Дарът на светулките

8

Седна на верандата пред къщата на Лекси.

Имаше ключ, можеше да влезе вътре, но не искаше. Предпочете да седи на стълбите отпред. Или по-скоро да кипи от гняв на стълбите отвън. Да се вижда с Родни беше едно, да лъже — съвсем друго. А тя го беше излъгала. Отменила беше вечерята им, беше му се обадила по телефона и го бе излъгала къде ще бъде. Беше го излъгала, без да й мигне окото.

Той наблюдаваше пътя със стиснати челюсти.

Наистина не го интересуваше какво извинение ще измисли. Нямаше извинение за такова нещо. Трябваше само да му каже, че иска да поговори с Родни, че се тревожи за него, и той нямаше да възрази. Нямаше да остане очарован, естествено, но щеше да се примири. Кому беше нужна тази потайност?

Това не беше в реда на нещата. Не биваше да се отнася така с него… нито с когото и да било, ако я е грижа. Ами ако продължи да постъпва така и след като се оженят? Искаше ли наистина по цели дни да се тормози дали Лекси е там, където е казала, че ще бъде?

Не, в никакъв случай. Бракът не беше това и той не се беше преместил тук, не бе зарязал всичко, за да го мамят. Тя или го обича, или не го обича; ясно и просто. А е очевидно как се чувства, щом предпочита да прекарва времето си с Родни.

Беше му все едно дали с Родни са приятели, дали е решила да му предложи подкрепа. Трябваше само да каже истината. Но не го беше направила.

Чувстваше се ядосан, но и наскърбен. Дойде тук да сподели живота си с Лекси, дойде тук заради нея. Не заради бебето, не защото мечтаеше да живее зад белосана ограда, не защото вярваше в романтиката на Юга. Дойде тук, защото искаше тя да му стане съпруга.

А тя го лъжеше. Излъга го неведнъж, а два пъти. Сърцето му се сви. Не знаеше дали да халоса стената с юмрук, за да си излее гнева, или просто да се разплаче, скрил лице в шепи.

След един час, когато тя се върна, Джеръми продължаваше да седи на стълбите. Лекси слезе от колата и явно се изненада да го види, но тръгна към него, сякаш нищо нередно не се е случило.

— Здрасти — поздрави го, премятайки чантата си през рамо. — Какво търсиш тук?

Джеръми се изправи.

— Чаках те — отговори.

Погледна си часовника. Девет без пет. Късно, но не прекалено…

— Потръгна ли писането? — попита го тя.

— Горе-долу. — Той сви рамене. — Обмислям няколко идеи.

Тя забеляза, че не пристъпва към нея, но въпреки това се приведе да го целуне. Дори да усети сдържания му отклик, не реагира.

— Добре. Вдъхновението ще се върне. Винаги се връща — заяви.

Той я погледна. Въпреки гнева (или страха, ако трябваше да е честен докрай) видя колко е красива. Мисълта, че друг я прегръща, беше непоносима.

Усетила колко е напрегнат, тя го подръпна за ръкава.

— Добре ли си?

— Да — отвърна й.

— Но нещо те тревожи?

Предоставяше му се отлична възможност да й каже какво мисли, но се поколеба.

— Изморен съм — отговори. — Как е Дорис?

Лекси затъкна кичур коса зад ухото си.

— Притеснена. Рейчъл не се е обаждала.

— Продължава ли да се безпокои, че нещо й се е случило?

— Не съм сигурна. Знаеш каква е Дорис. Науми ли си нещо, трудно ще я разубедиш. Дори да няма логично обяснение. Според нея Рейчъл е добре… не знам как другояче да се изразя… но причината да замине е… — Лекси поклати глава. — Всъщност не я знам какво мисли. Просто предчувства, че Рейчъл не е трябвало да заминава, и се тревожи.

Джеръми кимна, макар да не я разбра ясно.

— Щом Рейчъл е добре, всичко е наред, нали?

Лекси сви рамене.

— Не знам. Отдавна съм се отказала да тълкувам умозаключенията на Дорис. Знам само, че обикновено излиза права. Виждала съм го неведнъж.

Джеръми я наблюдаваше. Усещаше, че му казва истината… за Дорис. Но не споменаваше нито дума за това къде е била след това.

Той изопна рамене.

— Значи досега беше при Дорис?

— Кажи-речи.

— Кажи-речи?

Джеръми долови, че Лекси се опитва да прецени доколко е осведомен.

— Да — отговори след малко.

— Това пък какво означава?

Лекси замълча.

