Душата на звяра

Седемнадесета глава

— Добре дошли в Съединението.

Аманда повдигна изумено поглед към входната врата, когато тя се отвори и Меринъс Лайънс влезе в къщата. В ръцете си носеше бебе, а жената зад нея носеше сгъната кошарка.

— Просто я сложи в ъгъла, Лили — насочи я Меринъс. — Не искаме Дейвид да обърне стаята с краката нагоре, докато сме тук.

Зад нея вървеше възрастен мъж. Раменете му бяха приведени, а на главата му нямаше нито един косъм. Тъмните му кафяви очи я огледаха мълчаливо, докато оставяше голяма черна чанта на масата във всекидневната. Приличаше на лекарска чанта.

— Аз съм Меринъс. — Усмивката й беше блестяща, въпреки че кафявите й очи бяха засенчени от тревога, когато се обърна отново към Аманда. — Това е доктор Мартин, много скъп мой приятел, а зад него е Серена Грейс. Тя е един от учените, които работят в лабораториите на Котешките породи, за да помогне за откриването на причината за това нещо с чифтосването.

— Здравейте. — Аманда все още стоеше в кухнята и ги наблюдаваше нервно.

Киова бе излязъл преди повече от час, оставяйки я да е изкъпе и нахрани без него. Това бе добре дошло, тъй като й даде възможност да помисли над положението си и да се опита да открие смисъл в случващото се.

— Аманда, знам, че имаш хиляди въпроси — каза Меринъс нежно, а в погледа й се четеше състрадание. — Тук сме да отговорим на тези, на които можем, и се надяваме да успеем да откраднем малко от кръвта ти по време на разговора. Калън и Даш казаха, че при теб разгонването е много по-силно, отколкото е било за нас, останалите. Тази новина е наистина голяма, тъй като, повярвай ми, когато аз бях разгонена, изживяването бе наистина отвратително. — Тя се засмя непринудено, а на лицето й се появи самоирония, когато произнесе думите.

Аманда бавно потърка ръцете си до раменете и обратно. Мисълта да бъде докосвана от друг караше кожата й да настръхва.

— Няма да бъде лесно — каза тогава Меринъс. — Но това, което можем да научим от всеки отделен случай, ни дава по-голям шанс да помогнем на останалите, на които им предстои да преживеят същото, като нас.

Аманда погледна към любезния доктор и учения, които придружаваха Меринъс.

— Какво ви е нужно? — попита тя, когато жената, която носеше кошарката, остави детето в нея и напусна къщата.

— Серена ще вземе вагинална проба и проба от слюнка, както и кръв. Тя ще ти задава въпроси, ще извърши бърз физически преглед, а след това двамата Док ще си тръгнат много бързо. Тогава можем да поговорим.

Аманда пое дълбоко дъх.

— Кога ще мога да говоря с баща си? — Тя гледаше предпазливо към Меринъс.

— Точно в момента Калън урежда този въпрос — обеща другата жена. — Трябва да бъдем сигурни, че телефонните линии са обезопасени и да се уверим, че няма начин никой да засече разговора. В момента най-големият ни приоритет е твоята сигурност, Аманда.

Аманда преглътна мъчително, погледът й трепна към аристократичните черти на учения, след това към умореното съчувствено лице на лекарката.

— Добре. Да приключваме с това. — Тя издиша тежко.

— Госпожице Мейрън, необходимите проби и прегледът няма да протекат без известен дискомфорт — предупреди я доктор Грейс, гласът й беше мек, а сивите й очи — притеснени. — Разгонването създава няколко различни хормона, които ние успяхме да идентифицираме и изолираме. Един от тях е изключителна чувствителност към всяко докосване, различно от това на половинката. Хирургическите ръкавици помагат, но на химията на тялото не й отнема много време да установи факта, че е докосвано от чужд човек. И реагира с болка.

— Да. Вече сме пробвали, правили сме това — промърмори Аманда уморено. — Нека просто да приключваме. Всичко това започва да ми лази по нервите.

А нуждата за Киова изобщо не помагаше. Всеки би решил, че в положението, в което се намира, вагината й ще е напълно суха, помисли си кисело тя. Вместо това обаче, беше почти толкова готова и нетърпелива, колкото бе първият път.

— Добрата новина е, че тялото бавно се приспособява към хормоните — разкри Серена. — След това, ако следвате същия модел, както Меринъс, Рони, Шера и Елизабет, ще забележите намаляване на възбудата и симптомите й, докато отново настъпи овулация.

Аманда примигна учудено към лекарката, преди да се обърне към Меринъс.

— Никога не изчезва? — попита тя ужасено.

Устните на Меринъс се извиха развеселено.

— Не напълно. Но наистина не е толкова зле. Предразполага за някои порочни истории преди лягане — тя завърши с гърлен смях.

— Това е кошмар — въздъхна Аманда, прокарвайки пръсти през косата си, и погледна отново към лекарката. — Добре, нека просто да приключваме с това.

— Ще използваме спалнята — Серена вдигна чантата, която докторът бе донесъл, и последва Аманда към посочената стая.

Беше ужасяващо. Един час по-късно, Аманда беше обляна цялата в пот. Агонията се движеше през тялото й, докато тя се насилваше да сдържа виковете си, издържайки първия вагинален преглед и събирането на течност от агонизиращия канал. Прегледът на гърдите й я накара да прехапе устни, докато усети вкуса на кръв. Усещаше сякаш игли — не, ножове — се забиват в стягащата се плът, докато ръцете на лекарите ги изучаваха внимателно.

Най-сетне роклята й скриваше голотата й и тя седна на ръба на леглото. По страните й се застичаха сълзи, когато доктор Грейс пристегна с една гумена връв горната част на ръката й и започна да подготвя вената й за взимане на кръв.

