Душата на звяра

Тринадесета глава

Той смяташе, че тя е просто дете, прекалено незряла, за да разбере фактите от живота.

Аманда се отдръпна бавно от Киова, след като първоначалната й реакция към докосването на друг мъж премина. Болката беше… ужасяваща. Всеки нерв в тялото й бе изкрещял в агония, отхвърляйки допира, без значение, че беше с добри намерения.

Докато преминаваше през всекидневната, младата жена потърка бавно ръце, като се концентрира единствено върху дишането си, за да даде възможност на мозъка си да обработи информацията, която бе чула. Не беше глупачка и не беше дете. Бе успяла да разбере всяка дума от това, което й се бе случило. И бе чула много. Прекалено много.

— Аз не исках да те нарека животно след… — Аманда махна с ръка, като се обърна отново с лице към мъжа. — Бях шокирана.

— Напротив — Киова сви широките си рамене, отказвайки да приеме извинението. — Наблюдавах те от известно време, госпожице Мейрън. Няколко седмици всъщност. Моето впечатление от теб е, че до голяма степен казваш това, което мислиш.

— Значи наблюденията ти ти позволяват да формираш основите на мненията си? — попита го тя любопитно, опитвайки се да успокои гнева си от арогантността му.

— В повечето случаи — Киова кимна рязко, преди да мине покрай нея на път за кухнята. — Ще приготвя закуска, след това можеш да поспиш. Ще останем тук за известно време, така че предполагам, че ще бъдем нападнати от съпругите на Калън и Тайбър, както и от сестрите им. Нещо като проклето парти за добре дошли, предполагам.

Аманда се обърна, когато той влезе в кухнята. Сводът между двете стаи й позволяваше да вижда ясно какво прави мъжът. Мускулите на голите му гърди се движеха, докато вадеше хранителни продукти от хладилника и ги слагаше на кухненския плот.

Аманда не можеше да го нарече красив, въпреки че определено беше забележителен. Поне метър осемдесет и пет висок, слаб и мускулест. Ако имаше дори един грам тлъстина по това тяло, тя не го откри. А ръцете й бяха докосвали места, които не би трябвало да докосват.

Гъстата му, черна като на дявол, коса падаше по раменете му и когато се обърна към нея, резките, добре очертани линии на лицето му задържаха погледа й. Той беше просто хипнотизиращ. Не е красив, убеждаваше се младата жена. Но острият му нос и идеално извитите вежди над дълбоки черни очи определено заслужаваха да се гледат. И устните му.

Аманда наистина не искаше да поглежда към устните му. Но го направи. Те караха устата й да се навлажни при мисълта за удоволствието, което се криеше в тях.

— Чух какво казаха те — проговори тя. — За чифтосването.

Киова не прекъсна работата си, дори изражението му не се промени.

— Така и предположих — изрече най-сетне той, а погледът му трепна към нея.

— Това няма да стане — каза му. — Не можем да допуснем да се случи, знаеш го.

Младата жена не можеше да си представи да бъде обвързана с този мъж по такъв начин. Ако смяташе, че нейният брат е твърд, тогава Киова бе чиста стомана.

— Щом ти можеш да издържиш, значи и аз мога — гласът му не се повиши, нито се снижи. През няколкото часа, които прекара с него, Аманда го бе виждала бесен, беше го чувала разярен, изпълнен със страст или просто подигравателен. Сегашното му поведение обаче, я объркваше.

— Киова… — тя облиза устните си нервно. — Аз дори не знам фамилното ти име.

— Нямам такова — той се извърна от нея, наведе се и извади един тефлонов тиган от шкафа под плота.

— Всеки има фамилно име — каза Аманда, като поклати глава невярващо. — Трябва да имаш такова за номера на социалната осигуровка, за да си намериш работа.

— Невинността е толкова освежаваща — изрече мъжът.

И по дяволите, гласът му не се промени. Неемоционален. Равен. Аманда започваше да цени брат си все повече и повече.

— Какво искаш да кажеш с това? — тя скръсти ръце на гърдите си, най-вече за да прикрие втвърдените си зърна.

Киова гледаше към тях. Въпреки че Аманда трябваше да си признае, че беше трудно да не се забележи.

— Искам да кажа, госпожице Мейрън, че ако се движиш в правилните среди, или трябва да кажа — неправилните среди, можеш да се разминеш с почти всичко. Аз имам дузина фалшиви самоличности, номера на социални осигуровки и паспорти. Всички те с незаконни фамилни имена. Но аз нямам фамилно име. Семейството на майка ми отказа да ми позволи да нося нейното, а е доста трудно за една Порода да претендира за баща. Ето защо, аз нямам фамилия.

— Училище… Акт за раждане… — младата жена поклати глава. Това беше невъзможно.

— Възпитавах се сам през по-голяма част от времето — Киова напълни тигана с бекон. Очевидно ядеше много. — Дядо ми ме държеше скрит в планините, след като бях отбит от майка ми. Когато пораснах, ме остави сам. Обаче винаги ме снабдяваше с книги. И телевизия. Не бях лишаван.