— Минах край къщата на Дорис — реши да я предизвика. — Но теб те нямаше.

— Търсил си ме при Дорис?

— После дойдох тук — добави той.

Тя отстъпи назад и скръсти ръце.

— Следиш ли ме?

— Наречи го както искаш — отвърна Джеръми, стараейки се да запази спокойствие. — Но ти не ми казваш истината.

— Моля?

— Къде беше тази вечер? След като си тръгна от Дорис?

— Дойдох тук — отговори тя.

— А преди това? — попита Джеръми, надявайки се тя най-сетне да му каже истината, молейки се със свито сърце да бъде честна.

— Наистина ме проверяваш, нали? — Назидателният й тон разпали гнева му.

— Не става дума за мен! — процеди. — Просто ми отговори!

— Защо крещиш? Казах ти къде бях.

— Не ми каза! — извика Джеръми. — Каза ми, че си била при Дорис. Но след това отиде някъде другаде, нали?

— Защо ми крещиш? — възмути се Лекси. — Какво ти става?

— Била си при Родни! — изкрещя Джеръми.

— Какво?

— Чу ме! Била си при Родни. Видях те!

— Следил ли си ме?

Лекси отстъпи още една крачка назад.

— Не! Не съм те следил. Минах край къщата на Дорис, дойдох тук и после тръгнах да те търся. И познай какво открих?

Тя замълча, сякаш обмисляше как е най-добре да отговори.

— Не е това, което си мислиш — отвърна с неочаквано тих глас.

— И какво си мисля аз? Че годеницата ми не бива да е в къщата на друг мъж? Че трябваше да ми каже къде отива? Че ако ми се доверява, щеше да ми каже? Че ако държи на мен, нямаше да отмени срещата ни, за да бъде с друг?

— Това няма нищо общо с теб! — възмути се Лекси. — Не съм отменяла срещата ни! Попитах дали да я отложим за утре и ти не възрази.

Джеръми пристъпи към нея.

— Не става дума само за вечерята, Лекси. Истината е, че си била при друг мъж тази вечер!

Лекси вирна брадичка.

— И какво? Мислиш, че съм спала с Родни? Мислиш, че сме се натискали на дивана? Разговаряхме, Джеръми! Това правихме! Просто разговаряхме! Дорис поиска да си легне по-рано и преди да се прибера вкъщи, реших да видя дали Родни може да ми обясни какво става. Отбих се при него и разговаряхме само за Рейчъл.

— Трябваше да ми кажеш.

— Щях да ти кажа! Нямаше да е необходимо дори да питаш! Щях да ти кажа къде съм била. Не крия нищо от теб.

Той повдигна вежди.

— Нима? Ами онзи ден край реката?

— Кой ден?

— Миналия месец, когато… Когато държеше Родни за ръката.

Тя се втренчи в него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Откога ме шпионираш?

— Не те шпионирам! Но видях как го държиш за ръката.

Тя продължи да се взира в него.

— Кой си ти? — отрони.

— Твоят годеник — изкрещя Джеръми. — Мисля, че заслужавам обяснение. Първо ви виждам да се държите за ръка, после откривам, че отменяш срещите ни, за да си с него…

— Млъкни! — извика тя. — Замълчи и ме изслушай!

— Опитвам се — не й остана длъжен той. — Но ти не ми казваш истината! Лъжеш ме!

— Не те лъжа!

— Защо тогава не ми разкажеш за идиличния ви разговор край реката?

— Опитвам се да ти обясня, че тълкуваш погрешно всичко…

— Нима? — просъска той. — Ако ти ме видиш да се държа за ръка с бивша приятелка и че те лъжа, за да ходя при нея?

— Не те лъжа! — разпери ръце Лекси. — Казах ти… Бях при Дорис, но така и не разбрах какво се е случило. Притеснявах се за Рейчъл и затова се отбих при Родни да го попитам дали знае нещо.

— И го подържа за ръката, разбира се.

Очите на Лекси заискриха гневно, но гласът й прозвуча тихо:

— Не. Не съм. Седяхме на задната веранда и разговаряхме. Колко пъти да ти го повтарям?

— Достатъчно, за да признаеш, че ме излъга.

— Не съм!

Той я погледна и я посочи обвинително с пръст.

— Излъга ме и го знаеш. Това е лошо и обидно. По-обидно е обаче, че продължаваш да отричаш.

При тези думи той слезе от верандата и тръгна към колата, без да поглежда назад.

