Душата на звяра

Осемнадесета глава

Аманда отказваше да се примири просто така с всичко това. Тя се измъкна възможно най-безшумно от колибата, скри се в сенките и се насили да се движи в тъмнината на планината, в която бе разположена къщата.

Беше чула Киова, Кейн Тайлър и Калън Лайънс да обсъждат сигурността на имението по-рано днес, преди Киова да излезе, за да помогне на Кейн за някакъв вид компютърна неизправност. След това бе говорила с баща си и го увери, че е добре. Не че можеше да му каже нещо повече, тъй като Киова стоеше над нея като ангел на отмъщението. Дори беше прошепнала техния кодиран израз — „Добре съм, тате“ — вместо татко, и все още не можеше да си обясни защо го бе направила.

Може би защото независимостта, която бе спечелила от семейството си, бе толкова трудно постигната. Баща й и брат й само чакаха оправдание да я издърпат обратно в пътя, който бяха предначертали за нея, да я омъжат за някой приятен, улегнал, надежден млад мъж и да я видят как се превръща в идеалната вашингтонска съпруга.

Но тя не мислеше да им го позволи. Много по-лесно би било да се пребори с Киова. И Аманда беше на път да му покаже тук и сега, че не е човек, на когото той може да нарежда толкова небрежно. Щеше да се измъкне от тази проклета планина, от имението на Породите и да се върне в Белия дом сама. Това не би трябвало да е толкова трудно. Спасявайки се, тя можеше да отстоява независимостта си, дори пред лицето на опасността, която я заобикаляше.

Бягството нямаше да бъде трудно. Всичко, което трябваше да направи, бе да намери стария път, по който бяха прекарвали дърва, и да се насочи към окръжния път на няколко километра разстояние. Там можеше да спре някой автомобил, който да я откара до най-близкия телефон и да се обади на баща си. Той нямаше да я остави на грижите на Породите, ако знаеше истината. А Аманда разбираше, че Киова отчаяно иска да запази тази истина скрита, докато успее да я убеди да приеме чифтосването, каквото е.

Младата жена изсумтя, докато притичваше покрай сечището зад къщата и пое към редицата дървета. Природата можеше да постъпва толкова грозно, колкото си иска. Аманда не бе избирала Киова и този наложен избор не бе представата й за идеална връзка. Трябваше да има начин да се излекува. Да накара възбудата да изчезне и да й даде шанс да реши сама кой мъж иска.

Щеше ли да избере Киова, ако имаше възможност за избор? Тялото й крещеше да, а сърцето я болеше.

Любовта не идва за един ден, нали? Без значение какво бе чела или фантазирала, тя знаеше, че реалността е изцяло друг въпрос. Киова беше самотник, Порода Койот, роден да манипулира и мами. Но нима хората, били те Породи или не, не правеха същите неща?

Объркването беше като едно блато от мисли и чувства в съзнанието й и Аманда не можеше да намери смисъл в нищо. Не можеше да контролира нищо. Страхът беше също толкова завладяващ, колкото надигащата се възбуда, и безопасността, която можеше да бъде открита само в нормалното. Трябваше да се прибере вкъщи. Трябваше да говори с Александър. Дори обхванат от студена ярост, той щеше да й помогне.

Младата жена се препъваше през гората, дългата фланелена риза, с която бе облечена, се закачаше за храстите, през които тя преминаваше. Дънките и маратонките я предпазваха от хладния въздух, но нищо не можеше да я предпази от топлината, разгаряща се вътре в нея. Тя нарастваше с всеки изминал миг. Аманда се бе молила, като се раздели с Киова и уханието, което изглежда изпълваше колибата, да преодолее нуждата.

Щеше да я преодолее, каза си тя яростно. Всичко, което трябваше да направи, бе да се прибере вкъщи.

По нощното небе бавно се движеха облаци, приглушаваха лунната светлина и увеличаваха тъмнината на гората. По дяволите, мразеше тъмнината. Ето затова живееше в града, а не в имението на баща си в горната част на Пенсилвания.

Не че се страхуваше от мрака, просто не го харесваше. Той беше изпълнен със звуци, които тя не можеше да определи, звуци, които изпращаха тръпки по гръбнака й и я караха да мисли за всеки филм на ужасите, който Александър я бе предизвикал да гледа.

Писък на котка, голяма котка, отекна в планината. Аманда спря, дишайки тежко, очите й се разшириха, когато се опита да види нещо в тъмнината. Добре, какво беше казал Киова? Ако не миришеш на котка, те ще те изядат.