Болеше я. Господи, никога не я бе боляло по такъв начин. Всяка клетка, всеки нерв в тялото й крещеше срещу докосването, докато тя се мъчеше да потисне виковете, напиращи в гърлото й. Аманда гледаше как иглата се приближава към кожата й и очите й се разшириха, виждайки движението почти на забавен ход. Острото връхче се приближаваше и приближаваше. Тялото й бушуваше, стомахът й се свиваше от болка.

Секунда преди да докосне кожата й, една широка длан стисна китката на учения и около тях отекна силно, разярено ръмжене. Аманда проследи ръката до лакътя, нагоре към широките рамене, чак до черните, освирепели очи на човека, който се взираше в тях.

— Киова — Меринъс влезе в стаята след него, — не е толкова зле, колкото изглежда.

Мъжът обърна главата си, черната му коса падна на рамото, а устните му се отдръпнаха назад и той изръмжа отново. Един животински, притежателен звук, срещу който дори Аманда нямаше намерение да протестира.

Иглата падна от ръката на Серена, когато тя погледна Аманда шокирано.

— Мамка му, разкарайте се от нея — нареди той остро, издърпвайки бавно назад другата жена. — Махнете вашите игли и проби, опаковайте ги и си тръгвайте. Веднага. Ако се върнете без аз да съм ви разрешил, ще ви убия.

Киова наистина го мислеше. Аманда можеше да го види в напрегнатите линии на тялото му, в яростта, излъчвана от гласа му.

— А ти обвиняваш мен, че се държа детински — каза тя изумено, когато лекарката се отдръпна бързо, масажирайки китката си, докато държеше внимателно под око Породата.

— Ти си безразсъдна — озъби се той, обръщайки погледа си отново към нея. — Защо страдаш по този начин? Защо би позволила да бъдеш наранявана така?

— Те се нуждаят от информацията — възрази младата жена. — По дяволите, Киова, някой трябва да намери лек.

Мъжът подскочи, сякаш го бе блъснала. Аманда видя как маската пада на лицето му, празните очи, безстрастното изражение. Тя потръпна от вида му, знаейки, че по някакъв начин го е разгневила повече, отколкото той вече беше. Не, сигурно го бе наранила. Тази съвършена, ослепителна мисъл прониза съзнанието й и я накара да го погледне изненадано. Някак си, тя го бе наранила.

— Меринъс, кажи на половинката си, че ще се върна в комуникационната зала по-късно — каза тихо Киова, без да поглежда към нея.

— Имаме нужда тези кръвни проби, Киова — изрече Меринъс твърдо. — Почти приключихме.

— Не, вие приключихте окончателно. Не почти. — Гласът му бе прекалено тих, прекалено дяволски контролиран. — Тръгвайте си веднага, Меринъс.

Той беше изключително учтив, но Аманда се закле, че може да усети как въздухът се наелектризира от опасността, излъчваща се от Киова.

Младата жена се изправи бавно на крака, когато помещението се опразни.

— Изборът е мой — каза тя студено. — Не твой.

Киова остана скован пред нея за няколко секунди, преди да се извърне настрани.

— Гладна ли си? Мислех да приготвя вечеря. Баща ти трябва да се обади след няколко часа. Смятам обаче, че е необходимо да те предупредя — Калън е наложил забрана на темата относно разгонването. Това е единственото нещо, за което не можеш да му кажеш.

Аманда се втренчи в гърба му шокирано.

— Не, по дяволите — изруга яростно. — Този път няма да минеш с редовния си номер да сменяш темата, сякаш не те засяга. Ще обсъдим какво мога и какво не мога да кажа на баща ми по-късно. — Тя сграбчи ръката му тъкмо когато той влезе във всекидневната и го дръпна да спре. Киова се обърна бавно към нея. — Изборът беше мой. Решението беше мое. Нямаш право да ми го отнемаш.

— Аз съм твоята половинка. Имам пълни права да те защитавам. Дори от теб самата.

— От мен самата? — Аманда повдигна вежди изумено, стисна ръце в юмруци и ги притисна към тялото си в опит да потисне желанието да го удари с нещо по главата. — Аз не се опитвам да се самоубия. Това беше просто един преглед.

— Който ти причини прекалено много болка. — Породата говореше така, сякаш обсъждат времето. О, между другото, слънцето грееше днес, но мисля, че беше малко прекалено силно, помисли си тя саркастично.

— Моята болка — каза остро. — По дяволите, Киова, те никога няма да разберат това без тестове. Без някой, който има волята да ги издържи. Мислиш ли, че на мен ми беше удобно? Че се наслаждавах на това да ми бъде отнета волята по този начин?

— Възбудата намалява. — Киова сви рамене пренебрежително и се отдръпна от нея. Никаква емоция. Нищо.

— Тази мисъл не ме утешава, когато възбудата обхване тялото ми и започне да ме изгаря отвътре — информира го тя яростно. — Като оставим настрана факта, че не е твоя работа. Изборът беше мой.

— Тогава направи друг избор.

— Тогава ти излез отново.

Киова спря на входа към кухнята, раменете му се свиха под светлосивата тениска, с която бе облечен.

— Мисля, че ще остана, благодаря — каза най-сетне спокойно.

Аманда поклати глава, когато изумлението заля сетивата й.

— Киова, нима смяташ, че просто така безропотно ще приема това, което се случва с мен? — попита тя тихо, знаейки, че никога не би могла.

— Наистина не мисля, че имаш избор. Сега трябва да обсъдим въпроса с баща ти и това, което не можеш да му кажеш. — Киова се взря в нея с немигащи очи и за миг тя се запита дали той има душа.