Душата на звяра

Петнадесета глава

Как би могла да заспи? Умът й не се успокояваше, беше дори по-зле — тялото й изгаряше. Аманда се взря в слабо осветения таван, проследявайки нежните лъчи, които успяваха да се изплъзнат през тежките тъмни пердета, и се опитваше да открие начин да приеме тази нова реалност, в която бе въвлечена.

Киова беше бесен. Сега Аманда го виждаше ясно. Докато баща й и брат й ставаха ледени, оставяйки гневът им да замръзне, вместо да се разгори, Киова го потискаше. Погребваше го под годините примирение, под трагедията на едно детство, което не бе преживял като всяко друго дете, и мечти, които не бе посмял да има.

Тя си спомни изражението на лицето му, когато се отдръпна от нея и набъбналият му пенис се измъкна от вътрешността й; когато подутината едва бе изчезнала и в онзи първи миг тя го бе погледнала ужасена.

Животно, така го бе нарекла.

Бе видяла как на мига той потисна чувствата си. Беше станал спокоен, дори безчувствен, докато хладнокръвно напускаше джипа. Преди това беше ядосан. И се бореше с гнева, точно както тя се бореше за свободата си. Аманда бе обвързана с един човек по начин, по който, боеше се, никога няма наистина да се освободи.

Ако това, което бе чула Калън да казва, бе вярно, тогава природата бе отнела избора й.

Младата жена се обърна на една страна и се сви на кълбо, потискайки нуждата, която пронизваше тялото й. Положението ставаше все по-лошо. Ужасяващо лошо. Аманда затвори очи и се опита да брои овце. Прехапа устни, докато не усети вкуса на кръв. Покри главата си със завивката, но болката само нарастваше главоломно.

Гърдите й бяха толкова стегнати и подути, че се страхуваше, че зърната й ще се пръснат. Докосването на собствените й ръце по тях изпрати едно прекрасно усещане към утробата й, предупреждавайки я, че битката, която води, ще е дълга и трудна, ако иска да отхвърли това, за което тялото й жадува.

Щеше ли да го желае дори без хормона, надигащ се в организма й? Сигурно, помисли си тя, спомняйки си естествената му склонност да я докосва така, както тя винаги бе мечтала да бъде докосвана. Зъбите му, които измъчват зърната й, ръката му, докато пада силно и тежко върху гладката кожа на женствеността й.

Аманда трепна при мисълта, когато нажежената до бяло светкавица на изживяното удоволствие изгори подутото възелче от нерви. И пенисът му. Бедрата й се стиснаха при спомена за него. Болезнената наслада да бъде пронизана от този дебел ствол, накара соковете й да потекат, гъсти и тежки, от гладната й вагина.

Тя простена в мрачно приемане на факта, че няма да бъде в състояние да се бори с възбудата още дълго време. Нарастващата болка беше почти агонизираща, утробата й се стягаше конвулсивно, докато абстиненцията разкъсваше тялото й.

Абстиненция. Точно така се чувстваше. Цялото й същество протестираше срещу липсата на Киова, настояваше за докосването му, за топлината и силата, които бяха толкова голяма част от него.

Аманда не можеше да повярва, че нещо можеше да боли толкова силно. Че възбудата може да стане толкова агонизираща, така изгаряща нервните окончания и съзнанието й. Трябваше да избяга от Киова. Може би ако просто се отдръпне изцяло от него, това щеше да спре. Абстиненцията имаше нужда от източник и като му го отнемеш, тялото ще се оправи. Не беше ли така? Щеше да се върне към нормалното състояние, а тя щеше да се върне към нормалния си живот. Просто трябваше да се отдалечи от Киова.

Някаква далечна част от съзнанието й усещаше, че Аманда не мисли рационално. Че нарастващата болка и нуждата от докосването му са станали толкова силни, че способността й да разбира реалността не е такава, каквато би трябвало да бъде.

Младата жена се раздвижи в леглото, отхвърли завивката, когато краката й се заплетоха в нея, и се запрепъва на път към всекидневната. Къщата бе изпълнена с тишина и по-скоро подсъзнателно, тя си спомни затварянето на врата точно след като Киова излезе от банята.

Беше ли я оставил сама? Нима възбудата не го засягаше, както засягаше нея?

Копеле, разбира се, че не.

— Аманда? — Киова пристъпи от другата стая, на която Аманда не бе обърнала никакво внимание, тъй като се намираше в противоположната страна на всекидневната.

Той носеше дънките си ниско, няколко метални копчета бяха разкопчани. Пенисът му бе дебел и твърд под плата.

— Киова… — Тя стисна юмруци, когато уханието му се обви около нея, опиянявайки я от желание да го вкуси.

— Трябваше да спиш. — Гласът му беше мек и изпълнен със съжаление, докато я гледаше. Той не помръдна от прага, просто стоеше там, а тъмните му очи бяха мрачни и изпълнени с глад и желание.