О, Господи. Това е просто страхотно. Диви вълци и огромни котки, разгонване, което я подлудяваше, и само Бог знае какво още предстои. Тя не се нуждаеше от това.

Младата жена започна да се придвижва по-бързо. Вече не се притесняваше за тишина или хитрост. Какъв бе смисълът, по дяволите?

— Кейн, имаме неразрешено движение в Сектор 3С — Тайбър, женската Порода, експерт по комуникациите, докладва тихо, докато Кейн и Киова работеха върху капризната програма, която се опитваха да инсталират, за да прихванат електронните съобщения на членовете на Кръвните расисти.

Главата на Киова се надигна, а очите му се присвиха. Три С беше районът на малката колиба, която той и Аманда използваха.

— Няма електронен индикатор и котките са тръгнали в тази посока.

— Мамка му! — Киова скочи бързо на крака. — Това е Аманда. Обади им се да се върнат.

Той би трябвало да разбере, че лесната й капитулация по-рано тази вечер не е била нищо повече от хитрост. Трябваше да подуши яростта й, чувството й за предателство при отказа му да й позволи да се подлага на генетичните тестове по-рано през деня или просто да й обясни причината за поведението си.

Как можеше да й каже, че гледката на това как тя понася такава болка го е лишила от гордост и почти бе предизвикала сълзи в очите му? Че гърдите му се бяха стегнали и гняв, какъвто никога не бе изпитвал, бе залял съзнанието му?

— Екипът на Даун да я настигне — нареди Кейн бързо. — Ние тръгваме натам веднага.

Той хвърли на Киова комуникационното устройство, което използваха и прикрепи собственото си към ухото си.

— Даун пътува натам, за да се намеси. Кейбъл и Танер отиват при животните, за да ги овладеят. Котките били неспокойни, Кейн. Може да не се подчинят на стандартните команди — докладва младата женска Порода на комуникационния пулт.

— Нека Мерк подготви мотоциклетите — отсече той към нея. — Ние тръгваме.

Киова се напрегна, когато последва Кейн тичешком, а яростта нарастваше в съзнанието му с всяка изминала секунда. Проклета да е, не бе очаквал да избяга. Как би могла да има енергия за това?

— Мотоциклетите ще свършат добра работа от разстояние — изкрещя Кейн, когато се приближиха към звука на форсирани мощни двигатели във вътрешността на метален хангар от другата страна на имението.

— Ще я набия — измърмори Киова. — Мамка му. Предупредих я.

— По дяволите, Киова — изруга Кейн, когато влетяха в добре осветения хангар, широките врати се блъснаха. — Мислиш ли, че на нея й е лесно? Трябваше да го очакваме.

Но не бяха и заради липсата му на предпазливост, Аманда бе в опасност.

Двамата скочиха на подготвените малки мощни мотоциклети. Създадени за бързи планински преходи, те бяха специално проектирани от Меркюри — внушителната Лъвска порода, която бдеше над тяхната сигурност като квачка над пиленцата си.

Двамата мъже се изстреляха от гаража с пълна газ, завиха безразсъдно на острия завой около алеята, която водеше към хангара, и подкараха нагоре по чакълестия път към планината.

— Тя е на повече от една миля от колибата — изкрещя Кейн в комуникационното устройство. — По посока на главния път. Котките се движат бързо, така че да настъпим газта.

Големите котки се приближаваха. Аманда можеше да чуе гърлените им крясъци, които отекваха около нея, сякаш се викаха една друга, действайки координирано, за да я проследят.

Аманда тичаше, препъваше се в храсти и дънери, като се опитваше да не падне и да не се търколи надолу по склона. Само Бог знаеше какво лежи на дъното на някои от проломите, които бе открила.

Тя едва успяваше да си поеме дъх, докато страхът препускаше из тялото й, а собствената й слабост сякаш я зашлевяваше през лицето. Със сигурност би било по-лесно да открадне мобилен телефон. Във всеки случай, нямаше да бъде изядена.

Аманда се спъна в нещо. В собствените си крака, може би. Тогава зад нея прозвуча друг див котешки рев. Младата жена падна по корем, напрегна се да се изправи отново на крака, застана на колене и се оказа очи в очи с най-големия, най-жесток на вид лъв, който някога бе виждала.

Той изрева. Отвори мощните си челюсти, показвайки уста, пълна с остри като бръснач зъби и изрева право в лицето й.

