт! Как ти се струва Космосът като основна тема за фестивала?

— Гениална идея! — възкликна Дорис.

Кметът изпъчи гърди.

— Да, права си. Харесва ми ентусиазмът ти… А ти, Джеръми, коя седмица си избрал за сватбата? През лятото ще е по-трудно заради туристите…

— Май?

— Началото или краят?

— Няма значение. Стига датата да е сигурна. Но колкото по-рано, толкова по-добре.

— Бързаш, а? Е, смятай въпроса за уреден. А аз ще чакам вести за астронавта, щом се свържеш с него.

Джъркин се обърна светкавично и излезе от ресторанта. Дорис се подсмихна и седна срещу Джеръми.

— Хвана те на въдицата, а?

— Не, разбрах какво цели, но Лекси се тревожеше за датата на сватбата.

— Но иначе сте готови?

— Горе-долу. Има известни разногласия — тя иска малка и задушевна церемония, аз й обяснявам, че ако дойде семейството ми, тукашните хотели няма да поберат всички. Искам да дойде Нейт, агентът ми; тя казва, че ако поканим един приятел, трябва да поканим всичките. Такива неща. Но ще се справим. Семейството ми ще прояви разбиране каквото и да решим. Вече обясних на братята ми. Не са на седмото небе, но ще се примирят.

Дорис отвори уста да каже нещо, но Рейчъл влетя през входната врата с подпухнали и зачервени очи. Видя Дорис и Джеръми, подсмръкна и след кратко колебание се запъти към кухнята. Джеръми забеляза колко угрижено я наблюдава Дорис.

— Сигурно има нужда да поговори с някого — предположи той.

— Да отида ли при нея?

— Да. Друг път ще обсъдим сватбата.

— Добре. Благодаря. — Дорис му подаде дневника. — Вземи го. От него ще излезе страхотна история. Няма да намериш никакви трикове, защото всичко е истина.

Джеръми взе дневника и й кимна, двоумейки се дали да го използва.

Десет минути по-късно той вървеше към бунгалото си в „Грийнлийв“, наслаждавайки се на следобедното слънце. Видя офиса на Джед, поколеба се, но свърна натам. Надникна вътре, но Джед го нямаше. Сигурно беше в бунгалото в далечния край на комплекса, където препарираше животните. Джеръми се поколеба отново, но си каза, че няма да е зле да поразчупи леда. А и Лекси се кълнеше, че Джед не е ням.

Тръгна по утъпканата пътека към бунгалото. Миризмата на смърт и разложение го удари в носа дълго преди да влезе вътре.

В средата на стаята имаше дълга дървена маса, покрита с петна. Вероятно от кръв, помисли си Джеръми. По нея се валяха ножове и други инструменти — отвертки, шила, клещи и скалпели. Върху рафтовете покрай стените и в ъглите бяха подредени произведенията на изкуството на Джед. Имаше всякакви създания: от костури до опосуми и сърни. Всички екземпляри се отличаваха с типичния за Джед почерк да ги представя така, сякаш се готвят за нападение. Вляво имаше плот, където очевидно се вършеше основната работа. Той също беше оплескан с петна и Джеръми усети, че му се повдига.

Джед, надянал касапска престилка, обработваше глиган. Погледна към Джеръми и замръзна.

— Здрасти, Джед, как си?

Джед не отговори.

— Рекох да намина и да те видя как работиш. Занаятът ти е удивителен.

Зачака Джед да проговори. Но той го гледаше, сякаш е бръмбар, размазал се върху предното стъкло на колата.

Джеръми не се отказа. Опита се да забрави колко огромен и космат е Джед, че държи нож и не изглежда в блестящо настроение. Продължи:

— Всички са озъбени, оголили нокти, готови за скок. Как успяваш да им придадеш такъв вид? За пръв път виждам такова нещо. В Природонаучния музей в Ню Йорк повечето животни изглеждат дружелюбни. Твоите са като побеснели.

Джед се намръщи. Джеръми усети, че монологът му няма да го изведе на добър край.