Аманда примигна шокирано.

— Това не е детство — прошепна тя.

— Аз не бях дете — мъжът я погледна отново, очите му бяха изгубили блясъка си. — Бях животно, госпожице Мейрън. Животно, което той нямаше друг избор, освен да пази, защото честта му го изисква. Неговата кръв течеше в моите вени, независимо дали му харесва или не. Той даде най-доброто от себе си.

В гласа му имаше приемане. Без съжаление, без обвинения, без гняв или болка. Просто приемане.

— Ти не си животно — отсече Аманда, треперейки от шок, че някой може да се отнася с едно дете толкова жестоко. — Казах, че съжалявам. Аз бях… — тя пое дълбоко и силно дъх. — Бях изплашена, Киова. Реагирах, без да мисля и реакцията ми беше погрешна.

Той се взря в нея за един дълъг миг, преди да се извърне настрани, отхвърляйки я, сякаш тя няма никакво значение. Господи, беше толкова трудно. Желанието, надигащо се в тялото й, не правеше нещата по-лесни.

— Кажи ми — каза Киова, като се обърна отново към нея, докато беконът започна да цвърчи на печката. — Какво ще направиш, когато започнеш да се надуваш с детето ми, знаейки, че си нямала друг избор в зачеването му, че ще родиш едно бебе, което е колкото животно, толкова и човек? Ще го държиш ли до гърдите си, ще го прегръщаш ли с любов? Или ще го дадеш на непознати да го отгледат? Ще дадеш ли името си на това дете? Или ще се опиташ да го убиеш, преди то да има шанса да поеме първата си глътка въздух?

Мъжът отвори бързо предварително приготвените бисквити и ги сложи в тигана, докато Аманда го гледаше ужасена.

— Не бих избрала аборт — прошепна тя.

Киова я погледна отново, докато слагаше тигана във фурната.

— Ще ми дадеш ли детето ми?

Най-сетне емоция. Аманда я зърна само за миг — мрачна, изпълнена с болка. Един проблясък на ярост в очите му, преди да го прикрие.

— Не — отвърна тя, знаейки, че всяко дете, което износи, ще вземе сърцето й.

Киова подпря ръце на плота и кимна бавно, погледът му се насочи към пода за няколко дълги секунди. Когато отново погледна нагоре към нея, властният блясък, който изпълваше очите му, я накара да направи предпазливо крачка назад.

— Ако си чула всичко, значи знаеш цялата истина — каза той непроницаемо. — Ти си моята половинка, обвързана си с мен, независимо дали на някой от нас му харесва, или не. Няма да те пусна да си тръгнеш.

Младата жена поклати глава бавно.

— Ще го направиш — прошепна тя тихо. — Защото няма да искаш жена, която ти е била натрапена, Киова. Жена, която не споделя мечтите ти, желанията ти или бъдещето, което искаш да следваш. Аз не искам твоето бъдеще — произнесе болезнено. — Аз си имам своите мечти.

— А детето, което отказваш да дадеш? — отсече той. — Каква роля ще играе?

— Моето дете ще бъде точно това. Мое. Ще го обичам, ще му дам името си. Ще го ценя.

— Но не и баща му? — тези очи бяха оживени сега и яростта ги разпалваше.

— Какво искаш да кажа? — извика Аманда отчаяно. — Ти се опитваш да ме нараниш, да ми припишеш вината и да ме накараш да се чувствам отговорна за това. Е, не съм.

— Това е отговор на едно дете — изплю Киова. — Един възрастен се приспособява, Аманда. Ти си права — когато всичко свърши, вероятно е по-добре да си тръгнеш. Едно дете, каквото си ти, никога няма да ме издържи, да не говорим за живота ми или трудностите, свързани с отглеждането на мое бебе. Мое бебе, госпожице. Проклет да бъда, ако позволя да бъде третирано като животно от някого. Или да израсне без баща.

Аманда се бореше да контролира дишането си и препускането на кръвта си. Усещаше как възбудата се увеличава от това, а не можеше да си позволи слабост. Не сега.

— Ти си неразумен — каза тя. — Аз дори не те познавам. И ако бъда напълно честна, не мисля, че те харесвам особено много. Каква основа за отглеждане на дете е това?

— Със сигурност по-добра, отколкото имах аз — Киова обърна бекона с едно яростно движение на шпатулата.

Какво можеше да отговори тя на това?

— Вълчите породи ще бъдат приети след постановяването на закона за Породите…

Силен, подигравателен смях излезе от гърлото му, когато я прониза с тези черни очи.

— Вълчите породи? — попита мъжът тихо. — Какво общо има с мен това, Аманда?

Тя облиза устни нервно.

— Това е, което си ти… — той поклати глава, преди тя да успее да довърши.

— Не, бейби — каза Киова меко. — Не беше Вълча порода това, което се заключи в твоята тясна вагина. Беше една от онези стари лоши Койотски породи. Колко приемливо е това?