— Вкусът ми е много гаден — отсече младата жена, прекалено уплашена, за да се опита да се движи, когато лъвът сведе зловещия си кехлибарен поглед към нея. — А и нямам никакво месо по костите си. Татко винаги ми казваше, че съм прекалено кльощава. Обзалагам се, че зайците имат наистина хубав вкус… — изскимтя тя. — О, Боже, намери заек.

Животното изръмжа, озъби се и грамадните му зъби се оголиха. Главата му беше огромна, а гъстата грива, която растеше от гърба му, показваше, че е зряло създание в разцвета на силите си.

— Той не се интересува особено от зайци. Любимите му лакомства са глупави момиченца, които обичат да не зачитат мерките, създадени за тяхната безопасност.

Женският глас я накара да се обърне рязко, само за да си изпроси едно ухапване по гърба от животното.

Аманда се обърна отново и се втренчи изненадано, когато той изрева още веднъж.

— Можеш ли да го повикаш или нещо такова? — изпъшка тя. Малкото ухапване не болеше, но Аманда предпочиташе да не оставя парче от себе си.

— Тайни до голяма степен прави това, което иска — провлече жената меко, гласът й беше нежен, почти мелодичен, когато заобиколи Аманда и клекна до животното. — Нали така, Тайни?

Лъвът побутна с глава жената, чертите на лицето й бяха прекалено неясни, а в погледа на Аманда прекалено изпълнени с остри зъби, за да обърне внимание на това как изглежда тя.

Огромното животно издаде мек сумтящ звук, като се потърка в крака на непознатата, очевидно доволно за момента.

— Добро момче — тя погали гривата му и след това изненадващо измърка с нежен котешки звук. — Върви да полегнеш, а аз ще поговоря с нашата посетителка за минута. Танер ще бъде тук скоро с угощението ти.

Главата на лъва се обърна отново към Аманда и погледът, който й хвърли, беше пълен с чисто мъжко раздразнение, но той се извърна, премести се няколко сантиметра настрани и се отпусна на земята, гледайки я внимателно.

— Не мога да се свързвам много добре с тях — жената запази гласа си мелодичен, с почти хипнотизиращ тон. — Просто стой мирно и тихо, и не прави нищо, което може да го изплаши, и той ще бъде спокоен, докато пристигнат Танер и Кейбъл. Те са точно зад мен.

Аманда не откъсваше очи от лъва.

— Бях ли близо? — попита тя и гласът й беше тих като полъх.

— Никак даже — въздъхна непознатата. — Всъщност, на около двадесет стъпки в тази посока има скрита клисура. Можеше да не преживееш падането.

Аманда наведе глава унило.

— Толкова ли е лошо? — попита тогава жената, а гласът й беше замислен. — Сестра ми е чифтосана с Кейн, той не е Порода, но би трябвало да бъде. Чифтосването ужасно ли е?

Аманда хвърли изненадан поглед към тъмната фигура. Все още подпряна на ръце и колене, тя се страхуваше да се раздвижи. Лъвът не сваляше очи от нея.

— Ами… Не — каза тя предпазливо.

Чифтосването беше страхотно. Обаче тъпият мъж, който внезапно бе решил, че е неин господар и повелител, бе започнал да й лази по нервите.

— Тогава защо бягаш? — Тъмната глава на непознатата се наклони, а бледите черти на лицето й бяха едва забележими в тъмнината, когато тя остана приклекнала между Аманда и животното. — Киова е най-благородният Койот, когото познавам. Той не е като тъмничарите, които имахме ние, обучени да бъдат безпощадни. Той ухае на искреност, на нежност. Защо бягаш от него? Нима човешките мъже са по-достойни?

Аманда примигна смаяно към нея. Гласът й беше мек, но сериозен, сякаш въпросът имаше по-голямо значение, отколкото тя искаше да му придаде.

— Как, по дяволите, бих могла да знам? — Аманда преглътна мъчително. — Виж, това наистина е странно. Може ли да кажеш на този звяр да ми позволи да седна?

Звярът изръмжа.

— Наистина ще трябва да останеш още няколко секунди — осведоми я другата жена. — Мога да подуша, че Танер и Кейбъл приближават. Те се промъкват бавно, за да се пазят от развълнувани котки. Има няколко около нас, да знаеш. Моята лъвица ще се опита да те защити, ако Тайни нападне, но предпочитам да не бъдат наранявани. А ти не ми отговори на въпроса.

— Попитай ме, когато не съм на път да стана закуска за един лъв — предложи Аманда.

Тя се засмя.