— Лекси казва, че си добър ловец — опита се да смени посоката, питайки се защо изведнъж му се струва толкова горещо в стаята. — Аз никога не съм ловувал, разбира се. В Куинс единственият дивеч са плъховете. — Засмя се, но Джед не се засмя. Джеръми усети как тишината го изнервя. — Искам да кажа, по улиците не припкат сърнички. А и да припкаха, сигурно не бих стрелял по тях. Така де, след като гледах „Бамби“ и прочее…

Втренчен в ножа на Джед, Джеръми осъзна, че започва да бръщолеви небивалици, но не успя да спре.

— Това си е мой проблем, разбира се. Не съм против лова… Правата на човека, Втората поправка1 — одобрявам ги горещо. Така де, ловуването е американска традиция. Прицелваш се и „бум“! Сърничката се прекатурва и размахва крака във въздуха.

Джед прехвърли ножа в другата си ръка, а Джеръми преглътна. Единственото му желание бе са си плюе на петите.

— Е, наминах само да кажа „здрасти“. Успех с… ммм… каквото там правиш. Очаквам с нетърпение да го видя. Някакви съобщения? — Пристъпи от крак на крак. — Не? Добре тогава. Беше ми приятно да си побъбрим.

Джеръми седна зад бюрото в стаята си и се взря в празния екран, опитвайки се да забрави случката с Джед. Отчаяно му се прииска да го осени идея и да започне да пише, но постепенно стигна до извода, че кладенецът е пресъхнал.

Знаеше, че рано или късно това сполита всички писатели. Нямаше магически цяр просто защото всички писатели подхождат към изкуството си по различен начин. Някои пишат сутрин, други следобед, трети — късно нощем. Някои творят на фона на музика, други се нуждаят от абсолютна тишина. Беше чувал как един писател работел гол-голеничък — заключвал се в стаята си и нареждал на асистента си да не му дава дрехите, докато не пъхне пет изписани страници под вратата. Знаеше, че някои гледат един и същи филм отново и отново или пият и пушат до припадък. Джеръми не беше толкова ексцентричен; пишеше когато и където и да е, така че нямаше как да внесе някаква дребна промяна и всичко да си дойде на мястото.

Още не беше се паникьосал, но започваше да се тревожи. От два месеца не бе написал нито ред, но тъй като подготвяха броевете на списанието шест седмици предварително, готовите материали щяха да му стигнат до юли. Тоест все още разполагаше с известно време, преди да си навлече сериозни неприятности със „Сайънтифик Америкън“. За да се прехранва обаче, разчиташе предимно на статиите от свободната практика, а понеже покупката на колата и къщата, а после и чековете за проточилия се ремонт буквално пресушаваха банковите му сметки, не беше сигурен, че може да си позволи дори този антракт. Парите му се топяха като мартенски сняг.

Опасяваше се, че наистина е блокирал. Не беше чак толкова зает, както се оправдаваше пред Алвин и Дорис. Житейските промени също не бяха причината. Все пак успяваше да пише след развода с Мария. В действителност изпитваше необходимост да пише, за да се отвлича. Тогава писането му помагаше да избяга. Но сега? Ако не съумее да преодолее срива?

Щеше да си изгуби работата и да остане без доходи. Как щеше да издържа Лекси и дъщеря си? Щеше да стане „господин Мама“, докато Лекси работи, за да изхранва семейството? Черните мисли го потискаха.

Погледът му спря върху дневника на Дорис. Да приеме ли предложението й? Може би дневникът ще запали отново искрата — свръхестествени елементи, интересна, оригинална тематика. Ако, разбира се, написаното беше вярно. Наистина ли можеше да предсказва пола на бебетата?

Не, реши отново. Нямаше как да е вярно. Дори да е най-великото съвпадение в историята, не можеше да е истина. Невъзможно е да определиш пола на бебето, поставяйки длан върху корема на жената.