Профуча през града. Не знаеше какво да прави. Не искаше да се връща в „Грийнлийв“; не биваше да се отбива в „Лукилу“ — единствения отворен ресторант в Бун Крийк. Беше ходил веднъж-дваж, но не изгаряше от желание да прекара остатъка от вечерта, седнал на бара, защото подозираше какъв смут ще предизвика. Вече беше научил, че в малките градчета новините се разпространяват светкавично, особено лошите. Не искаше всички в града да обсъждат връзката му с Лекси. Затова караше без посока през града. Бун Крийк не беше Ню Йорк — нямаше къде да отидеш и да изчезнеш сред навалицата. Нямаше тълпи.

Мразеше този град понякога.

Трябваше да го предвиди въпреки славословията на Лекси за красивите пейзажи и за местните, които й били като семейство. Като единствено дете и сираче, тя никога не бе живяла в голямо семейство и Джеръми понякога се изкушаваше да й каже, че няма представа какво говори. Вярно, повечето граждани на Бун Крийк бяха дружелюбни и благосклонни, но той започваше да се пита дали това не е само поза. Зад фасадата имаше тайни и машинации както навсякъде другаде, но хората тук се стараеха да ги прикриват. Като Дорис например. Докато той задаваше въпроси, тя и Лекси си разменяха безмълвни знаци, за да го държат в неведение. Или като кмета Джъркин. Вместо просто да помогне на Джеръми да получи разрешителното за сватбата, той преследваше своите цели. Нюйоркчаните заслужават уважение, помисли си Джеръми. Ядосат ли се, показват ти го, без да се опитват да захаросват чувствата си, особено ако засягат семейството им. Казват каквото мислят и толкова.

Прииска му се и Лекси да е по-открита. Обикаляше улиците с колата и се питаше дали гневът му расте или намалява; не знаеше дали да се върне при нея и да се опита да разреши проблема, или да продължава да го обмисля насаме. Подозираше, че тя крие нещо, но недоумяваше какво. Въпреки гнева и уличаващите обстоятелства не можеше да повярва, че Лекси има тайна афера с Родни. Освен ако не го беше мамила от началото до края, тази идея звучеше абсолютно нелепо. Между тях обаче имаше нещо, за което тя не искаше да говори. И разбира се, не биваше да забравя имейла…

Тръсна глава да си проясни ума. След като обиколи града за трети път, се насочи към околностите. След още няколко минути свърна отново и спря пред гробището „Седар Крийк“ — дома на загадъчните светлини и мястото, довело го в Бун Крийк.

Тук беше срещнал Лекси. След като пристигна в града, Джеръми дойде на гробището, за да го снима, преди да започне да пише статията. Все още помнеше как Лекси се появи изневиделица и го стресна. И досега си я представяше как върви към него и вятърът развява косите й. В това гробище Лекси му бе разказала и как родителите й са се удавили, когато автомобилът им изскочил от пътя.

Джеръми излезе от колата и остана поразен колко различно е мястото без мъгла. През нощта, когато бе видял загадъчните светлини, обвитото в мъгла гробище изглеждаше неземно, изгубено във времето. Тази нощ, под ясното априлско небе и ярката луна, той различаваше надгробните плочи и дори успя да проследи с очи маршрута, който бе следвал, докато се опитваше да заснеме светлините.

Мина през портата от ковано желязо. Чакълът хрущеше тихо под краката му. Не беше идвал тук, откакто пристигна в Бун Крийк, и сега, докато заобикаляше порутените паметни плочи, мислите му отново се насочиха към Лекси.

Истината ли му беше казала? Отчасти. Наистина ли щеше да му каже къде е била? Може би. Имаше ли право да й се ядосва? Да, помисли си, имаше право.

Само че не му харесваше да се кара с нея. И не му хареса как го погледна, когато разбра, че я е следил. Призна си, че и на него не му харесва в какво се е превърнал. Честно казано, би предпочел изобщо да не е виждал Лекси и Родни на онази пейка. Тогава нямаше да изпитва подозрения. Напомни си отново, че подозренията всъщност са безпочвени. Да, Лекси бе отишла да види Родни, но Рейчъл беше изчезнала, а с кого друг, ако не с Родни би могла да обсъди защо е заминала приятелката й? Но имейлът…

И за това не искаше да мисли.

В тишината гробището сякаш просветля. Не беше възможно, разбира се — призрачните сияния се появяваха само в мъгливи нощи. Джеръми примигна и осъзна, че не му се привиждат неща. Намръщи се объркано, но наистина чуваше двигател на кола. Погледна през рамо и видя фарове. Почуди се кой ли минава край гробището по това време и с изненада забеляза, че колата забавя ход и спира зад неговата.