— Теб също ли те боли? — прошепна Аманда, усещайки как соковете й потичат надолу по вътрешната страна на бедрата й.

— Да, бейби, аз също страдам — каза той и гласът му беше дрезгав — едно ниско ръмжене от глад, което накара дъхът да секне в гърдите й.

— Боли прекалено много… — Тя потръпна от болката.

— Знаеш коя е алтернативата, Манда. — Тонът му стана по-твърд. Нямаше да й позволи да се крие, нямаше да й позволи да забрави.

— Аз ще обичам детето си — извика жената отчаяно. — Ще го обичам.

Никога нямаше да го остави само, копнеещо за любов и внимание. Щеше да е щедра в похвалите си, щеше да се смее с него, щеше да го обича.

— А баща му, Манда? — попита Породата.

От очите й закапаха сълзи, когато тя отметна глава назад и нисък, болезнен стон изпълни стаята.

— Не искам да те обичам — прошепна тя. — Аз дори не те познавам. Как мога да те обичам?

— Да, познаваш ме. — Той се приближи. — Познаваш ме по-добре, отколкото смяташ. Знаеш, че ще те защитавам, Манда. Знаеш, че ще те прегръщам и ще те топля. Знаеш, че си моята половинка. Половинките са завинаги. Точно както знаеш, че тялото ти никога няма да остане гладно за моето, всяко твое желание, всяка твоя потребност, ще бъдат изпълнени.

Главата й се наклони напред, нещо вътре в нея сякаш се разкъса, слушайки думите му. Там, откъдето идваше тя, сексуалността беше нещо, което се криеше. Бог да й е на помощ, ако семейството й намери книгите й или открие извратеността й. Но Киова знаеше за нея. Знаеше какво иска тя, за какво жадува тялото й. Бракове са оцелявали и с по-малко от това — със сигурност едно чифтосване не би било много лошо?

Хормоните ти говорят, изкрещя разумът й. Стегни се, момиче. Свобода, не помниш ли? Време да бъдеш сама?

Време да бъда сама с книгите си и мечтите си, помисли си тя. Киова беше една оживяла сексуална фантазия.

— Ти ме манипулираш. — Аманда се задъхваше за всяка глътка въздух.

— Разбира се. — Киова сви рамене небрежно. — Ти не беше далеч от истината, когато ме нарече животно, бейби. Тези инстинкти са живи и вият, те крещят, че ми принадлежиш. Няма да те оставя да си тръгнеш, Аманда.

— Ти си такова главоболие — отсече тя и пот покри тялото й, когато страстта нарасна до треска. — Имаш ли представа колко е важно? Това не е моят живот. Не е това, което искам.

— Това не е твоят живот. — Киова се облегна лениво на рамката на вратата. — Това е настоящето. Вземаш огризките, които животът ти подхвърля и правиш най-доброто от тях. Ти си умна жена, достатъчно умна, за да знаеш, че това не е нещо, което просто ще си отиде.

— Това не означава, че трябва да се преклоня и да се предам — отвърна тя яростно. — Учените са създали това проклятие и те могат да го премахнат.

Той се засмя.

— Мислиш, че твоите тъпи учени, които се смятат за богове, са били наясно какво правят? — попита подигравателно. — Имаш ли някаква представа за силните, жизнени мъже и жени, които са умрели, създадени да бъдат убийци, но родени с такова чувство за чест и интелигентност, че техните създатели са знаели, че никога няма да им позволят да останат живи? Не, Аманда, най-добрите и най-блестящите учени в света живеят понастоящем в уединената лаборатория точно под имението и се опитват просто да разберат как работи това. Няма лек, признават го. Най-доброто, на което могат да надяват, е да облекчат симптомите.

Аманда искаше да изкрещи в отрицание, но тялото й изгаряше толкова силно, че не можеше да мисли за нищо друго, освен да извади пениса му от дънките. Възбудата я поглъщаше, караше я да иска, да се нуждае от неща, които предизвикваха червенина от унижение по цялото й тяло.

— Киова, боли… — прошепна най-сетне отчаяно и трепна, когато още един силен спазъм премина през утробата й.

— Какво искаш да направя, Аманда? — попита тихо той. — Ако те взема, знаеш какво ще се случи. Знаеш ли, когато съм заключен вътре в теб, пенисът ми се притиска към шийката на матката ти и спермата се изстрелва вътре в нея? Ти си в овулация — напомни й мъжът. — Искаш ли да поемеш този риск отново?

— Имам ли избор? — изкрещя тя към него и се задъха, когато гневът сякаш увеличи и подхрани сексуалното отчаяние, което се надигаше вътре в нея.

— Имаш един избор — изръмжа той в отговор. — Можеш да признаеш, че няма начин да избягаш от това, Аманда.