— Бях просто любопитна. Може би си права да бягаш. Сексът не е приятно нещо. — В гласа й се долавяше нотка, която Аманда не успя да разгадае. — Чифтосването не може да е по-добро.

— Той не ме е наранил. — Аманда нямаше представа защо почувства нужда да увери жената в това.

Кехлибарените очи, подобни на тези на лъва, я наблюдаваха спокойно.

— Чух те да крещиш.

Аманда усети как руменина разгорещява тялото й още повече.

— Да, добре. Понякога крещенето е хубаво. — Младата жена прочисти гърлото си нервно. — Това е наистина странен разговор, да знаеш.

— Разбирам. — Главата на непознатата кимна, преди тя да се изправи внимателно и да заговори отново. — Танер, Тайни е по-развълнуван от обикновено. Уханието на тази жена не е единственото, което го притеснява, но става все по-развълнуван с течение на нощта.

— Ами твоята лъвица? — Мъжкият глас беше също толкова внимателно мек, като женския.

Аманда имаше само неясно впечатление от плъзгащ се мрак, една сянка, която мина покрай нея. Никакъв звук не извести пристигането на непознатия, докато лъвът не започна да мърка диво. Тогава животното бе скрито от тъмнина, само за да се присъедини още една фигура.

— Те не могат да установят смущението — докладва жената, ръката й улови рамото на Аманда и я подкани да се надигне, когато звукът от мотоциклети започна да се усилва.

— Засега е спокоен — каза тихо мъжът, когото нарече Танер, преди да започне да припява отново на животното.

— Мамка му — прошепна Аманда, когато ръмженето на мотоциклетите разтърси нощта. — Киова идва, нали?

— Да, Киова идва. — Една слаба ръка стисна рамото й. — Ако той ти причинява болка, аз мога да ти помогна, Аманда. Не ме лъжи.

— Даун — обади се мъжът зад нея. — Това не е твоя грижа. Киова има права над половинката си. Знаеш го.

— Не и ако я наранява. — Гласът на жената се задълбочи. — Аз и лъвицата ми ще ви защитим, ако те нарани, Аманда.

— По дяволите, Даун… — Грубо проклятие, изпълнено не с гняв, а с огорчение, прониза нощта. — Сет няма да те нарани.

Аманда поклати глава объркано. Тук имаше нещо повече от просто загриженост от страна на непознатата жена.

— Той не ме наранява… — Мотоциклетите осветиха района, когато се плъзнаха по завоя и спряха с дразнещ, ръмжащ звук, който накара лъва да се изправи. Силен рев разкъса нощта, когато дузина жени излязоха от дърветата и наобиколиха неспокойното животно.

— Аманда, ще ти напердаша задника заради това! — Гласът на Киова беше яростен и разгорещен.

Хълбоците на младата жена се стегнаха при представата. Но не от страх. Тя го гледаше как се наклони на мотоциклета — широкоплещест, мускулест. Изражението му бе мрачно и заплашително, а черните му очи блестяха от глад и гняв, докато вървеше към нея. Вагината й се овлажни, когато той приближи, утробата й се свиваше конвулсивно, а бедрата й се стягаха заедно с нея.

Киова щеше да я привлече, дори ако се бяха запознали при по-нормални обстоятелства. Щеше да участва в нейните фантазии, щеше да бъде мъжът, по когото щеше тя да си падне, без да я е грижа за генетичния му състав.

В този момент, Аманда осъзна, че това може да не бе любов, но би могло да бъде. Щеше ли той да я ухажва? По дяволите, не! Щеше да връхлети право към нея, както правеше сега. Щеше да я вземе и да я люби, и вагината й щеше да плаче за докосването му, дори без огъня, който я изгаряше жива сега.

Киова спря пред нея и я погледна с брутална, неприкрита страст.

— Трябва ли да те вържа? — отсече той тогава и яростта, горяща в него, отекна в гласа му.

Аманда поглади с ръце дънките си и се взря в него, като призна пред себе си, че точно както Киова бе казал, нямаше начин да му избяга.

— Ще ме напляскаш ли все пак?

Мъжът примигна. Веднъж. След това присви очи върху нея.

— Определено — изръмжа той.

— Нямам нищо против да стигнем и до края. — Тя сви рамене. — Няколко въжета няма да навредят.

— Да тръгваме. — Киова я сграбчи и дланта му се обви около нейната като нежно менгеме, когато я задърпа към мотоциклета. — Време е за разплата, бейби. Да видим дали ще ти хареса различен вид туптене между краката.