Въпреки мрака разпозна колата на кмета и след миг различи тъмния му силует.

— Джеръми Марш? — извика Джъркин. — Там ли си?

Джеръми прочисти гърло, изненадан за втори път. Подвоуми се дали да отговори, но осъзна, че колата му го издава.

— Да, господин кмете. Тук съм.

— Къде? Не те виждам.

— Тук съм. До голямото дърво — извика Джеръми.

Кметът тръгна към него и заговори:

— Странни места посещаваш, Джеръми. Едва те открих. Всъщност не е толкова странно, като се има предвид какво те свързва с това място. Все пак ми хрумват дузина по-подходящи места за усамотение. Но поривът да се върнеш на местопрестъплението е неустоим, нали?

Когато млъкна, вече стоеше пред Джеръми. Дори в мрака се виждаше как е облечен — червени полиестерни панталони, морава риза и жълто спортно сако. Приличаше на огромно великденско яйце.

— Какво правите тук, господин кмете?

— Дойдох да си поговорим, разбира се.

— За астронавта ли? Оставих съобщение в кабинета ви…

— Не за астронавта, разбира се. Получих съобщението ти, не бой се. Не се съмнявах, че ще уредиш въпроса, понеже си знаменитост и прочее. Всъщност попълвах някакви формуляри в магазина и мярнах колата ти. Помахах ти, но май не ме забеляза. Почудих се закъде си се забързал толкова.

Джеръми вдигна ръце да го спре.

— Господин кмете, не съм в настроение…

Кметът продължи, сякаш не го е чул:

— Не му мислих много, разбира се. Поне отначало. Но ти мина втори път, после и трети. Хрумна ми, че сигурно искаш да си поговориш с някого. Къде ще отиде Джеръми Марш, запитах се. И… — Джъркин замълча, за да подсили драматизма, тупна се по крака за допълнителен ефект и продължи: — И идеята ме порази като мълния! Ще отиде на гробището, разбира се!

Джеръми го гледаше занемял.

— Защо решихте, че ще дойда тук?

Кметът се усмихна доволно, но вместо да отговори на въпроса, посочи красивата магнолия в центъра на гробището.

— Виждаш ли това дърво, Джеръми?

Джеръми погледна магнолията с чворести корени и огромна корона. Сигурно беше на сто години.

— Разказвал ли съм ти историята на това дърво?

— Не, но…

— Посадил го Коулман Толес, един от най-изтъкнатите граждани на Бун Крийк, още преди войната със Севера. Бил собственик на местната бакалия, а съпругата му била най-красивата жена в областта. Казвала се Патриша и макар единственият й портрет да изгоря в пожара в библиотеката, татко се кълнеше, че понякога ходел в читалнята, само и само да я погледа.

Джеръми поклати нетърпеливо глава.

— Господин кмете…

— Остави ме да довърша. Мисля, че историята ще ти помогне да разрешиш дребния си проблем.

— Какъв проблем?

— Проблемът с госпожица Лекси, разбира се. На твое място нямаше да съм очарован, че прекарва времето си с други мъже.

Джеръми примигна стъписано, изгубил дар слово.

— Но както казвах, Патриша била красива жена и Коулман я ухажвал години наред, докато склони да се омъжи за него. Почти всички в областта я ухажвали — вниманието й харесвало — но в крайна сметка старият Коулман спечелил сърцето й. Отпразнували сватбата с подобаваща тържественост. Местните не помнели такъв празник. Редно било съпрузите да заживеят щастливо, но не им било писано. Коулман бил ревнив, а Патриша не умеела да обръща гръб на младежите, които продължавали да я ухажват. Коулман просто не успял да го преглътне. — Кметът поклати глава. — Скарали се ужасно и тя не понесла напрежението. Разболяла се, лежала две седмици и после добрият Господ я прибрал при себе си. Коулман бил съсипан. Когато я погребали, посадил това дърво в нейна памет. И ето го тук и досега — нашата жива версия на Тадж Махал.

Джеръми се взираше в кмета.

— Истинска ли е историята? — попита най-сетне.

Джъркин вдигна ръка като за тържествена клетва.

— Гръм да ме удари, ако не е.

Джеръми не знаеше какво да каже. Недоумяваше как кметът се е досетил за тревогите му.

Джъркин пъхна ръцете си в джобовете.

— Както виждаш, напомня твоето положение. Както свещта привлича нощните пеперуди, това дърво те е довело в гробището.

— Господин кмете…

— Знам какво си мислиш, Джеръми. Питаш се защо не споменах историята, когато смяташе да пишеш за гробището.