— За по-малко от двадесет и четири часа ти унищожи всички мечти, които някога съм имала. — Аманда се тресеше от ярост и страст. — И очакваш от мен просто да се предам? О, да, великият и могъщ Киова, кралят на Койотите, беше заключен във вагината ми и светът ми най-накрая се оправи. Да те вземат дяволите, не съм те молила за това. Не съм молила онези копелета да се опитват да ме отвлекат и не съм те молила да ме чукаш.

— О, не, ти ме помоли — изстреля той обратно към нея, карайки я да стисне зъби при спомена. — Ти го крещеше, Аманда, настояваше. И, лейди, не съм те искал повече, отколкото ти искаш мен. Поне Бог ме е дарил с разум, за да осъзная, че борбата е просто загуба на сила.

— Аз не ти принадлежа!

Младата жена крещеше. Гневът, който се изливаше от нея, беше като вълна от нарастваща страст, която тя не можеше да контролира. Мразеше това. Нуждаеше се от контрол повече, отколкото от въздух за дишане.

— Грешиш, бейби — отсече Киова и най-сетне тръгна към нея. Дългите му крака бързо преминаха краткото разстояние, мощните мускули на долната част на тялото му играеха под бронзовата му кожа, а горещите му очи я изгаряха. — Ти ми принадлежиш. Всеки сантиметър от това сладко, топло малко тяло е мой. Ако не вярваш в това, опитай да позволиш на някой друг да те докосне.

Тя си спомни как Калън Лайънс я докосна, улавяйки я, когато краката й се подкосиха по-рано. Болката беше мъчителна.

— Копеле! — избухна жената.

— Да, такъв съм — съгласи се Породата, докато крачеше около нея, без да я докосва, позволявайки й да помирише интригуващото ухание на мъж, мед и подправки. — Но твоето копеле, както изглежда.

Аманда потръпна усещайки топлината му около себе си, когато той мина покрай нея на път за кухнята.

— Боже, каква бъркотия. — Младата жена въздъхна дълбоко и прокара грубо пръсти през косата си. Видя как устните му се извиха. Не в усмивка, но почти.

— О, не знам — каза той тихо. — Някои неща ми изглеждат доста добре от мястото, където съм. Почистила си се наистина хубаво, госпожице Мейрън, трябва да ти го призная.

— Почистила съм се хубаво? — Аманда извъртя очи, борейки се с възбудата, докато гледаше как смехът бавно изгрява в очите му. — Ти си луд. Някой казвал ли ти го е?

Киова сви мощните си рамене.

— Мисля, че това беше определението на Саймън в нощта, когато го хванах да се опитва да проникне в бара, в който работех като бияч. Той искаше да взриви мястото. Там си изкарвах хляба по това време, така че направих изключение.

— Бияч? — О, баща й щеше да хареса това. Но изведнъж, то го накара да изглежда по-истински, по-малко като марионетка.

— Да. Бияч в един долнопробен бордей — бар, наречен „Бясната Лили“, точно в началото на малкия, мръсен Френски квартал. Пълен с терористи, вулгарни твари и море от отрепки. Той гореше от нетърпение да го взриви. Отне ми няколко минути да го убедя в грешката му.

— Саймън е човекът, който караше джипа, нали? — Аманда се опита да се концентрира, когато той й подаде чаша студена вода.

— Изпий това. Обезводняването понякога е проблем при разгонването, така ми казаха. Да, Саймън караше джипа.

Младата жена изпи водата, но тя не успя да спре треската, която се разпространяваше по цялото й тяло.

— И как станахте приятели с Котешките породи? Последната информация, която чух, беше, че Койотите са най-опасната порода.

— Не най-опасната, а най-мразената. — Киова сви рамене. — Сигурно Саймън по някакъв начин е разбрал какво съм. Най-доброто ми предположение е, че той е успял да зърне белега, ниско долу на гърба ми. Това е генетичният маркер на някои видове. Саймън беше приятел със Синклер и когато научи за значението на това, двамата ме измъкнаха от безполезния ми живот и ме забъркаха в този. Трябва да му благодаря за това. Отново.

В погледа му се четеше иронично веселие. Киова имаше начин да я накара да иска да се смее, дори когато на нея й се искаше да го удари с нещо.

— Киова… — Аманда облиза сухите си устни нервно, треперейки от хватката на нуждата, която бе толкова мощна, че тя знаеше, че ще изгуби в нея, когато Киова я гледа толкова внимателно. — Моля те.

Мъжът остави чашата си на масичката за кафе, след това и нейната, преди да се премести зад нея. Топлината на тялото му я обгърна.

— За какво молиш, Аманда? — прошепна в ухото й и дъхът му помилва раничката на шията й. — От какво имаш нужда?

— От теб. — Сскована и заслепена, тя не си направи труда да лъже или да отрича себе си повече. — Имам нужда от теб.

Без разговори и без обяснения. Само неговата целувка, неговото докосване и ослепителното освобождение, което тя знаеше, че няма да намери никъде другаде, освен в неговите прегръдки.