Защо тогава той самият така охотно приемаше, че бебето му ще е момиче? Защо и той, и Лекси бяха сигурни? Когато си представяше как го прегръща, то винаги бе увито в розово одеялце. Опита се да си го обясни и стигна до заключението, че всъщност не е чак толкова уверен. Лекси беше сигурна, не той. Той просто приемаше нейното мнение. А фактът, че тя винаги говори за момиченце, засилваше въздействието.

Вместо да размишлява за пола на бебето или да се мъчи да пише, Джеръми реши да изчете любимите си новинарски сайтове в интернет с надеждата нещо да му хрумне. Бавната връзка почти го хипнотизираше, но не се отказа. Посети пет сайта за НЛО, официалния уебсайт за обитавани от духове къщи и сайта на Джеймс Ранди, който също като него се бе посветил на изобличаване на фалшификации и измами. От години Ранди предлагаше възнаграждение от един милион долара на всеки екстрасенс, който се съгласи да докаже способностите си под строг научен контрол. До ден-днешен нито един — включително най-известните, появяващи се редовно по телевизията и публикуващи книги — не бе приел предизвикателството. Веднъж Джеръми отправи подобно предложение в рубриката си (в по-скромни мащаби, разбира се) и резултатът беше същият. Хората, наричащи се екстрасенси, бяха експерти в областта на авторекламата, а не на паранормалното. Джеръми си спомни как написа статия за Тимъти Клосън, „Говорещия с духове“ — последната история, която бе разнищил, преди да дойде в Бун Крийк да търси призраци и да намери Лекси.

В сайта на Ранди откри обичайната сбирка от разкази за мними магически събития, описани с характерния за автора скептицизъм. След два часа изключи компютъра, без да е зареден с нито една идея повече, отколкото преди да започне да чете.

Погледна си часовника, видя, че наближава пет, и се запита дали да не се отбие в къщата да провери как напредва ремонтът. Сигурно бяха преместили някоя купчина, та да създадат впечатление, че ще приключат до края на годината. Въпреки десетките чекове Джеръми започваше да се съмнява, че някога ще се нанесат там. Доскоро задачата му се струваше осъществима, но сега му изглеждаше безнадеждна. Реши да си спести разочарованието. Нямаше смисъл да помрачава бездруго унилия ден.

Предпочете да отиде в библиотеката при Лекси. Облече си чиста риза, среса се, напръска се с одеколон и след няколко минути профуча край „Хърбс“ на път за библиотеката. Дряновете и азалиите изглеждаха повехнали и изморени, но край сградите и около дърветата цъфтяха лалета и нарциси. Топлият южен бриз навяваше по-скоро летни, отколкото пролетни мисли. В такива дни нюйоркчани се тълпяха в Сентръл Парк.

Почуди се дали да не купи букет цветя на Лекси. В града имаше само един цветарски магазин, където продаваха и жива стръв и риболовни такъми. Въпреки скромния избор след пет минути Джеръми излезе от магазина с пролетен букет точно по вкуса на Лекси.

Спря пред библиотеката след няколко минути, но се намръщи, забелязал, че колата й не е на обичайното си място. Погледна към прозореца на кабинета й и видя, че лампата не свети. Реши, че вероятно е в „Хърбс“, и тръгна в обратната посока. Оглеждаше се за колата й, но не я виждаше. Мина край къщата й, но и там я нямаше. Сигурно бе излязла да пазарува.

Върна се и прекоси бавно града. Забеляза колата до контейнера за боклук зад пицарията, натисна спирачките и паркира автомобила до нейния. Изкушена от прекрасния ден, Лекси сигурно бе решила да се поразходи по алеята край реката.

Джеръми взе цветята и мина между сградите, представяйки си как ще я изненада. Когато излезе на алеята обаче, се закова на място.

Лекси беше точно там, където очакваше да я намери. Седеше на пейка с изглед към реката, но не беше сама. До нея седеше Родни и тя сякаш се бе сгушила до него. Отзад не се виждаше повече. Джеръми си напомни, че Лекси и Родни са само приятели. Познаваха се от деца и за миг това го успокои.

Докато не се поместиха и не осъзна, че се държат за ръка.