— Не, не точно…

— Тогава се чудиш как, за бога, нашият град е родил толкова интересни истории. Ще ти кажа само, че Бун Крийк е бастион на историята. Мога да ти разкажа за миналото на половината къщи в града. Ще останеш изумен…

— Не е и това… — отвърна Джеръми, все още смаян от случващото се.

— Тогава сигурно недоумяваш как съм разбрал за госпожица Лекси и Родни.

Джеръми срещна погледа на кмета. Джъркин просто сви рамене.

— В малките градчета няма скрито-покрито.

— Всички ли знаят?

— Не, разбира се. Поне не за това. Знаят малцина като мен, но никой от нас не иска да сее обидни слухове. И аз съм притеснен от изчезването на Рейчъл. Говорих с Дорис. Тя е съсипана. Знаеш колко обича момичето. Бях там, когато Родни дойде, и се отбих пак в „Хърбс“, след като ти се беше върнал в „Грийнлийв“.

— Но как разбра за другото?

— О, лесно! — сви рамене Джъркин. — Родни и Рейчъл излизат, но имат проблеми, Родни и Лекси са приятели, а ти обикаляш из града с колата, все едно зад волана има слепец. Веднага се досетих, че Лекси е отишла при Родни да поговорят, а ти не си успял да го преглътнеш при всичкия този стрес, на който си подложен…

— Стрес?

— Да. Сватбата, къщата, бременността на Лекси…

— И това ли знаеш?

— Джеръми, момчето ми, вече си жител на прекрасното ни градче и би следвало да разбираш колко прозорливи са хората тук. Няма кой знае какво за правене, освен да гадаеш какво става в живота на другите. Но не бой се, гроб съм, докато не го обявите официално! Като държавен служител се опитвам да стоя над клюките, които шарят из града.

Джеръми си отбеляза наум да се задържа колкото е възможно повече в „Грийнлийв“.

— Но дойдох главно, за да ти разкажа нещо за жените.

— Още една история?

Джъркин вдигна ръце.

— Не точно история. По-скоро поука. Става дума за съпругата ми, Гладис. Тя е прекрасна жена, но понякога ми спестява истината. Дълго време негодувах и навремето се случваше да се скараме. Лека-полека обаче разбрах, че ако една жена те обича, не можеш да очакваш винаги да ти казва истината. За разлика от мъжете жените долавят по-добре чувствата и когато не казват истината, най-често го правят, защото истината може да накърни чувствата ни. Това обаче не означава, че не ни обичат.

— Твърдиш, че е редно да лъжат?

— Не, казвам, че понякога лъжат, за да не ни наранят.

— Но ако искам да ми казва истината?

— Тогава, момчето ми, подготви се да приемаш истината така, както ти я поднасят.

Джеръми се замисли, но не продума. Кметът Джъркин потрепери.

— Хладничко е тук. Ще си тръгвам, но искам да ти кажа още нещо. Дълбоко в сърцето си знаеш, че Лекси те обича. Дорис го знае, аз го зная, целият град го знае. Когато сте заедно, сякаш всеки момент ще запеете! Няма смисъл да се тревожиш, че е отишла да види Родни в тежък за него момент.

Джеръми извърна поглед. Въпреки че кметът стоеше до него, внезапно се почувства съвсем сам.

Джеръми се върна в „Грийнлийв“ и се запита дали да не се обади пак на Алвин. Това обаче означаваше да преразкаже отново цялата вечер, а не искаше. Не беше готов и да послуша съвета на Джъркин. Дребните лъжи може би вършеха работа в брака на кмета, но той не искаше да живее така с Лекси.

Поклати глава, сломен от неприятностите с нея, изморен от планирането на сватбата и от ремонта на къщата, изтощен от неспособността си да пише. Откакто бе дошъл тук, дните му бяха изпълнени с несгоди. И защо? Защото обича Лекси? Защо тогава той понася всичко, а тя изглежда незасегната от затрудненията? Защо той да е изкупителната жертва?

Не, призна си, не беше съвсем прав. И на нея не й беше лесно. Не само покрай организирането на сватбата и ремонта на къщата. Беше бременна, събуждаше се разплакана посред нощ, следеше какво яде и какво пие. Тя просто се справяше със затрудненията по-добре от него.

Объркан, Джеръми седна пред компютъра. Знаеше, че няма да пропише, но можеше поне да си провери пощата. Отвори първото съобщение и се втренчи като хипнотизиран в екрана.

Каза ли ти истината? Прочети дневника на Дорис. Там ще намериш отговора.